Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.05.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ А
състав, в публично заседание на тридесети януари двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гражданско дело № 6228 по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „А1 Б.“
ЕАД срещу решение от 08.01.2019г. по гр.
дело № 29747/2018г. на Софийски районен съд, 77 състав, в частта, с която е
осъдено дружеството - жалбоподател да заплати на Г.Б.В. на основание чл. 224 КТ,
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 16 дни в размер на сумата 807. 93 лв.
В жалбата се твърди, че в обжалваната
част за уважаване на иска решението е неправилно и необосновано, поради
постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон.
Въззивникът поддържа, че изводите на СРС за извършено недопустимо едностранно
извънсъдебно прихващане, без да е налице съгласие за това, са неправилни. Сочи,
че по аргумент на противното от чл. 272 КТ, със съгласието на служителя,
обективирано в случая в изрично подписана от последния декларация,
работодателят има право да прави удръжки, без да спазва реда по чл. 210 КТ и
чл. 211 КТ, както и без да прилага ограниченията по чл. 446 ГПК. Поддържа, че в
представената по делото декларация въззиваемият – ищец изрично е дал съгласие
за удръжки на суми и от дължимите му по КТ обезщетения. Твърди, че с
подписването на заповедта за дисциплинарно уволнение от ищеца без възражения,
даденото съгласие за прихващане е обективирано за втори път. Твърди, че
обезщетението по чл. 221, ал.2 КТ е дължимо от въззиваемата страна, като са
налице предпоставките в настоящото производство съдът да уважи възражението. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част
и да отхвърли иска по чл. 224, ал. 1 КТ. Претендира разноски.
Въззиваемият Г.Б.В. оспорва жалбата в
депозиран писмен отговор. Поддържа, че решението в обжалваната от ответника част
е правилно и моли съда да го потвърди, с присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е подадена
насрещна въззивна жалба от ищеца Г.Б.В. срещу решението в частта за отхвърляне
на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Въззивникът твърди, че процесната заповед
за дисциплинарно уволнение не е мотивирана, съгласно чл. 195 КТ. Сочи, че с
оглед качеството търговец на работодателя, заповедта за уволнение следва да
съдържа задължителни реквизити – фирма, седалище и адрес на управление, както и
идентификационен коз и банкова сметка ***, респ. капитала на дружеството.
Поради липсата на посочените реквизити поддържа, че заповедта е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Предвид
изложеното, моли съда да отмени решението в посочената част и да уважи иска по
чл. 344, ал.1, т. 1 КТ.
Решението
в частта за отхвърляне на исковете по чл. 344, ал.1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225,
ал. 1 КТ и на иска по чл. 224, ал.1 КТ за разликата до 2320 лв., е влязло в
сила, като необжалвано.
Софийски градски съд, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на
събраните по делото доказателства, намира следното:
При служебна
проверка на обжалваното решение по реда на чл. 269 ГПК, съдът намира, че същото
е валидно и допустимо в обжалваните части.
По същество жалбата на ответника е
основателна, а насрещната жалба на ищеца – неоснователна.
По иска с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ, предмет на насрещната
въззивна жалба на ищеца:
С определение от 14.09.2018г. на СРС, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, са признати за безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните,
следните обстоятелства: наличието на валидно трудово правоотношение между
страните, по силата на което ищецът е заемал длъжността „Мениджър магазин“,
„Мтел Магазин Своге, регион „София 6“, зона Северозапад, Направление „Продажба
на частни клиенти“ по трудов договор № 8307/03.09.2015г., прекратено с
оспорената заповед № 14/26.09.2017г. на основание чл. 330, ал.2, т. 6 КТ; че
ищецът е извършил описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина, както
и че от ищеца са искани и дадени писмени обяснения.
Заповедта
за уволнение от 26.09.2017г. е подробно мотивирана с извършени от ищеца
нарушения, свързани с извършени нерагламентирани продажби в системата за
управление на взаимоотношения с клиенти, без документи за продажба; за
фактурирани в поверения на ищеца магазин 380 бр. устройства в брой на
субсидирана цена по тарифа за бизнес клиенти, несъответстваща на тарифния план
на абоната и на ценовата листа за продажба на съответните устройства, от които
с липсващи документи на обща стойност 48 604. 51 лв. и с невалидни
документи за неоснователна отстъпка на стойност 11 308. 94 лв.
Заповедта е подписана от Старши директор
„Човешки ресурси“ М.И.У.– Ц., изрично упълномощена със заповед №
51/30.03.2017г. на законните представители на дружеството да прекратява трудови
правоотношения. Заповедта за уволнение е подписана и от старши директор
Направление „Продажби на частни клиенти“ и съгласувана и подписана от старши
юрисконсулт на дружеството.
В исковата молба единственият релевиран
довод за оспорване на наложеното уволнение е липсата на задължителни реквизити
на издадената заповед, поради липса на ЕИК на работодателя, както и седалище и
адрес на управление на търговеца. Оплакването, поддържано и в насрещната
въззивна жалба, е изцяло неоснователно, тъй като подобни изисквания за издаване
на заповед за дисциплинарно уволнение не се съдържат в КТ, независимо дали
работодателят е търговец. Ето защо доводите за липса на реквизити по ТЗ на
издадената заповед за дисциплинарно уволнение, респ. за нищожността й по
смисъла на чл. 26 ЗЗД, са изцяло лишени от правно основание и неоснователни.
Атакуваната заповед е издадена от надлежен
орган на дисциплинарна власт, по арг. от чл. 192, ал. 1 КТ – лице, изрично
оправомощено с дисциплинарна власт с изрична заповед, мотивирана е надлежно
съгласно чл. 195 КТ е и законосъобразна. Доводите в жалбата за липса на мотиви
по чл. 195 ГПК се правят за първи път в жалбата и са преклудирани, отделно са
изцяло необосновани.
Предвид изложеното, искът по
чл. 344, ал.1, т. 1 КТ е изцяло неоснователен и недоказан и решението на СРС в обжалваната
от ищеца част следва да бъде потвърдено.
По иска с правно основание чл. 224, ал.
1 КТ до уважения размер от 807. 93 лв:
По делото е безспорно установено от
заключението на приетата ССчЕ, че ищецът има вземане за обезщетение по чл. 224,
ал. 1 КТ за общо 16 дни неизползван отпуск, като обезщетението е в нетен размер
на сумата 807. 93 лв. , а в брутен – сумата 897. 70 лв. Вземането на ответника
по чл. 221, ал. 2 КТ, съгласно заключението на вещото лице, е в размер на
сумата 1066 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за един месец.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е направил възражение, че с атакуваната заповед
е извършено прихващане на вземането на
ищеца по чл. 224, ал. 1 КТ с вземането на работодателя по чл. 221, ал. 2 КТ в
размер на брутното трудово възнаграждение за един месец. Въззивникът – ответник
се е позовал на декларация по чл. 272, ал. 1 КТ, подписана на 11.01.2016г. от
ищеца, с която същият е дал съгласие работодателят да прави удръжки от
месечното му трудово възнаграждение и дължимите се по силата на КТ и вътрешните
правила обезщетения в случаите на липса; вреда, причинена на работодателя от
изпълнение на трудови задължения и във всички останали случаи на причинена
вреда – в размер на предвидената в КТ имуществена отговорност, но не повече от
380 лв. еднократно за всеки посочен случай.
За
да уважи иска по чл. 224, ал.1 КТ, първоинстанционният съд е приел, че не са
налице предпоставките за материално прихващане, тъй като представената
декларация не може да се счете за волеизявление за съгласие на ищеца с
извършеното прихващане, тъй като визира друг вид вземания, отделно е приел, че
вземането на работодателя по чл. 221, ал. 2 КТ не е ликвидно.
Въззивният
съд намира, че изводите на първоинстанционния съд за липса на настъпило
материално правно прихващане са правилни, с оглед липсата на две ликвидни
вземания към момента на издаване на уволнителната заповед, отделно и поради
липса на изрично изявление в представената декларация , което да се тълкува
като компенсационно по смисъла на чл. 103 ЗЗД.
Независимо
от изложеното, с оглед релевираните доводи в отговора на исковата молба и в
жалбата на ответника, съдът намира, че възражението на ответника следва да се
квалифицира и като евентуално за съдебно прихващане.
Липсва процесуална пречка в случая да бъде зачетена съдебната компенсация между
вземането на ищеца по чл. 224, ал. 1 КТ и вземането на ответника по чл. 221,
ал. 2 КТ, като последиците ще настъпят занапред, по арг. от
чл. 298, ал. 4 ГПК. Допустимостта на съдебното прихващане не е
обусловена от ликвидност на насрещното вземане към момента на компенсационното
изявление, поради което в случая са налице предпоставките за зачитане с
настоящия съдебен акт на извършеното прихващане до размера на по-малкото, а
именно – размера на вземането на ищеца по чл. 224, ал. 1 КТ от 807. 93 лв. - в
същия смисъл решение № 225/28.05.2011г. по т.д. № 631/2010г. на ВКС, ІІ ТО.
Поради частично несъвпадение на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта за уважаване на иска по чл. 224, ал. 1 КТ и вместо него постановено друго за отхвърлянето му, като погасен чрез съдебно
прихващане, а в останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
Решението следва да бъде отменено и в частта, с която е осъден ответника
да заплати разноски в полза на ищеца в размер на сумата 69. 95 лв.
С оглед изхода на спора, на въззивника – ответник следва да се присъдят
разноски в размер на сумата общо 75 лв. – държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 08.01.2019г. по гр.
дело № 29747/2018г. на Софийски районен съд, 77 състав, в ЧАСТТА, с която е
осъден „А1 Б.“ ЕАД да заплати на Г.Б.В. на основание чл. 224 КТ, обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск от 16 дни в размер на сумата 807. 93 лв. нето, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК - сумата 69. 95 лв. – разноски и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.Б.В.,
ЕГН ********** срещу „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК ******* иск с правно основание чл. 224,
ал. 1 КТ за заплащане на сумата 807. 93 лв. – нетен размер на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск от 16 дни, като погасен чрез съдебно прихващане
с вземането на „А1 Б.“ ЕАД за обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, дължимо от Г.Б.В..
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 08.01.2019г. по гр. дело № 29747/2018г. на Софийски районен съд, 77
състав в останалата обжалвана част за отхвърляне на иска по чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ.
ОСЪЖДА Г.Б.В., ЕГН **********
да заплати на „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК- сумата 75
лева - разноски за въззивната инстанция.
Решението в
останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението
в частта по иска по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ подлежи на касационно обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280,
ал. 1 и ГПК, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.