РЕШЕНИЕ
№ 9655
гр. София, 29.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА Ж. ТРОЯНОВА
при участието на секретаря РОСИЦА М. ЛАШОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Ж. ТРОЯНОВА Гражданско дело
№ 20221110111440 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от „П. Инж.“ ЕООД (ищец) срещу
„Д. Ел.“ ООД (ответник) обективно кумулативно съединени осъдителни искове, както
следва:
иск с правно основание чл.266, ал.1 от Закона за задълженията и договорите
(ЗЗД) за заплащане на сумата 7140.00 лева – възнаграждение за извършени от
ищеца по възлагане на ответника СМР по договор от 02.05.2018г. на обект „Блок
4 към производствен комплекс в ПИ ........... в землището на гр.Полски Тръмбеш,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 18.10.2021г., до
окончателното плащане;
иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 1858.53 лева –
лихва за забава за периода 26.03.2019г. – 17.10.2021г.
Ищецът твърди, че по възлагане на ответника е извършил СМР в пълен обем,
качествено и в срок, поради което ответникът приел извършеното без забележки с
протокол обр.19, а ищецът издал фактура, която била частично разплатена. Пояснява,
че непогасеният остатък е в размер на търсената главница, а падежът бил определен с
фактурата на 25.03.2019г., поради което възложителят е изпаднал в забава по
отношение на задължението си да плати цената по договора. Претендира разноски, вкл.
сторените в производството по чл.390 ГПК.
Ответникът оспорва претенцията с твърдение, че съгласно чл.4, б. „в“ от
1
договора плащането на 10 % от цената или на сумата от 7367.50 лева е договорено да
се осъществи след въвеждане на обекта в експлоатация, което все още не е сторено,
поради което не е настъпил падежа за плащане на търсеното вземане. Претендира
разноски.
При проверка на материалите по делото, съдът намира от фактическа и правна
страна следното:
По отношение на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД
Установява се, че с договор от 02.05.2018г. „Д. Ел.“ ООД е възложил на „П
Инж.“ ЕООД строително-монтажни работи, които последният се е съгласил да
изработи на обект „Блок 4 към Производствен комплекс в ПИ ............ в землището на
гр.Полски Тръмбеш в срок до 60 дни след заплащане на аванс и срещу възнаграждение
в размер на 61395.77 лева без ДДС (73674.92 лева с ДДС). Договорът по своята правна
природа е такъв за изработка. Валидността на така възникналото правоотношение не е
спорна.
Видно от приложен протокол обр.19 възложените на ищеца работи са били
приети без възражение от ответника, като при приключване на работите стойността им
била определена на 71401.04 лева с ДДС (чл.266, ал.1, изр.второ ЗЗД). Протоколът е
двустранно разписан и не е бил оспорен в процеса.
Установява се също, че изпълнителят е издал фактура № 698/02.05.2018г. за
сумата от 29469.97 лева, която е била заплатена от възложителя на 09.05.2018г., за
което е представено извлечение от банковата сметка на ищеца. Сумата представлява
авансово плащане по чл.4, б. „а“ от договора, в която разпоредба е предвидено, че 40 %
от договорената сума следва да се плати при подписване на договора, 50 % - при
завършване на работата и приемането й от възложителя без забележки и с подписване
на протокол и 10 % - след въвеждане на сградата в експлоатация.
Доказано е също, че след приемане на работите и подписване на протокол
обр.19, с който стойността на възнаграждението е прецизирана, изпълнителят е издал
втора фактура № 722/05.03.2019г. за остатъчната стойност от 41931.07 лева с ДДС,
която е била двустранно разписана и в този смисъл не се спори и се доказва, че
фактурата е била предадена на възложителя. В същата е посочен падеж за плащане на
задължението – 25.03.2018г., като съдът приема, че е налице фактическа грешка при
изписване на годината и същата е 2019г., т.е. приет е отложен падеж на плащането с 10
дни.
Видно е от прието извлечение от сметката на изпълнителя, че възложителят е
извършил четири частични плащания по фактура № ......./05.03.2019г., както следва:
20000.00 лева – на 26.09.2019г., 10000.00 лева – на 13.03.2020г., 2931.07 лева – на
2
01.04.2020г. и 1860.00 лева – на 29.04.2020г., след което преустановил плащанията. С
извършените преводи ответникът е погасил задължението си по фактурата до размера
от 7140.00 лева, който остатък страните не спорят, че е непогасен и до настоящия
момент.
Спори се относно изискуемостта на това задължение и правото на ищеца да
търси лихва за забава с оглед възражението на ответната страна, че сумата е дължима
след въвеждане на сградата в експлоатация, което условие не се е осъществило, както и
с оглед доводите на ищеца, че клаузата от договора, обвързваща това плащане със
събитие, което стои вън от отношенията между страните, е нищожна, а също и поради
твърдението му, че с подписване на фактурата от 05.03.2019г. страните са се съгласили
с нов падеж на задължението, а именно – 25.03.2019г.
При изграждане на изводите си съдът съобрази следното:
Съгласно разпоредбата на чл.266, ал.1 ЗЗД поръчващият трябва да заплати
възнаграждение за приетата работа. Приемането на извършената работа при договора
за изработка обхваща два момента: фактическото получаване на изработеното от
поръчващия и признанието, че изработеното съответства на поръчаното, което в
настоящия случай е налице. С подписване на протокол обр.19 възложителят е приел
без възражения работата на изпълнителя, поради което му дължи възнаграждение за
изпълненото – така и в Решение № 65 от 24.04.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ВКС, ІІ
Т. О., Решение № 34 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на ВКС, ІІ Т. О., Решение №
94 от 02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и др.
Нормата на чл.266, ал.1 ЗЗД е диспозитивна. Страните могат да уговорят
плащане в отклонение от тази разпоредба, като предвидят авансово или отложено
плащане. В настоящия случай, възложителят е авансирал 40 % от първоначално
договорената цена на възложени СМР и е предвидил две последващи плащания –
междинно в размер на 50 % от стойността на изпълнените СМР след приемането им с
протокол и окончателно в размер на 10 % от цената им, платимо след въвеждане на
сградата в експлоатация. С тези условия изпълнителят се е съгласил. Междинното
плащане е реализирано и по него спор няма. Спорна е валидността на клаузата на чл.4,
б.“в“ от договора, с която като условие за превод на окончателното плащане е
поставено събитие, настъпване на което стои извън волята на изпълнителя и даже е
обусловено от действия на трети лица, на административни органи и на волята на
кредитора.
Съдът приема доводите на ищеца за нищожност на тази клауза за основателни.
Видно е от протокол обр.19, че възложените и изпълнени СМР се изразяват в монтаж
на панели и окомплектоващи елементи за външни стени (сандвич панели) и за покриви
, монтаж на армировка, полагане на бетон и монтаж на метална конструкция, които
работи имат отношение към изграждане на грубия строеж на сградата – предмет на
3
договора за изработка. Тези работи са приети без възражения. Качеството им
изпълнение е признато от компетентните органи със съставяне на акт обр.14 за
приемане на конструкция от 06.10.2018г., който е представен по делото. Заключението
на приемателната комисия е, че носещата конструкция на строежа е в състояние да
понесе последващите СМР, поради което разрешават довършителните работи за
обекта. След този етап, всички последващи строителни работи нямат отношение към
работата на ищеца, извършват се от други изпълнители, за чиито действия ищецът не
би могъл да носи отговорност и не се е обвързал с такава. Въвеждането на сградата в
експлоатация зависи както от довършителните работи, така и от волята на самия
кредитор – инвеститор на обекта, доколкото книжата могат да бъдат внесени в
съответната администрация само от него. Евентуално спиране на довършителните
работи или дори отказ на инвеститора да завърши сградата във вид, позволяващ
въвеждането й в експлоатация, би довело да невъзможност ищецът да получи пълно
плащане за изработеното от него, въпреки, че то е годно и е прието. Обвързването на
окончателното плащане с въвеждането на сградата в експлоатация е ненужно
задържане на средствата, дължими на изпълнителя, още повече, че за изпълнените
СМР последният носи гаранционна отговорност. Предвид изложеното, съдът намира,
че клаузата на чл.4, б. „в“ от договора за строителство от 02.05.2018г. е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и на добрите търговски практики, тъй като нарушава
принципа на справедливост в търговските отношения и равнопоставеност на страните
по тях, което не влече нищожност на договора в цялост – аргумент от чл.26, ал.4 ЗЗД.
Така и в Решение № 15 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2404/2014 г., I т. о., ТК, в
което като допълнителен аргумент се излага тезата, че неоснователното забавяне на
плащанията по търговски сделки в максимална степен следва да се ограничи, за което
сметка държи и законодателя с приемането на текста на чл.303а от ТЗ (ДВ бр.
20/2013г.), с която се транспонират изискванията на Директива 2011/7/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 г. относно борбата със
забавяне на плащането по търговски сделки.
Предвид приетата от съда нищожност на чл.4, б. „в“ от договора от 02.05.2018г.,
съдът е длъжен да установи падежа на окончателното плащане.
Съставената след приемане на СМР фактура № ......../05.03.2019г. обективира
общата цена на изработеното след приспадане на платения аванс. Фактурата сочи
падеж за плащане 25.03.2019г. (налице е очевидна фактическа грешка при изписване
на годината). Документът е подписан двустранно и не е оспорен. Дори и да е подписан
от лице, което не е било оправомощено от управителя на възложителя, то по силата на
чл.301 ТЗ ответното дружество е обвързано от волеизявлението на мнимо
представляващия, тъй като не се е противопоставил на извършеното от него веднага
след узнаването, който момент най-късно е този на приемане на фактурата за плащане -
Решение № 114/ 26.07. 2013 г. по т.д.№ 255/ 2012 г. на ВКС, І ТО- ТК; Решение № 138/
4
17.10.2011 г. по т.д.№ 728/ 2010 г. на ВКС, ІІ ТО-ТК; Решение № 30/ 08.04.2011 г. по
т.д.№ 416/ 2010 г. на ВКС, І ТО- ТК.
Предвид изложеното, падежът за плащане на сумата от 41931.07 лева е
посоченият във фактурата ден – 25.03.2019г., поради което от 26.03.2019г.
възложителят е изпаднал в забава по отношение на задължението си за срочно плащане
на възнаграждението. С четири превода, следващи фактурата, ответникът е заплатил
сумата от 34791.07 лева. Остатъкът от 7140.00 лева е непогасен. Същият е предмет на
предявеният главен иск, който съдът намира за основателен, поради което го уважава в
цялост.
Неоснователно е възражението на ответника, че това вземане е неизискуемо,
както по изложените по-горе мотиви, така и поради факта, че с направените от
възложителя четири плащания с основание фактура № 722 същият частично е погасил
и окончателното плащане по чл.4, б. „в“ от договора, с което е приел, че е дължимо.
По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Аксецорният иск за присъждане на лихва за забавено изпълнение на парично
задължение по отношение на главницата от 7140.00 лева също подлежи на уважаване
като основателен и доказан до пълния предявен размер от 1858.53 лева за периода
26.03.2019г. /датата на изпадане на ответника в забава/ – 17.10.2021г. /датата на
подаване на исковата молба/.
По разноските
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Ответникът следва да
му заплати сумата 1709.94 лева – разходи, от които 600.00 лева по ч.гр.д.№ 859/2021г.
на РС – Бяла, които разноски са направени в производство по обезпечаване на исковете
по реда на чл.390 ГПК, поради което подлежат на присъждане в настоящото
производство (т.5 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС), и 1109.94 лева разноски по
настоящото дело – 359.94 лева държавна такса и 750.00 лева реално заплатено
адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско
-ти
отделение, 55 състав,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Д. Ел.“ ООД, ЕИК ......., да заплати на „П.Инж.“ ЕООД, ЕИК .........
следните суми:
на основание чл.266, ал.1 ЗЗД - сумата 7140.00 лева – възнаграждение за
5
извършени от ищеца по възлагане на ответника СМР по договор от 02.05.2018г.
на обект „Блок 4 към производствен комплекс в ПИ ........ в землището на
гр.Полски Тръмбеш, ведно със законната лихва от 18.10.2021г. до окончателното
плащане;
на основание чл.86, ал.1 ЗЗД - сумата 1858.53 лева – лихва за забава за периода
26.03.2019г. – 17.10.2021г.;
на основание чл.78, ал.1 ГПК – сумата 1709.94 лева – разноски, от които 600.00
лева по ч.гр.д.№ 859/2021г. на РС – Бяла и 1109.94 лева – в настоящото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд с въззивна
жалба в двуседмичен срок от датата на обявяването му.
Преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6