РЕШЕНИЕ
№ 244
гр. Пловдив, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20225300503055 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба вх. № 16518/20.07.2022г. от Р. М. С.,
ЕГН ********** против решение № 625 от 07.07.2022г., постановено по гр. д.
№ 992 по описа за 2022г. на РС Стара Загора, с което се отхвърля иска с
правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД на Р. М. С., ЕГН
********** против ОД на МВР гр. Стара Загора за заплащане на сумата от 25
000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие
на упражнено спрямо него физическо и психическо насилие от служители на
ОД на МВР – М. М., Д. Д. и С. И. в хода на досъдебно производство № ЗМ-
62/2016г. по описа на РУ Гълъбово, като неоснователен.
С въззивната жалба решението се обжалва като неправилно и
необосновано.Жалбоподателят прави оплаквания за допуснати процесуални
нарушения във връзка с доклада по делото, правната квалификация и
процесуалния ред, по който се разглежда, както и за лишаването му от
възможност да сочи доказателства в проведеното първоинстанционно
1
производство.Развива и доводи във връзка с твърдението за нарушение на чл.
3 от КЗПЧОС.Моли за отмяна от обжалваното решение и иска делото да бъде
върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане с даване на
задължителни указания.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор от
въззиваемата страна – ОД на МВР Стара Загора.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице – ищец в първоинстанционното производство, останал
недоволен от постановения съдебен акт, откъм съдържание е редовна, поради
което се явява и допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно относно валидността и допустимостта на решението в
обжалваната част.
В случая исковата молба, по която се е произнесъл РС Стара Загора
с обжалваното решение, първоначално е била подадена в Административен
съд Стара Загора, като със същата ищецът е претендирал присъждане на
обезщетение от ответника за неимуществени вреди, общо в размер на 20000
лева и 5000 лева обезщетение за материални /имуществени/ вреди.Като
правна квалификация на исковете ищецът е посочил чл. 2, ал. 1 от ЗОДВ.В
обстоятелствената част на исковата молба е изложил твърдения, че е бил
принуден от служители на МВР Гълъбово със сила, да признае обвинение в
убийство, което не бил извършил.Твърдял е, че от 10.03.2016г. до 11.03.2016г.
е бил задържан за срок от 24 часа, през който период са били нарушени
човешките му права по чл. 55, ал. 1 от НПК.
Във връзка с оставянето на исковата молба без движение ищецът е
посочил като надлежен ответник по исковете ОД на МВР гр. Стара
Загора.Изложил е твърдения, че извършените нарушения и
незаконосъобразни административни действия са от длъжностно лице от РПУ
Гълъбово - инспектор М. М..В молба вх. № 6584/06.12.2019г. ищецът твърди,
че по ДП № 62/2016г. били извършени незаконни разпити и
незаконосъобразни следствени действия, бил изтезаван от инспектор М. М.,
като не му бил осигурен и служебен адвокат.
С протоколно определение от 17.06.2020г. Административен съд
Стара Загора е прекратил производството по образуваното административно
2
дело № 514/2019г. по описа на същия съд, като е приел, че правната
квалификация на предявените искове е по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ и е изпратил
делото по подсъдност на РС Стара Загора, където първоначално е било
образувано гр. д. № 2104 по описа за 2020г. на същия съд.
С разпореждане № 5747/26.06.2020г., постановено по цитираното
дело, исковата молба е оставена без движение за посочване номера на НОХД,
по което ищецът е осъден на лишаване от свобода, индивидуализиране вида и
характера на причинените му неимуществени и имуществени вреди, като
посочи конкретни обстоятелства, както и размера на обезщетението за всяка
претендирана вреда.
С молба вх. № 17291/06.07.2020г. ищецът е уточнил, че е осъден по
НОХД № 514 по описа за 2016г. на ОС Стара Загора.Претърпените
неимуществени вреди от него се изразявали в: заекване, средна телесна
повреда, лишаване от възможността да завърши образованието си, незаконна
употреба на физическа сила и изтезаване, нарушаване на човешките му права
и незачитане на достойнството му.Не е изложил конкретни обстоятелства
относно претендираните имуществени вреди.
С допълнителни молби, приложени на л. 150-156 от материалите по
първоначално образуваното гр. д. 2104/2020г. в РС Стара Загора, ищецът е
изложил подробно фактическите твърдения, на които основава претенциите
си, вкл. твърди, че на 10.03.2016г. е бил отведен в полицейското управление
гр. Г. и задържан за 24 часа, че бил подложен на детектор на лъжата, че му
били взети натривки за сравнително изследване, че бил вързан и принуден
чрез нанасяне на побой и заплашване да се признае за виновен за
престъпление – убийство, което не бил извършил.Твърди също, че е поискал
да присъства адвокат, но такъв не му бил осигурен.На следващата дата -
11.03.2016г. бил отведен в с. М. и принуден да участва в следствен
експеримент.Твърди, че е налице нарушение на чл. 3 от КЗПЧОС, тъй като
показанията му са били изтръгнати от служители на полицията чрез насилие
и изтезания.
С обжалваното решение районният съд е приел за установено от
фактическа страна, във основа на представените писмени доказателства, че
ищецът е бил задържан в периода 10.03 – 25.03.2016г., като на 10.03.2016г. е
бил задържан в Първо РУ – Гълъбово.Впоследствие бил привлечен в
3
качеството на обвиняем и задържан под стража за срок от 72 часа с
постановление на прокурор.С определение от 14.03.2016г. на Старозагорски
окръжен съд по ч. н. д. № 100/2016г. по описа на същия съд, спрямо ищеца
била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, като няма данни
да е бил извеждан от ареста.Поради това и с оглед липсата на каквито и да
било доказателства в друга насока, първоинстанционният съд е приел за
недоказано твърдението му за извършен на 10.03.2016г. побой, на 14.03.2016г.
психическо насилие и на 25.03.2016г. психическо и физическо
насилие.Решаващият съд е направил извод, че ищецът не е провел
необходимото пълно и главно доказване на претендирания деликт.Отхвърлил
е иска с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди
вследствие упражнено спрямо ищеца физическо и психическо насилие от
служители на ОД на МВР – М. М., Д. Д. и С. И. в хода на досъдебно
производство № ЗМ-62/2016г. по описа на РУ гр. Гълъбово, като
неоснователен.
Настоящият състав на съда намира с оглед данните по делото, че
предмета на същото е бил очертан още с първоначално подадената искова
молба, с твърденията, че от 10.03.2016г. до 11.03.2016г. ищецът е бил
задържан за срок от 24 часа в РПУ гр. Г., през който период са били
нарушени човешките му права, като са извършени незаконни разпити и
следствени действия, при които бил принуден със сила от служители на МВР
Гълъбово да признае обвинение в убийство, което не бил извършил.С
допълнителните молби, постъпили по делото, тези обстоятелства са пояснени
и допълнени.Изложените обстоятелства и заявеният петитум ясно и
недвусмислено разкриват волята на ищеца да търси защита на своето право да
получи обезщетение за незаконосъобразни действия на служители на
полицията, в резултат на които твърди, че е нарушено правото му по чл. 3
КЗПЧОС, която разпоредба кореспондира с чл. 4 от Хартата на основните
права на ЕС.
Съгласно задължителните разяснения в т. 18 от ТР № 1/04.01.2001г.
по т. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, със сила на присъдено нещо се ползва
само решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на исковата молба като предмет на
делото.Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и
4
обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално
право, т. е. правопораждащите юридически факти.Спорното право се
индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното
правоотношение/, посочени в основанието на иска.Чрез петитума на исковата
молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои
претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на
търсената защита /дали се търси установяване съществуването или
несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна
промяна в правната сфера на ответника.Правната квалификация на спорното
право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и
петитум.Предмета на иска се индивидуализира чрез страни, правопораждащи
юридически факти и петитум.
В решение № 19 от 30.05.2011г. по гр. д. № 262/2010г., II г. о. на
ВКС е разяснено, че диспозитивното начало в гражданския процес е уредено
в ГПК като основно начало на процеса.С разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК
законодателят е определил, че предмета на делото и обема на дължимата
защита се определят от страните, т. е. недопустимо е по свой почин съдът да
променя било то параметрите на правния спор, било то обема и вида на
търсената защита.Следвайки логиката на законодателя и целевото тълкуване
за точното отграничаване правомощията на съда и дефиниране в какви
параметри може да бъде осъществено служебното начало, правомощията на
решаващия съд са лимитирани до произнасяне на решението по един правен
спор само в предметната рамка на заявените искания на основата на твърдени
факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение.Произнасяне
по искане, което не е заявено или е различно от заявеното обуславя
процесуална недопустимост на обжалваното решение.Служебното начало,
регламентирано също като основно начало в гражданския процес, изисква от
съда да съдейства на страните за разкриване на обективната истина, чрез
изясняване на делото от фактическа и правна страна, но не може да се
разпростре и по отношение на незаявени твърдения и обстоятелства, свързани
с основателността на предявения иск.
В мотивите на решение № 33 от 16.02.2016г. по гр. д. № 4575/2015г.,
III г. о. на ВКС е посочено, че произнасяне по непредявен иск е налице само
когато в нарушение на диспозитивното начало в процеса съдът е разгледал
5
иск, с който не е сезиран или е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала.
В настоящия случай първоинстанционният съд не се е произнесъл
по фактическите твърдения на ищеца за незаконсъобразно проведени
действия по разследване на престъпление, в резултат на които е нарушено
правото му по чл. 3 от КЗПЧОС, като тези твърдения не са били предмет на
изследване и преценка при постановяване на решението.Решаващият съд не
се е произнесъл и по иска за присъждане на обезщетение за имуществени
вреди в размер на 5000 лева, който размер в нарушение на диспозитивното
начало в гражданския процес, е включил в претенцията за неимуществени
вреди, като по този начин е излязъл извън рамките на правораздавателната си
власт.
Следователно първоинстанционният съд, като не се е произнесъл по
обстоятелства, на които ищецът фактически се позовава и е не е разгледал
иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, с който е бил
сезиран при условията на обективно съединяване, е постановил недопустим
съдебен акт.Поради това съгласно задължителните указания в ТР № 1/2001г.
на ОСГК на ВКС, първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено
като недопустимо, а делото следва да бъде върнато на основание чл. 270, ал. 3
от ГПК на същия съд за ново разглеждане.
Отделно от гореизложеното според настоящия състав, въпреки
многократното оставяне на исковата молба без движение за отстраняване на
нередовности, по делото са останали неконкретизирани следните
обстоятелства: с какъв акт е бил задържан ищецът за срок от 24 часа в РПУ
гр. Гълъбово, от кой орган е издаден, в какво качество е разпитван и по
отношение на него са провеждани процесуално-следствени действия, бил ли е
привлечен като обвиняем към този момент, на кой етап от воденото
наказателно производство срещу него твърди да е бил лишен от адвокатска
защита.Уточняването на тези обстоятелства е от значение за
подведомствеността на спора.В тази насока следва да бъде съобразена и
съдебната практика по чл. 135, ал. 5 от АПК – напр. определение №
3/07.02.2021г. на ВАС по адм. д. № 49/2021г., 5-чл. състав, в което е прието,
че искът, предявен за обезщетение на вредите от незаконосъобразно
задържане и фактическите действия при осъществяването му от служителите
6
на съответното ОД на МВР, е подсъден на административен съд, тъй като е
осъществена административна дейност по чл. 72 от ЗМВР.В този см. и
определение № 11 от 27.02.2020г. по гр. д. № 51/2019г. на ВКС, смесен 5-чл.
състав, определение № 64 от 17.12.2019г. на ВКС по гр. д. № 40/2019г.,
смесен 5-чл. състав.
Настоящият състав на съда намира също, че приложимият
процесуален ред за разглеждане на предявените искове е предвиденият в
ЗОДОВ с оглед твърденията на ищеца за нарушено право по чл. 3 от
КЗПЧОС, като следва да се има предвид, че съгласно чл. 6, § 3 от ДФЕС,
основните права, които са гарантирани от КЗПЧОС и които произтичат от
общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото
на Европейския съюз, в качеството им на общи принципи.
На следващо място съгласно принципа за лоялно сътрудничество,
закрепен в чл. 4, § 3 от ДФЕС, държавите-членки са длъжни да вземат всички
общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията,
произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на
нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат
тези цели.Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за
вреди е въведена постепенно с три знакови решения на Съда на ЕС
/Frankovich and others v. Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame;
Kobler/, които установяват елементите на фактическия й състав и стандартите
във връзка с процесуалния ред за реализирането й.
В решението по делото Frankovich изрично е посочено, че държавата
е длъжна да отстрани последиците от причинените вреди в рамките на
националното право относно отговорността на държавата.Отразено е, че
поради липса на регламентация в правото на Общността, именно
националният правов ред на отделните държави-членки следва да определи
компетентните съдилища и да уреди исковите производства, по реда на които
може да бъде реализирана нейната отговорност за вреди от нарушения на
правото на ЕС.От друга страна материалните и процесуалните условия на
този ред не могат да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при подобни
искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/ и не
могат да бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или
прекомерно сложно получаването на обезщетение /принцип на ефективност/
7
Frankovich and others v. Italian Stare, С-6/90, С-9/90, § 42-43/.
В настоящия случай именно процесуалният ред по ЗОДОВ
съставлява ред, предвиден за „подобни искове“ по националното право по
смисъла на цитираното дело на СЕС, тъй като съдържащият се в чл. 49 във вр.
с чл. 45 от ЗЗД режим на деликтна отговорност, не е подходящ за реализиране
на отговорността на държавата за вреди, произтекли от неспазване на
правото на ЕС – доколкото съгласно чл. 45 от ЗЗД подлежат на поправяне
вредите, които са причинени виновно (макар и вината да се предполага до
доказване на противното), а според изискванията на правото на ЕС
отговорността, която носи държавата за нарушаване на задълженията си,
произтичащи от Договорите, е обективна.Поради това прилагането му за
разглеждане и на исковете за извъндоговорната отговорност на държавата
осигурява спазването на изискването приложимият процесуален ред да не е
по-неблагоприятен отколкото при подобни искове, засягащи само
националното право /т. е. принципа на равностойността/.
Предвид гореизложеното, макар предявените искове по чл. 4, § 3 от
ДЕС в случая да са заведени на 22.07.2019г., т. е. преди обнародването на
приетата нова разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ – ДВ, бр. 94 от 29.11.2019г.,
уреждаща отговорността на Държавата за нарушаване на правото на ЕС от
нейни органи и въпреки нормата на § 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр.
94/29.11.2019г.), според която този закон се прилага за предявените искови
молби, подадени след влизането му в сила, настоящето производство следва
да се разглежда по реда на ЗОДОВ.Неприлагането на § 6 от ПЗР на ЗИД на
ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/29.11.2019г.), може да бъде обосновано именно с
приетото с решението по делото С-6/90, С-9/90, § 42-43 на СЕС /в този см. и
определение № 50714 от 10.10.2022г. на ВКС по гр. д. № 753/2022г., III г. о./
По тези съображения Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 625 от 07.07.2022г. на Старозагорски
районен съд, VII гр. с., постановено по гр. д. № 992 по описа за 2022г. на
същия съд.
Връща делото на Районен съд Стара Загора за разглеждане на
8
предявените искове от друг съдебен състав при съобразяване на указанията,
обективирани в мотивите на настоящето решение.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването
му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9