РЕШЕНИЕ
гр.
София, 14.02.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и трета
година в състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР А.
при секретаря К. Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 13766 по описа за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 3, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът Н.К. твърди, че на 25.03.2010 г. между
ответника „Б.“ ООД и „Д.“ ООД е сключен предварителен договор за
учредяване на право на строеж и строителство по отношение на два имота,
собственост на ответника, върху които е следвало да бъде изградена жилищна
сграда. Твърди, че съгласно договора „Д.“ ООД, което е поело задължение да
изгради сградата срещу учреденото му право на строеж, е следвало да заплати и сумата
81 475 евро. Тази сума е следвало да бъде заплатена при сключване на
окончателния договор за учредяване на правото на строеж, но въпреки това част
от нея в размер общо на 41 500 евро е заплатена авансово на ответника на пет
вноски в периода 07.10.2011 г. – 16.11.2012 г. Ищецът твърди, че ответникът не
е изпълнил задължението си и не е учредил право на строеж върху имота си в
полза на „Д.“ ООД до уговорения срок – 30.01.2016 г. Поради това на 25.02.2016
г. „Д.“ ООД е развалило договора, като в същия ден е сключило с ищеца договор,
с който е прехвърлило на ищеца вземанията си по предварителния договор, включително
във връзка с развалянето му. Ищецът твърди, че изявленията за разваляне на
договора, както и прехвърлянето на вземанията по него са съобщени на ответника
със съобщение от 08.03.2016 г., като на 15.09.2016 г. и на 26.10.2016 г.
ответникът е възстановил на „Д.“ ООД част от получените по договора суми в
размер общо на 9 500 лв. (равностойността на 4 851 евро). Поради това
дължима е останала сумата от 36 649 евро, която ответникът е получил по
разваления предварителен договор, но не е възстановил, както и сумата от 40 000
евро, която ищецът твърди, че ответникът дължи като неустойка за неизпълнението
си по договора съгласно чл. 24 от предварителния договор. Ищецът твърди, че
върху посочените суми ответникът дължи и лихва за забава за периода 31.12.2016
г. – 13.12.2020 г., чийто размер възлиза на 14 711 евро върху сумата за
възстановяване, заплатена по договора, и на 16 056 евро върху сумата на
неустойка по договора. Ищецът, като приобретател на вземанията на „Д.“ ООД по
предварителния договор, иска ответникът да му заплати посочените суми, заедно
със законната лихва върху главниците от 14.12.2020 г. до окончателното им
изплащане. Претендира разноски по делото.
Ответникът „Б.“ ООД оспорва предявените искове. Не
оспорва обстоятелството, че между страните е сключен предварителен договор за
учредяване на право на строеж. Оспорва обаче да е получавал сочените от ищеца
суми по сключения договор, като твърди, че „Д.“ ООД не е заплащал никакви суми
по договора. Ответникът твърди също, че договорът е развален не от „Д.“ ООД, а
от ответника с писмо от 18.11.2013 г. поради неизпълнение на задълженията на „Д.“ ООД. Оспорва и обстоятелството
ответникът да е възстановявал суми на „Д.“ ООД след развалянето на договора
между двете дружества. При евентуалност ответникът възразява и че вземанията на
„Д.“ ООД (съответно на ищеца), произтичащи от развалянето на предварителния
договор, са погасени по давност, доколкото договорът е развален през 2013 г. Освен
това ответникът оспорва и обстоятелството да е получавал изявление от „Д.“ ООД
за разваляне на предварителния договор и за прехвърлянето на вземанията по него
на ищеца, като твърди, че за тези изявления е научил едва с получаването на
исковата молба. По отношение на иска за заплащане на неустойка ответникът
възразява, че не дължи такава, тъй като няма задължения към ищеца (съответно
към „Д.“ ООД) по договора, които да не е изпълнил, а напротив – „Д.“ ООД
не е изпълнило задълженията си по договора, поради което ответникът го е
развалил. При евентуалност ответникът прави възражение и за погасяване по
давност на вземанията за неустойка и за законна лихва за забава. Претендира
разноски.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
От представения предварителен
договор за учредяване на право на строеж и строителство от 25.08.2010 г. се
установява, че между „Д.“ ООД и „Б.“ ООД е сключен договор, с който ответникът
„Б.“ ООД поема задължение да учреди в полза на „Д.“ ООД право на строеж върху
два свои недвижими имота – УПИ XXX-1128,30б с площ от 500 кв. м и УПИ XXXIII-30 с площ от 890 кв. м и двата от
кв. 206-Г по плана на гр. София, м. „Подуяне-Редута“. Правото на строеж се
учредява за изграждане на две жилищни сгради при свързано застрояване и след
промяна на ПУП за имотите (които са съседни). Учредителят на правото на строеж
„Б.“ ООД запазва за себе си право на строеж върху определени обекти, които ще
бъдат изградени в едната сграда (която ще бъде построена в новообразуван УПИ XXXVI-30 с площ от 441 кв. м, който е
част от УПИ XXXIII-30) и
които той ще придобие след построяването на сградата (чл. 1 от договора). „Д.“
ООД поема задължението да изгради сградата и да заплати на „Б.“ ООД сумата от
81 475 евро при сключването на окончателния договор за учредяване на
правото на строеж (чл. 1, ал. 4 от договора).
Следва да се посочи, че както в
исковата молба, така и в представения договор за цесия от 25.02.2016 г., с
който „Д.“ ООД прехвърля вземанията си по предварителния договор на ищеца Н.К.,
а също и в представеното съобщение за цесията от 08.03.2016 г., датата на
процесния предварителен договор е посочена като 25.03.2010 г. Същевременно
видно от представеното копие на договора, посочената в него дата на сключването
му е 25.08.2010 г. Същата дата на предварителния договор е посочена и в
представения по делото договор за съвместно инвестиране от 25.08.2010 г. Трябва
да се приеме, че става въпрос за един и същ договор, но в някои от документите
(включително и в исковата молба) е сгрешена датата му. Това вероятно се дължи
на ръкописното изписването на датата в договора, като, видно от представеното
по делото копие на документа, лесно може да бъде объркано означението на месеца
– „08“ с „03“. Тъй като както в исковата молба, така и в другите посочени
по-горе документи е възпроизведен предметът на предварителния договор, няма
съмнение, че става въпрос за един и същ договор, който е от 25.08.2010 г.
По делото е представен и договор
за съвместно инвестиране между „Д.“ ООД и ищеца Н.К. от 25.08.2010 г.,
който по своята същност е договор за дружество. С него страните са уговорили
участието си във връзка с изграждането на сградите, за които е сключен
процесният предварителен договор. Според т. 2 от договора за съвместно инвестиране
ищецът Н.К. трябва да осигури необходимото финансиране, като заплати
инвестиционното проектиране, строителството на сградите, както и сумата
81 475 евро, дължима по процесния предварителен договор на ответника „Б.“
ООД. Участието на „Д.“ ООД е свързано с организирането и осигуряването на
извършването на самото строителство (т. 2.2 от този договор), като страните са
уговорили и че ще разпределят поравно между тях сумите, постъпили от продажбата
на бъдещите обекти в сградите, които ще станат собственост на „Д.“ ООД при
реализиране на правото на строеж, което следва да му бъде учредено от „Б.“ ООД
(т. 4 от този договор).
По делото е разпитан като
свидетел Д.Т.. За него следва да се посочи, че в разглеждания период 2010 г. –
2016 г. (от сключването на договора на 25.08.2010 г. до изявлението за
развалянето му и съобщението от 08.03.2016 г. за прехвърлянето на ищеца на
правата на „Д.“ ООД по договора) е бил съдружник в „Д.“ ООД, както посочва
самият той при разпита си, но също така видно от вписванията в търговския
регистър. В процесния договор за строителство Д.Т. е посочен и като един от
управителите на „Д.“ ООД заедно с П.Т., като договорът е подписан и от двамата
от името на „Д.“ ООД. Видно от вписванията в търговския регистър обаче,
свидетелят Д.Т. никога не е бил управител на „Д.“ ООД. Управител на
дружеството е бил (както и сега) само П.Т., а в разглеждания период двамата са
били съдружници в дружеството. Въпреки това подписването на процесния договор и
от Д.Т. сочи на близката ангажираност на този съдружник с реализацията на
разглеждания проект, което е видно и от представеното по делото пълномощно от 30.06.2011
г., издадено съгласно чл. 4 от процесния предварителен договор, с което
ответникът „Б.“ ООД упълномощава Д.Т. и П.Т. да извършват от името на дружеството, като собственик на поземлените имоти,
всички необходими действия във връзка с подготовката и реализирането на
предвиденото в договора строителство в имотите.
От съдържанието на двата договора
– процесния предварителен договор от 25.08.2010 г. и договора за съвместно
инвестиране от същата дата, както и от показанията на свидетеля Д.Т. се
установяват отношенията между страните във връзка с реализирането на
строителството, предвидено в процесния предварителен договор. В тези отношения
ответникът „Б.“ ООД е следвало да предостави терена, върху който да се
осъществи строителството, като учреди на „Д.“ ООД право на строеж за бъдещите
сгради. „Д.“ ООД от своя страна е следвало да организира цялата дейност във
връзка с бъдещото строителство, за да бъдат изградени сградите, срещу което да
придобие обекти в тях. Ищецът Н.К. е следвало да осигури необходимото
финансиране за осъществяване на проекта, включително уговореното заплащане за „Б.“
ООД, които средства ищецът е следвало да предостави на „Д.“ ООД.
Няма спор по делото, че до
сключване на окончателен договор за учредяване на право на строеж не се е
стигнало. Според чл. 1, ал. 4 от процесния договор именно сключването на
окончателния договор е моментът, в който „Д.“ ООД е следвало да заплати на „Б.“
ООД дължимото по договора парично възнаграждение от 81 475 евро. Въпреки
това свидетелят Д.Т. посочва, че по уговорка с ответното дружество част от това
възнаграждение е била заплатено авансово – според свидетеля около 42 000
евро.
Показанията на свидетеля
съответстват на представените по делото 5 квитанции за заплатени суми през 2011
г. и 2012 г. Във всички квитанции е отбелязано, че съответната сума е изплатена
именно от свидетеля Д.Т., като общият размер на изплатените суми възлиза на
41 500 евро. В две от квитанциите – от 07.10.2011 г. (за 19 000 евро)
и от 09.11.2011 г. (за 11 000 евро) изрично се посочва, че се заплащат
като аванс по договор от 25.08.2010 г. – правилната дата на процесния договор.
Квитанцията от 07.10.2011 г. съвпада по съдържание и с представената по делото разписка
от същата дата за получена сума, изплатена от Д.Т. (19 000 евро). В други
две от квитанциите – от 06.12.2011 г. (за 5 000 евро) и от 20.12.2011
г. (за 4 000 евро) – е посочено плащане на аванс по договор от 28.07.2010
г., а в тази от 16.11.2012 г. (за 2 500 евро) – аванс по договор от
27.07.2010 г. Във всички квитанции, с изключение на една, не е посочено лицето,
което е получило сумите, поставен е само подпис. Единствено в квитанцията от
16.11.2012 г. е посочен като издател на квитанцията, т.е. лице, получило сумата
по нея – П. А. (управителят на „Б.“ ООД е П.А.). Свидетелят Д.Т. посочва, че
всички суми (около 42 000 евро, както сочи той) са предоставени от ищеца Н.К.
съгласно договора за съвместно инвестиране между него и „Д.“ ООД, а след това
са предадени от свидетеля на ответника „Б.“ ООД като плащане по процесния
предварителен договор.
Разгледани в светлината на
отношенията между страните, трябва да се приеме, че от посочените квитанции се
установява следното. На първо място, както се посочи, свидетелят Д.Т., посочен
и като платец на сумите по квитанциите, е съдружник към разглеждания момент в „Д.“
ООД и тясно свързан с изпълнение на процесния предварителен договор. На
следващо място няма твърдения и данни по делото между „Д.“ ООД (или самия Д.Т.)
и „Б.“ ООД (или неговия управител П.А.) да са съществували и други отношения
освен разглеждания договор. Поради това, макар и в част от квитанциите да е
посочена друга дата на договора, следва да се приеме, че всички плащания са
именно по процесния договор.
Най-сетне, макар само в една от
квитанциите да е посочено, че сумите са получени от П. А. (управител на „Б.“ ООД),
трябва да се приеме, че всички квитанции са издадени от представител на „Б.“
ООД, което се установява с оглед показанията на свидетеля Д.Т.. Следва да се
посочи, че в тази част показанията на свидетеля не са недопустими съгласно чл.
164, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като свидетелят не дава показания относно самото
погасяване на задълженията на „Д.“ ООД за заплащане на цената за правото на
строеж съгласно чл. 1, ал. 4 на процесния писмен предварителен договор между
дружеството и „Б.“ ООД. Погасяването на паричните задължения на „Д.“ ООД се
установява с представените писмени доказателства – петте квитанции, а
показанията на свидетеля служат само за идентифициране на автора на
документите, който е посочен само в един от тях като П. А.. От тази гледна
точка няма пречка със свидетелски показания да се установи авторството на
документа – в случая, че той изхожда от представител на ответника „Б.“ ООД,
доколкото самото съдържание на документа установява изплащането на паричното
задължение. При това следва да се посочи и че ответникът не оспори подписа на
управителя на ответното дружество П.А. нито под квитанцията, в която той е
посочен като издател, нито под някоя от другите, дори и след заявеното от
свидетеля при разпита му.
Така от разгледаните 5 квитанции
се установява, че свидетелят Д.Т., действащ в изпълнение на задълженията на „Д.“
ООД по процесния договор, е заплатил на ответника „Б.“ ООД в периода 07.10.2011
г. – 16.11.2012 г. сума в общ размер на 41 500 евро. Неоснователно е
възражението на ответника, че плащането на тази сума не може да се приеме като
плащане по договора, доколкото не е настъпил падежът на паричното задължение на
„Д.“ ООД, който е свързан със сключването на окончателния договор за учредяване
на право на строеж. Както се посочи, свидетелят Д.Т. посочва, че между страните
по договора е постигната уговорка дължимата сума да бъде изплатена предварително
или авансово (както е посочено и в самите квитанции). Освен това съгласно чл.
70, ал. 1 ЗЗД длъжникът поначало може да изпълни задължението си и преди
уговорения падеж, като в случая кредиторът „Б.“ ООД е приел това частично
плащане, видно от подписаните квитанции.
Както се посочи, няма спор по
делото, че до сключването на окончателен договор не се е стигнало, поради което
процесният предварителен договор е развален. Налице е разминаване в твърденията
на страните относно това коя от страните по договора го е развалила първа с
изявление до насрещната страна. В тази връзка следва да се посочи, че ищецът
изрично заявява в исковата молба, че процесният договор е развален поради
неизпълнение на задължението на ответника „Б.“ ООД да учреди право на строеж за
имота, докато ответникът единствено посочва, че договорът е развален с негово
изявление поради неизпълнение на задълженията на „Д.“ ООД по него, без да
посочва кои задължения. Въпреки това в отговора на исковата молба се заявява,
че ответникът е изпратил писмо до представител на „Д.“ ООД, което предхожда
изявлението му за разваляне на договора. Видно от съдържанието на това писмо от
10.10.2012 г., което е представено по делото, в него ответникът заявява, че
предоставя възможност на „Д.“ ООД да изпълни задължението си за сключване на
окончателен договор, доколкото инвестиционните проекти за сградата вече са били
одобрени. Поради това следва да се приеме, че ответникът също твърди, че е
развалил договора поради неизпълнение на задължението на „Д.“ ООД за сключване
на окончателен договор за учредяване на право на строеж.
Според чл. 20, ал. 1 от процесния
предварителен договор страните по него се задължават да сключват окончателния
договор за учредяване на право на строеж в 30-дневен срок от датата на
одобрения на архитектурните проекти за сградата. По делото не са представени
преки доказателства за настъпването на това условие. Както се посочи обаче, в
писмото на ответника до „Д.“ ООД от 10.10.2012 г. се сочи, че към тази дата
проектите са били одобрени преди повече от 5 месеца, т.е. през м. 05.2012 г.
Ищецът също твърди, че задължението за сключване на окончателен договор е
станало изискуемо, макар че твърди, че последно определения срок за сключване
на окончателния договор пред нотариус е бил 30.01.2016 г., без да уточнява дали
това е бил допълнително уговорен между страните срок или следва пряко от
посочената клауза на договора. При посочените изявления на страните следва да
се приеме, че условието за сключване на окончателния договор, а именно
одобряването на инвестиционните проекти за бъдещото строителство, е било
изпълнено, макар и да не може да се определи конкретно към кой момент.
Първото по време изявление във
връзка с неизпълнението на задълженията по процесния договор за сключване на
окончателен договор е писмото от 10.10.2012 г. на ответника „Б.“ ООД до „Д.“
ООД, с което се дава 10-дневен срок на „Д.“ ООД за сключване на окончателния
договор. Това изявление е връчено по електронна поща на адв. И.Б., както твърди
ответникът в отговора на исковата молба и видно от представената разпечатка на
електронна кореспонденция. Следва да се има предвид обаче, че по делото няма
никакви данни за това, че лицето, получило съобщението – адв. Божов,
действително е бил пълномощник на „Д.“ ООД към посочения момент. Така не може
да се приеме, че изявлението на ответника, съдържащо се в писмото от 10.10.2012
г., изобщо е достигнало до насрещната страна по договора.
Освен това самото писмо не
съдържа предупреждение за разваляне на договора по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, а само искане за продължаване на действията по изпълнение на
предварителния договор, включително чрез сключване на окончателен такъв. В тази
връзка следва да се посочи и че следващото изявление на ответника, което вече е
за разваляне на предварителния договор, е от 18.11.2013 г., т.е. повече от
година след писмото от 10.10.2012 г. Поради това не може да бъде направена
връзка между двете изявления, за да се приеме, че с писмото от 10.10.2012 г.,
което при това не е получено от „Д.“ ООД, е отправено искане за изпълнение,
което е последвано от изявление за разваляне на договора. Доколкото между двете
изявления не може да се установи връзка, следва да се посочи и че
уведомителното писмо от 18.11.2013 г. съдържа единствено изявление за разваляне
на договора поради неизпълнение на задължения на „Д.“ ООД, без да се посочва
кои са тези задължения и без да се предоставя срок за изпълнението им съгласно
изискването на чл. 87, ал. 1 ЗЗД.
Също така следва да се съобрази,
че ако действително изявлението на ответника за разваляне на договора е
свързано с неизпълнение на задължението на „Д.“ ООД за сключване на окончателен
договор (както се прие по-горе с оглед на липсата на конкретност в твърденията
на ответника), то както към 18.11.2013 г., така и към 10.10.2012 г. ответникът
„Б.“ ООД също не би могъл да изпълни пряко това свое задължение по
предварителния договор. Това е така, тъй като видно от представения нот. акт № 97
от 27.07.2011 г. ответникът „Б.“ ООД е прехвърлил собствеността на единия от
двата имота, върху който следва да се построи едната сграда по процесния
договор (новообразувания УПИ XXXVI-30) на П.А. и П.К., които са управители на дружеството
както към посочения момент, така и понастоящем (видно от посоченото в самия
нотариален акт и от вписванията в търговския регистър). Подобно прехвърляне на
собствеността, доколкото приобретатели са именно управителите на „Б.“ ООД, не
може да се приеме като непреодолима пречка за изпълнение на задължението на
дружеството за учредяване на право на строеж, но сочи на липса на готовност за
дружеството да изпълни задължението си към момента, в който е отправило покана
за това към „Д.“ ООД (писмото от 10.10.2012 г., което не е получено от
последното дружество) или към момента на изявлението за разваляне на договора
(18.11.2013 г.).
С оглед на изложените съображения
следва да се приеме, че изявлението на ответника от 18.11.2013 г. до „Д.“ ООД
за разваляне на процесния договор поради неизпълнение на задълженията на
насрещната страна по него не е породило действие, т.е. договорът не е развален
с това изявление.
Видно от представения договор за
цесия от 25.02.2016 г. „Д.“ ООД е прехвърлило на ищеца Н.К. всички свои парични
и непарични вземания срещу ответника „Б.“ ООД, произтичащи от процесния
предварителен договор. Неоснователно е възражението на ответника за неяснота
относно това кои вземания се прехвърлят. В договора за цесия ясно е
индивидуализиран източникът на тези вземания – процесният предварителен
договор, който подробно е описан със своите страни и предмет, а волята на
страните по договора за цесия също е ясна – да бъде заместено „Д.“ ООД като
кредитор по този договор, като всички негови права по договора се прехвърлят на
ищеца Н.К..
Към момента на сключване на
договора за цесия основното вземане на „Д.“ ООД, което съществува по процесния
предварителен договор, е това за сключване на окончателния договор за
учредяване на право на строеж. Поради това следва да се приеме, че ищецът е
заместил „Д.“ ООД като страна по предварителния договор. Същевременно заедно с
основното вземане за сключване на окончателен договор, ищецът е получил и
правото да иска развалянето на предварителния договор по отношение на
сключването на окончателен договор, както и произтичащите от това права да иска
връщане на даденото по предварителния договор след неговото разваляне, както и
да иска заплащане на акцесорните вземания, следващи от неизпълнението на
задълженията на ответника по договора, а именно на уговорените за това
неустойки. Всъщност това е била и целта на цесията – да се даде възможност на
ищеца да събере сумите, които е предоставил за изпълнение на проекта, както
сочи свидетелят Д.Т..
Видно от представеното по делото
съобщение за цесия и разваляне от 08.03.2016 г. с това съобщение ищецът е
упражнил прехвърлените му права по процесния договор, като едновременно е
съобщил на ответника „Б.“ ООД за прехвърлянето на вземанията, а също така е
заявил, че разваля договора поради неизпълнение на задълженията на ответника.
Съгласно чл. 4 от договора за цесия първоначалният кредитор по договора „Д.“
ООД изрично е упълномощил ищеца Н.К. да уведоми „Б.“ ООД за извършеното
прехвърляне на вземания. Поради това следва да се приеме, че с уведомлението от
08.03.2016 г., изходящо от ищеца, е завършен фактическият състав на
прехвърлянето на вземанията съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, като ответникът валидно
е уведомен за прехвърлянето.
Неоснователно е възражението на
ответника за това, че не е получавал съобщението за прехвърлянето на вземанията
и съответно изявлението за разваляне на договора. Видно от представената
товарителница, съобщението е изпратено от ищеца до ответника на 18.03.2016 г.
Като получател е посочен ответникът „Б.“ ООД, а адресът за доставка е гр.
София, ж.к. „******. Това е адресът на ответника, обявен в търговския регистър
(без да има промяна в него), а също и адресът за кореспонденция, посочен в
процесния предварителен договор (чл. 33 от договора). Действително от самата
товарителница за пратката не може да се разбере дали пратката е била доставена
на адресата. Следва да се има предвид обаче, че с чл. 35, изр. 2 от
предварителния договор страните са дерогирали диспозтивното правило на
чл. 13 и чл. 14 ЗЗД относно това, че изявленията произвеждат действие
при достигането им до адресата. С посочената клауза в договора страните са
приели, че ако някоя от тях промени адреса си, без да уведоми другата страна, и
поради това не може да получи изпратено до нея съобщение на адреса, посочен в
договора, съобщението ще се счита за връчено с изпращането му. Следователно ако
в случая съобщението не е било получено от ответника, както твърди той,
доколкото е изпратено на адреса на ответника, посочен в договора, то следва да
се счита за връчено и съответно отправеното изявление е породило действието си.
Както се посочи, към 08.03.2016 г.
задълженията на ответника по предварителния договор се свеждат до задължение за
сключване на окончателен договор, така че съществува яснота относно това кое
задължение не е изпълнено от него и представлява причина за развалянето на
договор. Вече се посочи, че още през 2011 г. ответникът е прехвърлил
собствеността на имота на управителите на дружеството, което може да представлява
невъзможност за изпълнение на задължението за учредяване на право на строеж по
предварителния договор. В случая обаче по-същественото е, както се установява
от показанията на свидетеля Д.Т., че в началото на 2016 г. „Д.“ ООД и Н.К. са
разбрали от трети лица, че ответникът е започнал изграждане на сграда в
имотите, по отношение на които е сключен предварителният договор. По този начин
изграждането на предвидените в процесния договор сгради и съответно учредяване
на право на строеж за тях е станало невъзможно. Съгласно чл. 87, ал. 2 ЗЗД
когато изпълнението на договора е станало невъзможно поради поведението на
длъжника, кредиторът може да го развали и без да предоставя допълнителен срок
за изпълнение, тъй като това вече е безпредметно. Поради това ищецът в случая е
развалил договора, без да дава допълнителен срок за изпълнение на ответника,
тъй като възможността за изпълнение вече не е съществувала.
Следователно трябва да се приеме,
че процесният предварителен договор е развален на 18.03.2016 г. с
изпратеното от ищеца съобщение, което на тази дата е предадено на куриерската
фирма за доставяне до ответника. Както се посочи, установява се също така, че „Б.“
ООД е получило по договора сумата от общо 41 500 евро. Тъй като всички
вземания, произтичащи от договора, включително при развалянето му, са
прехвърлени на ищеца с договора за цесия от 25.02.2016 г., той е придобил и
вземането за получаване на посочената сума. Ищецът твърди, че част от сумата е
възстановена от ответника след развалянето на договора, за което по делото са
представени и два разходни отдера от 15.09.2016 г. и 26.10.2016 г. за заплатени
от П.А. на Н.К. общо 9 500 лв. (или равностойността на 4 851 евро).
Поради това основателен е искът за връщане на останалата част от сумата, дадена
по разваления предварителен договор, а именно 36 649 евро.
Погасителната давност за
вземането за връщане на даденото по развален договор, т.е. на отпаднало
основание, започва да тече от момента на развалянето на договора (така т. 7 на
ППВС № 1/1979 г.). Тъй като договорът е развален на 18.03.2016 г., а за
вземането се прилага общата петгодишна давност, към датата на предявяване на
иска това вземане на ищеца не е погасено по давност, поради което е
неоснователно възражението на ответника по отношение на посоченото вземане.
Вземането за връщане на даденото
на отпаднало основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – за връщане на
сумите по разваления договор – става изискуемо от момента, в който договорът
бъде развален (така посочената т. 7 на ППВС № 1/1979 г.). Същевременно обаче за
изпълнението на това задължение не е предвиден срок, поради което длъжникът
изпада в забава за изпълнението му след покана съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД и от
този момент дължи и законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В случая
покана до ответника за заплащане на сумите, които следва да се възстановят по
договора, се съдържа в съобщението за развалянето му от 18.03.2016 г., като на
ответника е предоставен двуседмичен срок, в който да заплати сумата. Поради
това след изтичането на този срок, т.е. от 02.04.2016 г., ответникът е изпаднал
в забава за плащане на процесната сума и от този момент дължи законната лихва
за забава върху нея (претенцията на ищеца е за заплащане на тази лихва, считано
от 31.12.2016 г.).
Основателно е възражението на
длъжника за частично погасяване по давност на дължимата лихва за забава върху
сумата, подлежаща на възстановяване по разваления договор. Тъй като съгласно
чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията за лихва се погасяват с тригодишна давност, по
давност е погасена лихвата за забава за период 02.04.2016 г. – 13.12.2017 г. и
съответно лихва за забава върху сумата 36 649 евро се дължи за периода
14.12.2017 г. – 13.12.2020 г. Определен по реда на чл. 162 ГПК размерът на
дължимата за този период лихва за забава възлиза на 11 157,59 евро.
Съгласно чл. 24 от процесния предварителен
договор в случай че ответникът не учреди уговореното право на строеж в срока по
договора, той дължи и неустойка в размер на 40 000 евро. При това страните
са уговорили, че тази неустойка е дължима и при упражняване на правото за
разваляне на договора, т.е. дължи се и при разваляне на договора. След като
договорът е развален именно поради неизпълнение на посоченото задължение на
ответника, поначало той дължи и посочената неустойка, като вземането за нея
също е прехвърлено на ищеца чрез договора за цесия. Посоченото вземане възниква
при неизпълнение и съответно при разваляне на договора, което, както се посочи,
е станало на 18.03.2016 г. (каквото е и твърдението на ищеца). Според чл. 111,
б. „б“ ЗЗД вземанията за неустойки се погасяват с тригодишна давност, поради
което към датата на предявяване на иска през 2020 г. вземането на ищеца за
неустойка е погасено по давност. Поради това този иск е неоснователен. С
погасяването по давност на главното вземане се погасяват и акцесорните, каквото
е и вземането за лихва за забава (чл. 119 ЗЗД). Поради това по давност е
погасено и вземането на ищеца за законна лихва за забава върху вземането за
неустойка и този иск също е неоснователен.
По разноските:
Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса
по делото, като той не е направил други разноски по делото, поради което такива
не му се дължат. Съгласно изявлението на процесуалния представител на ищеца в поселеното
съдебно заседание по делото ищецът не е заплатил на адвоката си по делото
възнаграждение – обстоятелство, което не се оспорва от ответника. Поради това
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да заплати на адвоката на ищеца
възнаграждение в размер на 2 550,97 лв., което е съответно на уважената
част от исковете. На ответника също следва да се присъдят разноски на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, съответни на отхвърлената част от исковете, които възлизат
общо на 3 179,81 лв. Тъй като ищецът е освободен от заплащане на държавна
такса по делото, на основание чл. 78, ал. 6 вр. с ал. 1 ГПК ответникът следва
да заплати по сметка на съда сумата 3 740,06 лв., представляваща дължимата
от ищеца такса, съответно на уважената част от исковете
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Б.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на Н.С.К.,
ЕГН **********, адрес *** на основание
чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сумата 36 649 евро (тридесет и шест хиляди шестстотин четиридесет и девет евро) –
заплатена цена по развален предварителен договор за учредяване на право на
строеж и строителство от 25.08.2010 г., вземанията по който са прехвърлени с
договор за цесия от 25.02.2016 г., сключен между Н.К. и „Д.“ ООД, заедно със
законната лихва върху тази сума от 14.12.2020 г. до окончателното ѝ
изплащане, както и на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сумата 11 157,59 евро
(единадесет хиляди сто петдесет и седем евро и 59 цента) – лихва за забава
върху главницата за периода 14.12.2017 г. – 13.12.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за лихва за забава до пълния
предявен размер от 14 711 евро и
за периода 31.12.2016 г. – 13.12.2017 г. като погасен по давност.
ОТХВЪРЛЯ исковете
на Н.С.К., ЕГН **********,
адрес *** срещу „Б.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата 40 000 евро – неустойка за неизпълнение, дължима
по чл. 24 от предварителен договор за учредяване на право на строеж и
строителство от 25.08.2010 г., вземанията по който са прехвърлени с договор за
цесия от 25.02.2016 г., сключен между Н.К. и „Д.“ ООД, както и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 16 056
евро – лихва за забава върху главницата за периода 31.12.2016 г. –
13.12.2020 г. като погасени по давност.
ОСЪЖДА „Б.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на адв. В.Б.Б. – САК, адрес ***
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 2 550,97 лв. (две хиляди
петстотин и петдесет лева и 97 ст.) – разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Н.С.К., ЕГН **********, адрес *** да заплати на „Б.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление *** сумата
3 179,81 лв. (три хиляди
сто седемдесет и девет лева и 81 ст.) –
разноски по делото.
ОСЪЖДА „Б.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление *** да заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата 3 740,06 лв. (три хиляди седемстотин и четиридесет лева и 06 ст.) – разноски
по делото за държавна такса.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: