Решение по дело №1533/2020 на Административен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер  1941          Година  2020, 29.10.       Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХІ състав

 

   на 30.09.2020 година

 

 в публичното заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

     ЧЛЕНОВЕ:     ЯНКО АНГЕЛОВ

                              ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА

 

при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и при участието на прокурора КОСТАДИН ПАСКА­ЛЕВ, като разгледа доклад­ва­ното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ к. адм. де­ло но­­­мер 1533 по описа за 2020 годи­на и като обсъди:

            

           Производство по чл.208 и сл. АПК във връзка с чл.285 ал.1 ЗИНЗС.

Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, чрез процесуален представител юриск.Ч., срещу Реше­ние №1850/07.10.2019г. по адм. дело №585/2019г. по описа на Админист­ративен съд – Пловдив, ХХVIII състав, в частта, с която Дирекцията е осъдена да заплати на И.К.В. сумата от 2 500 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периодите от 18.10.2013г. до 27.10.2013г., от 29.10.2013г. до 01.07.2014г., от 14.07.2014г. до 07.04.2015г., от 08.01.2015г. до 08.12.2016г., 10.02.2017г. до 16.03.2017г., 22.06.2017г., от 12.09. 2017г. до 04.10.2017г. и на 11.10.2017г., както и от 17.10.2017г. до 19.10.2017г., от 05.12.2017г. до 14.12.2017г., от 07.03.2018г. до 19.03.2018г., 23.03.2018г. до 04.04. 2018г., 12.04.2018г. до 22.04.2018г. и от 23.10.2018г. до 28.03.2019г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 25.02.2019г., до окончателно­то изплащане на сумата. Със същото решение съдът е осъдил ГДИН да заплати на В. разноски в размер на 10,00 лв., на адв.С. адвокатско възнаграж­дение в размер на 150,00 лв., а по сметка на Административен съд – Пловдив сумата в размер на 150,00 лв., възнаграждение за вещо лице, платена от бюджета на съда.

В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваните части решението е неправилно и необосновано - касационни основания по чл.209 т.3 АПК, поради кое­то моли да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърли предя­веният от В. иск, респ. да се отмени решението в частта, с която ГДИН е осъдена да плати обезщетение за сумата над 500 лева до присъдения размер от 2 500 лева.

Ответникът по касационната жалба – И.К.В. лично и чрез процесуалния си представител адв.С., счита същата за неоснователна и нас­тоява за нейното отхвър­ляне. Претендирано е от адв.С. присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на така подадената касационна жалба.

Пловдивският административен съд – двадесет и първи състав, след ка­то разгледа поотделно и в съвкупност наведените с жалбата касационни основа­ния, намира за установено следното.

Касационната жалба е предявена от надлежна страна, за която решението в обжалваната част е неблагоприятно, подадена е в срок, поради което е ДОПУС­ТИМА за разглеждане по същество. Разгледана по същество, същата е частично ОСНОВАТЕЛНА.

Предмет на разглеждане в настоящото производство е Решение №1850/ 07.10.2019г., постановено по адм. дело №585/2019г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав, в частта, с която е осъдена ГДИН да заплати на И.К.В. сумата от 2 500 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периодите от 18.10.2013г. до 27.10.2013г., от 29.10.2013г. до 01.07.2014г., от 14.07.2014г. до 07.04.2015г., от 08.01.2015г. до 08.12.2016г., 10.02.2017г. до 16.03.2017г., 22.06.2017г., от 12.09.2017г. до 04.10. 2017г. и на 11.10.2017г., както и от 17.10.2017г. до 19.10.2017г., от 05.12.2017г. до 14.12.2017г., от 07.03.2018г. до 19.03.2018г., 23.03.2018г. до 04.04.2018г., 12.04. 2018г. до 22.04.2018г. и от 23.10.2018г. до 28.03.2019г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 25.02.2019г., до окончателното изплащане на сумата.

Видно от исковата молба обаче, производството по адм. дело №585/2019г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав, се е развило по пре­тенцията на И.К.В. против ГДИН за присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва от датата на пре­дявяване на исковата молба, до окончателното изплащане, за неимуществени вреди, вследствие на поставянето му при нечовешки и унизителни условия в Затвор – Пловдив за периода от 01.01.2012г. до 21.02.2019г. включително. Или, с обжалвания в настоящото производство съдебен акт е присъдено обезщетение и за периода след 21.02.2019г., а именно до 28.03.2019г. По този начин съдът се е произнесъл по спор, с който не е бил сезиран и който не е бил предмет на раз­глеждане. Това обуславя недопустимост на съдебното решение в тази му част.

В останалата обжалвана част решението е правилно като краен резултат.

Както вече се посочи, предмет на разглеждане в настоящото производство е Решение №1850/07.10.2019г., постановено по адм. дело №585/2019г., Админист­ра­тивен съд – Пловдив, ХХVIII състав единствено и само в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на И.К.В. сумата от 2 500 лева, предс­тавляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за конкретно посо­чени периоди, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 25.02.2019г., до окончателното изплащане на сумата. В останалата – отхвърлител­на част до пълния претендиран размер от 20 000 лева решението е влязло в сила.

С обжалваното решение съдът, след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл.284 ЗИНЗС е стигнал до извод, че така предявеният иск е частично доказан и основателен.

За да стигне до този резултат, от фактическа страна съдът е установил от приложена по делото справка в исковия период в кои помещения е пребивавал В., както и колко лишени от свобода са били настанени в тези помещения, като е установил, че период от общо 1958 дни е бил настанен в помещения, в които за всеки от лишените от свобода не е била осигурена жилищна площ от минимум 4 кв.м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Нешков и други срещу България“, е прието, че съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпо­редбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.

По отношение хигиената в Затвор - Пловдив решаващият съд е достигнал до извод, въз основа на показанията на свидетелите Сиромашки, Иванов и Сивков, че поддържането на хигиената е задължение на самите лишени от сво­бода. А от представените становища и справки от ответника, както и от  свидетел­ските показания на Сивков е приел за установено, че всяко от помещенията, в кои­то е бил настанен ищецът, е разполагало със собствен санитарен възел и течаща вода. При това положение, в тази част направените твърдения, съответно оплак­вания съдът е приел за неоснователни.

Досежно твърденията, че в помещенията има хлебарки, дървеници и гри­зачи, първоинстанционният съд е приел, че ответникът по делото е представил Дого­вор за дезинфекция, дезинсекция и дератизация, Протоколи за извършена ДДД обработка, от които се установява, че за периода 2013г., 2014г., 2015г., 2017г. и 2018г. е провеждана редовна ДДД обработка в различни затворнически помеще­ния: изолатора, затворническата кухня, служебна кухня и столова, складовете, както и в затворническите стаи, които обстоятелства са подкрепени и от показа­нията на свидетеля Сивков, или, твърденията на ищеца са приети за недоказани. Не са кредитирани показанията на свидетелите Сиромашки и Иванов, доколкото същите се явяват несъответни на останалия приобщен по делото доказателствен материал, отделно от това свидетелите е прието, че са заинтересовани и при тях е налице стремеж да подкрепят тезата на ищеца.

Прието е, че ищецът е лекуван своевременно, като е проведено лечение, което е правилно, адекватно, в пълен обем, съобразено със съвременните стан­дартни алгоритми за съответния стадий, в резултат на което са постигнати добри терапевтични резултати, като за да достигне до този извод, съдът се е позовал на заключението на приетата без възражения от страните СМЕ, както и на прило­жените по делото писмени доказателства, а именно: медицински справки, амбу­латорни листове и листове от проведени лабораторни изследвания.

Като недоказано е прието и следващото твърдение, а именно, ищецът да е рабо­тил със стъклена вата, без да са му били осигурени предпазни средства. В тази връзка съдът се е позовал на показанията на свидетеля Сивков, както и на липсата на конкретни и несъмнени доказателства В. да е работил със стък­лена вата.

Въз основа на така приетото, решаващият съд е заключил, че са налице незаконосъобразни бездействия от страна на служителите на ГДИН само по отно­шение на конкретно установените и доказани факти по делото, относно пренасе­леността на помещенията в Затвор – Пловдив, като по този начин е достигнал до извода, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС за периода от 18.10.2013г. до 27.10. 2013г., от 29.10.2013г. до 01.07.2014г., от 14.07.2014г. до 07.04.2015г., от 08.01. 2015г. до 08.12.2016г., 10.02.2017г. до 16.03.2017г., 22.06.2017г., от 12.09.2017г. до 04.10.2017г. и на 11.10.2017г., както и от 17.10.2017г. до 19.10.2017г., от 05.12. 2017г. до 14.12.2017г., от 07.03.2018г. до 19.03.2018г., 23.03.2018г. до 04.04.2018г., 12.04.2018г. до 22.04.2018г. и от 23.10.2018г. до 28.03.2019г., като съобразявайки се с продължителността, характера и интензивността на претърпените от В. неимуществени вреди и отражението върху психическото му здраве, и съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД е определил обезщетение в размер на 2500 лв.

На първо място следва да се посочи, че правилно съдът е разгледал исковата претенция в светлината на ясно обособената и изпъкваща със специфи­ката си група от дела, заведени пред българските съдилища, а впоследствие и пред ЕКПЧ, на лица, лишени от свобода, които изтърпяват наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите, установени от Съвета на Европа, опреде­лени сами по себе си, поради наличие на конкретни и ясни параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и унизително отнасяне – чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка съдът обосновано е разгледал приложимата практика на ЕКПЧ по дела от групата Кехайов п/в България/в случая делото Йовчев с/у Бълга­рия/ и при формиране на правните си изводи е приложил установените за защита на правото по чл.3 ЕКПЧ стандарти, установени от Европейския съд по правата на човека. Постановено е пилотното решение на ЕСПЧ по делото Нешков и др. с/у България, в което Европейският съд е дал генерални мерки за преодоляване на проблемите на условията в затворите, нарушаващи забраната по чл.3 ЕКПЧ. В ре­ше­нието на Нешков ясно се сочи по какъв начин следва да се прилага българският закон, предоставящ компенсаторно средство, а именно ЗОДОВ/а понастоящем то­зи въпрос е разрешен и с изменението на ЗИНЗС, където в чл.284 и чл.285 стан­дартите на ЕКПЧ вече са въведени в българския закон с национална законова норма/, за да може да изпълни изискването за ефективно вътрешноправно ком­пен­саторно средство за защита от нарушаване на чл.3.

Видно от мотивите на съдебния акт, първоинстанционният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ, вкл. и от делото Нешков с/у България, което сочи на правилност и обоснованост на решението. Неоправдано в тази връзка е оплак­ването в касационната жалба на ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вре­ди и причинно-следствена връзка между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т.е., че не е приложил елементите от фактическия състав на чл.1 ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за необосновано.

С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, първоинстанционният съд е дал възможност на стра­ните да ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фак­тическата обстановка. Неоснователни според настоящия съдебен състав са въз­раженията на касатора, че не е преценена доказателствената тежест на събра­ните доказателства. Това е така, защото с разпореждането за насрочване на дело­то в о.с.з. на страните са дадени указания, в т.ч. на ответника е указано, че носи доказателствената тежест да установи, че е осигурил всички необходими благо­приятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по смисъла на чл.3 ал.2 ЗИНЗС, в т.ч. му е дадена възможност да посочи доказателствата, на които основава своите възражения, като може да стори това с всички допустими по АПК и ГПК доказателствени средства. Ето защо, именно с оглед доказателстве­ната тежест в процеса, правилно решаващият съд е приел, че ответникът не е представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвор – Пловдив за опре­делени периоди от неговия престой. Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.

В случая съдът е процедирал правилно, като е приложил както нормата на чл.284 ЗИНЗС, така и нормата на чл.3 ЕКПЧ – разпоредба от международен договор, чиято юридическа сила е по-висока от тази на българския закон /чл.5 ал.4 КРБ/, а за защита на основните права е приложил стандартите, установени в прак­тиката по чл.3 на ЕКПЧ.

С оглед изложеното, като взе предвид, че решаващият съд изцяло е прило­жил стандартите за защита на правото по чл.3 ЕКПЧ по отношение на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че съдът е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон.

Тук е мястото да се посочи, че погрешно решаващият съд е определил пе­риода, през който В. е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС. Така допуснатото нарушение обаче не е съществено, доколкото размерът на присъденото обезщетение от 2 500 лева е правилно определен, макар и на различни основания.

Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени. Първоинстанционният съд е установил, че ищецът е търпял тези вре­ди през конкретно посочени периоди, или общо 1958 дни, като е присъдил обе­зщетение в размер на 2 500 лева. Този размер настоящият съдебен състав нами­ра, че е занижен в сравнение с обезщетенията, присъждани по сходни случаи от съдилищата за така установения период от общо 1958 дни, но същият е в съот­ветст­вие с периода, през който В. действително е пребивавал в помещения, в които е разполагал с по-малко от 4 кв.м., които настоящият съдебен състав конс­та­тира да са както следва: от 18.10.2013г. до 27.10.2013г./10 дни/; от 29.10.2013г. до 01.07.2014г./246 дни/; от 14.07.2014г. до 17.08.2014г./35 дни/; от 24.08.2014г. до 07.04.2015г./227 дни/; от 08.01.2016г. до 08.12.2016г./336 дни/; от 10.02.2017г. до 16.03.2017г./35 дни/; на 22.06.2017г./1 ден/; от 12.09.2017г. до 04.10.2017г./23 дни/; на 11.10.2017г./1 ден/; от 17.10.2017г. до 19.10.2017г./3 дни/; от 05.12.2017г. до 14.12.2017г./10 дни/; от 07.03.2018г. до 19.03.2018г./13 дни/; от 29.03.2018г. до 04.04.2018г./7 дни/; от 12.04.2018г. до 22.04.2018г./11 дни/ от 23.10.2018г. до 21.02.2019г./122 дни/, или общо 1080 дни.

При това положение, според настоящия съдебен състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 2 500 лева, точно колкото е присъдил и Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав с оспореното в настоящото производство решение. Последното прави извода на съда – верен като краен резултат.

Останалите наведени възражения в касационната жалба, които освен, че носят бланкетен характер и не коментират никакви конкретни за случая факти, са идентични с възраженията, изложени в първоинстаннционното производство, като съдът е направил обосновани и правилни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция и няма да бъдат преповтаряни.

Консеквентно това обосновава и изводите на настоящия състав за неоснов­а­телност на касационната жалба. По изложените съображения в останалата обжалвана част решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оста­­ве­но в сила.

По разноските.

С оглед изхода от спора, на основание чл.286 ал.3 изр. второ от ЗИНЗС, във връзка с чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата и чл.8 ал.1, т.2 от Наредба №1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/в приложимата редакция/, ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по настоя­щото дело в размер на 405 лева.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХХІ състав:

 

Р      Е      Ш      И

 

ОБЕЗСИЛВА Решение №1850 от 07.10.2019г., постановено по адм. дело № 585/2019г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав в ЧАСТТА, досежно уважения период на претенцията за неимуществени вреди за времето след 21.02.2019г., а именно от 22.02.2019г. до 28.03.2019г. включително.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1850 от 07.10.2019г., постановено по адм. дело №585/2019г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав  в остана­лата обжалвана част.

ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” – София, ул.”Н. Сто­летов”№21, да заплати в полза на адвокат В.С.С.,***, сумата от 405/четиристотин и пет/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по к. адм. дело №1533/2020г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХI състав.

 

РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи на обжалване.

 

                                                 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                       

 

 

     ЧЛЕНОВЕ : 1.

 

  

                                                                                      2.