Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Пазарджик, 10.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД-ПАЗАРДЖИК, ГО, XXXVI-ти състав, в публично заседание на трети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА В.
при участието на секретаря Е. Пенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 3809 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба с вх. № 12984/15.07.2020 г., подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д-р П. Д.“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д. Б., чрез пълномощника юрк. З.М., против С.И.В., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че ответницата С.И.В. дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата в общ размер на 755,16 лв. по Договор за паричен заем № 5389096/11.10.2017 г., сключен между „Вива кредит“ ООД и ответницата С.И.В., вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (с правоприемник „Агенция за събиране на вземания“ АД – понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД) по силата на Приложение № 1/01.08.2018 г. към Рамков договор за продажба на вземания (цесия) от 22.01.2013 г., от която: 325,20 лв. – главница, 27,76 лв. - договорна лихва за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г., 92,94 лв. - неустойка за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г., 20,46 лв. - лихва за забава за периода от 01.08.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда - 02.04.2019 г., 93,80 лв. - такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г., 125,00 лв. - такса разходи за събиране на просрочени вземания и 70 лв. - такса разходи за дейност на служител, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда - 02.04.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 1394/2019 г. по описа на Районен съд - Пазарджик.
Ищецът твърди, че между ответницата С.И.В. и „Вива кредит“ ООД е сключен Договор за паричен заем № 5389096 от 11.10.2017 г., по силата на който на ответницата е отпуснат паричен заем в размер 400 лв. Страните сключили договора на основание предложение за сключването му, направено от заемателя и стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя, като се съгласили да се прилагат Общите условия към договорите за паричен заем VivaPlanPlus30, сключвани от „Вива кредит“ ООД, които са в сила към датата на сключване на процесния договор. Договорена е възнаградителна лихва в размер на 41,20 лв. Общата стойност на плащанията по кредита е 441,20 лв., включваща главницата и договорната лихва. Ответницата се задължила да върне кредита в срок до 10.03.2018 г. на 5 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 88,24 лв. Падежът на първата погасителна вноска е 10.11.2017 г., а падежът на последната погасителна вноска – 10.03.2018 г.
Поради забава на плащанията на дължимите по договора погасителни вноски на ответницата е начислена такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 125,00 лв., които да покрият направените разходи от страна на заемодателя за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщения за събирането на просрочените вземания, както и такса в размер на 70,00 лв., представляваща направените разходи за събиране на просрочените вземания, включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по събиране на вземането.
Страните по заемното правоотношение уговорили и предоставянето на обезпечение (поръчителство на физическо лице или банкова гаранция), като поради непредставянето на уговореното обезпечение в тридневен срок от подписването на договора е начислена неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение в размер на 117,25 лв., разсрочена на 5 равни месечни вноски, всяка в размер на 23,45 лв., дължими на падежните дати на погасителните вноски по договора.
Преди подписване на договора ответницата избрала доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите за одобрение на паричния заем, предоставян от кредитора. За извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, ответницата дължала такса в размер на 117,25 лв., която по споразумение на страните е разсрочена на 5 равни вноски, всяка в размер на 23,45 лв., дължими на падежните дати на погасителните вноски. Така, погасителната вноска, която следвало да заплаща ответницата възлизала в размер на 135,14 лв.
На длъжника е начислено и обезщетение за забава в размер на законната лихва, равняващо се общо на 20,46 лв., за периода от 01.08.2018 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда.
Ищецът сочи, че с Приложение № 1 от 01.08.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.01.2013 г. кредиторът „Вива кредит“ ООД прехвърлил в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ООД вземанията си по Договор за паричен заем № 5389096/11.10.2017 г., ведно с всички привилегии и обезпечения. „Агенция за събиране на вземания“ АД (понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД) е правоприемник на „Агенция за събиране на вземания“ ООД. Ответницата е уведомена по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД с уведомително писмо за извършената продажба на вземането, изпратено с известие за доставяне.
Ответницата извършила плащания по договора в общ размер на 136,00 лв., с които според ищеца са погасени: 74,80 лв. – главница, 13,44 лв. – договорна лихва, 24,31 лв. – неустойка и 23,45 лв. – такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит.
Ищецът поддържа, че за събирането на вземането се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена от по ч.гр.д. № 1394/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик. Ответницата депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение, което обуславя правния интерес от подаване на исковата молба.
Моли съда да установи съществуването на вземананията в размера по заповедта за изпълнение. Ангажира доказателства. Претендира разноски в исковото и в заповедното производство.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата С.И.В. не е подала отговор на исковата молба.
Ищцовото дружество, редовно призовано, не изпраща представител в открито съдебно заседание.
Ответницата С.В., редовно призована, не се явява в открито съдебно заседание и не изпраща процесуален представител.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото е приложено ч.гр.д. № 1394/2019 г. по описа на Районен съд - Пазарджик, от което се установява, че по заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника С.И.В. за следните суми: 325,20 лв. - главница, 27,76 лв. - договорна лихва за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г., 92,94 лв. - неустойка за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г., 20,46 лв. - лихва за забава за периода от 01.08.2018 г. до 02.04.2019 г., 93,80 лв. – такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г., 125,00 лв. – такса разходи за събиране на просрочени вземания и 70 лв. – такса разходи за дейност на служител, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 02.04.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и за разноски за държавна такса – 25,00 лв. и за юрисконсулско възнаграждение – 50,00 лв. В заповедта за изпълнение е посочено, че вземането произтича от Договор за паричен заем № 5389096/11.10.2017 г., сключен между „Вива кредит“ ООД и длъжника С.И.В., като впоследствие по силата на Приложение № 1 от 01.08.2018 г. към Рамков договор за продажба на вземания (цесия) от 22.01.2013 г. вземането е прехвърлено от „Вива кредит“ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, правоприемник на което дружество е „Агенция за събиране на вземания“ АД – понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
Не се спори между страните по делото, а и от представения Договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № 5389096 от 11.10.2017 г. се установява, че между „Вива Кредит“ ООД, в качеството на заемодател и С.И.В., като заемател, на 11.10.2017 г. е сключен договор за заем, по силата на който на ответницата-заемател е предоставен заем в размер на 400 лв. със задължението на заемателя да върне кредита на 5 бр. месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 111,69 лв., с дати на плащане на погасителните вноски последователно, както следва: 10.11.2017 г., 10.12.2017 г., 09.01.2018 г., 08.02.2018 г., 10.03.2018 г. Договорена е възнаградителна лихва - фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40,31 % и ГПР – 49,48 %. В чл. 1, ал. 3 от договора е уговорена такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричния заем във фиксиран размер от 117,25 лв. Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем, в тридневен срок от усвояване на заемната сума заемателят се задължава да предостави на заемодателя едно от посочените в чл. 4 обезпечения, а именно – физическо лице поръчител, което следва да отговаря на изрично разписани изисквания на заемодателя, вписани в договора или да предостави банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. В ал. 2 на чл. 4 от договора е предвидено, че при неизпълнение на това задължение заемателят дължи неустойка в размер на 117,25 лв., която се заплаща на равни части към всяка една от петте погасителни вноски по договора за заем като при това разсрочване на неустойката, месечната погасителна вноска, която следва да заплати заемателя е в размер на 135,14 лв., а общото задължение по договора става в размер на 675,70 лв. Според чл. 8 от договора, при забава в плащането на месечните погасителни вноски се начислява законна лихва за всеки ден забава. Съгласно чл. 12 от договора с подписване на договора заемателят декларира, че е запознат и съгласен с Тарифата на „Вива Кредит“ ООД, актуална към датата на сключването му, която се намира на видно място във всеки търговски обект от клоновата мрежа и партньорската мрежа на заемодателя, подробно изброени на интернет страницата на заемодателя – www.vivacredit.bg.
Между страните по делото е уговорено, че сумата по заема ще бъде усвоена в брой, а с подписването на договора заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадена, съответно получена сума – чл. 2, ал. 1, т. 10 и ал. 2 от договора.
Няма спор по делото, а и се установява от представения разходен касов ордер № 37/11.10.2017 г., че заемодателят е предоставил на ответницата С.В. заемната сума в размер на 400 лв.
Не се спори между страните в настоящото производство, че ответницата е заплатила на ищеца сумата в общ размер на 136,00 лв.
Установява се, че с Приложение № 1 от 01.08.2018 г. към Рамков договор от 22.01.2013 г. за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) „Вива кредит“ ООД е цедирало на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (с правоприемник „Агенция за събиране на вземания”АД – понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД) вземанията, произтичащи от договора за заем, сключен с ответницата С.И.В. с номер 53889096 от 11.10.2017 г. Цесията е потвърдена на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от „Вива кредит“ ООД.
Видно от представеното по делото пълномощно (л. 19), цедентът „Вива кредит” ООД е упълномощил цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ООД да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД - да уведоми от негово име всички длъжници по договорите за потребителски кредити, вземанията, на които са прехвърлени с договора за цесия, сключен на 22.01.2013 г., за извършената продажба на вземания.
По делото е приложено уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ВИВ/5389096 от 07.08.2018 г., за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за потребителски заем, изпратено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД до С.И.В., в което е посочено, че на 01.08.2018 г. „Вива кредит” ООД е подписало Приложение № 1/01.08.2018 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г., както и че считано от 01.08.2018 г. цялото задължение на длъжника С.И.В., ведно с всички привилегии и обезпечения, вече е собственост на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в качеството на правоприемник на „Агенция за събиране на вземания“ ООД.
Видно от приложеното по делото известие за доставяне ответницата С.И.В. е получила лично на 17.08.2018 г. уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ВИВ/5389096 от 07.08.2018 г.
При така установените правнорелевантни факти, съдът намира от правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240 от ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Исковете са процесуално допустими - предявени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 415 от ГПК от легитимирана страна - заявител в развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 1394/2019 г. по описа на Районен съд-Пазарджик, след своевременно депозирано възражение от длъжника - ответницата по делото срещу издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК.
За уважаване на иска по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието на валидно облигационно отношение между първоначалния кредитор „Вива Кредит“ ООД и ответницата по договор за заем, по който заемодателят е изпълнил задължението си да предостави на ответницата заетата сума; лихвоносния характер на вземането, неговия размер и изискуемост; наличието на валидни уговорки за заплащането на такси; съществуването на валиден договор за цесия, по силата на който вземанията по договора за заем са прехвърлени на ищцовото дружество и длъжникът е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземанията.
По иска по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже валидно възникнало облигационно отношение между страните, по което той е изпълнил задълженията си; валидно уговорена неустоечна клауза; падеж на изпълнение на задължението по договора за заем.
По иска по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 86 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже съществуването на главен дълг и изпадането на ответника в забава.
При доказване на горното ответницата носи тежестта да установи положителния факт на изпълнението.
Съгласно трайно установената съдебна практика за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.), като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
В случая ищецът основава претенциите си на договор за потребителски заем, сключен с потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което съдът е указал на страните с определението си за насрочване на делото, че ще следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договора и общите условия към него, както и че в тежест на ищеца е да ангажира доказателства за равноправността на уговорките и за индивидуалното им уговаряне.
След съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, съдът намира, че между „Вива Кредит“ ООД - праводател на ищеца и ответницата С.В. е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски заем, а и това обстоятелство не е спорно по делото. Договорът е двустранно подписан, сключен е в изискуемата писмена форма - чл. 9 от ЗПК и има необходимото, съгласно чл. 10 и чл. 11 от ЗПК, съдържание за този вид договори, като в него се съдържат всички изискуеми от закона елементи. Това налага изводът, че договорът валидно обвързва страните. Същият е продължил действието си до 10.03.2018 г., когато е настъпил падежът на последната погасителна вноска.
Заемодателят е изпълнил задължението си да предаде на ответницата отпуснатата в заем сума. Получаването на заемната сума не е спорно между страните, а и се установява от представения по делото разходен касов ордер за получената сума в брой, носещ подписа на ответницата и удостоверяващ, че е получила сумата от 400 лв. като кредит.
От събраните по делото писмени доказателства се установи, че вземанията по процесния договор са цедирани от „Вива Кредит“ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (с правоприемник „Агенция за събиране на вземания”АД – понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД) с Приложение № 1/01.08.2018 г. към Рамков договор за цесия от 22.01.2013 г. Под № 40 от приложението е посочен номера и датата на договора, съвпадащи с тези на процесния договор, както и името и ЕГН-то на кредитополучателя, съвпадащи с тези на ответницата ( л. 16 от делото). В рамковия договор за цесия е отразено, че приложението е неразделна част от договора. По принцип уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия кредитор. Предишният кредитор обаче има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, което в случая е сторено (в този смисъл Решение № 156/30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г. на ВКС, II т. о., Решение № 137/02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о.). Уведомлението е достигнало лично до длъжника С.В. на 17.08.2018 г. и съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Безспорно се установява, че именно вземанията на заемодателя по процесния договор за паричен заем с ответницата са валидно прехвърлени на ищеца, при което той е материалноправно легитимиран да търси изпълнението им от длъжника.
Усвояването на заемната сума от ответницата е породило и насрещното й задължение да я върне на заемодателя, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Предвид задължението на съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит и да се произнесе за това независимо дали страните са навели такива възражения или не, съдът намира за необходимо да посочи, че клаузата в договора за паричен заем - чл. 2, т. 5, определяща размера на договорната лихва не е нищожна. Действително договорен е фиксиран годишен лихвен процент от 40,31 %, който надхвърля повече от четири пъти размера на законната лихва за забава и в този му размер по принцип противоречи на добрите нрави, съгласно чл. 9 от ЗЗД (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Процесният договор за кредит обаче е сключен за период по-малък от година – за 5 месеца и в конкретния случай абсолютният размер на договореното възнаграждение за лихва за периода на договора е 41,20 лв., или по – малко от 11 % от главницата, доколкото договореният лихвен процент се изчислява на база календарна година. Затова съдът приема, че в настоящия случай тази клауза не противоречи на добрите нрави и не е неравноправна, поради което е възникнало облигационното задължение на ответницата С.В. да върне кредиторовото възнаграждение, представляващо договорната лихва.
Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а именно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така определените максимални размери. В конкретният случай ГПР е в размер на 49,48 %, поради което клаузата от договора, уреждаща размера му не е нищожна.
По отношение на клаузата за неустойка по чл. 4 от договора, съдът намира следното: Уговорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение е неравноправна и недействителна както по арг. на чл. 143, т. 5 ЗЗП, така и по арг. от чл. 26, ал.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД прогласява принципа на договорната свобода, ограничена единствено от повелителните правни норми и добрите нрави. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, е възприето становището за нищожност на клауза за неустойка, когато условията, при които е договорена, влизат в противоречие с нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и с принципите на справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
Целта на неустойката, като вид договорна отговорност, е да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението (непълно, неточно с оглед количеството и качеството и във времето изпълнение).
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. В процесния случай уговорената между страните неустойка не обезпечава възстановяването на вредите от неизпълнението на задълженията по договора, а евентуални такива от непредставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Казаното дава основание на съда да приеме, че уговорката между страните за заплащане на неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като не преследва заложените й функции и излиза извън присъщата й обезпечителна функция.
Отделно от това, с оглед начина, по който е уговорено да се заплаща неустойката – като част от всяка погасителна вноска, неустоечната клауза е нищожна и поради заобикаляне на закона, тъй като въвежда допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита, определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК, които в случая възлизат на 49,48 %. По този начин реално се оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни плащания, чиято цена не е включена в определения в договора годишен процент разходи и води до значително увеличение на тежестта на задължението на заемателя по договора за кредит. Нищожността на клаузата за неустойка е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4 от договора.
Ето защо исковата претенция за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 92,94 лв. следва се отхвърли изцяло.
Относно претенциите за заплащане на такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит, такса разходи за събиране на просрочени вземания и такса разходи за дейност на служител съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК и принципа на свободата на договаряне, уреден в чл. 9 от ЗЗД, страните по договор за потребителски кредит могат да договорят цена за допълнителни услуги, но същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 - ал. 4 от ЗПК, съгласно които: кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита; кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие; видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
В настоящия случай с оглед характера на претедираната такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит, се налага изводът, че същата касае действия по усвояването на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисиони от кредитора. При това положение следва да се приеме, че претенцията за присъждане на сумата в размер на 93,80 лв. – такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит противоречи на закона и няма основание за уважаването й.
На следващо място, в процесния договор за паричен заем няма обективирана уговорка, която да вменява в тежест на заемателя задължение за заплащане от негова страна на разходи за събиране на просрочени вземания и разходи за дейност на служител. Ищецът не се позовава и на общи условия, съдържащи такива задължения. Твърди, че клаузите за тези задължения се съдържат в Тарифата на събираните такси от заемодателя. Въпросната Тарифа обаче няма данни да е подписана от длъжника (същата не е представена по договора) и независимо, че в чл. 12 от договора е посочено, че заемополучателят се съгласява с Тарифата, съдът не може да приеме, че заемополучателят е поел задължение да заплаща тези разходи.
От друга страна уговорка за заплащане на подобни такси противоречи на императивните правни норми. Така заявените от ищеца такси са свързани с действия на заемодателя при забава в плащанията от заемополучателя, т.е. представляват обезщетение на кредитора при забавено плащане, а разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като тя не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че разпоредбите, предвиждащи заплащане на разходи за събиране на просрочени вземания и разходи за дейност на служител, които ищецът твърди, че са предвидени в Тарифата на заемодателя, се явяват в пряко противоречие с чл. 33 от ЗПК. С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл. 21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът намира за нищожни клаузи за заплащане на претендираните такси, каквито ищецът твърди, че са предвидени в Тарифата на „Вива Кредит ООД“.
Предвид изводите за недължимост на задълженията за неустойка, такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит, такса разходи за събиране на просрочени вземания и такса разходи за дейност на служител по процесния договор за кредит, съдът намира, че с извършените от ответницата плащания в общ размер на 136,00 лв., което обстоятелство ищецът признава в исковата молба, по правилата на чл. 15 от процесния договор за паричен заем, са погасени изцяло задълженията за лихва за забава в размер на 20,46 лв. и договорната (възнаградителна) лихва по договора в общ размер на 41,20 лв.
С остатъка от 74,34 лв. е погасена част от общия размер на главницата по кредита, като дължима остава главница в размер на 325,66 лв. (400 лв. – 74,34 лв. = 325,66 лв.). Ищецът претендира главница в размер на 325,20 лв., поради което с оглед диспозитивното начало в процеса, на ищеца следва да се присъди претендираната от него сума в размер на 325,20 лв. за главница по процесния договор за паричен заем. Следва да се присъди законната лихва върху уважения размер на главницата от 325,20 лв., считано от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане на вземането, доколкото такова искане е направено от ищеца и същата представлява законна последица от уважаването на иска.
Искът за договорна (възнаградителна) лихва в размер на 27,76 лв., за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г., и искът за мораторна лихва в размер на 20,46 лв., за периода от 01.08.2018 г. до 02.04.2019 г., следва да бъдат отхвърлени изцяло, поради пълното погасяване на вземанията за договорна и мораторна лихва с извършените от ответницата плащания.
По изложените по-горе съображения като неоснователни следва да бъдат отхвърлени исковете за неустойка в размер на 92,94 лв., за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г., за такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит в размер на 93,80 лв., за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г., за такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 125 лв. и за такса разходи за дейност на служител в размер на 70 лв.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответницата следва да заплати на ищеца сторените от него разноски в исковото и заповедното производство съразмерно на уважената част от исковете. Ищецът е претендирал заплащането на разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за исковото и заповедното производство, като е представил доказателства за заплащане на сумата в размер на 325 лв. – за държавна такса в исковото производство и на сумата в размер на 25 лв. – за държавна такса в заповедното производство. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, съдът определя размера на юрисконсултското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца за исковото производство в размер на 100 лв. по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП. Съразмерно на уважената част от исковете в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата в общ размер на 284,68 лв., от която: 42,70 лв. – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство и 241,98 лв. – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответницата също има право да й бъдат присъдени направените в производството разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете. Такова искане от нея обаче няма направено и не са ангажирани доказателства за реалното извършване на разноски от нейна страна, поради което такива не следва да бъдат присъждани в полза на ответницата съразмерно с отхвърлената част на исковете.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240 от ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, в отношенията между страните, че С.И.В., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р П. Д.“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 325,20 лв., представляваща главница по Договор за паричен заем № 5389096 от 11.10.2017 г., сключен между „Вива Кредит“ ООД в качеството на заемодател и С.И.В., в качеството на заемател, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (с правоприемник „Агенция за събиране на вземания“ АД – понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД) по силата на Приложение № 1/01.08.2018 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 22.01.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 02.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ исковете за вземанията за договорна лихва по договора за паричен заем в размер на 27,76 лв. за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г.; за такса за експресно разглеждане и отпускане на кредита в размер на 93,80 лв. за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г.; за такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 125 лв.; за такса разходи за дейност на служител в рамер на 70 лв.; за неустойка по договора за паричен заем в размер на 92,94 лв. за периода от 10.12.2017 г. до 10.03.2018 г.; за лихва за забава в размер на 20,46 лв. за периода от 01.08.2018 г. до 02.04.2019 г., за които суми е издадена Заповед № 863/05.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 1394/2019 г. на Районен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА С.И.В., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р П. Д.“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата в общ размер на 284,68 лв, от които: 241,98 лв. - разноски в исковото производство и 42,70 лв. - разноски в заповедното производство.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: