№ 28
гр. С., 19.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Мария Ян. Блецова Калцова Въззивно
гражданско дело № 20242200500578 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от адв.Д. – пъломощник на
Община С., гр.С., бул. „Цар Освободител“, № 1 против решение №
949/16.10.2024 г. по гр.д. № 3223/2023г. на РС – С., с което е било признато за
установено по отношение на жалбоподателя, че площта от 577кв.м.,
представляваща поземлен имот с идентификатор 677338.531.123 и
административен адрес гр.С., ул. „Й. Щ.“, за който е съставен Акт за частна
общинска собственост № 3943 представлява необходима прилежаща площ по
чл.64 от ЗС към жилищна сграда с идентификатор № 677338.531.124, със
застроена площ от 368кв.м. С обжалваното решение въззивникът е бил осъден
да заплати на Д. Г. Г., ЕГН ********** от гр. С., ул. „Й. Щ.“, 4 – А – 2 сумата
1
от 2530.00лв. - разноски по делото.
Решението на СлРС е обжалвано като н
едопустимо, неправилно, необосновано и постановено в противоречие
със събраните по делото доказателства.
На първо място се твърди, че няма сграда с идентификатор №
677338.531.124, а с този идентификатор бил обозначен недвижим имот, в
който съществували две сгради с идентификатори № 677338.531.124.1 и
677338.531.124.2. Това несъответствие правило обжалваното решение
недопустимо.
На следващо място е посочено, че ищецът не е обосновал интереса си да
иска опреД.е на цялата прилежаща площ по отношение на цялата сграда, в
която се намирал апартаментът му. Липсвало съгласие на другите собственици
на имоти от етажната собственост.
Правните изводи на съда относно необходимата площ за обслужване не
кореспондирали със събраните по делото доказателства и в частност с
изготвената СТЕ. Съдът сам бил приел ( при липсата на специални знания), че
именно имот с идентификатор 677338.531.123 е прилежащата част към сграда
677338.531.124.
Жалбоподателят твърди, че сгради с идентификатори 677338.531.124.1 и
677338.531.124.2 са построени в имот с идентификатор 677338.531.124 и че
само по отношение на него те имат прилежащи части. Имот 677338.531.123
бил отделен, самостоятелен имот, който няма отношение към сградите
677338.531.124.1 и 677338.531.124.2.
Първоинстанционният съд не се бил съобразил с цитираната от
жалбоподателя съдебна практика касаеща възможността да се предават площи
от имоти представляващи държавна собственост.
Като не бил съобразил нормативната уредба и практиката на ВКС, съдът
бил постановил едно неправилно решение. Не били обсъдени всички събрани
по делото доказателства, а само избирателни такива, което водило до
необоснованост на решението.
Моли се обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално същото
да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се
2
деловодни разноски за двете инстанции. Няма направени нови
доказателствени искания.
В срока по чл.263 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от
адв.И., пълномощник на Д. Г. Г., с който въззивната жалба е оспорена като
неоснователна. Страната посочва, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно, както и че същото е постановено при съобразяване с
материално-правните и процесуални правила.
Страната посочва, че предявеният иск е допустим, тъй като ищецът е
собственик на самостоятелен обект в сградата и като такъв има правен
интерес от предявяването на иска без да е необходимо съгласието на
останалите собственици на имоти. Искът по чл.64 от ЗС имал за предмет
осъществяването на спорна администрация между собственици на имоти
изградени в чужди имоти и собствениците на имоти, в които има изградени
чужди постройки.
В отговора на жалбата е посочено, че няма изградени две сгради, а само
една с идентификатор 677338.531.124. Същата представлявала кооперация
„Липа“ с два входа, които били обозначени с идентификатори
677338.531.124.1 и 677338.531.124.2. През 2018г. ПИ 677338.531.123 бил
актуван като частна общинска собственост. Същият бил част от имот с пл.№
5442 в кв.158 по ПУП на Централна градска част. Кадастралната карта била
изготвена през 2006г. По делото били представени доказателства, че
държавата е била учредила право на строеж върху целия поземлен имот от
998кв.м., а не само върху площта върху която била построена кооперация
„Липа“, така собствениците на построените жилищни сгради са придобили
правото на ползване върху отстъпената държавна земя. При актуването на ПИ
677338.531.123 като общинска частна собственост, общината не била
съобразила, че той е част от имот с пл.№ 5442 в кв.158 по ПУП на Централна
градска част, както и че е част от цялостно мероприятие – прехвърляне на
право на строеж за жилищно строителство. Община С. не би могла да има
повече права от Държавата, която е била учредила правото на строеж.
Страната счита, че не е имало изменение в регулацията на имота, което да е
довело до увеличаване/намаляване на площта му.
Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се
3
деловодни разноски.
В съдебно заседание въззивникът, редовно призован не се представлява.
Процесуалният му представител – адв.Д., в писмено становище отправено до
съда заявява, че поддържа въззивната жалба на основанията изложени в нея и
моли тя да бъде уважена. Претендира разноски.
В съдебно заседание въззиваемият се явява лично, както и с процесуални
представители – адв.Ч. и адв.И., който оспорва въззивната жалба и моли да се
потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски за един
адвокат.
Обжалваното решение е било съобщено на въззивната страна на
03.02.2023 г. и в рамките на законоустановения двуседмичен срок – на
17.02.2023г. ( п.к.) е била депозирана въззивната жалба.
Установената и възприета от РС – С. фактическа обстановка изцяло
кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е изчерпателно и
подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на
основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед
процесуална икономия препраща към него.
Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в
законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния
акт и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, но разгледана по
същество е неоснователна.
Пред настоящата инстанция бяха събрани нови доказателства – писмо
от Община С., от което се установява, че към момента няма влязъл в сила ПУП
за имот с идентификационен номер 67338.531.124.
Пред Районен съд - С. е бил предявен иск с правно основание чл.64 от
ЗС, който предвижда, че собственикът на постройката може да се ползува от
4
земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката
според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено
правото, е постановено друго. В настоящия случай е безспорно установено, че
през 1961 г., 1962 г. и 1963г. са били отчуждени имоти за групово
строителство. При окрупняването на имотите е бил образуван нов поземлен
имот, представляващ парцел XI единадесет, в кв. 346 (триста четиридесет и
шест) по плана на гр. С., на който впоследствие е определен нов пл. № 5442 в
кв. 158 по плана на ЦГЧ на гр. С., като този парцел, представлявал дворно
място, цялото от 998 кв.м., върху което е построен жилищна кооперация
„Липа“. След отчуждаването имотите са станали държавна собственост, като
държавата е учредила право на строеж върху целия поземлен имот от 998 кв.м.
в полза на собствениците на бъдещата жилищна кооперация „Липа“ (ВЛ).
Самата жилищна сграда е с площ 421кв.м., а останалата незастроена част е с
площ 577 кв.м. За нея през 2018г. е бил съставен акт за частна общинска
собственост № 3943 от 20.12.2018г. При тази фактическа обстановка следва да
се приеме, че по правилата на чл.64 от ЗС суперфициарните собственици на
имотите в сградата етажна собственост имат право да се ползват от земята,
която не е била използвана при изграждане на кооперацията им за да се
грижат за своята сграда. В хода на делото не е направено възражение за това,
че площта от 577кв.м. е повече от необходимото за обслужването на
кооперацията. В тази насока не са събрани доказателства и съдът следва да
приеме, че исковата претенция е изцяло основателна.
Към настоящия момент незастроеният имот е с идентификационен
номер 677338.531.123, а жилищната кооперация е с идентификационен номер
677338.531.124 като двата и входа са съответно с номера 677338.531.124.1 и
677338.531.124.2. Тук е моментът да се отбележи, че дадените
идентификационни номера в регистъра по кадастъра по принцип отразяват
съвкупността от данни относно правото на собственост, но не създават такава.
Те следват обективната действителност, а не я създават. Недвусмислено от
извършената съдебно – техническа експертиза, а и от останалите писмени
данни по делото се установи, че жилищна кооперация „Липа“ е била
планувана, изградена и съществува и към настоящия момент като една сграда
с два входа, независимо, че за отделните входове са дени административно
различни кодове в КР. Тази сграда не може да се обслужва „на парче“.
Прилежащото и място за обслужване може да се разглежда единствено в
5
цялост. Ищецът е собственик на апартамент в тази сграда и като такъв той
притежава съответното право да предяви иска и това право е по отношение на
цялата сграда с идентификатор 677338.531.124. В този смисъл са
неоснователни претенциите на въззивната страна, че сграда с
идентификационен номер 677338.531.124 не съществува, поради което иска /
решението на РС в тази насока е недопустимо.
Тъй като правните изводи на съда съвпадат с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени деловодни разноски
в полза на въззиваемата страна. Тя е претендирала адвокатско възнаграждение
в размер на 4000.00лв. Съдът констатира, че въззивникът е упълномощил
двама адвокати да го представляват пред съда – адв.С. К. И. и адв.А. А. Ч..
Същите са се явили в о.с.з. и са представлявали страната. В хода по същество
са посочили, че претендираното адвокатско възнаграждение е само за един
адвокат. В същото време Договорът за правна защита и съдействие е сключен
и с двамата адвокати, което обосновава извода, че договореното и заплатено
възнаграждение е и за двамата. По делото е представен списък по чл.80 от
ГПК, в който отново е посочено, че сумата от 4000.00лв. е адвокатско хонорар
„общо“. В разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК е посочено, че страната има
право на възнаграждение за процесуално представителство на един адвокат. В
случая са налице данни, че претендираното адвокатско възнаграждение е за
двама адвокати. Страната не е диференцирала на кой от адвокатите, каква
сума е заплатил за оказаното и съдействие, поради което съдът приема, че
договореното и заплатено адвокатско възнаграждение за всеки от двамата
адвокати е в размер на 2000.00лв., поради което претенцията на страната
следва да се уважи само до този размер.
Ръководен от гореизложеното съдът,
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА решение № 949/16.10.2024 г. по гр.д. № 3223/2023г. на
РС – С..
ОСЪЖДА Община С., гр.С., бул. „Цар Освободител“, № 1 да заплати на
Д. Г. Г., ЕГН ********** от гр. С., ул. „Й. Щ.“, 4 – А – 2 сумата от 2000.00лв. -
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението на основание чл.280, ал.2 ГПК подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок, считано от съобщаването на страните пред
ВКС на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7