Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 31.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на петнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Попколева гражданско дело № 5592 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 04.02.2019 г. на ответницата В.С.И. против решението от 03.12.2018 г.
по гр. дело № 87128/2017 г. на Софийския районен съд, 113 състав в частта, с която
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че жалбоподателката дължи на “Т.С.” ЕАД сумата 257,89 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м.05.2014 г.
– м.04.2016 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. “Надежда”, бл.637, вх.Б,
ап.65, заедно със законната лихва от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане,
и сумата 50,38 лв., представляваща лихва за забава върху главното вземане за
периода 15.09.2014 г. – 23.05.2017 г.
Решението на СРС в частта, с която
предявените установителни искове са отхвърлени за
разликата над уважените до пълните предявени размери, не е обжалвано от ищеца и
е влязло в законна сила.
В жалбата се твърди, че първоинстанционното
решение в обжалваните му части е неправилно и необосновано, тъй като по делото
били представени доказателства, че ответницата не ползва топлинна енергия за
отопление на имот и за БГВ в процесния имот. Поддържа
се, че не се дължи и стойността на топлинната енергия отдадена от сградна инсталация, тъй като с решение на ВАС е отменена
формулата за дялово разпределение на топлоенергия в сгради-етажна собственост. Отделно
от това поддържа, че съдът не е взел предвид разпоредбата на 62 ЗЗП, който се
явява специален по отношение на ЗЕ и съгласно §1 от ЗЗП има предимство при противорчие със ЗЕ. Други доводи за неправилност на
решението не са наведени. Предвид изложеното жалбоподателката
моли въззивния съд да отмени решението в обжалваните
части. Направено е и искане за спиране на производството на основание чл.229,
ал.1, т.4 ГПК до окончателното приключване на производството пред ВАС по адм. дело № 1372/2016 г. и до приключване на производството
по гр.д. № 8261/2016 г. по описа на СГС, 3 състав, с предмет колективен иск
срещу „Т.С.“ ЕАД относно дължимостта на енергия,
отдадена от сградна инсталация.
С определение от 15.10.2019 г. въззивният съд е оставил без уважение искането за спиране
на настоящото производство на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Следва да се
отбележи, че посоченото от въззивницата
производството по гр.д. № 8261/2016 г. по описа на СГС, 3 състав е прекратено с
определение от 15.04.2019 г. поради оттегляне на иска, като определението е влязло
в сила на 23.04.2019 г.
Въззиваемата страна и “Т.С.” ЕАД
– ищец и третото лице– помагач „Т.с.“ ЕООД, не са депозирали отговори на
жалбата.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Предмет
на разглеждане в настоящото производство са положителни установителни искове за
наличието на вземания на ищеца спрямо ответницата за заплащане на цена на доставена
топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – 30.04.2016 г. Противно на доводите в
жалбата на ответника, въззивният съд намира, че дължимостта на тези вземания е
доказана по основание и до размера, установен от СРС на база събраните по
делото доказателства. Според действащата през процесния
период редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ / ДВ, бр. 54/2012 г./ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Клиентите в сграда - етажна собственост,
които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават
клиенти на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата – ал.6 на чл.153
ЗЕ. Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието
на вещно право върху имота – право на собственост или вещно право на ползване. По силата на закона – чл.150 ЗЕ между
битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя.Обстоятелство дали собственикът на имота
реално го полза или не, е без значение за дължимостта
на цената на доставената в него топлинна енергия.
В конкретния случай ответницата е
признала факта, че е собственик на топлоснабдения
имот. Оспорва единствено твърдението, че има качеството клиент на топлинна
енергия, тъй като в имота не се ползва топлинна енергия за отопление
/радиаторите са демонтирани/, както и за БГВ. За да уважи частично предявените
искове, съдът е кредитирал заключението на съдебно – техническата експертиза,
според което през процесния период в имота не е имало
отоплителни тела, топла вода не е ползвана, а отоплението на общите части е
било изключен. Още през 1999 г. На абоната е начислявана единствено топлинна
енергия, отдадена от сградна инсталация, чиято стойност
съобразно прогнозно начислените от ищеца суми е в размер на 375,64 лв., а
съгласно изравнителните сметки за двата отчетни периоди, сумата за възстановяване
на абоната е 117,74 лв., или стойността на реално доставената топлинна енергия
за целия претендиран от ищеца период е 257,89 лв., до
който размер е уважен предявения установителен иск.
Неоснователно е възражението на ответницата, че не дължи цена на топлинна
енергия, отдадена от сградна инсталация поради
постановено от тричленен състав на ВАС решение, с което формулата за дялово разпределение на топлинна
енергия за сградна инсталация в сгради - етажна
собственост е отменена, тъй като от една страна решението не е окончателно, доколкото
предстои произнасяне на петчленен състав на ВАС, а и евентуалната отмяна на
формулата ще има действие занапред.
.Във
връзка с доводите на ответницата за прилагане на разпоредбите на ЗЗП,
осигуряващи по-висока степен на защита на потребителите при противоречие между
два закона, установено в §1 от ДР на ЗЗП, следва да се посочи, че с
тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС се прие, че за отношенията,
възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда-етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на разпоредбата на чл.62 вр. §1 от ДР на
ЗЗП, като изрично е посочено, че съгласието за доставка и нежеланието за
преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата
по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува
противоречие и не може да става въпрос за приложението на §1 от ДР на ЗЗП.
Относно доводите, че методиката за дялово разпределение на топлинна
енергия в сгради –етажна собственост нарушава правилата на Директива 2012/27/ЕО
относно енергийната ефективност, следва да се посочи, че Европейските
директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия резултат, но
оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в
действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в
българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която
дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно,
всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред
българския съд, който не следва да прилага националните норми, които
противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е
такъв, тъй като Директива 2012/27/ЕО
е транспонирана
в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност /обн.ДВ, бл.35/15.05.2015 г./- §2 ДР на ЗЕЕ, както и с
изменението на Закона за енергетиката, направено с №23 от ПЗР на ЗЕЕ. Въззивният съд приема, че вътрешното законодателство не
противоречи на разпоредбите на чл. 9 и чл.10 от Директивата, включително по
отношение на топлинната енергия от сградна
инсталация, която също е реално консумирана от потребителите.
Ето защо наведените в жалбата доводи за неправилност на решението на
СРС, са неоснователни.
Поради
съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд,
решението в обжалваните части, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззивницата не се дължат разноски. Такива не се дължат и
на въззиваемата страна, тъй като по делото не е
депозиран отговор на жалбата и не е осъществено процесуално представителство в
открито съдебно заседание.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.12.2018 г. по гр.
дело № 87128/2017 г. на Софийския районен съд, 113 състав, в обжалваните му
части.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.