№ 717
гр. София , 25.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на девети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20201000502673 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение №2598 от 27.04.2020г. СГС, I ГО, 13 състав е ПРИЗНАЛ ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че Н. И. Х. дължи на
„УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД по договор за банков револвиращ кредит №
31/20.04.2012 г. и анекс № 1 от 03.01.2014 г. към него сумата от 38 486.33
лева - главница; сумата от 4655.08 лева - договорна лихва за периода от
15.04.2014 г. до 10.07.2015 г., сумата от 9081.64 лева - мораторна лихва за
периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017 г., сумата от 5492,77 лева - наказателна
лихва за периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017 г., както и разноските в
заповедното производство в размер на 2956.10 лв., за което е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от
05.07.2017 год. по ч.гр.д. № 15885/2017 г. по описа на СРС, 138 състав. С
решението СГС, I ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК, Н.
И. Х. да заплати на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД сумата от 2754.32 лв. –
направените пред СГС разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата в
първоинстанционното производство. Въззивницата, чрез процесуалния си
представител, релевира доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт.
Твърди, че е постановен в противоречие с материалния и процесуалния закон,
както и в противоречие със събраните по делото доказателства. В жалбата се
поддържа, че ищецът, който носи тежестта на доказване, не е установил при
1
условията на пълно и главно такова, че между страните съществува
облигационна връзка по отношение на договора за банков кредит и анекса
към него. Сочи се, че ищецът не е доказал, че кредитът по процесния договор
е предоставен на представляваното от ответницата дружество, като липсват
доказателства също така и за неговото усвояване. Релевира се възражение, че
ищецът не е провел доказване по отношение размера на главницата, на
договорната, наказателната и мораторната лихва. Изразява се несъгласие с
приетото от първостепенния съд, че ответницата не притежава качеството
потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В жалбата се поддържа,
че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, във
вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, като същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и т. 20 ЗПК, респ. не би могъл валидно да обвърже страните.
Релевира се оплакване, че клаузата в т. 11.2. от договора от 20.04.2012г. е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречи на закона, а
именно на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. В жалбата се твърди, че
уговорката за договорна и наказателна лихви е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, поради противоречието й със закона, както и поради накърняване
на добрите нрави. Поддържа се, че уговорката е нищожна и на основание чл.
143, т. 5 ЗЗП, действащ към момента на договора. В тази връзка се сочи, че
тези клаузи дават изключително право само на търговеца да уговаря
едностранно необосновано висок размер на лихви, което влиза в
противоречие с установената равнопоставеност на страните по договора.
Поддържа се твърдение, че уговорките за договорна и наказателна лихви са
нищожни и на основание чл. 143, т. 18 ЗЗП, т.к. не предвиждат възможност
потребителят да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Прави се искане въззивният съд да отмени решението и да
постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Предявява се
претенция за присъждане на разноски.
Въззиваемият – „Уникредит Булбанк“ АД в срока по чл. 263 ГПК, чрез
своя процесуален представител, е депозирал отговор на въззивната жалба, с
който оспорва жалбата, като противопоставя възражения срещу наведените
във въззивната жалба твърдения. Прави искане въззивният съд да потвърди
обжалваното решение. Предявява претенция за разноски.
Софийският апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
За да постанови обжалваното решение, първостепенният съд е приел, че
чрез сключения договор за кредит и анекса към него, страните са били
обвързани с валидно правоотношение, по което банката-ищец е предоставила
договорената сума, която е била усвоена от кредитополучателя – „РУ“ ЕООД,
а ответницата е подписала договора като солидарен длъжник. Посочил е, че
срокът за погасяване на кредита е бил 15.12.2016г. Приел е, че към датата на
2
подаване на заявлението – 15.03.2017г. не са били изминали пет години от
падежа на главницата, а също и три години за претендираните лихвени
плащания съобразно началния им срок 15.04.2014 г. Приел е, че доколкото по
делото е установено, че ответницата е била управител на търговското
дружество, получило процесния кредит, тя е функционално обвързана с него
и не може да се ползва от защитата по реда на Закона за защита на
потребителите, защото не е потребител. Приел е за неоснователни и
недоказани останалите възражения за нищожност на договора и анекса,
поради накърняване на добрите нрави. Приел е за основателни и доказани по
размер претендираните от ищцовата банка суми.
След извършената служебна проверка на първоинстанционното
решение, въззивният съд намира, че то е изцяло валидно, но недопустимо в
частта, в която първостепенният съд се е произнесъл по реда на чл. 422 ГПК с
установителен диспозитив по отношение на сумата от 2956.10 лв. - разноски
във връзка със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като въззивният съд
съобразно уважената част от предявения положителен установителен иск
трябва с осъдителен диспозитив да присъди тези разноски, предвид приетото
по т. 10в и т.12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Вземането за разноските в заповедното производство не се включва в
предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. В тази част
на основание чл. 270, ал. 3, изр.1 ГПК обжалваното решение на СГС следва да
бъде обезсилено.
В останалата обжалвана част решението е допустимо, което обуславя
възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата
правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по
приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС,
при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение
въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните
норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на исковото производство са предявени при условията на
обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 86
ЗЗД. Искът по чл. 422, ал.1 ГПК е специален положителен установителен иск.
С него разполага кредиторът чието вземане в заповедното производство е
оспорено от длъжника. Правният интерес от заявяването му в съда е
наличието на възражение по реда на чл. 414 ГПК от длъжника. Искът по чл.
422, ал.1 ГПК има за цел стабилизиране на заповедта за изпълнение като
изпълнителен титул за принудително изпълнение. От тази възможност се е
3
възползвал ищецът в настоящото производство.
От приложеното пред първата инстанция ч.гр.д. № 15885/2017 г., по
описа на СРС, 138 състав, се установява, че на 15.03.2017 г. е подадено
заявление от „Уникредит Булбанк“ АД, като на 05.07.2017г. е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК в полза на
„Уникредит Булбанк“ АД против „РУ“ ЕООД и Н. И. Х. за заплащане на суми
при условията на солидарност - дължими по договор за банков револвиращ
кредит № 31/20.04.2012 г. и анекс № 1 от 03.01.2014 г. към него, както следва:
за просрочена главница в размер на 38 486.33 лева; за договорна лихва за
периода от 15.04.2014 г. до 10.07.2015 г. в размер на 4 655.08 лева; за
мораторна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017г. в размер на 9
081.64 лева и наказателна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017 г. в
размер на 5 492.77 лева; за просрочена лихва миграция в размер на 3339.37 лв.
за периода от 15.04.2014 год. до 14.03.2017 год., както и законова лихва върху
главницата от 15.03.2017 г. до изплащане на вземането, както и за разноските
в заповедното производство в общ размер на 2956.10 лв.
Видно от приложения договор за банков револвиращ кредит от
20.04.2012 год. ищецът е предоставил на „РУ“ ЕООД кредит в размер до 40
000 лв., с цел разплащане с доставчици и покриване на текущи разходи, както
и за рефинансиране на предходен кредит, с падеж на 21 число от месеца.
Страните са уговорили краен срок на погасяване 20.04.2013 г. Договорът е
подписан и от Н. И. Х. – в качеството на солидарен длъжник по смисъла на
чл. 304 ТЗ, вр. с чл. 101 ЗЗД.
От данните по делото се установява, че на 03.01.2014 г. страните са
подписали анекс №1 към договор за банков револвиращ кредит, като са
приели за установено в отношенията си, че кредитът е усвоен в пълния си
размер, но са погасени само 13.67 лв. от главницата и неиздължената такава е
39.986.33 лв., а просрочената лихва е 4107 лв. Крайният срок за издължаване
на кредита е фиксиран на датата 15.12.2016г.
От заключението на назначената пред СГС съдебно-графическа
експертиза се установява, че подписите върху договора и анекса към него от
името на Н. И. Х. са положени от това лице. Въззивният съд изцяло кредитира
заключението, тъй като същото е обективно и компетентно изготвено.
По делото пред първа инстанция е назначена съдебно-счетоводна
експертиза, от заключението на която се установява, че по банковата сметка
на дружеството-кредитополучател на 20.04.2012 г. е преведена еднократно
сумата в размер на 40 000 лв., която е усвоена. За погасяване на задълженията
по договор за банков револвиращ кредит № 31/20.04.2012 г. са постъпили
общо 9 558,64 лева., от които 1 513.67 лв. – за главница; 5 813.39лв. –
договорна лихва за редовна главница; 1 364.98лв. – лихва за просрочена
главница; 866.60лв. – наказателна лихва. Последното плащане за главница,
4
договорна лихва за редовна главница и лихва за просрочена главница е
извършено на 17.03.2014 г., а за наказателна лихва – на 11.09.2014 г.
Неоснователен се явява поддържаният от жалбоподателката довод, че
процесният кредит не е бил реално отпуснат, респ. усвоен от
кредитополучателя. Съгласно разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ договорът за
банков кредит е двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен,
формален и срочен договор, по силата на който банката се задължава да
отпусне на кредитополучателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок, а кредитополучателят се задължава да ползва
сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока, ведно с
уговорената възнаградителна лихва. Следователно, отпускането на
уговорения кредит не е част от фактическия състав, при проявлението на
който се поражда кредитното правоотношение. Отпускането на кредита от
страна на банката е в изпълнение на поето договорно задължение. Видно от
приложените и обсъдени по-горе доказателства това задължение е изпълнено,
като на 20.04.2012г. банката е извършила превод по сметката на
кредитополучателя.
Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че ищцовата банка
не е установила при условията на пълно и главно доказване, че между
страните е възникнала валидна облигационна връзка. Безспорно се установи
по делото, че както договора, така и анекса са подписани от ответницата.
Поради което съдът приема, че между страните е налице валидно възникнало
облигационно правоотношение.
Видно от представените по делото договор за банков револвиращ
кредит и анекса към него Н. И. Х. участва в договорното правоотношение
като солидарен длъжник с кредитополучателя. Въззивният съд намира, че
потребителската закрила по отношение на въззивницата не е приложима, тъй
като същата няма качеството на потребител по смисъла на § 13 т. 1 от ДР на
ЗЗП по следните съображения:
Не е спорно по делото че договорът за револвиращ банков кредит от
20.04.2012г. е сключен от кредитополучателя еднолично дружество с
ограничена отговорност с оглед неговото търговско качество и за
задоволяване на нуждата от финансиране на търговската му дейност. В
подкрепа на това е посочената в договора цел на кредита. На следващо място
договорът е сключен при общи условия за предоставяне на кредити на лица,
осъществяващи стопанска дейност, съобразно които кредитополучателят е
лице, осъществяващо стопанска дейност, регистрирано като търговец по
съответния за това ред. В § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със
ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на
Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по
приложението чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 е формирана практика на Съда
5
на Европейския съюз. В посочената разпоредба е дефинирано понятието
„потребител“, съгласно което това е всяко физическо лице, което в качеството
си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради
интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална
дейност. При транспониране на директивата в националното ни
законодателство е даденото сходно определение на същото понятие в § 13 от
ДР на ЗЗП, съгласно което потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност. Съобразно разрешението дадено в решение № 38
от 23.06.2017 г. по търг.дело № 2754/15 г. на І т.о. на ВКС и № 240 от
29.03.2018 г. по търг.дело № 1102/17 г. на І т.о. на ВКС, физическо лице -
съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо кредит, по който
кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по
ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако
действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална
дейност. Според цитираната практика, съдът извършва конкретна преценка,
съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване
на качеството „потребител“. В цитираната практика касационната инстанция
приема, че обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице,
включително и когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като
дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия,
ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с
посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно
участие в същото. Съобразно решение по дело С-110/14 на СЕС, понятието
„потребител“ е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице
може да има, или от информацията, с която то действително разполага.
Посочено е, че трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по
делото, вкл. на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет
на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или
съответно на получаването й, с оглед установяване на качеството на
„потребител“ на страната по него /т. 22-т. 23/.
В настоящия случай, не е спорно по делото, че Н. И. Х. е управител на
дружеството-кредитополучател – „РУ“ ЕООД. Същата е солидарен длъжник
по договора за банков револвиращ кредит, задължила се е по договора с
подписването на същия и с подписването на последващия анекс. Тези данни
по делото сочат на съществуване на тесни професионални /функционални/
връзки между солидарния длъжник и кредитополучателя-търговското
дружество във връзка с осъществяваната търговска дейност, поради което не
може да се приеме, че тя е подписала договора за кредит в лично качество. С
оглед изложеното и като съобрази цитираните по-горе принципни
постановки, въззивният съд приема, че въззивницата Н.Х. няма качество на
потребител и не се ползва от регламентираната за потребителите засилена
6
защита. В този смисъл е неоснователно възражението на жалбоподателката,
че тя се ползва от закрилата на ЗЗП. Следователно без значение се явява
обстоятелството срещу кого е насочен иска на Банката дали срещу
кредитополучателя или срещу солидарния длъжник – физическо лице.
С оглед приетото, че спорът не попада в приложното поле на ЗЗП
всички възражения на жалбоподателката, свързани с приложението на
разпоредбите на този закон, както и на Закон за потребителския кредит /ЗПК/
/неправилно цитиран навсякъде в жалбата като ЗКП/ не следва да бъдат
обсъдени.
Неоснователно и недоказано е възражението на жалбоподателката, че
уговорките за договорна и наказателна лихва /мораторна неустойка/ са
нищожни, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, поради противоречието им със
закона, както и поради накърняване на добрите нрави. Съгласно принципните
разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г.
от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на
добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори,
така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. Предпоставките и случаите, при които уговорената в
договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са
изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали
една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост
от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за
всички случаи критерии като например естеството на обезпеченото с
неустойката задължение и неговия размер, вида на неустойката /компесаторна
или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за
незначителна негова част/, съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните вреди от неизпълнението; Клаузата за неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички
случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В настоящия случай, в границите на
чл. 9 ЗЗД страните са уговорили неустойката като санкция за неизпълнение на
задължението за заплащане на дължимите вноски. Така, както е уговорена,
неустойката има мораторен, а не компесаторен характер, тъй като е
предназначена да санкционира кредитополучателите за виновното неспазване
на срока за погасяване на дължимите вноски. Преценен от гледна точка на
справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски
7
правоотношения, размерът на уговорената мораторна неустойка /т.4.3 от
договора/ не е в разрез с присъщите й по закон функции. Същата е съобразена
с естеството на обезпеченото задължение.
По отношение на размера на възнаградителната лихва /т. 4.1 от
договора/, то настоящият съдебен състав намира, че тази клауза не накърнява
добрите нрави. За разлика от потребителя, търговецът, независимо дали той е
физическо или юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с
дейността си трябва да положи най - голямата дължима грижа - тази на
добрия търговец. Търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение
и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за
промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна
преценка. Независимо от горното, в настоящия случай, видно от проверените
от вещото лице документи през срока на договора не е било налице
едностранно изменение на възнаградителната лихва. С оглед приетото
възражението на жалбоподателката се явява неоснователно.
Неоснователно е и възражението за нарушение на чл. 10, ал.3 ЗЗД.
Уговорката е допустима, на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ, тъй като в случая
страните са търговци.
Както бе изяснено по правилата на действащия ГПК, въззивният съд се
произнася само по релевираните във въззивна жалба правни доводи за
неправилност на обжалваното решение - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради
което без съответен довод за неправилно изчисляване размера на дължимите
парични притезания въззивният съд не притежава правомощия да изменя
първоинстанционното решение в тази част. Съгласно приетата ССЕ към
датата на подаване на заявлението кредитополучателите дължат на банката
следните суми: 38 486.33 лева - главница; 4 655.08 лева - договорна лихва за
периода от 15.04.2014 г. до 10.07.2015 г., 9 081.64 лева - мораторна лихва за
периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017 г., 5492.77 лева - наказателна лихва за
периода от 15.04.2014 г. до 14.03.2017 г. Въззивният съд кредитира
експертизата като обективна и приема, че в полза на ищеца е възникнало
вземане за главница, договорни лихви, мораторни лихви и мораторна
неустойка в размер на посочените суми.
Ответницата е противопоставила правопогасяващо възражение за
изтекла погасителна давност. Вземането за главница се погасява с общата 5
годишна давност. Искът се счита предявен на 15.03.2017 г., когато в съда е
постъпило заявлението по чл.417 ГПК (виж чл.422, ал.1 ГПК). Предвид
настъпилия падеж на 15.12.2016г. на целия кредит, то към датата на подаване
на заявлението, безспорно не са изминали пет години от падежа на
главницата, а също и три години за претендираните плащания за лихви,
съобразно началния им срок. Ето защо, съдът намира, че възражението на
ответницата за погасяване по давност на правото да се търсят по съдебен ред
главницата и лихвите по договора за кредит е неоснователно.
8
В заключение: Въззивният съд приема за основателни и доказани
претенциите на ищцовата банка, така както е приел и първостепенният съд,
поради което обжалваното решение е правилно. Не са налице основанията,
които обосновават неговата незаконосъобразност.
По отношение на разноските: С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция, право на разноски има въззиваемата страна. Съгласно приложен
списък по чл. 80 ГПК се претендира адвокатско възнаграждение в размер на
960лв. Настоящият съдебен състав следва да осъди въззивницата да заплати
на въззиваемия тази сума, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №2598 от 27.04.2020г., постановено по гр.д.
№7115/2018г. от СГС, I ГО, 13 състав, в частта, в която е признато на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, че Н. И. Х. е носител
на парично задължение към „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, представляващо
сторени разноски в заповедното производство в размер на 2956.10лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №2598 от 27.04.2020г., постановено по гр.д.
№7115/2018г. от СГС, I ГО, 13 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК, Н. И. Х., ЕГН **********,
чрез адв. П. Хр. да заплати на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, ЕИК *********
сумата от 2956.10лв. – разноски в заповедното производство и сумата от
960лв. – разноски пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл. 280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9