№ 112
гр. Враца, 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Христо Н. Христов
при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20231400500137 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
В настоящото производство се обжалва решение № 611/20.10.2022 г.,
постановено по гр. дело № 413/2022 г. по описа на Районен съд гр. Враца, с
което e осъдено „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление: ***, да заплати на П. Л. П., ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата 110.14 лв., представляваща
платена без основание сума по Договор за потребителски кредит № *** от
30.10.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
предявяване на исковата молба - 03.02.2022 г., до окончателното погасяване
на вземането; отхвърлен е иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД за разликата над уважения размер до пълния му предявен размер от
199.00 лв., като неоснователен; и е разпределена отговорността за
направените по делото разноски.
С въззивна жалба вх. № 16149/02.11.2022 г. ищецът П. Л. П., чрез
пълномощника си мл. адв. И. Н., обжалва процесното решение на ВрРС, в
частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД за разликата над уважения размер до пълния му предявен размер от
199.00 лв., като неоснователен.
1
Жалбоподателят-ищец П. Л. П. твърди, че решението на
първоинстанционния съд в обжалваната от него част е неправилно и
постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. На първо
място поддържа, че въпреки правилно разпределената с определение № 602
от 14.04.2022 г., постановено по чл.140 ГПК, доказателствена тежест, с
постановеното решение първоинстанционият съд неправилно е приложил
последиците от същата. Посочва, че ответното дружество не е успяло при
условията на пълно и главно доказване да установи основанието за
получаването на процесната сума от 88.86 лева, но PC-Враца неправилно е
приел, че е в невъзможност да прецени възраженията за недействителност на
договора за гаранция, свързан с процесния договор за потребителски кредит,
тъй като такъв договор не е представен по делото. Счита, че след като
процесния договор за гаранция /основание за получаването на сумата/ не е
представен от страна на ответното дружество, то и не е безспорно установено
основанието за получаване на сумата, което обстоятелство е именно в тежест
на „Фератум България“ ЕООД, с оглед на безспорно установеното
обстоятелство, че същото е получило сумата от 88.86 лева. На второ място
изтъква, че дори да беше установено, че такъв договор за гаранция
/поръчителство/ е сключен, то независимо дали е представен като
доказателство по делото и независимо от неговото съдържание, следва да се
приеме, че същият е недействителен /нищожен/ на основание разпоредбата на
чл. 138, ал. 2 от ЗЗД, поради акцесорния характер на договора за
поръчителство спрямо главния договор за потребителски кредит, който е
нищожен. На трето място твърди, че PC Враца е достигнал до погрешни
изводи, че сумата от 88.86 лева, представляваща възнаграждение за
поръчителство, не е задържана от „Фератум България” ООД, а е изплатена на
трето за спора лице - „Фератум Банк“, тъй като от тълкуването на клаузата на
т.5 от процесния договор за потребителски кредит се установява, че в случая
се касае за едно общо „тристранно“ споразумение между П. П., „Фератум
България“ ЕООД и „Фератум Банк“ и тъй като не съществува търговско
дружество с фирма „Фератум Банк“, респективно не е налице правен субект,
към който ответното дружество да е прехвърлило заплатената сума от 88.86
лева. Посочва, че е безспорно установено по делото, че възнаграждението за
„поръчител" е заплатено от ищеца, заедно с дължимата месечна вноска,
единствено на ответника „Фератум България” ЕООД; смята, че PC - Враца
неправилно е приел за установено, че процесната сума от 88.86 лева е
изплатена на трето за спора лице, както и че заключението на вещото лице по
приетата по делото ССчЕ не следва да бъде кредитирано в частта, в която е
посочено, че „Фератум България” ЕООД е превело сумата от 88.86 лева на
„Фератум Банк”, тъй като това обстоятелство не е подкрепено с никакви
доказателства. Не на последно място смята за изцяло ирелевантно за правния
спор и основателността на предявения иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
обстоятелството дали ответното дружество „Фератум България“ ЕООД е
заплатило на дружеството гарант „Фератум Банк” или на който и да е друг
2
правен субект, платеното от него възнаграждение за поръчителство за
процесния договор, респективно дали дружеството „Фератум България“
ЕООД е задържало процесната сума, тъй като за неоснователното обогатяване
са без значение облигационните отношения на една от страните с трети лица.
Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд в
отхвърлителните му части, а именно над размера на сумата от 110.14 лева до
пълния претендиран размер от 199.00 лева, и да постанови друго такова, с
което да уважи предявените искове в пълен размер. Претендира и
направените съдебно-деловодни разноски, включително и адвокатски хонорар
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. за двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна-ответник „Фератум
България” ЕООД, чрез адв. Е. Ц. от САК, е постъпил писмен отговор, с който
оспорва като неоснователна въззивната жалба. Твърди, че „Фератум Банк“
ЕАД е дружество, надлежно учредено в Република Малта, със седалище и
адрес на управление: ***, вписано в търговския регистър на Република Малта
с № ***, че същото е сключило надлежен договор за гаранция с ищеца, от
който е възникнало задължението му, като кредитополучател да заплати
възнаграждение на „Фератум Банк“ ЕАД. На следващо място поддържа, че
основанието да получава и суми, които се дължат в полза на „Фератум Банк“
ЕАД, е чл. 16.2, б. (а) от Общите условия по договора за кредит, като в
конкретния случай още в момента на превода кредитополучателят е знаел за
това задължение и е желаел неговото изпълнение. Посочва, че с исковата
молба ищецът изрично е признал, че има сключен договор с „Фератум Банк“
ЕАД, по който има задължение за плащане, както и че по делото е доказано
безспорно, вкл. и от приетата съдебно-счетоводна експертиза, че сумата 88,86
лева е предназначена за „Фератум Банк“ ЕАД, платена е от ищеца с ясното
съзнание, че погасява задължение към това дружество и съответно е получена
от „Фератум България“ ЕООД на конкретна клауза от Общите условия към
договор за кредит. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба на П.
Л. П. и да остави в сила обжалваното решение на Районен съд - Враца като
правилно и обосновано, като претендира направените разноски в настоящото
производство включително за адвокатско възнаграждение.
С вх. № 17222/25.11.2022 г. е постъпила въззивна жалба от ответника
„Фератум България” ЕООД, чрез адв. Е. Ц. от САК, срещу цитираното
решение на районен съд Враца в частта, с която предявения срещу
дружеството иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД е
уважен до размер 110,14 лева.
Жалбоподателят-ответник твърди, че са погрешни изводите на
районния съд за нищожност на процесния договор за потребителски кредит,
изложени в обжалваното решение. Счита за неправилни изводите на съда, че
годишният процент на разходите по кредита (ГПР) не е посочен в договора,
че ГПР не съответства на действителните разходи по кредита, както и че в
договора за кредит не било ясно как е изчислен ГПР, тъй като липсата на
3
детайлно описване на начина, по който е формиран ГПР не е нарушение на
ЗПК, нито това води до недействителност на договора за кредит. Поддържа,
че като кредитодател, съгласно пap. 1 от ДР на ЗПК, не е имал право да
включи сумата, уговорена между потребителя и трето лице в договора за
предоставяне на поръчителство, в ГПР по кредита, както и че тази сума не му
е била известна, доколкото се уговаря между потребителя и трето за
кредитното правоотношение лице. Посочва, че не е налице и нарушение на
чл. 10, ал. 2 от ЗПК, съответно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като не е изисквал от
потребителя такси, които не са уговорени в договора за кредит по вид и
размер, доколкото възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство не се уговаря, нито се дължи на дружеството, отпуснало
кредита, поради което изводът на съда в обратния смисъл е произволен, като
за това не са събрани никакви доказателства в хода на съдебното дирене.
Изтъква, че съдът необосновано е възприел заключението на вещото лице,
което с оглед поставените му задачи е включило в ГПР и възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство, уговорено в отношенията
между кредитополучателя и поръчителя. Твърди, че на потребителя е била
предоставена цялата необходима информация за дължимите от него суми по
договора за кредит, което води до извода, че клаузата на чл. 4 на процесния
договор не е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. На
следващо място поддържа, че уговарянето на задължение за обезпечаване на
отпуснат кредит, поето доброволно от едната страна, не нарушава закона и не
представлява неравноправна клауза, тъй като ищецът е получил информация
за условията на договора и задължението му да обезпечи отпуснатия кредит и
е имало нужда от обезпечаване на задължението за връщане на кредита,
поради което горепосоченото задължение не цели заобикаляне на
императивните разпоредби на ЗПК. На трето място посочва, че са неправилни
изводите на съда, че не е извършена проверка на кредитоспособността на
ищеца преди сключване на договор за кредит и че уговорката за предоставяне
на обезпечение по договора за кредит е в противоречие с целта на Директива
2008/48., тъй като чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК, която изрично допуска
обезпеченията като част от съдържанието на договора за кредит и е израз на
транспонирането на чл. 10, пар. 2, о) от директивата. Изтъква, че напълно
произволно е твърдението, че с изискването на обезпечение се влиза в
противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като проверката, която се извършва по чл. 16
ЗПК, не ограничава кредитора да изисква обезпечение за предоставената
заемна сума. Твърди, че обратно на приетото от съда, проверка по смисъла на
чл. 16 ЗПК е извършена и в процесния случай, доколкото това винаги се
прави чрез проверка по електронен път в ЦКР от страна на кредитодателя.
Поддържа, че в направения по делото доклад съдът не е указал на ответника,
че следва да установи, съответно да представи доказателства за извършена от
кредитодателя проверка на кредитоспособността на ищеца, което
представлява съществено процесуално нарушение, съответно е основание за
допускане на доказателства, чрез които да бъде установено обстоятелството,
4
че не е налице неизпълнение на чл. 16 от ЗПК. Счита, че аргументите на съда,
извлечени от съображения 7 и 9 от преамбюла на Директива 2008/48, могат да
бъдат насочени към законодателна промяна, но не са основание за
постановяване на съдебен акт в ущърб на частноправен субект. Моли съда да
отмени решението на PC Враца в обжалваната от него част и да отхвърли
предявения иск изцяло като неоснователен и да му присъди направените от
него в първа и втора инстанция разноски.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна-ищец П. Л. П., чрез
мл. адв. И. Н. от САК, е постъпил писмен отговор, с който оспорва като
неоснователна въззивната жалба на ответника. Смята за правилен и
обоснован извода на PC Враца за нищожност на процесния договор за
потребителски кредит на основание чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй
като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно
годишният процент па разходите /ГПР/ по кредита, като излага
съображенията, което е изложил в своята въззивна жалба. Моли съда да
остави без уважение предявената от „Фератум България” ЕООД въззивна
жалба и прави възражение за недължимост и прекомерност на
претендираното адвокатско/юрисконсултско възнаграждение от
процесуалния представител на ответното дружество.
Подадена е и въззивна частна жалба вх. № 248/09.01.2023г. от ищеца П.
Л. П., чрез мл. адв. И. Н. от САК, против определение № 1896/15.12.2022 г.
постановено по гр.д. № 413/2022 г. по описа на Врачанския районен съд, с
което е отхвърлена молбата му с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за
изменение на постановеното решение в частта за разноските.
Поддържа се в частната жалба, че атакуваното определение е
неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят се позовава на чл. 6, пap. 1
и чл.7, пар.1 и пар.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори и смята, че
националната правна уредба или липсата на такава в настоящия случай пряко
противоречи на правото на Европейския съюз, в частност посочената
Директива, и на основни принципи на правото, и не следва да бъде прилагана
при частично уважен иск на потребител за връщане на платеното без
основание, тъй като е основано на нищожна неравноправна клауза, в който
случай не следва да се присъждат разноски, съобразно чл.78 ГПК на
ответното дружество – търговец-финансова институция. Излага подробни
съображения относно значението на директивата, нейните цели,
приложението й, влизането й в сила, транспонирането й в националното
законодателство и последиците от нетранспонирането й в срок или
неправилното й транспониране и т.н. Жалбоподателят се позовава и на
практика на Съда на ЕС, конкретно на Решение на Съда на ЕС от 16.07.2022 г.
по преюдициални запитвания от Първоинстанционен съд № 17, Палма де
Майорка, Испания и от Първоинстанционен съд и следствие, Сеута, Испания
по съединени дела С-224/19 и С-259/19, както и на практика на ВКС -
5
Определение № 366 от 16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г. по описа на ВКС,
I ТО. Счита, че изложените в посочените актове съображения са неправилно
интерпретирани от първоинстанционния съд в постановените решение и
определение, с което е оставена без уважение депозираната молба с правно
основание чл. 248 от ГПК. Моли съда да отмени обжалваното определение на
Районен съд Враца, като изцяло отмени решението от 20.10.2022г. в частта
относно присъдените в полза на ответното дружество разноски от 379, 55
лева.
С писмен отговор ответникът по тази частна жалба и ответник в
първата инстанция „Фератум България” ЕООД оспорва същата и моли да
бъде оставена без уважение. Счита, че не е налице основание за изменение на
съдебното решение в частта за разноските, тъй като съдът е определил същите
правилно съобразно уважената и отхвърлената част от предявената
претенция, както и че частният жалбоподател частично и превратно цитира
Директива на ЕС и решения на СЕС. На първо място твърди, че неправилно
жалбоподателят се позовава на правни разпоредби от Директива 2008/48/ЕО,
тъй като директивите на Европейския съюз, за разлика от регламентите, нямат
пряко приложение в страните-членки и нямат „хоризонтално действие“
(действие между равнопоставени правни субекти - субекти на частното право)
съгласно трайната и непротиворечива практика на СЕС, каквито са в
настоящия случай страните по делото. Посочва, че цитираната от молителя
разпоредба на ГПК определя присъждане на разноски именно в полза на
частноправен субект въз основа на съдебното решение, т.е. не е акт на
административен орган. Поддържа, че дори да се установи противоречие
между процесуалните норми, определящи разпределението на присъдените
разноски, съдържащи се в ГПК и Директива 93/13/ЕИО, то това би било
основание да се търси отговорността на държавата за вреди, причинени от
липсата на правилно имплементиране, но не може да доведе до неприлагане
на националната разпоредба. Нещо повече, самите текстове на Директива
93/13/ЕИО, посочени в жалбата, не съдържат правило за освобождаване на
ищеца от разноски при оспорване на неравноправни клаузи в потребителски
договори, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Директивата,
изрично изисква това да става при условията на националното право, т.е. дава
възможност на националния законодател да определи условията за
упражняване на това право. На последно място изтъква, че следва да се има
предвид, че неприлагането на чл. 78, ал. 3 от ГПК, не е равносилно на
тълкуване на закона спрямо директива на ЕС и че в частната жалба се иска
съдът изцяло да не приложи изрична и ненуждаеща се от тълкуване
процесуална норма, което всъщност противоречи на правилата на ПЕС. Моли
съда да отхвърли депозираната частна жалба срещу определението на PC
Враца, като потвърди същото.
В съдебното заседание страните не се представляват; изразили са
становища в депозирани по делото молби.
Във въззивната инстация не са събирани доказателства.
6
Врачанският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
По въззивните жалби на страните:
Въззивните жалби са процесуално допустими - подадени са от лица с
правен интерес в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са насочени против обжалваем
съдебен акт.
Производството пред Районен съд - Враца е образувано въз основа на
искова молба, подадена от П. Л. П. от гр.Враца срещу „Фератум България“
ЕООД, ЕИК ***, гр. София, за заплащане на сумата 199,00 лв., включваща
неоснователно заплатена възнаградителна лихва от 10.14 лв., неоснователно
заплатена такса за предоставяне на гаранция в размер на 88.86 лв. и
неоснователно заплатена такса напомнителни писма в размер на 100 лв.,
представляващи в съвкупност платена без основание сума по договор за
потребителски кредит № *** от 30.10.2021 г. и съставляваща разликата между
главницата по договора в размер на 300 лева и общо платената по договора
сума 499 лева, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
депозиране на исковата молба - 03.02.2022 г., до окончателното изплащане на
вземането. Претенциите се основават на твърдението, че сумите са платени
при начална липса на основание, тъй като договорът за потребителски кредит
е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД.
В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства
и са назначени съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи, чиито
заключения не са оспорени от страните.
С обжалваното решение първостепенният съд е приел доводите на
ищеца за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК по съображения, че липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита, тъй като не е посочено кои компоненти точно
са включени в него и как се формира конкретният ГПР от 49. 85 %, както и
поради нищожност на клаузите за размера на ГПР на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, поради невключване в същата на сумата, представляваща
възнаграждение за поръчителство по договора за гаранция (поръчителство),
сключен с „Фератум Банк“, с която сума кредитът се е оскъпил, и на клаузата
за обезпечение чрез сключване на договор за поръчителство с избрано от
7
ответника-заемодателя дружество „Фератум Банк“, поради противоречие с
преследваната от Директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК, цел.
Първоинстанционният съд е приел, че не може да се произнесе по
действителността на договора за гаранция, сключен с трето за спора лице
„Фератум Банк“ за обезпечение на задължението по кредитния договор, тъй
като по делото не е представен такъв договор, както и че ответното дружество
не се е обогатило със сумата 88.86 лв. по договора за кредит, тъй като тази
сума не е задържана от ответното дружество, а е преведена в полза на
правоимащото лице - „Фератум Банк“, поради което е стигнал до извода за
неоснователност на иска за връщане на сумата за възнаграждение за
поръчителство. По изложените съображения и доколкото нищожните
договори не произвеждат правно действие в отношенията между страните,
както и при съобразяването с разпоредбата на чл. 23 ЗПК, районният съд е
приел, че ищеца-потребител е дължал връщането на получената главница в
размер 300 лева. Предвид установеното по делото заплащане на сумата 499,
00 лева по договора от ищеца на ответника, районния съд е приел, че искът с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е основателен за сумата
110.14 лв., а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 199.00
лв. иска е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269,
изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във
въззивните жалби доводи и при извършена служебна проверка за допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната
инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото са събрани всички
относими и необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената и
възприета от районния съд фактическа обстановка правилно е установена и
изцяло кореспондира с представените по делото доказателства, поради което
изцяло се споделя от въззивния състав и с оглед процесуална икономия
препраща към нея.
Въззивната инстанция споделя изложените от районния съд мотиви,
довели до извода за недействителност на договора за кредит на основание чл.
22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и намира, че решението му в тази част
8
е постановено при правилно приложение на материалния закон и
доказателствата по делото, при което на основание чл. 272 ГПК се
присъединява и препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
В отговор на наведените във въззивната жалба на ответното дружество
оплаквания, съдът намира за необходимо да изложи допълнително
фактически и правни съображения в подкрепа на извода за недействителност
на договора за кредит.
В случая по делото няма спор, с оглед твърденията на ищеца в исковата
молба и на ответното дружество в отговора, че между страните е бил сключен
Договор за потребителски кредит № *** от 30.10.2021 г. за предоставяне на
финансови услуги /заеми/ от разстояние, по силата на който заемодателят
предоставя на заемателя сумата 300,00 лв. за срок от 30 дни, която той се
задължава да върне на една вноска в размер на 310.14 лева. Страните не
спорят, че договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние,
поради което същият представлява договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР. Видно е, от
представения по делото на хартиен носител договор за кредит № *** от
30.10.2021 г., че кредитът се олихвява с лихвен процент в размер на 3,38 %, а
възнаградителната лихва, дължима от заемателя е 10.14 лв., годишният
процент на разходите е 49,85%. В чл. 5 от договора е предвидено, че заемът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на
заемодателя, като договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края
на работния ден, в който е сключен заемът и одобряването на обезпечението
се извършва чрез одобряване на заема.
Въззивният съд намира, че сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания
за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на
ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.
11, ал. 1, 10 и 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Въззивният съд споделя изводите на районния съд за нарушаването на
9
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по съображения, че посоченият в
договора годишен процент на разходите от 49, 85% не съответства на
действителния прилаган.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя-ответник, че
информацията за компонентите на ГПР се съдържа в разпоредбите на чл. 1-3
от договора. Съгласно императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Самият ГПР, както и общата сума,
дължима от потребителя намират своята легална дефиниция в разпоредбите
на чл. 19, ал. 1 от КПК и § 1, т. 2 от ДР на ЗПК, според които "ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит", а общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Общите разходи по кредита също са легално дефинирани посредством
разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са "всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия".
Възнаграждението за гарант /поръчител/, което се дължи в случая,
безспорно съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, тъй като е възнаграждение, което е пряко свързано с договора
за кредит, съставлява задължителна услуга и е предварително известно на
кредитора, доколкото гарантът е предложен от него /т. 4. 3 от
преддоговорната информация/ и е отразен в договора за кредит. Разпоредбата
10
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои от общите разходи
по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с
договора за кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от
специално обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията
/поръчителството/ е да бъде отпуснат кредита, поради което и дължимата за
нея такса съставлява общ разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1
от ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че
кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил
на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава
кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още
повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за
всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните
условия и обстоятелства, при които договора за кредит се сключва.
Наведеното обстоятелство, че ищеца е избрал поръчителя си е без
значение в случая. Видно от съдържанието на договора и на преддоговорната
информация на ищеца е предоставена единствено възможността да избира
кой да бъде поръчителят - избрано от него лице или „Фератум Банк”, но при
всички случаи условие за сключване на договора е било предоставянето на
обезпечение под формата на поръчителство, което се одобрява чрез
одобряване на заема. След като ищецът е избрал възмездното поръчителство
от „Фератум Банк”, то ответникът е следвало да включи възнаграждението за
това поръчителство в ГПР, което обаче не е било сторено.
Напълно несъстоятелни са доводите на жалбоподателя-ответник, че
договореното възнаграждение за поръчителство не му е било известно и
доколкото е предмет на друг договор, той не е имал задължението да го
включи в ГПР по кредита. Общите условия на договора за кредит, които са
изготвени от самия кредитор, изрично посочват, че гарантът е одобрено от
кредитора юридическо или физическо лице, което въз основа на договор за
поръчителство гарантира изпълнението на задълженията на
кредитополучателя. От своя страна възнаграждението за поръчителство,
дължимо на предложения от кредитора гарант е изрично посочено в т. 4.3 от
подписаната от кредитора преддоговорна информация. В същата клауза е
посочен дори и размерът на този разход – 88, 86 лева. Следователно, при
сключването на договора за кредит жалбоподателят-ответник не само е знаел
за договореното възнаграждение за поръчителство и неговият размер, но и
11
представянето на договора за поръчителство е съставлявало фактическо и
юридическо условие кредитът да бъде одобрен.
С оглед изложеното въззивният съдебен състав намира, че тъй като при
сключването на процесния договор за потребителски кредит не са били
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то на основание чл. 22 от
ЗПК договорът се явява изцяло недействителен, поради което и отговор на
оплакванията по т. 3 от въззивната жалба не е необходим, доколкото
оплакванията са свързани с действителността на конкретна договорна клауза -
тази за поръчителство. В предвид изложеното намира приложение
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която потребителят дължи само чистата
стойност по кредита.
С оглед изложеното, настоящият състав споделя извода на районния
съд, че сумата 110, 14 лева, подлежи на връщане като преведена при начална
липса на основание предвид недействителността на договора за
потребителски кредит. Тази сума се дължи ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
погасяване на вземането. Като е осъдил ответното дружество да заплати на
ищеца тази сума, районният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено в тази част.
Не се споделят обаче изводите на районния съд за недължимост от
ответното дружество на сумата, представляваща разлика над размера от 110,
14 лева до претендирания размер от 199, 00 лева.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД ищецът следва да
докаже само плащането на съответната парична сума. Когато ищецът е
установил плащането, ответникът следва да установи наличието на правно
основание за получаване на сумата, т.е. че съществува правно призната
причина за разместването на благата, тъй като именно наличието на това
основание му дава възможност да задържи полученото и предявения срещу
него иск да бъде отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен
начин, че има определено основание да я задържи, то той дължи нейното
връщане.
В настоящия случай, от приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза се доказа, че на 20.12.2021г. ищецът е платил на ответника
„Фератум България“ ЕООД сума в общ размер 499, 00 лева, която по
информация на последния е разпределена за погасяване на задълженията по
12
договора за кредит, както следва: главница 300 лева, лихва 10, 14 лева и
плащания, съгласно Тарифа и ОУ - 100 лева, както и по договора за гаранция
с „Фератум Банк” сумата 88, 86 лв. Следователно, доказано е, че ответникът
„Фератум България“ ЕООД е получил от ищеца сумата 88, 86 лв., като част
от сумата 499, 00 лева.
Ответникът обаче не доказа наличието на основание за получаване на
сумата 88, 86 лв., установяването на който факт, съгласно чл.154 ГПК, е в
негова тежест, което изрично му е указано с определението на районния съд
по чл.140 ГПК.
С оглед установената по-горе в мотивите пряка свързаност на
възнаграждението за гарант /поръчител/ с договора за кредит и обусловеност
на одобряването на кредита от представянето на договора за поръчителство,
то предвид недействителността на договора за кредит, договора за гаранция
(поръчителство) се явява лишен от основание с оглед обезпечителния му
характер на задълженията на длъжника по договора за кредит. Следователно
плащането на възнаграждението по гаранцията подлежи на връщане от
ответника, защото за него е липсвало основание да го получи, а
обстоятелството дали е превел тази сума на третото лице – гаранта, е без
правно значение, тъй като касае вътрешните му отношения с това трето лице.
Още повече че предоставената с договора за гаранция услуга не е в полза на
ищеца, а единствено на ответника.
Следва да се посочи също, че превеждането на сумата 88, 86 лв. в полза
на „Фератум Банк” не е в изпълнение на цитираната клауза на чл. 16. 2. б. а)
от Общите условия на „Фератум България”, тъй като тази клауза касае
„погрешно получено плащане”, а плащането на тази сума от длъжника не е
„погрешно”, а в изпълнение на негово задължение по договора за
поръчителство.
Доколкото сумата 499, 00 лева е постъпила в патримониума на
кредитора "Фератум България" ЕООД като плащане по нищожния договор за
кредит, то именно той дължи връщане на частта от нея в размер 88, 86 лв. на
ищеца, като недължимо получена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният иск
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е доказан и за сумата 88, 86 лв., представляваща
разлика над размера от 110, 14 лева до претендирания размер от 199, 00 лева,
поради което същият следва да се уважи като основателен и за тази сума.
13
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната
инстанция е достигнала, не съответства на правните съждения на
първоинстанционния съд, обжалваното решение на РС-Враца следва да бъде
отменено поради нарушение на материалния закон в частта, в която е
отхвърлен иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за разликата над уважения размер
от 110, 14 лева до претендирания размер от 199, 00 лева, като вместо него
следва да бъде постановено решение, с което на ищеца се присъди
допълнително сумата 88, 86 лв. ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата.
В заключение, въззивната жалба на ищеца П. П. е основателна, а
въззивната жалба на ответното дружество "Фератум България" ЕООД е
неоснователна.
По въпроса за разноските и по свързаната с него частна жалба вх. №
248/09.01.2023г. на ищеца П. Л. П. против определение № 1896/15.12.2022 г.
постановено по гр.д. № 413/2022 г. по описа на Врачанския районен съд, с
което е отхвърлена молбата му с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за
изменение на постановеното решение в частта за разноските, съдът приема
следното:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на спора – уважаване на
предявения иск в пълен размер, ищецът има право на сторените разноските и
пред двете инстанции.
Като законна последица от потвърждаването на първоинстанционното
решение в една част и отмяната му в друга част по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД, присъдените в първата инстанция разноски следва да бъдат
ревизирани и да се присъдят такива за въззивното производство.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се
дължат всички направени от него разноски в първоинстанционното
производство в пълен размер, съгласно списък по чл. 80 ГПК, а именно 50,00
лв. - държавна такса и 200,00 лв. - възнаграждение за вещо лице или общо
250,00 лева, като на представлявалия го адв. И. Н. се дължи адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв в размер на 300,00 лв.
Предвид изложеното, решението на Районен съд - гр. Враца следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в частите, с които
„Фератум България“ ЕООД е осъдено да заплати по съразмерност на П. Л. П.
14
разноски 138.37 лв., и на адв. И. Н. адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на ищеца 166.04 лв. Следва също да бъде осъдено
„Фератум България“ ЕООД да заплати на П. Л. П. допълнително разноски
161.63 лв., и на адв. И. Н. допълнително адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на ищеца 133.96 лв. Решението на Районен
съд - гр. Враца следва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл.
78, ал. 3 ГПК е осъден ищеца П. Л. П. да заплати на ответника сумата 379.55
лева разноски за производството пред първоинстанционния съд.
За въззивното производство ищецът е направил разноски за държавна
такса за въззивната жалба – 25,00 лева, която сума ответникът следва да му
заплати.
За осъществената правна помощ пред въззивната инстанция
пълномощникът на ищеца - адвокат И. Н. от САК е поискал да му бъдат
присъдени разноски за правна защита и съдействие при условията на чл. 38,
ал.1, т. 2 ЗА в размер 400 лева. С оглед изхода на делото и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК въззивното дружество-ответник следва да бъде осъдено да му
заплати тази сума.
Що се касае до частната жалба, депозирана от ищеца срещу
определение № 1896/15.12.2022 г. постановено по гр.д. № 413/2022 г. по
описа на Врачанския районен съд, с което е отхвърлена молбата му с правно
основание чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното решение в частта
за разноските, то с оглед изхода на спора и уважаване на заявената от него
претенция, същият не дължи разноски за първа инстанция и разглеждането на
частната жалба се явява безпредметно.
По частната жалба по чл.248, ал.3 ГПК не се дължат разноски, тъй като
в производство по присъждане на разноски не се кумулират нови задължения
за разноски (в този смисъл определение № 393 от 17.09.2018 г. по ч. гр. д. №
2845/2018 г. по описа на ВКС, ІV г. о., определение № 489 от 17.10.2017 г. по
ч. гр. д. № 3926/2017 г. по описа на ВКС, ІV г. о. и др.).
С оглед неоснователността на въззивната жалба на въззивника-
ответник, на същия не се следват разноски за въззивното производство.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид гореизложеното, Врачанският окръжен съд
15
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 611/20.10.2022 г., постановено по гр. дело №
413/2022 г. по описа на Районен съд гр. Враца В ЧАСТТА, в която е
отхвърлен предявеният от П. Л. П., ЕГН **********, срещу „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК: *** иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД за разликата над уважения размер до пълния му предявен размер от
199.00 лв., като неоснователен, както и в ЧАСТТА, с която е осъден на осн.
чл. 78, ал. 3 ГПК П. Л. П., ЕГН **********, да заплати на „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК: ***, гр. София, сумата 379.55 лв., представляваща
разноски по делото, и вместо него в тази част ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление: ***, ДА ЗАПЛАТИ на П. Л. П., ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, сумата 88, 86 лв.,
представляваща платена без основание сума, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба - 03.02.2022 г., до
окончателното погасяване на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 611/20.10.2022 г., постановено по гр. дело
№ 413/2022 г. по описа на Районен съд гр. Враца В ЧАСТТА, в която е
осъдено „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ***, гр. София, да заплати на П. Л.
П., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата
110.14 лв., представляваща платена без основание сума по Договор за
потребителски кредит № *** от 30.10.2021 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба -
03.02.2022 г., до окончателното погасяване на вземането, както и в
ЧАСТИТЕ, в които е осъдено „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ***, да
заплати на П. Л. П., ЕГН **********, сумата 138.37 лв., представляваща
направени по делото разноски и на адв. И. Н. - САК сумата 166.04 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на ищеца.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление: ***, ДА ЗАПЛАТИ на П. Л. П., ЕГН **********, с адрес: ***,
допълнително разноски 161.63 лв. за производството пред
първоинстанционния съд, както и за въззивното производство разноски от
25,00 лева.
16
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, във вр. е чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, ДА ЗАПЛАТИ на адв. И. Н. - САК, с адрес: ***, сумата 133.96 лв.
допълнително адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
на ищеца за производството пред първоинстанционния съд, както и сумата
400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ пред въззивната инстанция на П. Л. П., ЕГН ********** –
въззиваем по в.гр.д. № 137/2023г. на Окръжен съд – Враца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17