Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
Гр. София, 06.08.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Роси Михайлова
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 2766/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 302643/28.12.2017 г. по гр. д. №
49731/2016 г. по описа на СРС, 73 с - в,
е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с 124, ал. 1
ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.Ф.Т. с ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, *** следните суми : 1 441, 51 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение за апартамент в гр. София, ж. к. „*********11, ап. 132 за периода
м. април 2013 – м. април 2015 г., ведно със законната лихва, считано от 31.06.2016
г. (вместо правилното 31.05.2016 г., датата
на подаване на заявлението, при допусната ОФГ в диспозитива) до изплащането
й и сумата от 320, 37 лв., обезщетение за забава за периода 31.05.2013 - 19.05.2016
г. Ответницата е осъдена за разноски в исковото и заповедното производства.
Недоволна от решението останала ответницата А.Ф.Т.,
която в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с доводи, че е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в противоречие с
материалния закон и събраните доказателства. Съдът неоснователно е приел, че
страните са обвързани в облигационна връзка, доколкото липсват доказателства в
посочения смисъл. За да направи извод, че ответницата е потребител на ТЕ в
периода, неоснователно СРС се е позовал на решението по гр. д. № 25157/2015 г.
на 36 с - в, СРС, по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, което касае различен период на
претенция и има различен предмет. Поддържа, че мотивите на това решение нямат
обвързваща сила за съда. Оспорва се извода, че след като ответницата е
направила възражение за давност по това дело, тя е признала и правото на
собственост върху имота. Твърди, че всеки може да плати чуждо задължение, което
не означава, че е титуляр на правото но собственост или ползване върху имота. Договорното
отношение между страните следва да бъде установено пълно и главно по делото, а
декларацията по чл. 14 ЗМДТ от 1998 г. не съставлява доказателство за
собственост на имота в процесния период. Декларирането на имота в общината има
само административно значение и следва да се цени в съвкупност с други
доказателства, събрани по делото. Поддържа, че ако се цени декларацията, на
която се позовава СРС, ответницата не може да отговаря за повече от 1/3 от
процесните задължения. Твърди още, че общата
фактура от м. 07.2015 г. и изравняването от м. 09.2015 г. излизат извън
процесния период, поради което не се дължат суми по тях. Поддържа
и възражението за погасяване по давност на вземанията за част от периода. Моли
да се отмени
решението и да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски, съгласно
списък.
Въззиваемата страна „Т.С.”
ЕАД не взема становище по въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК. В молба от 25.03.2021
г. ищецът оспорва въззивната жалба и моли да се
остави без уважение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и
прави възражение по разноските на насрещната страна.
Третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД също не взема становище
по жалба.
Като
съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав
намира следното от фактическа и правна страна :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.
Производството се развива след подадено от ответника в
срок възражение по реда на чл. 414 ГПК.
Във връзка с
поддържаното в жалбата възражение на ответницата, че е не в производството не е
доказано качеството й на потребител на ТЕ в периода, въззивният съд намира
следното :
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Не следва нищо по -
различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според тълкуването, възприето в т. 1
от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците,
респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който
ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.
Като се съобразят
посочените норми и тълкуването на закона дадено от ВКС следва, че страна по договора за доставка на
топлинна енергия и потребител на топлинна енергия е собственикът на имота, физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване или
лицето, което изрично са поискало откриване на партида на свое име със
заявление, подадено до доставчика.
За
да приеме, че ответницата е потребител по смисъла посочен по – горе, СРС
основателно е съобразил приетото като доказателства решение от 04.05.2016 г. по
гр. д. № 25157/15 г. на СРС, 36 с-в, което е постановено по искова молба,
подадена от А.Ф.Т. срещу „Т.С.“ ЕАД, по отрицателен установителен иск по чл. 124,
ал. 1 ГПК за недължимост на суми за доставена ТЕ именно за процесния имот -
находящ се в гр. София, ж. к. „*********11, ап. 132. Въззивният състав също
намира, че това решение обвърза съда понеже е постановено между същите страни,
като в диспозитива му е признато, че ответницата Такева не дължи суми за ТЕ именно
за процесния имот, а по делото тя изрично се е позовала на качеството си на
ползвател на ТЕ за имота.
Индиция
за наличие на облигационно правоотношение е и направеното в отговора на исковата молба възражение за
недължимост на сумите за процесния период поради погасяването им чрез плащане
от ответницата. В приложеното към отговора платежно нареждане отново е упоменат
адреса на процесния имот. Въззивният състав приема, че извънсъдебното
погасяване на задълженията съставлява признание на неизгоден за страната факт,
че дължи, което от своя страна е индиция, че за този период ответницата
признава, че между нея и ищеца е налице облигационно правоотношение за продажба
на топлинна енергия, по силата на което ищецът се е задължил да доставя в
жилището топлинна енергия срещу насрещното задължение да заплащане на цената й.
По силата на
законовата уредба, облигационното правоотношение с ищеца във връзка с
доставката на ТЕ е възникнало по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ - при действие на
Общите условия на дружеството. Законодателят не е предвидил като условие за
влизането на ОУ в сила приемане от страна на ползващите лица, въпреки, че е
предвидено право на потребителите да искат специални условия като внесат в
топлопреносното предприятие писмено заявление. Няма данни и не се излагат
твърдения ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца Общи условия,
нито да е поискала прилагане на специални условия.
Сградата е
етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и БГВ между топлоснабдените имоти в сградата в режим на
етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД.
Реалното потребление на ТЕ в
имота е установено с останалите писмени доказателства, в това число от
заключението на СТЕ и документите представени от ФДР.
Вземайки предвид приетите
пред СРС заключения и при съобразяване на нормативно регулираните цени на
топлинната енергия, въззивният съд споделя изводите на СРС, че делът на
ответницата за сградна инсталация, сумите за отопление на имота и БГВ са
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба в
периода.
От доказателствата в
съвкупност, в това число експертизите приети пред СРС, е установено, че цената на доставената
топлинната енергия и услуга дялово разпределение за периода м. 04.2013 – м. 04.2015
г. е в размер на 1 441,61 лв., за която сума основателно искът е бил уважен.
Доколкото в СТЕ е посочен по – висок размер на задължението и предвид забрана
за влошаване положението на обжалващата страна, въззивният състав намира, че
решението в частта по главницата следва да се потвърди както е постановено.
Относно
възражението в жалбата - че общата фактура, издадена м. 07.2015 г. и
изравняването направено през м. 09.2015 г. излизат извън процесния период,
поради което не се дължат суми от ответницата по тях, въззивният състав приема,
че фактурирането на сумите от страна на доставчика в една обща фактура, с дата
извън процесния период, не влияе на изискуемостта на вземането на ищеца и на
дължимостта на сумите за доставената до имота ТЕ. Възраженията поддържани в
жалбата са неоснователни. Фактурите са частни
документи (чл. 178, ал. 1 ГПК),
обективиращи изгодни за техния издател факти и при условие, че не са подписани
от ответницата, не притежават доказателствена сила спрямо нея.
Неоснователно
е и възражението за давност, на което се позовава ответницата и пред настоящия
състав. Съгласно
трайната практика по приложение на института на погасителната давност,
вземанията на ищеца за главница се погасяват с кратката 3 - годишна давност. В
този смисъл е задължителното тълкуване дадено от ВКС с Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г., по тълкувателно дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС.
Според нормата на чл. 114, ал. 1
от ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането,
като при срочните задължения това е деня на падежа. Според Общите условия на
ищеца действащи през процесния период, месечните суми за топлинна енергия са
дължими в 30 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Като
се съобрази датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 31.05.2016 г. следва, че вземанията за главница, чиято изискуемост е настъпила до три години назад преди
подаването на заявлението не са погасени. Следователно за процесния период от м. 04.2013
г. до м. 04.2015 г. вземанията не са погасени по давност.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният състав намира следното :
Относно
признатите от СРС задължения за лихви за забава върху главното вземане във въззивната
жалба не се излагат никакви конкретни съображения от ответницата. Тъй като
съдът има задължение да се произнесе само по доводите за незаконосъобразност на
решението поддържани в жалбата, при липса на такива доводи относно съществуването
на задължения за лихвите за забава, въззивният съд не намира основание за
промяна в изводите на СРС по въпроса за дължимостта на лихвите за забава.
Предвид изложеното и доколкото крайните изводи на съда като цяло съвпадат с
изводите, до които е достигнал СРС, решението следва да се потвърди, както е
постановено. Този извод се отнася и до решението в частта по разноските,
присъдени в тежест на ответницата.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора
право на разноски има ищецът, но съдът не присъжда такива, като приема, че в негова
полза не е осъществено процесуално представителство във въззивното производство.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 302643/28.12.2017 г. по гр. д. №
49731/2016 г. по описа на СРС, 73 с – е,
с което е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с
124, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.Ф.Т.
с ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, *** следните суми : 1 441, 51 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия и на
услугата дялово разпределение за апартамент в гр. София, ж. к. „*********11,
ап. 132 за периода м. април 2013 – м. април 2015 г., ведно със законната лихва,
считано от 31.06.2016 г. (вместо
правилното 31.05.2016 г., датата на подаване на заявлението, при допусната ОФГ
в диспозитива) до изплащането й и сумата от 320, 37 лв.,
обезщетение за забава за периода 31.05.2013 - 19.05.2016 г. и ответницата е
осъдена за разноски в исковото и заповедното производства.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на
третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.