№ 280
гр. София, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Андрей Ангелов
Членове:Мирослав Г. Георгиев
Кристина Гюрова
при участието на секретаря Мария Д. Абаджиева Господинова
в присъствието на прокурора Гергана Георгиева Савова-Малиновска (РП-
Перник)
като разгледа докладваното от Мирослав Г. Георгиев Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20211100603478 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава 21 от Наказателно-процесуалния
кодекс /НПК/.
С присъда от 18.06.2021 г. по НОХД № 12955/2020 г. Софийски районен
съд /СРС/, Наказателно отделение, 111 състав е признал подсъдимия И.П.И.
за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 198, ал. 1 от Наказателния
кодекс /НК/ – за това че на 20.03.2016 г., около 05:45 ч. в гр. София, на ул.
„Кукуш” в близост до спирка на градския транспорт на автобус № 82, пред
******* отнел чужди движими вещи – сумата от 10 лева от владението на Я.
Д. Б. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила
– нанесъл множество удари ръце и крака в главата и тялото на пострадалия.
На основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложил наказание лишаване от
свобода за срок от 9 месеца. Привел е на основание чл. 68, ал. 1 НК в
изпълнение наказание лишаване от свобода за срок от 2 години, наложено на
подсъдимия по НОХД № 13860/2015 г. на СРС. Възложил му е разноските по
делото
1
Срещу присъдата е подаден в срок протест от Софийска районна
прокуратура /СРП/, в който се излагат доводи, че неправилно СРС е
приложил чл. 55 НК и е определил наказание под минимума. Прави се искане
въззивния съд да измени присъдата, като увеличи размера на наказанието,
наложено на подсъдимия на 4 години, а ако все пак счита, че следва да се
приложи чл. 55 НК - да увеличи същото на 2 години.
Постъпила е жалба и от защитника на подсъдимия, в която се излагат
съображения, че не е доказано авторството на престъплението от страна на
подсъдимия. Иска се въззивния съд да отмени присъдата и да постанови нова,
с която да признае подсъдимия за невиновен и да го оправдае по обвинението
по чл. 198, ал. 1 НК. Алтернативно, прави се искане да се потвърди присъдата
с така наложеното наказание.
Въззивният съд по реда на чл. 327 НПК е допуснал допълнителен разпит
на св. Б..
В съдебно заседание Софийска градска прокуратура поддържа протеста.
Намира, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи
отговорността обстоятелства и неправилно съдът е приложил чл. 55 НК.
Моли присъдата да бъде изменена в частта относно наказанието, като
определи същото при условията на чл. 54 НК в размер на три години
лишаване от свобода. Алтернативно, предлага същото да бъде за срок от 2
години.
Защитникът поддържа жалбата, като пледира, че обвинението не е
доказано. Счита, че доказателства в негова подкрепа са само показанията на
св. Б. и извършеното разпознаване от същия, но приема, че той не е дал
достатъчно индивидуализиращи нападателя белези, както и изтъква
разминавания между описанието, дадено при първия му разпит и външния
вид на подсъдимия. Счита, че поради това, че нападението е било извършено
в тъмната част на денонощието, нападнатият не е имал възможността да
възприеме добре нападателя, чието лице е било покрито с качулка. Моли
присъдата на СРС да бъде отменена и постановена вместо нея оправдателна.
Протестът на СРП намира за неоснователен.
Подсъдимият поддържа казаното от защитника си. Моли да бъде
оневинен, тъй като иска да продължи да работи и да се грижи за семейството
си.
2
Софийски градски съд, като съобрази доводите в протеста и жалба,
както и изложените от страните доводи и служебно провери правилността
на присъдата, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Въззивната инстанция намира, че изведените от първостепенния съд
фактически положения кореспондират изцяло със събраните в хода на
съдебно следствие доказателства и доказателствени средства и ги споделя
изцяло. Предвид това, СГС приема за установено от фактическа страна
следното:
Подсъдимият И.П. е роден на ******* г. в гр. Монтана, българин,
български гражданин, осъждан, средно образование, живущ в гр. София, ж.к.
*******“, *******, ****** ******, ЕГН: **********.
Осъждан е с протоколно определение на СРС по НОХД № 13860/2015 г.,
влязло в сила на 12.08.2015 г., с което е одобрено споразумение, с което
подсъдимият се е признал за виновен в извършване на две престъпления по
чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за които му е било определено по
реда на чл. 23, ал. 1 НК общо наказание лишаване от свобода за срок от 2
години, чието изпълнение е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за
срок от 4 години.
На 19.03.2016 г. вечерта подсъдимият бил в заведение „Имунитет” в гр.
София, ж.к. „Света Троица”, където употребил алкохол и бил в състояние на
обикновено алкохолно опиване-средна степен. В заведението работела св. И.,
която познавала отдаван подсъдимия и около 03:00 ч. на 20.03.2016 г. му
предложила да го закара до блока му в ж.к. *******” в гр. София. С
автомобила си, тя го закарала на спирката на автобус № 82 в гр. София, на ул.
„Кукуш” в близост до *******. Подсъдимият предложил на св. И. да отидат
още някъде, като тя се съгласила. Подсъдимият казал, че ще отиде до дома
си, за да остави кучето си, което било с него и ще се върне. След като излязъл
от автомобила, св. И. си тръгнала, тъй като всъщност не й се излизало. Около
05:45 ч. подсъдимият се върнал на мястото, на което св. И. го била оставила. В
същото време към спирката се приближавал св. Б., който искал да хване
3
автобус, за да отиде на работа. Било тъмно, имало улично осветление. В
близост имало разположение камери за видеонаблюдение. При разминаването
си със св. Б., подсъдимият го блъснал с рамо. След това се върнал и попитал
св. Б. защо го е ударил. Докато св. Б. се опитал да му каже, че не го е удрял,
подсъдимият започнал да му нанася множество удари с ръце и крака по
тялото и главата. Св. Б. паднал на земята, а подсъдимият продължил да го
удря. След това му казал да обръща джобовете и да дава парите. Св. Б. имал
10 лева в себе си, които дал на подсъдимия, който си тръгнал.
Към момента на побоя подсъдимият бил в състояние на обикновено
алкохолно опиване-средна степен, но могъл да разбира свойството и
значението на извършеното и да ръководи постъпките си. В резултат на
ударите на св. Б. били причинени следните травматични увреждания: три
охлузвания в окосмената част на главата; подкожен хематом в областта на
долния клепач на лявото око, които довели до болка и страдание.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:
Изложената фактическа обстановка въззивният съд приема за установена
въз основа анализ на следните доказателствени средства и доказателства:
- гласни - показанията на свидетелите Б., К. и И..
- писмени – заключение на съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/;
заключение на съдебно-психиатрична експертиза /СПЕ/; видео-техническа
експертиза /ВТЕ/; заявление; протокол за оглед на веществени доказателства;
протокол за разпознаване на лице; два протокола за доброволно предаване;
справка от Районен център 112-София; справка за съдимост на подсъдимия.
- веществени – два двд-диска и фотоалбум.
Въззивният съд счита, че вътрешното убеждение на СРС по фактите е
формирано на основата на правилен анализ на събраните по делото
доказателствени материали, като в хода на производството пред въззивната
инстанция не бяха събрани доказателства, които да установят нови
обстоятелства по делото. Съдът прецизно и в съответствие със изискванията
на процесуалния закон е анализирал доказателствените източници, като е
обосновал съображенията си. Липсват основания, които да мотивират
4
въззивният съд да промени съществено направените в първоинстанционния
съдебен акт фактически констатации, тъй като в мотивите му са обсъдени
събраните по делото доказателствени материали и не е допуснато
превратното им тълкуване.
В тази връзка е необходимо да се отчете, че когато изразява съгласие с
доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд
не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може
да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на
наведените доводи в жалбата или протеста /р. 372/01.10.2012г. по н.д. №
1158/2012г. на ВКС, НК, ІІІ НО/.
Правилно СРС се е позовал на показанията на свидетеля Б., приемайки ги
за основа за фактическите си изводи. Действително, този свидетел установява
обстоятелствата относно времето, мястото и начина на извършване на
престъплението, характера на самата принуда и размера на отнетата сума.
Неговите показания се отличават с последователност и логически смисъл и
намират опора, както е отчела първата инстанция, в показанията на св. К. и
заключението на СМЕ. Св. К. не е очевидец на случая, а е научила събитията
от разказа на св. Б. и нейните показания са с производен характер.
Независимо от това, те се явяват способ за проверка на достоверността на
показанията на св. Б. и, доколкото не противоречат на същите и
възпроизвеждат данни, научени скоро след времето на деянието, съдът
намира, че следва да се кредитират изцяло. Предвид това, съдът не споделя
възражението в жалбата, че нейните показания са без отношение към
предмета на доказване, тъй като те са от значение за проверка на
достоверността на твърденията на св. Б. относно обстоятелствата около
процесния случай.
Резонно първоинстанционният съд е кредитирал заключението на СМЕ,
СПЕ и ВТЕ, приемайки ги за обективни и обосновани. СМЕ дава възможност
да се установят вида и характера на причинените от побоя телесни
увреждания на св. Б.. Тя подкрепя твърденията на св. Б. за нанесените му
удари, като вещото лице възприема, че травмите могат да бъдат получени по
начина, описан от Б. – чрез удари с крака и ръце. СПЕ сочи, че въпреки, че
към момента на побоя подсъдимият е бил в състояние на обикновено
алкохолно опиване-средна степен е могъл да разбира свойството и значението
5
на извършеното и да ръководи постъпките си. От ВТЕ е видно, че на
процесното място и в процесния час е заснет побой, нанесен на едно лице от
друго, нещо което се установява и от протоколите за оглед на веществени
доказателства, при които са извършени прегледи на видеозаписи от камерите
на инкриминираното място.
Спорният момент по делото, на който защитата акцентира, е авторството
на деянието. СРС е отделил доказателствен анализ на материалите,
установяващи това обстоятелство, който настоящата инстанция споделя. На
практика то се установява от показанията на св. Б. и извършеното
разпознаване на лице. В показанията си пред СРС св. Б., е дал достатъчно
индивидуализиращи черти на нападателя. Заявил е, че е бил на около
двадесет години – към онзи момент подсъдимият е бил на 21 години. Посочил
е, че е бил висок не повече от около 170 см. и „слаботелесен”. Уточнението,
че не е бил „пълен човек” води на извод, че е имал предвид нормално слаб
човек. Относно лицето на нападателя е посочил, че е било нито много светло,
нито много тъмно. Очевидно е видял и очите му, тъй като е заявил, че те
„светели”. Тези белези от външността на дееца са достатъчни по обем, за да
се приеме, че могат да послужат за запомняне на външния вид на един човек
и последващото му разпознаване. Нереалистично е да се очаква да бъдат
описани някакви изключително дребни детайли или множество подробности
относно външността на лицето. Така даденото описание е напълно
достатъчно, за да бъде база за разпознаване. Същите външни признаци на
нападателя св. Б. посочи и в разпита си пред втората инстанция т.е.
свидетелят трайно е запаметил същите и показанията му следва да бъдат
напълно кредитирани. На досъдебната фаза св. Б. е извършил разпознаване на
лице, при което е посочил подсъдимия като нападателя. Това действие по
разследването е извършено скоро след деянието – на 31.03.2016 г. и може да
се счита, че св. Б. все още е имал добър спомен за вида на дееца. Видно от
протокола, той е посочил, че го разпознава най-вече по физиономията, която е
запомнил много добре. Протоколът за разпознаване на лице съдържа всички
изискуеми от закона реквизити и следва да се кредитира изцяло, както и
следственото действие, което удостоверява. Наред с това, св. Б. и в
заседанието пред въззивната инстанция разпозна именно подсъдимия като
лицето, което го е нападнало. Други основни възражения на защитата се
отнасят до възможността св. Б. да възприеме външността на извършителя.
6
Вярно е, както изтъква защитникът, че нападението е било осъществено в
тъмната част на денонощието, на самото място не е имало осветление и
ситуацията е била стресова. Но св. Б. заяви, както пред първата, така и пред
въззивната инстанция, че въпреки тези обстоятелства, е имал възможността
да възприеме чертите на лицето на нападателя. Посочи, че е имало осветление
в близост – от магазина в отсрещната страна на улицата. Изрично посочи, че
лицето е било застанало срещу него и при тази осветеност е успял да види
лицето му. Свидетелят каза и, че деецът е имал качулка на главата си, но тя не
е закривала лицето му, което е съвсем резонно при носенето на качулка.
Поради това, съдът не възприема възраженията на защитата и намира, че св.
Б. е имал добра възможност да възприеме чертите на лицето на нападателя.
Относно присъствието на подсъдимия на процесното място и време
следва да се вземат предвид и показанията на св. И.. Тук следва да се
отговори и на възражението относно това, че съгласно показанията й, тя била
оставила на спирката подсъдимия 2-3 часа преди самото деяние. В
показанията си от ДП /приобщени от СРС към доказателствата в тази част
чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2 НПК/ тя е заявила,
че подсъдимият е бил в заведението към 2-3 часа на 20.03.2016 г.
Установеното време на деянието е около 05:45 ч. като се вземе предвид
поведението на св. И. и подсъдимият от този момент нататък, няма пречка да
се приеме, че той е бил на инкриминираното място именно в този час. Св. И. е
заявила приблизителния час, в който подсъдимият бил в заведението. Не е
ясно точно колко време след това са тръгнали оттам с автомобила; следва да
се отчете и времетраенето на пътуването; времето през което подсъдимият е
отишъл до своето жилище, престоят му там и връщането до спирката. Ето
защо, съвсем резонно може да се приеме, че подсъдимото лице се е озовало в
района на спирката в часа на деянието.
С оглед горното, правилно е заключението на СРС относно авторството
на деянието.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
При правилно установена фактическа обстановка първостепенният съд е
направил и правилни правни изводи досежно съставомерността на
инкриминираното деяние по чл. 198, ал.1 НК.
7
От обективна страна:
Подсъдимият е отнел от владението на св. Б. чужди движими вещи –
сумата от 10 лева, собственост на същия. Деецът е употребил сила, като
нанесъл множество удари с ръце и крака в тялото и главата на Б.. В
конкретния случай, подсъдимият е употребил физическо въздействие, което е
било насочено към сломяване на съпротивата на пострадалия и изваждане на
вещта от фактическата му власт с цел, именно той да установи такава върху
нея. Съдът прие, че е налице прекъсване на фактическата власт на досегашния
владелец именно поради упражнената от подсъдимия сила, като последният е
успял да установи върху предмета на деянието своя трайна фактическа власт
и да се отдалечи с него от местопрестъплението, така че да се разпорежда с
парите безпрепятствено и, както намери за добре. Ето защо, в случая е
настъпил и визираният от закона общественоопасен резултат. Налице са
следователно всички обективни признаци от състава на престъплението
грабеж - принуда, упражнена от страна на подсъдимия и насочена
непосредствено към отнемането на вещта и последвалото след това нейно
отнемане.
От субективна страна:
Деянието е извършено при пряк умисъл. Подсъдимият е съзнавал
общественоопасния характер на деянието, предвиждал е настъпването на
общественоопасните последици и пряко е целял те да настъпят. Подсъдимият
е съзнавал, че отнема чужда движима вещ, като по неправомерен начин, чрез
употребата на сила, прекъсва чуждата фактическа власт и установил свое
владение върху нея т.е. установил своя трайна фактическа власт. Умисълът на
подсъдимия е обхващал съзнаването, че за да установи своята фактическа
власт върху вещите, същият употребява сила, въздействайки върху
пострадалия.
Съдът намира, че е било налице и специфичното за този вид
престъпления намерение - да се присвои противозаконно вещта - предмет на
престъплението. От субективна страна подсъдимият е могъл е да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си,
независимо от алкохолното си опиянение.
Поради това, правилно първата инстанция е признала подсъдимия за
8
виновен в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 НК.
ЗА ВИДА И РАЗМЕРА НА НАКАЗАНИЕТО:
За престъплението по чл. 198 НК е предвидено наказание лишаване от
свобода от 3 до 10 години.
Правилно СРС е приел като отегчаващи отговорността обстоятелства
обремененото съдебно минало на подсъдимия, пияното му състояние и
интензитета на упражнената принуда, в резултат на която е била причинена
лека телесна повреда на пострадалия.
Пропуснал е обаче да отчете обстоятелството, че процесното деяние е
извършено в рамките на изпитателния срок на осъждането по НОХД №
13860/2015 г., по което на подсъдимия му е било определено общо наказание
лишаване от свобода за срок от 2 години, чието изпълнение е било отложено
на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от 4 години. Този факт е индиция, че
подсъдимият изобщо не се е бил поправил. Това е знак и, че въобще не е
осъзнал факта на предходното си осъждане поне като причина да се
въздържа от извършването на други престъпления.
Въззивната инстанция не може да пренебрегне и това, че предходното
осъждане на подсъдимото лице е отново за престъпление от същия вид –
грабеж. Това дава основание за извод, че той е имал склонност да извършва
престъпление от един и същи вид. В тази насока основателни са доводите на
прокурора, изготвил протеста.
Тези обстоятелства дават основание за категоричен извод, че
подсъдимият е личност със завишена степен на обществена опасност.
Другите обстоятелства, визирани от СРП, съдът не приема като
отегчаващи отговорността белези. Не е доказано, че качулката на главата на
подсъдимия е била нарочно сложена, за да не бъде разпознат – напълно
възможно обяснение е студеното време. Това, че е градил защитна версия е
негово право в процеса и не може да се счита за утежняващ признак.
Правилно е взето предвид от първоинстанционния съд, като смекчаващо
обстоятелство изминалото немалко време от извършване на деянието до
постановяване на присъдата – 5 години. Не се споделят възраженията в
протеста, че продължителността на наказателното производство се дължи на
9
поведението на подсъдимия. Изтъкнатите в протеста доводи в този смисъл
съставляват предположения, а не установени факти. Безспорно е, че към
момента на напускането на страната подсъдимият не е имал качеството
обвиняем и не е следвало да съобразява движението си извън страната с
подобно качество. Още в края на 2016 г. както е отбелязал районният съд,
органите на досъдебното производство са били наясно с това, че подсъдимият
е бил в Испания и са могли много по-рано да предприемат нужните действия
за осигуряване на неговото присъствие за нуждите на разследването.
Въззивната инстанция също отчете ниската стойност на предмета на
престъплението. Тук обаче е нужно да се съобрази следното: размерът на
отнетата парична сума е такъв само защото пострадалото лице е имало
толкова пари в себе си – с други думи, ако бе имало в себе си по-голяма сума,
то същата щеше да бъде отнета от подсъдимия. Поради това, посоченото
обстоятелство не следва да се счита с особена тежест като смекчаващ
признак.
СГС не се съгласява с приетото от първостепенния съд относно това, че
трудовата ангажираност на подсъдимия и семейната му обвързаност
/фактическо съжителство и две деца/ следва да се приемат са смекчаващи
белези. Това са обстоятелства, характерни за почти всички членове на
обществото и са част от естественото житейско развитие и битуване в
социума. Освен това, възникнали са много след извършване на деянието. Ако
априори се приемат за облекчаващи отговорността признаци, това би
означавало, че всяко лице, извършило престъпление, в случай на воденото
срещу него наказателно производство би се стремило към предизвикване на
подобни последващи събития, за да смекчи наказателната си отговорност. Но
дори да бъдат взети предвид в тази светлина, тези обстоятелства не следва да
се считат за чрезвичайни смекчаващи признаци.
Очевидно като такива обаче ги е оценил СРС, тъй като съвсем
неправилно е дал приоритет на същите, заедно с изминалия период от
деянието. Смекчаващите отговорността признаци изобщо не са
изключителни, доколкото макар и немалко, времетраенето на наказателното
производство не е прекомерно дълго. Не са и многобройни – на практика две /
и то с уговорката за значимостта на размера на предмета на грабежа/. Тук
може да бъде добавена единствено младата възраст на дееца към времето на
10
деянието.
На този фон, първостепенният съд погрешно е пренебрегнал превеса на
утежняващите обстоятелства – дори на тези, които сам е отчел. Не е
съобразил и наличието на визираните по-горе такива. Вместо това,
неправилно е приел наличието на предпоставките на чл. 55, ал.1, т. 1 НК и
погрешно е определил размера на наказанието лишаване от свобода под
минимума. Предвид изискването наказанието да бъде справедливо,
необходимо и достатъчно за постигане на обявените в чл. 36 НК цели,
настоящата инстанция счита, че определеното от районния съд наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 9 месеца не би оказало необходимото
въздействие върху подсъдимия.
При така посоченото съотношение, въззивният състав, прецени, че не са
налице предпоставките за приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и наказанието
следва да бъде определено в рамките на предвидената от закона санкция.
Формалният подход, при отчитането на превеса на утежняващите признаци,
би довел до определяне на наказание към и над средата. Въззивният съд
намира обаче, че това би била прекомерна наказателна репресия спрямо
подсъдимия с оглед изминалото време от деянието /5 години/ и с оглед
обстоятелството, че оттогава същият не е бил осъждан за други извършени
престъпления. Ефектът на наказанието би бил най-силен при своевременното
му налагане т.е. възможно най-близко до времето на извършване на
престъпното деяние. В случая, налагането на наказание в размер около и над
средата толкова време след извършване на престъплението ще се яви
несправедливо с оглед липсата на друга престъпна деятелност на подсъдимия
оттогава до момента и това, че подсъдимият е все още млад и съществува
шанс за поправянето и превъзпитанието му. Следва да се вземе предвид и, че
са налице предпоставките на чл. 68, ал. 1 НК подсъдимият да изтърпи и
отложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години. Ето защо, няма
да е необходим висок размер на наказанието, тъй като съвкупността от двете
наказания /настоящото и приведеното в изпълнение/, ще е достатъчно за
постигане на целите по чл. 36 НК.
С тези мотиви, въззивната инстанция прие, че справедливо би било
наказание лишаване от свобода в минимума - за срок от 3 години.
Първоначалният режим на изтърпяване на наказанието лишаване от
11
свобода правилно е преценен като строг по реда на чл. 57, ал.1, т.2, б. „в”
ЗИНЗС.
Законосъобразно, на основание чл. 59, ал. 1 НК е приспаднато времето,
през което подсъдимият е бил задържан по ЗМВР на 31.03.2016 г. и по реда на
НПК.
СРС обаче е пропуснал да приспадне задържането на подсъдимия от
21.05.2020 г. до 22.05.2020 г. в Испания в изпълнение на издадената
европейска заповед за арест, поради което това следва да стори настоящата
инстанция.
ЗА ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 68 НК:
Настоящото деяние е извършено в изпитателния срок на осъждането на
подсъдимия по НОХД № 13860/2015 г, по което на подсъдимия му е било
определено общо наказание лишаване от свобода за срок от 2 години, чието
изпълнение е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от 4
години. Поради което е налице предпоставката по чл. 68, ал. 1 НК същото да
бъде приведено в изпълнение, както правилно е сторила първата инстанция.
СГС намира обаче, че неправилно е бил определен първоначалният режим на
изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание като общ, доколкото той
следва да е строг по смисъла на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в” ЗИНЗС. Поради липса
на съответен протест за това обстоятелство, въззивният съд няма възможност
да коригира тази грешка, тъй като така би влошил положението на
подсъдимия в разрез с разпоредбата на чл. 355 НПК.
ЗА РАЗНОСКИТЕ:
Предвид крайния изход на делото и с оглед разпоредбата на чл. 189, ал. 3
НПК, законосъобразно направените по делото разноски, както и държавна
такса за служебно издаване на изпълнителни листове, са възложени в тежест
на подсъдимия.
При извършената, на основание чл. 314, ал. 1 НПК, цялостна служебна
проверка на правилността на обжалваната присъда, въззивната инстанция не
констатира наличието на основания, налагащи нейната отмяна, поради което
12
и с оглед изложените съображения същата следва да бъде изменена в частта
за наказанието, а в останалата част - потвърдена. Следва да се приложи и чл.
59 НК относно задържането на подсъдимия в Кралство Испания
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 3 вр. чл. 337, ал. 2, т. 1 НПК ,
СЪДЪТ
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда на Софийски районен съд, Наказателно отделение,
111 състав от 18.06.2021 г., постановена по НОХД № 12955/2020 г. в частта
относно размера на наложеното на подсъдимия И.П.И. наказание „лишаване
от свобода“, като УВЕЛИЧАВА размера на същото от 9 /девет/ месеца на 3
/три/ години.
ПРИСПАДА на основание чл. 59, ал. 2 НК от наложеното наказание
лишаване от свобода за срок от 3 /три/ години, времето, през което
подсъдимият И. бил задържан по делото в Кралство Испания за времето от
21.05.2020 г. до 22.05.2020 г.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата ѝ част.
Решението не подлежи на обжалване и/или протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13