№ 2563
гр. София, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.а
Д. Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Г.а Въззивно гражданско дело №
20241100505745 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 25.03.2024г., постановено по гр.д. № 58471/2023г. по описа
на СРС, ГО, 125 състав, са уважени предявените от А. Г. А. срещу “ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за прогласяване
нищожността на чл. 5 от договор за потребителски кредит от 14.02.2023г. и за
връщане на сумата от 103, 80 лева – възнаграждение за поръчителство, което е
платено при липса на основание.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ответника “ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, в която са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния
съд изводи. Конкретно се поддържа неправилност на приетото от СРС, че
възнаграждението по договора за поръчителство е следвало да бъде включено
в ГПР, а невключването му представлява заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Излага, че процесните клуази от сключения между страните
договор за потребителски кредит не противоречат на нормата на чл. 19, ал. 4
1
от ЗПК, доколкото в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се
отчетат при формирането на ГПР, попадат тези допълнителни услуги,
получаването на които е задължително условие за сключването на договора.
Настоящият случай обаче не бил такъв. На следващо място се излагат доводи,
че потребителят е имал право на избор по какъв начин да обезпечи кредита –
чрез поръчителство от избрано от него лице или по реда, посочен в чл. 5 от
процесния договор. Освен това възнаграждението по договора за
поръчителство не е било известно на кредитодателя към момента на
сключване на кредитния договор, което води до несъмнен извод, че сумата не
следва да се включва в общите разходи по кредита. По тези съображения
счита, че ГПР е посочен правилно и не е налице хипотеза на заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, вр. чл. 68д, ал. 1 от
ЗЗП. По отношение на кондикционната претенция са изложени аргументи за
неоснователност на същата, тъй като ответното дружество не се е обогатило с
процесната сума. Това възнаграждение е било дължимо във връзка с
правоотношение, сключено между ищеца и трето за спора лице. Именно на
това основание е било извършено плащането, т.е. същото е заплатено в полза
на трето лице. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове
да се отхвърлят.
Въззиваемият А. Г. А. оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение
на относимите материално-правни норми. Сочи че в договора за гаранция е
поето задължение от страна на кредитополучателя да заплати гаранционно
възнаграждение по сметка или в брой на кредитодателя си, поради което не
може да се направи извод, че плащането в полза на ответното дружество е в
хипотезата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД. Поддържа, че вътрешните отношения между
“ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД и дружеството-гарант са без значение за
настоящия спор. Излага, че двете дружества са свързани лица по смисъла на §
1, т. 5 от ДР на ТЗ, поради което плащането има характеристиките на приход за
ответника, с което се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По тези
съображения е направено искане за потвърждаване на решението в
обжалваната му част.
2
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и
допустимо. По наведените оплаквания за неправилност на същото приема
следното:
На етапа на въззивното производство не е спорно, че между страните е
сключен договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние №
1239377 от 14.02.2023г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в
размер на 500 лева, която съгласно договора е следвало да върне в срок от 20
дни, с лихва в размер на 11, 20 лева /при лихвен процент от 2, 24 %/, при
годишен процент на разходите /ГПР/ 49, 82 %, както и че ищецът е изплатил
на ответника сума в размер на 603, 80 лева. Преценката относно
действителността на процесния договор за потребителски кредит следва да се
извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Установено е
още, че правоотношението между страните по договора за потребителски
кредит е възникнало по реда на ЗПФУР, като на ищеца е представена
дължимата преддоговорна информация и е спазено изискването относно
шрифта на договора, като се вземе предвид спецификата на сключване на
договора предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6
от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/.
Съгласно чл. 5 от процесния договор кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „MULTITUDE BANK“ в полза на
дружеството. Посочено е, че с одобряването от дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с
обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от
лицето, предоставило обезпечението.
Според чл. 5.3 от Общите условия за предоставяне на потребителски
кредити на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД /ОУ/, за да повиши
кредитоспособността си и с това да повиши вероятността да бъде одобрен
кредитът от дружеството, кредитоискателят може да предложи едно от
3
следните обезпечения: а) обезпечение, предоставено от гарант, във формата на
договор за поръчителство и одобрено от дружеството; б) обезпечение,
предоставено въз основа на договор за поръчителство от поръчител –
предложено от кредитоискателя и одобрено от дружеството физическо лице. В
чл. 5.4 от ОУ е предвидено, че кредитоискателят самостоятелно и свободно,
по свое собствено усмотрение избира вида на предпочитаното от него
обезпечение и посочва това в искането за потребителски кредит.
Съгласно част 2, т. 8 от стандартния европейски формуляр /СЕФ/,
изискването за обезпечение, което следва да бъде предоставено по договора за
кредит, е договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от
кредитополучателя. В част 3, т. 4.3 от СЕФ е посочено, че ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в
размер на 103, 80 лева.
От приетия договор за гаранция /поръчителство/, сключен между
„MULTITUDE BANK“ и А. Г. А. се установява, че страните са се споразумели
банката-гарант да отговаря като поръчител за изпълнение на задълженията по
договора за кредит срещу възнаграждение в размер на 103, 80 лева, платимо
по начина, посочен в Общите условия към договора. В чл. 16.2. от Общите
условия към договора за потребителски кредит е предвидено, че ответното
дружество има право да получава и трансферира плащания, които са
предназначени за трети лица. Между страните не е спорно обстоятелството, че
е постигнато съгласие дължимото в полза на гаранта възнаграждение в размер
на 103, 80 лева да бъде платено по банковата сметка на кредитодателя, което
плащане има погасителен ефект в отношенията между кредитополучателя и
дружеството-гарант.
По изложените в исковата молба доводи за нищожност на чл. 5 от
договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК и заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК поради
невключване възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира следното:
Оспорената клауза от процесния договор за кредит не следва да се
тълкува изолирано, а във връзка със сключения договор за гаранция
/поръчителство/, доколкото последният е сключен именно в изпълнение на
поетото от кредитополучателя задължение в чл. 5 от договора за кредит.
4
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит и общите
условия, ответното дружество е предвидило две алтернативни възможности за
обезпечение на кредита – чрез предоставено от потребителя физическо лице -
поръчител или чрез обезпечение, предоставено от гарант във формата на
договор за поръчителство и одобрено от дружеството. От приетото в
първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническа
експертиза се установява, че при кандидатстване за отпускане на кредит, в
електронната система съществува възможност потребителят да избере
кредитът да бъде обезпечен чрез физическо лице-поръчител. Наличието на
такава алтернативна възможност, обаче, само по себе си не води до извода, че
на потребителя е предоставено реално право на избор относно способа за
обезпечаване на кредита. Това е така, защото упражняването на
алтернативната възможност не следва да е обусловено от неясни или
прекомерно обременителни изисквания към потребителя. В настоящия случай
в чл. 5.5 от ОУ е посочено, че предложеното от кредитоискателя обезпечение
не задължава дружеството да одобри обезпечението, както и да предостави
поискания от кредитоискателя потребителски кредит, но в договора за кредит,
общите условия и предоставената преддоговорна информация не се съдържа
посочване на общите изисквания на кредитора към предложеното му
обезпечение, нито срока, в който кредиторът извършва оценка на
обезпечението. В този смисъл при извършване на преценката относно вида на
обезпечението, за потребителя не е ясно нито какъв поръчител следва да
предостави, за да бъде одобрен от кредитора, нито в какъв времеви период би
могъл да получи одобрение на обезпечението и искането, съответно да му
бъде отпуснат кредитът, ако избере този вариант. Липсата на информация по
тези въпроси прави използването на тази опция прекомерно обременително за
потребителя, доколкото предмет на сделката е дребно потребителско
кредитиране с кратки срокове на отпускане и погасяване /т.нар. „бърз
кредит“/, но при избор на такова обезпечение отпускането на кредита е
поставено в зависимост от неизвестни условия и срокове за одобряване. В
сравнение с това, другата предложена на потребителя опция – чрез
предоставяне на гаранция от гарант, касае предварително одобрен от
кредитора гарант, което елиминира изцяло оценката на обезпечението като
предпоставка за отпускане на кредита. Ето защо съдът приема, че макар в
договора за кредит и общите условия към него формално да е предвидена
5
възможност за избор на алтернативно обезпечение чрез физическо лице-
поръчител, тази възможност е до такава степен неясна и обременителна за
потребителя, че следва да бъде приравнена на липса на алтернатива. В този
смисъл наведените от въззивника доводи, че сключването на договор за
гаранция не е задължително условие за отпускане на кредита са
неоснователни.
В процесния случай се установи, че възнаграждението по договора за
гаранция е предоставено във връзка с договора за потребителски кредит и
дължимото по него възнаграждение се калкулира в погасителната вноска и
като такова следва да бъде включено при определянето на годишния процент
на разходите за съответния потребителски кредит. Макар и да е описано като
допълнително услуга, който доставчикът е предлагал "по избор" на своите
клиенти, на практика договорът за гаранция не може да съществува извън
основния договор за кредит. В разглежданата хипотеза договорът за гаранция
няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от
кредитното правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да
го сключи с конкретно определено от кредитора свързано дружество, за да
бъде отпуснат кредитът. При това положение и доколкото в стандартния
европейски формуляр е посочено изрично, че е необходимо предоставяне на
обезпечение и това представлява стъпка от електронната процедура по
кандидатстване, съдът приема, че предоставянето на обезпечение от
„MULTITUDE BANK“ представлява задължително условие за получаване на
кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Допълнителен аргумент за
този извод следва и от обстоятелството, че възнаграждението е предвидено
изначално, и дължимо още със сключване на договора /намаляването му е
допустимо, според посоченото в договора, само в хипотезата на предсрочно
погасяване, което е неприложимо, защото сумата се връща на 1 вноска/,
поради което и обстоятелството, че на поръчителя ще се дължи
възнаграждение, е било известно на кредитора. Следователно, това
възнаграждение е следвало да се включи в ГПР. Този извод следва и от член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, съгласно който понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба посочените
6
разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, които кредитодателят предлага на потребителя от свое име или от
името на трета страна, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването
му при предлаганите условия. Идентична е и нормативната уредба в
националното ни законодателство – чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, в която е дадена легална дефиниция на понятието “общ разход по
кредита за потребителя”.
В хода на производството пред настоящата инстанция е постановено
решение на СЕС от 13.03.2025г. по дело С-337/23, по преюдициални въпроси
от значение за спора, което, с оглед задължителния си характер, следва да бъде
съобразено при разрешаването на повдигнатия спор. Съгласно даденото
от СЕС разрешение в т. 6 от преюдициалното питане, член 3, букви ж) и и) от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за
поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия
размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на
разходите“.
В случая се установи, че възнаграждението по договора за
поръчителство не е включено като компонент при формиране на ГПР по
процесния кредит, с което е нарушено императивното изискване на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ГПК. Освен това при включването на това възнаграждение в ГПР е
видно, че същият ще надвишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал.
4 от ЗПК. По тези съображения се налага извод, че уговореното в договора за
гаранция възнаграждение заобикаля закона, поради което и разпоредбата,
включваща задължение на потребителя да заплати възнаграждение по него, е
нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД във връзка с чл. 22, ал.
1 ЗПК. Заобикалянето на закона се изразява в обстоятелството, че ищецът
дължи възнаграждението на поръчителя, независимо от плащанията /не го
дължи единствено ако предсрочно погаси заетата сума, и тогава дължи
частично възнаграждение/. Следователно, възнаграждението за гаранта,
съставлява "общ разход по кредита" за потребителя, но същият не е включен в
ГПР по процесния кредит. Легалната дефиниция на "годишен процент на
разходите" в чл. 19, ал. 1 ЗПК предвижда, че в него следва да се включи и това
7
възнаграждение за гаранта, тъй като попада под хипотезата "възнаграждение
от всякакъв вид" - в частност - за обезпечение на изпълнението по договора за
кредит. А заобикаляне на закона е налице, защото, за да се избегне да се
превиши ГПР, в размера, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е уговорено, че ищецът
ще дължи възнаграждението на гаранта.
По тези съображения се налага извод, че предявеният иск за
прогласяване нищожност на клаузата на чл. 5 от договора за кредит е
основателен.
Основателна е и предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД. По делото се установи имущественото разместване –
плащането от страна на ищеца по сметка на ответното дружеството на сумата
от 103, 80 лева. Същевременно, кредитодателят, чиято е доказателствената
тежест в производството, не ангажира доказателства за наличието на
основание за получаване, респективно за задържане на паричната престация.
Изложеното от ответника възражение, че бил превел сумата на гаранта
„MULTITUDE BANK“ /за което не са ангажирани доказателства/, не води до
друг извод, тъй като вътрешните отношения с дружеството-гарант са
неотносими към предмета на спора.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение. Насрещната страна е релевирала възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от 1 800 лева с ДДС,
което преценено по реда и при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е
основателно. За да стигне до този извод съдът съобрази следното:
Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се
определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата
и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според
задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр.
чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
8
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото
тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на
адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба №
1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./,
защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в
смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда
при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са
действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от
вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от
страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране
нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и
количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и
съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е.
адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.
Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат
категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от
1 800 лева с ДДС е прекомерно. В случая делото е с ниска фактическа и
правна сложност – спорът, пренесен пред въззивната инстанция е правен; не
са събирани нови доказателства; проведено е едно съдебно заседание;
положеният от адвоката труд са изразява в подаване на отговор на въззивната
жалба и писмено становище по същество на спора, без участие в съдебното
заседание; по повдигнатия правен спор е налице утвърдена и непротиворечива
съдебна практика, включително и задължителна такава по аргумент от
нормата на чл. 633 от ГПК. При съобразяване на изложеното се налага извод,
че справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се
намали до размер на сумата от 400 лева без ДДС или 480 лева с ДДС.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5303 от 25.03.2024г., постановено по гр.д.
№ 58471/2023г. по описа на СРС, ГО, 125 състав.
9
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „А********* да заплати на А.
Г. А., ЕГН **********, гр. София, бул. „********* на основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 480 /четиристотин и осемдесет/ лева – съдебни
разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10