РЕШЕНИЕ
№ 146
гр. Монтана, 14.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и
девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Елизабета Кралева
при участието на секретаря Соня Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20231600500128 по описа за 2023 година
роизводството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на Д. Ф.
против решение № 37/30.01.2023 г. по гр. д. № 1233/2022 г. на Районен съд – Монтана.
Жалбоподателят Ф. въвежда на първо място доводи за процесуални нарушения:
приети са доказателства след преклузивния срок по ГПК, а изводите почиват на
хипотези. По делото липсват доказателства жалбоподателят да е усвоил отпуснатия му
кредит, поради което не може да се направи заключението, че той дължи връщането
му. Изтъква също, че не е бил уведомен за цесията на вземането от „ОББ“ АД на „Е.м.“
ЕООД. Моли решението да бъде отменено и вместо него МОС да постанови ново, с
което да отхвърли иска като неоснователен, както и да присъди разноски по реда на чл.
38 от ЗАдв.
Въззивемата страна „Е. м.“ ЕООД оспорва въззивната жалба и моли да бъде
оставена без уважение. На довода за представяне на доказателства след подаване на
исковата молба противопоставя твърдението, че това е направено във връзка с
искането в отговора на исковата молба на самия жалбоподател да бъдат представени
оригиналите им. Относно уведомяването за цесията изтъква, че самото връчване на
препис от исковата молба също е начин за уведомяване на длъжника за настъпилото
прехвърляне на вземането. Поддържа, че са събрани доказателства относно предаване
на заемната сума на въззивника, поради което той е неизправна страна по договора за
1
кредит и дължи връщането й.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Районен съд – Монтана е разгледал искове по чл. 422 от ГПК за установяване
съществуването на вземания на „Е. м.“ ЕООД срещу Д. Ф. за главница,
възнаградителна лихва и обезщетение за забавено плащане по договор за
потребителски кредит. За да уважи иска, съдът е приел, че на 9 октомври 2013 г. между
„ОББ“ АД и Д. Ф. е бил сключен договор за потребителски кредит за сумата 1480 лв
със срок на връщане 84 месеца или крайната падежна дата е 9 октомври 2020 г. На 31
януари 2018 г. банката кредитор е цедирала вземането си на „Е.м.“ ЕООД, което е
поискало издаване на заповед за изпълнение и МРС е издал такава на 25 февруари 2022
г. по ч. гр. д. № 447/2022 г.
По делото е било установено, че длъжникът не е внесъл нито една погасителна
вноска, поради което дължи връща не цялата заемна сума от 1480 лв, както и договорна
лихва от 452,77 лв и обезщетение за забавено плащане от 314,71 лв.
Първоинстанционният съд е изложил мотиви, че е налице валидно сключен
договор за кредит, по който въззивникът Ф. е неизправна страна. Отхвърлил е
възражението му, че банката не е изпълнила задължението си да предостави
договорената сума, като се е позовал на изводите на вещото лице по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, според които кредитът е бил усвоен на 10 октомври
2013 г.
Доказателствата по делото са били събрани при спазване на процесуалните
правила. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че ищецът е представил
доказателства за първи път в съдебно заседание, а не с исковата молба. В
действителност ищецът е предсатвил заверени от нотариус преписи от доказателства,
преписи от които вече са били връчени на Ф. с преписа от исковата молба.
Допълнотелното представяне се е наложило поради въведено с отговора на исковата
молба възражение от ответника. Ищецът не е лишен от възможността да представи
доказателства и след подаване на исковата молба, когато трява да отговори на
процесуално действие на ответника. Именно така се е развило производството в
настоящият случай и МРС не е допуснал порцесуално нарушение като е приел
доказателства, представени от ищеца в първото съдебно заседание.
Въззивният съд като направи собствен анализ на доказателствата и обсъди
доводите във въззивната жалба, достигна до същите правни изводи като МРС, поради
което потвърждава обжалваното решение и на основание чл. 272 от ГПК препраща към
2
мотивите му.
От представения писмен договор безспорно се установява възникване на
валидна облигационна връзка между „ОББ“ АД и Д. Ф.. Банката се е задължила да
предостави на кредитополучателя сумата 1480 лв срещу неговото задължение да върне
сумата в срок от 84 месеца на равни месечни вноски заедно с годишна договорна лихва
от 7,5%. Банката е изправна страна по договора, тъй като на 10 октомври 2013 г. е
превела сумата по сметка на въззивника. Този факт е установен от вещото лице по
приетата от МРС експертиза и се основава на справка по счетоводните записвания при
кредитора. Счетоводните записвания се ползват с обвързваща доказателствена сила,
която не е оборена, поради което въззивният съд приема този факт за установен.
Като кредитополучател Ф. е имал задължението да върне заетата сума на равни
месечни вноски, първата от които с падеж 9 ноември 2013 г. Той не е извършил нито
едно погашение. Крайната падежна дата е настъпила на 9 октомври 2020 г., поради
което изискуема е цялата заемна сума от 1480 лв заедно с договорената
възнаградителна лихва, както и обезщетение за забавено плащане. Исковете за
призанавне за установено съществуването на вземания за главницата, за договорна
лихва и за обезщетение за забавно плащане са основателни.
Въззивният съд намира за неоснователно възражението, че цесията не е била
съобщена на длъжника. На 31 януари 2018 г. банката кредитор е цедирала вземането си
на „Е.М.“ ЕООД. Този факт е установен от представения договор за цесия, в
приложението към който е включено и вземането срещу Д. Ф.. Цесионерът е встъпил в
правата на кредитора, а съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД цедентът „ОББ“ АД е бил длъжен
да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземането. Банката е
упълномощила Адвокатско дружество „И.и Д.“ да осъществи уведомяването, а
дружеството от своя страна е преупълномощило адв. А. К.. Последната е изпратила с
писмо с обратна разписка такова съобщение до Д. Ф., което обаче е върнато след като
куриерът е установил, че получателят е заминал за чужбина. Фактът на прехвърляне на
вземането е достигнал до знанието на длъжника в по-късен момент: с връчването на
препис от исковата молба с приложения към нея препис от договора за цесия. Такова
уведомяване е допустимо, защото постига целта на закона – длъжникът да бъде
известен за промяна във фигурата на кредитора и да съществува яснота кому следва да
плати. ЗЗД не въвежда формални изисквания за начина на уведомяване, поради което и
връчването на препис от исковата молба, съдържаща такова твърдение, е достатъчно,
за да се приеме, че е изпълнено изискването на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
Уведомяване на длъжника за договора за цесия има защитна функция по
отношение на него. То цели да го предпази от недължимо плащане на лице, което вече
не му е кредитор. Ако обаче длъжникът плати на цедента преди да е бил известен за
прехвърляне на вземането, то ще се счита, че задължението е надлежно изпълнено.
3
Такъв е смисълът на разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, която използва израза
„действие спрямо длъжника“, а не термина недействителност. Договорът за
прехвърляне на вземането е породил своето правно действие от момента на
сключването му дори да не е уведомен длъжникът.
От това, че Ф. не е узнал за цесията непосредствено след сключване на договора
между „ОББ“ АД и „Е. м. ЕООД, за него не са настъпили неблагоприятни последици,
тъй като той не е извършвал плащания и не се е стигнало до недължимо плащане на
лице, което вече няма качеството кредитор.
Във въззивната жалба са въведени доводи, че договорът за потребителски кредит
съдържа неравноправни клаузи, касаещи начина на осъщестяване на кореспондецния
между кредитора и длъжника. МОС намира това възражение за неоснователно. Като
кредитополучател Ф. е поел задължение с договора да уведомява банката при всяка
промяна на месторабота или адрес. С това задължение той не е поставен в
неравноправно положение спрямо банката, напротив задължението да извести банката
за новия си адрес му гарантира възможността да бъде своевременно уведомен за
промени в общите условия съгласно чл. 147 б от ЗЗП. Клаузите в договора за
потребителски кредит относно начина на уведомяване на длъжника не нарушават
изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя и не покриват нито един от критериите по
чл. 147, ал. 2 от ЗЗП.
Въззивният съд намира жалбата за неоснователна, поради което я оставя без
уважение, а обжалваното решение потвърждава като правилно и законосъобразно.
При този изход на процеса на въззивника Д. Ф. не се дължат разноски, а
въззиваемата страна не е направила искане за присъждане на разноски, направени във
въззивното производство.
На основание горното МОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 37/30.01.2023 г. по гр. д. № 1233/2022 г. на
Районен съд – Монтана.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4
5