Р Е
Ш Е Н
И Е №
гр. Асеновград, 05.03.2021 г.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
Районен съд Асеновград, ІІІ
гр. състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
Районен съдия: Е. Калпачка
при секретаря Неделина Рабаджиева,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 1392 по описа на АРС за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Обективно съединени искове с
правна квалификация чл. 124 от ГПК, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 19 от ЗПК, евентуален иск с правна
квалификация чл. 124 от ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 2 и чл. 11, т. 9 от ЗПК,
и иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът В.Т., чрез процесуалния си
представител адв. И., твърди, че на 16.08.2016 г.
между нея и ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е сключен договор за кредит, по силата на който й е предоставена
сумата от 750 лева, а тя се е задължила да върне същата, ведно с договорна
лихва в размер на 35,00% , уговорен годишен процент на разходите от 41,28 % и
срок за погасяване на заема на 34 седмици.
Освен това твърди да е постигната
договореност за заплащане на неустойка по договора, в случай, че не представи
обезпечение по договора – поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция
или поръчител на едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на
изброени условия. Размерът на неустойката при неизпълнение на това задължение
бил уговорен на 444,55 лв., която била платима на вноски от по 26,15 лв.,
заедно с погасителната вноска по договора, като се кумулирала
към нея. Така седмичната вноска и дължимата сума по договора нараствала
значително.
Ищецът счита, че действителният
лихвен процент не отговаря на действително уговорения, тъй като с уговорената
неустойка се цели увеличение на възнаграждението за дадения заем, като
неустойката представлява скрита печалба за дружеството. Така договорната лихва
надхвърля значително размерът на дадения заем, поради което липсва
еквивалентност между така предоставената услуга и уговореното за нея
възнаграждение, като прави размерът и уговорен в противоречие с добрите нрави и
принципът на добросъвестност, тъй като надхвърля повече от три пъти размера на
законната лихва. Поради това счита, че по договора следва се приеме, че
уговорката за заплащане на възнаградителна лихва е
нищожна, съответно не дължи заплащането и по договора.
Твърди, че самата неустойка е
уговорена в разрез с добросъвестността, извън присъщите и функции, не отговаря
на присъщата не неустойката обезпечителна функция, с оглед разясненията в
задължителната тълкувателна практика на ВКС, тъй като не цели обезпечаване на
изпълнението на главното задължение, а е уговорена за неизпълнение на условие
за отпускане на кредита. Твърди, че уговорената неустойка противоречи на
добрите нрави, тъй като, с оглед санкционният и характер, е уговорена като са
поставени изисквания, създаващи предпоставки за начисляването и. Предвидено е неустойката
да се кумулира към погасителните вноски на договора,
като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. Така уговореният
лихвен процент е различен от прилагания при действие на договора, като за него заемателят не е бил запознат с предоставяне на стандартен
европейски формуляр, според изискванията на чл. 5 от ЗПК.
Твърди също, че неустойката е
уговорена за да бъде заобиколена императивна правна
норма на закона – чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като се поставят неизпълними условия за
представяне на обезпечения пред заемателя. Твърди, че
така сключеният договор е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради
това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй
като не е посочен точния размер на
дължимия лихвен процент и на ГПР, тъй като не е включено вземането на кредитора
за лихва, прикрита като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.
Счита също, че неустойката е опредЕ. в размер, който
не отговаря на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с размера на
заетата сума, поради което заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Така
уговорена неустойката в чл. 8 от Договора според ищеца съставлява и
неравноправна клауза в договора по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП, тъй
като представлява необосновано високо обезщетение или неустойка. Освен това твърди,
че и посочване на ГПР който е различен от действителния, представлява
заблуждаваща търговска практика, по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2, т.1 от ЗЗП.
На това основание също се обосновава неравноправност на клаузата в договора,
уреждаща неустойката.
С оглед неспазване на нормите на
чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК договорът се твърди да е нищожен, на осн. чл. 22 от ЗПК, като се дължи връщане само на чистата
стойност на заема, на осн. чл. 23 от ЗПК.
Според ищеца нищожността на
клаузата за неустойка води до нищожността на целия договор, тъй като тя не може
да бъде заместена от повелителни разпоредби на закона, а кредиторът не би
сключил договор за заем без определено възнаграждение, а договорената неустойка
всъщност била част от възнаграждението по договора, който по дефиниция е
възмезден.
Ето защо моли да бъде постановено
решение, с което да се прогласи нищожността на целия договор с ответника,
сключен на 16.08.2016 г., евентуално да се обяви за нищожна клаузата в
Договора, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение,
като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща закона – чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, относно същественото съдържание на
договорите за кредит, както и да бъде осъден ответника да и заплати сумата от
100,00 лв., представляваща платена без основание неустойка по договора за
периода от 16.08.2016 г. до 16.08.2017 г.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор, с който ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва допустимостта на исковете,
както и счита същите неоснователни. Счита, че липсва правен интерес у ищеца да
предяви установителен иск, доколкото разполага с
други правни възможности, а именно осъдителен иск, като моли производството по
делото да бъде прекратено. Не оспорва твърдението за сключен договор за заем
между страните.
Оспорва, че уговорената възнаградителна лихва е в противоречие с добрите нрави,
като счита, не може да се съизмерява със законната
лихва. Твърди, че доколкото е ясно посочен размерът на цената на услугата и
ответникът се е съгласил да я ползва,не може да има противоречие с добрите
нрави.
Оспорва, че уговорената неустойка
е прекомерна, като твърди, че същата е уговорена с обезщетителна
функция, като следва да се отчетат всички фактори, при преценка на възражението
за накърняване на добрите нрави. Твърди, че дори да се приеме за прекомерна
уговорената неустойка то това не е я прави нищожна, а може да бъде намален
нейният размер. Оспорва твърденията за създаване на пречки за предоставяне на
обезпечение, като твърди, че щом ищецът се е съгласил на условията по договора
е приел, че има достатъчно време и възможност да осигури обезпечението.
Оспорва, че неустойката следва да бъде изчислена като част от ГПР, доколкото
законът посочва елементите му в чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, а това е
задължение, което се заплаща при неизпълнение за задължение по договора за
кредит, което е изрично изключено от ГПР. Оспорва твърдението, че уговорената
неустойка представлява скрито възнаграждение по договора, като твърди, че това
е обезщетение за неспазено задължение.
Оспорва, че посоченият в договора
ГПР не е действителният и е налице нарушение на чл. 11 от ЗПК, счита, че ГПР е
изчислен съобразно посоченото в закона, посочени са коректно в договора както
ГПР, който не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, така и
фиксирана лихва, при която не е налице задължението по т. 9 на чл. 11, ал. 1 от ЗПК, като счита договора изцяло съобразен с изискванията на закона и
по-конкретно на чл. 22 от ЗПК, а твърденията на ищеца неконкретизирани и
неоснователни, като счита, че сочи и разпоредби, неотносими
към процесния договор, а именно чл. 12, ал. 1, т. 7-9
от ЗПК.
Оспорва в договора да са налице
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Твърди, че клаузите са
индивидуално договорени, тъй като договорът е сключен по искане на ищеца и не
при ОУ. Моли искът да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен и да бъдат
присъдени разноски в производството в полза на ответника.
Съдът, като прецени поотделно и в
съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за
установено следното:
Доколкото е предявен осъдителен иск, наред с установителната
претенция, то не следва да се обсъжда възражението за липса на правен интерес,
направено от ответника.
Не се спори между страните, а и от събраните в настоящото производство
писмени доказателства се установява, че на 16.08.2016 г. между ищеца, в
качеството му на заемател и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е бил
сключен Договор за паричен заем № 2621453, представен в копие по делото от ищеца.
Това доказателство не се оспорва. От представения договор за заем е видно също,
че заемодателят е рефинансирал задължения по друг договор с ищеца, като е
погасено задължение на стойност 229,57 лв., като е предал на заемателя остатъка от сумата от 750 лв., за което договорът
има силата на разписка, а заемателят се е задължил да
върне сумата на 17 двуседмични вноски от по 49,65 лв. В чл. 6 от Договора за кредит
е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 35,00% , а в чл. 8 и годишен
процент на разходите по кредита 41,28 %. Като общата дължима сума е посочена в
чл. 7 от Договора в размер на 844,05 лв.
В чл. 4 от договора за заем е уговорено задължение на заемателя
да представи на заемодателя едно от посочените обезпечения –банкова гаранция
или поръчители, отговарящи на посочени условия в договора. Уговорен е срок от
три дни за представяне на обезпечение, съгласно посочените условия, в противен
случай е уговорена неустойка в чл. 4, ал. 2 от договора в размер на 444,55 лв.
с начин на разсрочено плащане, съгласно погасителен план към договора, като към
всяка погасителна вноска се дължи сума от 26,15 лв..
Не се оспорват твърденията в исковата молба, че съгласно посочените условия
към договора поръчителството следва да бъде учредено от две физически лица,
които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход над
1000 лв., да работят по безсрочен трудов договор, да не е заемател
или поръчител по друг договор за кредит, сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банки и финансови
институции, или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статус не по-лош от „Редовен”. Банковата гаранция следва да е с бенефициер заемодателя, за сумата посочена като общо
задължение по договора, със срок на валидност тридесет дни след изтичане на
крайния срок за заплащане по договора.
Ответникът изпълнил задължението си и предоставил уговорената с договора
сума на ищеца, което е удостоверено в самия договор, с подписа на ищеца.
Последният не изпълнил задължението си да предостави на заемодателя посочените
обезпечения при така въведените условия. Поради това и му били начислени суми
към месечната погасителна вноска за заплащане на неустойка по договора. Ищецът
заплатил изцяло задължението си.
От приетото без възражение заключение на ССЕ, изцяло възприето от съда, се
установи, че в ГПР са включени единствено като разход възнаградителна
лихва в размер на 94,05 лв., като неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора не е
включена към ГПР. При изчисляване на ГПР са взети предвид единствено срокът и
фиксирания лихвен процент. Начислена била договорна лихва в размер на 94,05
лв., както и неустойка в размер на 444,55 лв.. Сочи, че, според извършените
изчисления, оскъпяването на кредита, уговорено в чл. 4 от договора, възлиза
месечно между 53,39% - 66,10%. Или със средно годишен процент на оскъпяване от 59,53%.
Вещото лице посочва, че плащанията по договора са правени от 07.09.2016 г. до
29.12.2016 г., като за посочения в исковата молба период от 16.08.2016 г. до
16.07.2017 г. ищецът е заплатила сумата от 349,42 лв. неустойка.
Всички тези обстоятелства не са спорни между страните и са установени с
представените писмени доказателства е приетата без възражения ССЕ. Спорът е
дали договорът е действителен и породил ли е задължение за заплащане на сумата
и уговореното оскъпяване, включително и сумата, уговорена като неустойка и
съответно какъв е нейният характер и следва ли да бъде включвана към ГПР, или
това ще противоречи на императивните норми на ЗПК.
Съдът счита, че процесният договор за паричен
заем е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, доколкото
кредиторът е юридическо лице, което предоставя кредит в рамките на своята
търговска дейност на физическо лице, което не е търговец и не действа в рамките
на своята професионална дейност, срещу задължението да заплати стойността на
услугата чрез извършване на периодични вноски. Характера на договора не е
спорен между страните. Съдът следва да се произнесе по възражението за
недействителност на целия договор, направено от ответника, на основание
неспазване на императивна правна норма на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и т.11 от ЗПК, противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, респективно наличие на неравноправни
договорни клаузи влечащи недействителност на целия договор, доколкото в
договора не е посочен реалния размер на годишния процент на разходите.
Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК предвижда да бъде посочен в договора
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, както и др. обсотяетелства. В процесния
договор е посочен фиксиран месечен лихвен процент и неговия размер. Нормата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Действително съдебната практика е противоречива по отношение на това дали
следва да са посочени изрично компонентите на ГПР, освен годишния лихвен
процент, доколкото, при фиксиран лихвен процент, както е в настоящия случай, и
разлика между годишния лихвен процент и годишния процент на разходите и липса
на посочване на други компоненти на ГПР, не става ясно на потребителя какво
друго се включва в ГПР. Според настоящия състав, доколкото неизпълнението на
посочената норма влече недействителност на договора, по силата на разпоредбата
на чл. 22 от ЗПК, то не следва същата да бъде тълкувана разширително.
Никъде в закона не е посочено, че съдържанието на договора следва да съдържа
изброяване на компонентите, които образуват годишния процент на разходите.
Законът дава определение на термина в чл. 19 ЗПК, в който е посочено какво
изразява годишния процент на разходите - общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Нормата сочи и как се
изчислява, като препраща към формула в приложение, какви разходи не следва да
се включват. Именно като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит е посочен и годишния процент на разходите в процесния
договор, поради което съдът счита, че не е налице липса на задължително
съдържание на договора, поради непосочване на компонентите, които са включени в
годишния процент на разходите.
Съдът счита, че с оглед изложеното, не е налице реално посочване на
годишния процент на разходите по кредита, тъй като посоченото в договора – обща
сума за плащане в размер на 844,05 лв. и ГПР в размер на 41,28 % не отговарят
на уговорените в действителност с договора. В този смисъл съдът споделя
становището на ищеца за наличие на скрити разходи още при отпускане на кредита,
както и наличие на заблуждаваща търговска практика, по смисъла на
потребителското общностно право. Още със сключване
на договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължение, което е извън характерния предмет на договора за
потребителски кредит, посочен по-горе в цитирания чл. 9 от ЗПК, а за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора за
кредит, което е допълнително, второстепенно задължение. Действително, наличието
или не на обезпечение може да мотивира страните да сключат или не договора, или
да го сключат при различни условия, най-вече различна цена на услугата, но не
следва да води до промяна на същественото съдържание на договор за кредит,
опитвайки се да се заобиколи императивна разпоредба
за максимален размер на ГПР, визирана в чл. 19, т. 4 от ЗПК. Така формулирано
задължението за кредитополучателя цели единствено получаване на допълнително
парично заплащане по договора от потребителя, уговорено още при сключване на
договора, водещо до нарастване на погасителната вноска по кредита с 26,15 лв..
Така уговорения начин на заплащане, въведените изисквания за вида обезпечение,
с посочване на критерии по отношение на доход и други условия, на които следва
да отговарят, във връзка с кредната си история,
въведени ограничения на лицата, които могат да бъдат поръчители в зависимост от
това дали са юридически или физически и др., краткият срок за изпълнение на
задължението, въвежда ненужно завишени критерии като срок и размер на
обезпечението, налага извода, че още с възникване на задължението се препятства
неговото изпълнение. Кредиторът следва да се съобрази с платежоспособността на
длъжника и риска за предоставяне на кредита преди сключването му, задължение,
въведено в чл. 16 от ЗПК. Непредставяне на обезпечение само по себе си не води
до претърпяването на вреди за кредитора, които да бъдат обезщетени от
потребителя. Уговорената неустойка не може да се счита и уговорена за
обезпечение за изпълнение на същинските задължения по договора, доколкото
задължението е именно за предоставяне на обезпечение. Това води до извода, че
задължението е уговорено така, че да бъде препятствано изпълнението му, за да
доведе със сигурност до пораждане на уговорената санкция. Самата тя е уговорена
така, че да се кумулира към погасителните вноски.
Всичко това налага извода, че уговорената наустойка
не притежава присъщите за неустойката обезпечителната и обезщетителната
функция, а води единствено до оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлява печалба за
заемодателя, която обаче е скрита, доколкото не е посочена в общата сума за
погасяване на кредита и не е включена в годишния процент на разходите. Поради
това и съдът приема, че е част от договорената печалба на дружеството кредитор,
независимо, че с цел заобикаляне на императивно изискване на закона не е
включена като размер в уговорената възнаградителна
лихва, какъвто характер в действителност има тази уговорка. За това е следвало
да бъде взета предвид при изчисляване на годишния процент на разходите, тъй
като по същността си не представлява неустойка, а скрита печалба на дружеството
кредитор, поради което и не приема възраженията на ответника, че не следва да
се взема предвид при изчисляване на ГПР по кредита, тъй като не е било
възникнало задължението към датата на сключване на договора.
Така, според настоящия състав, се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите. В този смисъл и
вторият основен спор между страните и разрешаван противоречиво от съдебната
практика е, дали това от друга страна влече и неизпълнение на задължението за
посочване на задължително съдържание на договора за потребителски кредит –
размер на годишния процент на разходите, или доколкото има посочен такъв,
независимо дали е действителният приложим към договора, се касае единствено за
нищожност на клаузата за уговореното допълнително оскъпяване.
Настоящият състав счита, че доколкото не са включени в годишния процент на
разходите по кредита, разходи, които е следвало да бъдат включени при посочване
на годишния процент на разходите по кредита, както и такива, които
представляват скрита печалба на дружеството, което води до посочване в договора
на годишен процент на разходите, различен от действителния, е налице липса на
задължително съдържание на договора, а именно липса на посочване на ГПР.
Противното би било в разрез с целите на закона и въведените в него изисквания и
санкции.
Настоящият състав споделя и твърденията, че с така уговорената неустойка се
нарушава разпоредбата на чл. 143 от Закон за защита на потребителите, доколкото
е налице уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на кредитора и потребителя. Така уговорената неустойка задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка, забрана въведена в т. 5 на цитирания текст, както и
не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора, което пък е въведено като условие за неравноправна клауза в т. 19.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява
невярна и подвеждаща информация относно общите разходи по кредита и попада и
според настоящия състав в обхвата на чл. 6, параграф от Директива 2005/29/ЕО,
което е още едно основание за приемане на клаузата относно общата сума, дължима
от заемателя, за неравноправна и влечаща цялостна
недействителност на договора, по смисъла на чл. 4 от Директива 93/13/ЕО.
С Решение на Съда на Европейски съюз по Дело C-453/10 от 15 март 2012 г.,
по преюдициално запитване, е прието, че търговска
практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и
за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и
2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител
да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването
на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на
договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит.
Поради изложеното съдът приема, че е налице липса на задължително
съдържание на договора за кредит, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10
от ЗПК, включително поради липса на посочване на действителния лихвен процент и
условията за прилагането му, действителният годишен процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит.
Съдът не приема основателно възражението за индивидуално договаряне на
клаузата за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
договора за кредит. Единствено факта, че договорът не е сключен при общи
условия не е достатъчен да се приеме, че клаузите му са индивидуално уговаряни.
Доколкото в тежест на ответника е да установи индивидуалното уговаряне на
разпоредбите в договора, което не е сторено в настоящото производство, съдът
счита, че се касае за клаузи, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
Предвид горното се установява, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 от ЗПК не е било спазено. Договорът е изначално недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК, като предявеният установителен иск се
явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. Налице е
предвидена в закона специална предпоставка за недействителност на договора,
поради което същата следва да бъде прогласена. Доколкото се уважава главният
иск, съдът счита, че не следва да се произнася по евентуалния такъв за
обявяване на клаузата по чл. 4 от договора за нищожна.
Претендира се връщане на сумата от 100 лв., представляваща сумата за
заплатена по време на действие на договора за уговорената в него неустойка.
Същата действително се явява платена без основание, доколкото чл. 23 от ЗПК
сочи, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. С приетото заключение на вещото лице, което съдът
възприема изцяло, се установява, че за посочения в исковата молба период ищецът
е заплатил сумата от 349,42 лв. неустойка. Или предявеният иск в размер от 100
лв. е изцяло основателен, доколкото е под установения по делото размер на
недължимо извършеното плащане. Ето защо и искът за връщане на недължимо платената
неустойка следва да бъде уважен изцяло.
С оглед изхода от
спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се
дължат разноски.
Чл. 38 от ЗА указва,
че в случаите на осъществена безплатна правна помощ на материално затруднено
лице, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Ето защо за
осъщественото безплатно процесуално представителство пред настоящия съд следва
да бъде определено възнаграждение, съгласно действащата норма на чл. 7, ал. 2
от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определена на
база материален интерес, доколкото така е формулирано в цитираната разпоредба,
в размер, посочен в списъка на разноските, а именно 320 лв., доколкото не
надвишава дължимото за исковете в настоящото производство. А на ищеца, съгласно
чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат възстановени от ответника сторените по
делото разноски, съгласно приложен списък - в размер на 150 лв. за
възнаграждение за вещо лице и 50 лв. държавна такса, общо 200 лв..
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните В.А.Т.,
ЕГН: **********,***, и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.
„Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап.
40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев, че сключеният между тях Договор
за паричен заем № 2621453 от 16.08.2016 г., е недействителен, на основание чл.
22 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев, да
заплати на В.А.Т., ЕГН: **********,***, сумата от 100 лв. (сто лева) заплатена неустойка по Договор за паричен
заем № 2621453 от 16.08.2016 г., за периода от 16.08.2016 г. до 16.08.2017 г., на
осн. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, както и сумата от 200 лв.
(двеста лева) направени разноски в производството, на осн.
чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев, да
заплати на адвокат Е. Г. И.,****, с адрес ***, сумата от 320 лв. (триста и двадесет лева) адвокатско възнаграждение,
на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, за оказаната безплатна правна помощ на В.А.Т..
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване от страните, пред Окръжен съд П. , в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: