Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3554
22.11.2016 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII
състав, в публично заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и
шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря ВАНЯ КАЗАКОВА,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 70 по описа на съда за 2016 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правна квалификация по чл. 55, ал. 1, пред. първо – без основание от ЗЗД.
Ищецът Х.С.М., ЕГН ********** *** е предявил против
Юробанк България АД ЕИК ********* искове за осъждане на ответника му да върне
сумата от 2383,20 лв., която представлява разликата между уговорените в
договора за ипотечен кредит и заплатените от ищеца анюитетни вноски, увеличени
едностранно и сумата от 6,60 лв., която представлява разликата между
уговорените в договор за ипотечен кредит и заплатените от ищеца комисионни,
увеличени едностранно като платена без правно основание, ведно със законна
лихва от 06,01,2016 г. до окончателното изплащане на сумите.
В исковата молба се твърди, че ищецът на 27.05.2005
г. в гр. Пловдив бил сключил договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски №
115И/27.05.2005 г. с „ДЗИ БАНК" АД -гр. София. Въз основа на така
сключения договор ищецът получил кредит
в размер на 20 000 лв. За обезпечение на кредита бил сключен договор за учредяване
на договорна ипотека с нотариален акт вх. per. 14762/28.05.2005 г., акт № 109,
том VII, дело № 11545/05 г. по описа на Служба по вписванията - гр, Пловдив.
Съгласно чл. 4 - Издължаване на кредита, ал. 3 - кредитополучателят погасява
кредита на 240 равни (анюитетни) месечни вноски, включващи лихва и главница, с
размер на всяка вноска, както следва: за първата година от срока на кредита -
149.11 лв. и за остатъчния срок на кредита - 188.64 лв., дължими ежемесечно,
считано от датата на изтичане на първата година от срока на кредита.
Съгласно чл. 9 - Допълнителни клаузи, ал. 3 - „С
подписването на настоящия договор кредитополучателят дава неотменимото си и
безусловно съгласие, при промяна на пазарните условия, банката едностранно да
промени лихвения процент по кредита, за което същият ще бъде уведомен в
едноседмичен срок на адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане
на кредит."
Навеждат се доводи, че ищецът изплащал коректно
кредита, съобразно договорените месечни вноски. След първата година от
сключването на договора, лихвата по кредита започнала да се увеличава
прогресивно. За всяко поредно увеличение ищецът бил информиран от служителите
на банката по телефона или на касата. Така се стигнало до увеличение от месечна
сума за заплащане в размер на 188.64 лв. до месечна сума за заплащане в размер
на 229 лв.
През последните пет години ищецът заплащал сумата от
229 лв., което всъщност е увеличение с 40.36 лв. или с 21.40% от първоначално
договореното. С разликата между двете суми, възлизаща на 2421.60 лв., с която
сума ответникът се е обогатил неоснователно.
Обогатяването е неоснователно, тъй като клаузата, от
която ответникът черпи права за едностранна промяна на лихвения процент по
кредита е нищожна, поради противоречие на чл. 9, ал. 3 от договора със Закона и
добрите нрави/морала са глобални и всеобхватни. С тази клауза са нарушени както
основни правни принципи, така и на множество правни норми от различни закони.
Тази клауза, даваща възможност на банката да внася
едностранно промени в сключения договор,
противоречи на същността на договора, дефинирана в чл. 8, ал. 1 от ЗЗД -
„Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или
унищожи една правна връзка между тях."
Посочената, клауза
противоречие и с добрите нрави - чл. 9 и чл. 26 от ЗЗД, защото се
нарушава договорното равноправие и дава възможност на едната страна изцяло по
свое усмотрение и едностранно да променя условията по двустранния договор. На
лице е противоречие с чл. 9 и чл. 26 от ЗЗД поради накърняване на добрите
нрави, защото с тази клауза банката си дава право едностранно и изцяло
субективно да променя лихвения процент, от който зависи задължението на другата
страна по договора при това без да има никакъв обективен критерий, който следва
да бъде съобразяван при промяната на лихвения процент.
Уговорката е нищожна, тъй като по същество
представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и е във вреда на
ищеца, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца й потребителя.
Това е така, защото банката си запазва правото да
увеличава едностранно и неограничен брой пъти лихвения процент по кредита до
размери, чиято методика на определяне е неясна. Неравновесие между правата и
задълженията на страните е налице, защото при поведението на банката, след
увеличението на вноските към настоящия момент се получава разлика с 21.40% в
повече от първоначално договореното.
Клаузата на чл. 9, ал. 3 от договора за кредит попада
изцяло в хипотезата на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, тъй като поставя изпълнението на
задълженията на банката в зависимост от условие, което изпълнение зависи
единствено от нейната воля. Употребеният в договорната клауза общ и имагинерен
израз „промяна на пазарните условия" всъщност давала право на банката на
произвол, а не на изпълнение на договорени задължения от добросъвестен
партньор. Не ставало ясно с колко и колко пъти може да бъде увеличаван лихвения
процент по кредита.
Освен това клаузата на чл. 9, ал. 3 от договора за
кредит е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, защото позволявала
на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание. Посочената договорна клауза изпълнява хипотезата
на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, защото прави възможна промяна от страна на банката на
лихвен процент при непредвидени в договора основания. Неизвестността на
методиката по която се определя лихвения процент на банката и основанието за
такава промяна се характеризира с неопределеност, което обуславя извода, че
изцяло във властта на банката е да преценява наличието на основания за
увеличаване на лихвения процент.
Също така клаузата на чл. 9, ал. 3 от договора за
кредит е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП. Съгласно този текст
неравноправна клауза е, тази, която дава право на банката да увеличава цената,
без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора. В настоящия случай цената е увеличена с
2421.60 лв. за последните 5 години.
Твърди се, че клаузата на чл. 9, ал. 3 от договора за
кредит е нищожна на всяко едно от посочените по горе основания, тъй като не е
индивидуално договорена. Ищецът не е имал възможност да влияе върху клаузата.
Тази клауза противоречи на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Поради това се твърди, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от
договора за кредит е нищожна.
С оглед факта, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и на чл.
9, ал. 3 от договора за кредит са неравноправни и не обвързват ищеца да заплаща
едностранно увеличените от банката лихви и „комисионни", извършените от
него плащания в размер, различен от договорения са недължимо платени и следва
да бъдат върнати. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал
писмен отговор, с който оспорва предявения иск по основание и размер. Прави
възражение за изтекла погасителна давност. Твърди, че процесните клаузи от
договора за съобразени с императивните разпоредби на закона. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти гр. състав, след като
прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приетите по
делото писмени доказателства договор за ипотечен кредит с анюитеттни вноски №
115И/27,05,2005 г. и погасителен план към него се установява, че на 27.05.2005
г. е сключен договор за банков кредит, с който „ДЗИ Банк” АД –София, чиито правоприемник е Юробанк България АД е предоставила на Х.С.М., като
кредитополучател, кредит в размер на 20 000 лева за текущи разходи, като
кредитополучателят се задължава при условията на договора да усвои и върне
кредита в срок от 240 месеца, ведно с начислените върху него лихви, Съгласно
чл. 4, ал. 3 от договора погасяването на кредита е на 240 равни
(анюитетни) месечни вноски, включващи лихва и главница, с размер на всяка
вноска, както следва: за първата година от срока на кредита - 149.11 лв. и за
остатъчния срок на кредита - 188.64 лв., дължими ежемесечно, считано от датата
на изтичане на първата година от срока на кредита. Съгласно чл. 9, ал.
3 от договора страните
по делото са постигнали съгласие, че с подписването на настоящия договор кредитополучателят
дава неотменимото си и безусловно съгласие, при промяна на пазарните условия,
банката едностранно да промени лихвения процент по кредита, за което същият ще
бъде уведомен в едноседмичен срок на адреса за кореспонденция, посочен в искането
за отпускане на кредит.
По делото е прието заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като
компетентно дадено и не оспорено от страните, по която вещото лице след
извършена проверка в банката по кредитното досие на длъжника при съпоставка на
първоначалния и актуалния погасителен план е установило, че според
първоначалния погасителен план за лихва и главница за периода от 06,01,2011 г.
до 06,01,2016 г. кредитополучателят е следвало да дължи 11 318,40 лв., а
съобразно актуализирания погасителен план 13 701,60 лв., т.е. с 2383,20
лв. повече. За същия период от време
според първоначалния погасителен план за лихва,
главница и такси кредитополучателят е следвало да дължи 11 516,86
лв., а съобразно актуализирания погасителен план 13 907,66 лв., т.е. с 2390 лв.
повече. Или само таксите които ищецът ще плати за периода от 01,06,2011 г. до
01,06,2016 г. по актуализирания погасителен план са със 7,60 лв./2390,80 –
2383,20 = 7,60/ повече. Сумата от 2390,80 лв., която представлява сбор от
следните суми 2383,20 лв. / разлика между първоначален и актуализиран
погасителен план включват главница и лихви/ и сумата от 7,60 лв. / разлика между
първоначален и актуализиран погасителен план включват такси/ е реално заплатена
от ищеца на ответника.
Въз основа на така установените факти по делото,
съдът достигна до следните правни изводи:
В разглеждания казус ищецът Х.С.М. е физическо лице, на което по силата на
договор от 27.05.2005 г. е предоставен банков кредит, който не е предназначен
за извършване на търговска или професионална дейност, поради което и същия има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Това негово
качество не се и оспорва от ответника по иска. Следователно ищецът, като
кредитополучател в отношенията, възникнали между него и ответника по силата на
процесния договор за банков кредит се ползва от защитата на потребителите,
предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните
клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Доколкото в чл.146, ал.1 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално, следва на първо място да се отговори на въпроса дали процесната клауза на чл.3, ал.1, т. 2 от договора за кредит е индивидуално уговорена с потребителя или не. Установяването в процеса на обстоятелството, че определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на ответното дружество на основание специалната норма на чл.146, ал.4 ЗЗП. В хода на производството ответникът, обаче, не е представил доказателства, че включването на оспорената клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на нейното съдържание. Поради това съдът намира, че след като по делото не е установено от ответника, че оспорената клауза е индивидуално уговорена, то за ответното дружество са неблагоприятните последици от неангажиране на доказателства и съдът следва да приеме, че чл. 9, ал. 3 от договора за кредит е бил изготвен от банката предварително и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им при сключването му. Ето защо и той може да бъде нищожнен на основание чл.146 ЗЗП, в случай, че се установи, че са неравноправни. Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно. Ето защо при решаване на настоящия спор по предявения иск съдът следва да провери освен това дали оспорената клауза не попада в някой от примерно посочените случаи на т.1 до т.17 на чл.143 ЗЗП, така и това дали не са налице общите критерии, дадени в цитираната норма. Разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от договора за банков кредит налага извода, че не е уговорена възможност дължимата от кредитополучателя лихва да бъде намалена при промяна на пазарните условия , водещи до понижаване на основния лихвен процент. След като страните са се съгласили, че размерът на лихвения процент, които кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката, може да се променя едностранно при промяна на пазарните условия от ответника, за да е налице равнопоставеност, рискът от промяната в тях следва да се носи и от двете страни по търговската сделка. В договора следва да е предвидена възможността да бъдат съобразявани всички изменения на пазара и на съответния пазарен индекс, а не както е в случая те да се отчитат само, когато ползват една от страните по сделката и то по силната икономически каквато е банката. Ето защо и липсата на възможност да бъде изменен лихвен процент в посока неговото намаляване, поставя кредитополучателя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена обратната възможност да променя лихвения процент като го увеличава, както е и в разглеждания казус. Освен това в отношенията му с банката, кредитополучателят е в положение на по-слаба страна и от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, поради което в случаите, в които търговецът използва това и се стига до приемането от потребителя на предварително установени условия, които в негова вреда създават неравновесие между правата и задълженията на страните, безспорно се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Спазване на принципа на добросъвестност изисква в облигационните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания в случая са нарушени с включване на процесната клауза в договора, доколкото с нея се предвижда ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто до липса на защита, но и до незачитане на неговите интереси.
По изложените съображения се налага извода, че
уговорката на чл. 9, ал. 3 от договора за банков кредит от 27,05,2005 г. не
отговаря на изискванията за добрсъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя и то във вреда на
последния. Следователо тя покрива общите критерии, дадени в нормата на чл.143
ЗЗП, което я прави неравноправна.
Освен това, налице са неравноправни клаузи и
по смисъла на чл.143 т.12 от ЗЗП, съгласно който неравноправна клауза е тази,
която дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора. В настоящия случай, цената на услугата,
т.е. лихвата, която ищецът ще заплаща за срока до края на договора се завишава.
За него като потребител не е уговорена в договора нарочна възможност при такива
хипотези да се откаже от договора за кредит без санкция за това.
Ето защо настоящият съдебен състав намира, че на
основание чл.146, ал.1 ЗЗП процесната договорна клауза е нищожна.
Фактически състав на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице
в имуществото на друго. По дело от изслушаната счетоводна експертиза изготвена
от вещото лице Б., чийто заключение съдът кредитира изцяло като обективно,
пълно, компетентно дадено и не оспорено от страните, се установява, че за
периода от 06,01,2011 г. до 06,01,2016 г. ищецът е заплатил повече за лихва и
главница с 2383,20 лв. и за такси с 7,60 лв., които
суми представляват разликата между първоначалния /уговорения в договора за
кредит/ и актуалния погасителен план. Посочените суми са заплатени от ищеца на
основание чл. 9, ал. 3 от договора за кредит от 27,05,2005 г., която разпоредба
както вече беше посочено е нищожна, т.е. същите са платени без основание и
подлежат на връщане.
Досежно направеното възражението на ответника за
изтекла погасителна давност по отношение на претендираните суми, съдът го
намира за неоснователно поради следните съображения. С
оглед на това, че при първия фактически състав посочен в разпоредбата на чл.55,
ал.1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията,
давностният срок започва да тече от деня на получаването й, от който момент
вземането на ищеца по цитирания текст става изискуемо – в разглеждания казус
това е датата 06,01,2011 г. При това положение към датата на предявяване на
иска пред настоящия съд – 06.01.2016 год., петгодишният давностен срок по чл.
110 ЗЗД не е бил изтекъл по отношение на процесното вземане.
Гореизложеното налага извода, че така предявените искове за
основателни и следва да бъдат уважени изцяло.
По
отношение на разноските:
Предвид изхода на делото- уважаване на иска,
на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноските в настоящото производство - държавна такса в размер на
149 лева, депозит за вещо лице 100 лева и
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, както и сумата от 200 лв. за
процесуално представителство през Окръжен съд – Пловдив.
Поради изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Юробанк България АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Околовръстен път № 260, да
заплати на Х.С.М., ЕГН ********** *** сумата от 2383,20 лв. – главница платена
без основание като анюитетни вноски и сумата от 6,60 лв. – главница платена без
основание като комисионни по договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски №
115И/27.05.2005 г. за периода от 06.01.2011 г. до 06.01.2016 г., ведно със
законна лихва върху посочените по горе главници начиная от 06,01,2016 г. до
окончателното изплащане на сумите, както и направените по делото разноски в
размер на 1249 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала:
ВК