Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 18.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и осми май през
2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Д. ПОПКОЛЕВА
ПЛАМЕН
ГЕНЕВ
при
секретаря Антоанета Петрова като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 3681 по описа за 2019 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 26.09.2018 г. на ищеца „Л.К.“ ООД срещу решение от 11.09.2018 г. по
гр. дело № 74560/2016 г., СРС, 144 състав, с което са отхвърлени исковете на
жалбоподателя срещу „Специализирана болница за рехабилитация – Б.“ АД с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено, че Специализирана болница за рехабилитация – Б. АД
дължи на ищцовото дружество сумата от 10 800 лв.
– главница по фактура № 330/01.11.2010 г., издадена във връзка с договор за
абонаментно обслужване от 01.07.2008 г. и допълнително споразумение от
01.11.2008 г. към договор от 01.07.2008 г., ведно със законна лихва за периода
от 06.10.2016 г. до изплащане вземането, както и сумата от 3 294,59 лв.-мораторна лихва върху главницата за периода 07.10.2013 г. –
06.10.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 21.10.2016 г. по ч.гр.дело № 56222/2016 г., СРС,
144 състав. Със същото решение ищцовото дружество е осъдено
да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2 680
лв.-разноски по делото.
В жалбата се твърди,
че решението е неправилно поради необоснованост и допуснати съществени
нарушения на процесуалния и на материалния закон. Поддържа се, че СРС е
извършил процесуални нарушения, изразяващи се в нарушаване на принципите,
гарантиращи справедлив съдебен процес - установяване на истината в процеса,
равенство на страните, както и нарушения при изготвяне на доклада по делото по
реда на чл.146 ГПК. Твърди се, че дадената от СРС правна квалификация на спора
като такъв по чл. 266 ЗЗД е неправилна и е довела до неправилно разпределение
на доказателствената тежест между страните. Въззивникът счита, че необосновано СРС не е кредитирал
показанията на свидетелката П., и че в резултат на допуснатите от съда
нарушения при събирането, обсъждането и оценката на доказателствата по делото,
е достигнал до неправилния правен извод, че не е установен факта на узнаване на
договора от 14.08.2012 г. от законния представител на ответника, което е довело
и до неправилно приложение на разпоредбата на чл. 301 ТЗ.
Въз основа на
изложеното се иска отмяна на решението и постановяване на друго такова, с което
предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – ответник „Специализирана
болница за рехабилитация и лечение Б.“ АД счита жалбата за неоснователна, а
решението за правилно и иска да бъде потвърдено.
Софийският градски съд като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока и е срещу подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
съд споделя мотивите на СРС, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите му, като по изложените в
жалбата доводи за неправилност на решението, въззивният
съд излага следните съображения:
В исковата молба на
ищеца „Л.К.“
ЕООД се твърди, че с ответника „С.б.з.р.Б.“ АД на 01.07.2008 г. е сключен договор за абонаметно правно обслужване,
по който възнаграждението било платимо
месечно, със срок на изпълнението до пето число
на следващия месец. Твърди се, че за месец 10.2008 г. ответното дружество не е заплатило дължимото възнаграждение,
за което е издадена фактура № **********/01.11.2010 г., поради
което ищецът претендира установяване
на следните вземания: 10 800 лв. – неплатено
възнаграждение за м. 10.2010 г. и
3 294,59 лв.
– обезщетение за забава за периода 07.10.2013 г. – 06.10.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 06.10.2016 г. до окончателното изплащане,
за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. дело №
56222/2016 г., СРС, 144 състав.
В срока за отговор ответното дружество е оспорило исковете с
възражения, че допълнителното споразумение от 01.11.2008 г. към договора от
01.07.2008 г. не е подписано от законния представител на ответника; че дружеството
не е получавало описаните в процесния договор услуги
през м.11.2010 г., поради което не дължи и заплащането им; че фактурата не е
подписана от законния представител на ответника, но признава, че същата е
включена в дневника за покупките му. Заявено е и възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на претендираните
суми, доколкото изискуемостта им е настъпила на 06.11.2010 г. и давността е
изтекла на 07.11.2013 г., а заявлението за издаване на заповед по чл.410 ГПК е
депозирано едва на 06.10.2016 г.
Във връзка с възражението за изтекла погасителна давност, ищецът е
представил договор от 14.08.2012 г., в който според него се съдържа признание
на ответника за дължимост на сумата по фактурата от
01.11.2010 г. По отношение на този документ, който носи подписа на И.Г.Г.-К.в лично качество и като представител на ответното дружество, е открито
производство по чл.193 ГПК, във връзка с което е изслушано заключение на СГЕ,
според което подписите, положени за „доверител“ на последната страница на
договора, са положени от И.Г.Г.– К., която видно от вписванията в търговския регистър е член
на Съвета на директорите на болницата, считано от 05.08.2008 г., но не е била изпълнителен директор на дружеството. Такъв, считано от
24.08.2010 г. и към настоящия момент е Н.С.К..
За безспорни и ненуждаещи от
доказване между страните са обявени следните обстоятелства: сключването на договора
за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г. и включването на фактура
№ *********/01.11.2008 г. в дневника за покупките на ответника.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че от факта на
осчетоводяване на фактурата от ответника, се установява както наличието на
договорни отношения между страните по договор за абонаментно обслужване от
01.07.2008 г., така и изпълнение на задължението от страна на ищеца по него и
размера на дължимото възнаграждение от ответника. Тези изводи на съда са
съобразени с константната съдебна практика на ВКС, че осчетоводяването на
фактурата на посочената в нея стойност представлява признание на ответника за
изпълнение на възложената работа на ищеца, както и удостоверява приемането й от
ответника без възражения.
По отношение на втория спорен между
страните въпрос по делото – погасено ли е по давност задължението, което е с
настъпил падеж на 05.11.2010 г., СРС е приел, че същото е погасено по давност
на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД. За да достигне до този извод, съдът е изложил
подробни мотиви във връзка с възражението на ищеца, че давността е била
прекъсната с подписване на договор от 14.08.2012 г., за който по делото е
безспорно установено, че е подписан от И.Г.Г.-К. –
член на Съвета на директорите на ответното дружество в лично качество и като
представител на последното и в който се съдържа признание, че процесната сума се дължи. За да достигне до извода, че процесния договор от 2012 г. и изявленията, съдържащи се в
него, не обвързват ответното дружество и респективно не е налице обстоятелство,
водещо до прекъсване течението на погасителната давност по смисъла на чл.116,
б. „а“ ЗЗД, първоинстанционният съд задълбочено е
анализирал събраните по делото гласни доказателства досежно
фактите, установяващи прилагането на правните последици на чл.301 ТЗ и е приел,
че от страна на ищеца не е доказан факта на узнаване от законния представител
на ответника на извършеното без представителна власт действие – признание, обективирано в договора от 14.08.2012 г. Отделно от това
СРС е посочил в мотивите, че дори и да се приеме обратното, т.е. че е налице
признание по отношение на процесното задължение с
подписания договор, което обвързва ответното дружество, то погасителната
давност отново следва да се счете за изтекла, тъй като от прекъсването й по
смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, е започнала да тече нова давност, като срокът й
съвпада с давностния срок за погасяване на вземането,
т.е. давността е изтекла най-късно на 14.08.2015 г., а заявлението по чл.410 ГПК е депозирано едва на 06.10.2016 г.
Неоснователно се явява
възражението на въззивника, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска като
такъв по чл. 266 ЗЗД е неправилна и е довела до неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните. Правната
квалификация на исковете е дадена с проекта за доклад на делото, обективиран в определението на съда от 31.05.2017 г. по
чл.140 ГПК, в което е посочено, че съдът е сезиран с искове с правна квалификация чл. 422 ГПК във вр. чл.
266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. В проведеното
на 27.06.2017 г. първо открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца - адв. Д. не е възразила относно дадената от съда правната квалификация на исковете, а единствено по разпределената доказателствена
тежест, а именно, че ищецът носи такава по отношение доказване на размера на
дължимото възнаграждение. С оглед
направеното от ответника в отговора на исковата молба оспорване на
допълнителното споразумение към договора, с което е изменен размера на
дължимото възнаграждение по договора за абонаментно консултантско обслужване, въззивният съд приема, че правилно СРС е указал на ищеца,
че носи доказателствена тежест относно установяване
на размера на уговореното по договора за абонаментно обслужване месечно възнаграждение.
Освен това дадената от СРС правна квалификация на главния иск – чл.422 ГПК вр. чл.266 ЗЗД, а не чл.286 ЗЗД, е и правилна. С оглед
предмета на договора за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г.,
последният съдържа елементи на договор за изработка, а не на договор за мандат,
доколкото задълженията на дружеството са да дава консултации, разяснения,
съвети, правни и данъчни анализи, да участва в преговори за сключване на
сделки, както и да организира процесуално представителство на абоната когато
това е необходимо, като посочва адвокат, който да бъде упълномощен от абоната,
т.е. не са предвидени задължения за ищеца да действа от името и за сметка на
абоната при воденето на преговори или сключване на сделки. В тази връзка
неоснователно е и възражението за допуснато от СРС нарушение при разпределение
на доказателствената тежест за подлежащите на
доказване факти между страните.
На следващо място неоснователно е и
възражението на въззивника за допуснати от СРС процесуални
нарушения, изразяващи се в нарушаване на принципите, гарантиращи справедлив
съдебен процес - установяване на
истината и равенство на страните, както и в допуснати нарушения при събирането,
обсъждането и оценката на доказателствата по делото. Внимателният прочит на протоколите от проведените пред СРС открити съдебни заседания обуславя извод,
че при разглеждане на делото съдът е спазил принципите, посочени в чл. 9 и
чл.10 ГПК, като е осигурил и на двете страни равна възможност за упражняване на
предоставените им права, съдействал им е за установяване на фактите, които са
от значение за делото и е приложил закона еднакво спрямо тях. Отделен е
въпросът дали процесуалният представител на ищеца е упражнил предоставените му
процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, с оглед наличните
данни за образувано от него гражданско дело срещу съдията-докладчик за заплащане
на обезщетение за неимуществени вреди по време на висящия процес, въз основа на
което обстоятелство нееднократно е правил искане за отвод на съдията-докладчик
по делото.
Въззивният съда намира за неоснователни
и доводите за необоснованост на решението в резултат на допуснати от съда нарушения при
събирането, обсъждането и оценката на гласните доказателствени
средства и по-конкретно в некредитиране
на показанията на свидетелката П., което е довело и до неправилния правен извод
на съда, че не е установен факта на узнаване на договора от 14.08.2012 г. от
законния представител на ответника и съответно до неправилно приложение на
разпоредбата на чл. 301 ТЗ. В решението
първоинстанционният съд е обсъдил
задълбочено показанията на всички разпитани по делото свидетели, като с оглед на констатираните
противоречия досежно отделни факти е изложил и мотиви
защо дава вяра на показанията на едни свидетели
и защо не кредитира част от показанията на останалите и по-конкретно тези на свидетелката
П. в частта относно обстоятелството, че през пролетта на 2013 г. и през
декември 2014 г. са били провеждани срещи между адв.С.и
изпълнителният директор-Н.К., на които последният е признал процесното
вземане. Правилно първоинстанционният съд е приел, че
в тази им част, показанията на свидетелката П. противоречат на тези, дадени от
свидетеля К., който е категоричен, че срещи в кантората на ищцовото
дружество на които е присъствал и законния представител на ответника, са
провеждани в периода 2010 г. - 2012 г., а освен това е преценил, че същите са и
необективни при съобразяване на разпоредбите на чл.171, ал.3 и чл.172 ГПК, като
е отчел възможната заинтересованост на свидетелката, доколкото последната е
била ангажирана от ищцовото дружество като адвокат да
консултира негови клиенти, както и факта, че е дъщеря на управителката на ищцовото дружество. Освен това съдът е посочил, че по принцип
няма пречка показанията на заинтересован свидетел да бъдат кредитирани, но за
целта е нужно при съвкупната им преценка с другите доказателства да следва
извод, че заинтересоваността на свидетеля не е повлияла на обективното излагане
на показанията, но в конкретния случай такъв извод не може да бъде направен при
съобразяване на дадените от свидетеля К.показания и обясненията на
изпълнителния директор на ответното дружество – Н.К.. Този извод на съда е
съобразен със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана
в Решение № 34/22.02.2016 г. по гр. дело № 4657/2015 г., ВКС, І г.о., според
която въз
основа показанията на свидетелите могат да бъдат приети
за установени факти, които ползват
страната, за която свидетелят се явява заинтересован
или такива, които вредят на
противната страната. Преценката обаче следва да бъде
обоснована с оглед на другите събрани
по делото доказателства и да стъпва на извод,
че данните по делото изключват
възможността заинтересоваността
на свидетеля да е повлияла на
достоверността на показанията му. По делото липсват каквито и да било доказателства в
подкрепа на показанията на свидетелката П., че през пролетта на
2013 г. и през декември 2014 г. са били провеждани срещи между адв.С.и изпълнителния директор на ответното дружество - Н.К.,
на които последният устно е признал процесното
вземане, т.е. че е направил недвусмислено волеизявление, че задължението на
дружеството за заплащане на възнаграждение по процесната
фактура, съществува към момента, в който е направено волеизявлението.
Неоснователно е и възражението за допуснато нарушение на материалния закон
и по-конкретно на разпоредбата на чл.301 ТЗ, която е приложима в случая,
доколкото страните в правоотношението са търговци. В чл.301 ТЗ е уредена
презумпция за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без представителна
власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след узнаването й. Съгласно
трайната съдебна практика по приложението на тази разпоредба презумпцията
изисква реално, обективно узнаване на факта на сключване, респ. на извършване
на действие без представителна власт, за да може да се приеме, че липсата на
противопоставяне е резултат от действително формирана воля за приемане на
правните последици. В конкретния случай от страна на ищеца не е проведено пълно
и главно доказване на факта, че направеното от един от членовете на съвета на
ответното дружество изявление относно съществуването и дължимостта
на непогасеното задължение, обективирано в договора
от 14.08.2012 г., е достигнало до знанието на изпълнителния директор на
ответника, поради което презумпцията на чл.301 ТЗ е неприложима. При това
положение не е налице обстоятелство, водещо до прекъсване течението на
погасителната давност по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, но дори и да се приеме,
че законният представител на ответното дружество е узнал за сключения между ищцовото дружество и К.К. договор
от 14.08.2012 г., съдържащо признание на съществуващото задължение, т.е. че е
налице прекъсване течението на давността, то от този момент е започвала да тече
нова давност, която е изтекла на 14.08.2015 г., т.е. преди подаване на
заявлението по чл.410 ГПК, което е сторено едва на 06.10.2016 г.
Правилни са и изводите на СРС, че процесното задължение е за периодично плащане, съгласно
разясненията дадени с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, поради което
последното се погасява с изтичането на кратката тригодишна давност на основание
чл.111, б.“в“ ЗЗД.
С оглед изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззивника
не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция. Въззиваемата
страна не претендира разноски за производството пред СГС.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.09.2018 г.,
постановено по гр. дело № 74560/2016 г. по описа на СРС, 144 състав.
Решението не подлежи на
обжалване с оглед ограничението на чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.