№ 5780
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Георги Кацаров
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100505534 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 20068201 от 22.11.2022 год. постановено по гр.дело № 50295/2019
г. на СРС, Г.О., 28 състав, е осъден на основание чл.500 от КЗ В. К. Д., с ЕГН
*******, с адрес: гр.Варна, ж.к.“******* да заплати на ЗД“Б..И“ АД, гр.София, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“*******, представлявано
от изпълнителния директор К.П., чрез пълномощника адв.М.Г., съдебен адрес:
гр.София, бул.“*******, ет.2, сумата от 1000 лв., заплатено застрахователно
обезщетение във връзка с ПТП, настъпило на 19.06.2017 г. в района на гр.Варна, на
бул.“ Цар Освободител“, в посока изхода на града, при което ответникът при
управление след употреба на алкохол на автомобил „Опел Корса“, с рег.№ *******,
собственост на О.М.И. е причинил ПТП с лек автомобил „Ауди А6“, собственост на
„Б.Д.У.“ и управлявано от Т.А.Г., при което са настъпили повреди, описани в щета под
№ **********, както и 15 лв. ликвидационни разноски, ведно със законната лихва
върху главниците от датата на завеждане на исковата молба- 05.03.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлено възражението за
изтекла погасителна давност, като неоснователно. С решението на съда е осъден на
1
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД В. К. Д., с ЕГН *******, с адрес: гр.Варна, ж.к.“*******
да заплати на ЗД“Б..И“ АД, гр.София, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“*******, представлявано от изпълнителния директор К.П.,
чрез пълномощника адв.М.Г., съдебен адрес: гр.София, бул.“*******, ет.2, сумата от
166,63 лв. обезщетение за забава за периода 19.07.2019 г.-11.03.2019 г., като е
отхвърлено възражението за изтекла погасителна давност, като неоснователно. С
решението на съда е осъден В. К. Д., с ЕГН *******, с адрес: гр.Варна, ж.к.“*******
да заплати на ЗД“Б..И“ АД, гр.София, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“*******, представлявано от изпълнителния директор К.П.,
чрез пълномощника адв.М.Г., съдебен адрес: гр.София, бул.“*******, ет.2, сумата от
1200 лв. разноски по делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Срещу решението на СРС, 28 с-в е постъпила въззивна жалба от В. К. Д.,
подадена чрез назначения му особен представител по делото адв.С. П. с искане същото
да бъде отменено, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде
отхвърлени предявените осъдителни искове, като неоснователни и недоказани. В
жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като
постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона.
Въззиваемата страна- ищец ЗД“Б..И“ АД, гр.София, не взема становище по
подадената въззивна жалба. С писмена молба от 19.09.2023 г., ищецът чрез
пълномощника си адв.М.Г. прави искане за присъждане на направени разноски по
делото, като изрично заявява, че молбата има характер и на списък по чл.80 от ГПК за
разноски пред въззивната инстанция.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца ЗД“Б..И“ АД, гр.София
срещу ответника В. К. Д., обективно съединени осъдителни искове с правно основание
2
чл.500, ал.1, т.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон,
поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с
неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните
по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се
добави и следното:
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със
събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от
първата инстанция. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. В случая
ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в предвидените за това
срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорил заключението на
вещото лице по приетата съдебно-автотехническа експертиза. Не е ангажирал
доказателства, включително и такива оборващи представените и ангажирани от ищеца
доказателства или опровергаващи установените с последните факти и обстоятелства
по делото.
В практиката на ВКС се приема, че регресното право на застрахователя по
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите по чл.274,
ал.1 и ал.2 от КЗ/отм./ и чл.500, ал.1 и ал.2 от КЗ представлява право на застрахователя
да получи от застрахования платеното на пострадалото, респективно увреденото лице
обезщетение, ако е осъществено някое от предвидените в посочените разпоредби
основания. Регресното право на застрахователя срещу застрахования не е същинско
застрахователно право, подобно на суброгацията по общия състав, предвиден в чл.213
от КЗ/ отм./ и чл.410 от КЗ. То не е част от застрахователното правоотношение, а
възниква по силата на закона при наличие на някое от регламентираните в действащата
правна уредба основания. В предвидените в отменения Кодекс за застраховането и
сега действащия Кодекс за застраховането основания се касае до освобождаване на
застрахователя от задължението му към застрахования. Регресното право възниква
тогава, когато застрахователят се освобождава от отговорност по застрахователния
договор /към застрахования/ на основания, посочени в закона - умисъл, употреба на
алкохол, наркотици и др. То възниква спрямо застрахования от момента на деликта,
3
тъй като законодателят свързва наличието на основанията по чл.274, ал.1 и ал.2 от КЗ/
отм./ и чл.500, ал.1 и ал.2 от КЗ /умисъл, алкохол, липса на правоспособност за
управление и др./ именно с този момент. При всеки случай на управление на МПС
водачът е длъжен да се съобразява с действащите към него момент правила за
движение по пътищата, предвидени в ЗДвП, ППЗдП, с разпоредбата на чл.45 от ЗЗД и
съответните специални разпоредби в Кодекса за застраховането, относими към
управление на застрахованото МПС. Регресното право се урежда от закона, действал
към момента на неговото пораждане, момента на осъществяване на относимите към
него обстоятелства, а този момент е застрахователното събитие по риска "Гражданска
отговорност" на автомобилистите.
Наличието на предвидените в чл.274 от КЗ/ отм./ и чл.500 от КЗ основания за
възникване на регресното право не освобождава обаче застрахователя от отговорността
по риска "Гражданска отговорност" към третото увредено лице, поради което той
дължи обезщетяване на вредите, претърпени от него. Моментът на плащането на
обезщетението на увреденото лице определя не възникването, а изискуемостта на
регресното притезание.
В разпоредбата на чл.500 от КЗ са предвидени хипотезите, при които в полза на
застрахователя, изплатил обезщетение, възниква правото да поиска обратно от
виновния водач платената сума заедно с платените лихви и разноски. Във всички тези
хипотези се изисква повече от небрежна форма на вината при нарушаване на
правилата за движение по пътищата, вследствие на което се реализира ПТП, като една
от хипотезите е именно управление на моторното превозно средство под въздействие
на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма или
под въздействието на наркотици или други упойващи вещества, или когато водачът е
отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотици
или други упойващи вещества. Идеята на законодателя е, че сам водачът на
застрахования автомобил предварително и умишлено се е привел в състояние, в което
не е способен да управлява МПС безопасно за останалите участници в движението на
пътното платно. Въпреки че виновният водач е осъзнавал възможността заради
състоянието на алкохолно опиване, в което се намира, да бъде реализирано ПТП, се е
качил в автомобила, след като е употребил алкохол в количество, което съобразно
съдебно-медицинската теория и практика, закрепена и по нормативен ред, оказва
сериозно въздействие върху нервно-вегетативната му симптоматика, след което е
нарушил правилата за движение по пътищата и е реализирал ПТП с участието на
друго превозно средство или пешеходец. Поради укоримостта на това поведение на
виновния водач, същият освен административно-наказателна и/или наказателна
отговорност, следва да заплати на застрахователя обратно заплатеното от него
обезщетение за причинените материални щети по автомобила, респективно вредите,
претърпени от физическо лице, участник в ПТП, които същият дължи въз основа на
4
сключен договор за гражданска отговорност. Колко е допустимата концентрация на
алкохол в кръвта на виновния водач, посочва разпоредбата на чл.174 от Закона за
движение по пътищата, а именно - до 0,5 промила. В случая, с оглед ангажираните по
делото доказателства/констативен протокол за ПТП и писмо от 18.10.2016 г.
адресирано до ищеца от страна на Началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-
Варна/, приети като неоспорени от страна на ответника, съдът приема за безспорно
установено по делото обстоятелството, че виновен водач за настъпилото на 19.06.2016
г. в гр.Варна, ПТП с пострадали лица е ответника по делото В. К. Д., който е
управлявал МПС под въздействието на алкохол- 1,00 % промила в кръвта, установено
с предоставена от водача кръвна проба и извършена химическа експертиза за наличие
на алкохол в кръвта отразена в протокол за химическа експертиза № 917/20.06.2016 г.,
издаден от ОСМ при МБАЛ“ Св.Анна-Варна“ АД.
На следващо място по делото е доказано валидно правоотношение по договор за
застраховка „Гражданска отговорност” между ответника и ищеца, както и че
последният е заплатил на увреденото лице застрахователно обезщетение в размер на
сумата от 1000 лв. за причинените вреди. С плащането на застрахователното
обезщетение в полза на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” възниква регресното право да встъпи в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение. Доказани са всички
предпоставки, визирани в нормата на чл.500, ал.1, т.1 от КЗ, обуславящи ангажирането
на отговорността на ответника в производството.
По изложените съображения, настоящия въззивен състав, приема че в настоящия
случай са налице предпоставките на закона за уважаване на предявения от ищеца
срещу ответника осъдителен иск с правно основание чл.500, ал.1, т.1 от КЗ. С оглед на
което следва да се ангажира отговорността на ответника до размера на платеното от
застрахователя обезщетение от 1000 лв., ведно с обичайните разноски направени за
неговото определяне в размер на 15 лв. В тази връзка предявеният иск с правно
основание чл.500, ал.1, т.1 от КЗ е изцяло основателен, и като такъв правилно е бил
уважен от първоинстанционния съд за посочения размер. Основателен и доказан се
явява и предявения от ищеца иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на сумата от 166,63
лв., като в тази част липсват конкретни доводи в жалбата, поради което и предвид
разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено.
С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от
двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззивника- ответник, разноски за въззивното
производство не се дължат. На въззиваемата страна-ищец на основание чл.78, ал.1 от
5
ГПК следва да се присъдят направените разноски за въззивната инстанция в размер на
сумата от 400 лв., представляваща депозит за назначения особен представител на
ответника по делото.
На следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, сумата от 50,00 лв.- дължима
държавна такса по подадената въззивна жалба.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20068201 от 22.11.2022 год. постановено по гр.дело №
50295/2019 г. на СРС, Г.О., 28 състав.
ОСЪЖДА В. К. Д., с ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ж.к.“******* , да
заплати на ЗД“Б..И“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“*******, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 400 лв./четиристотин лева/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски.
ОСЪЖДА В. К. Д., с ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ж.к.“*******, да
заплати по сметка на Софийски Градски Съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от
50,00 лв./ петдесет лева/, представляваща дължима държавна такса по подадената
въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6