Р Е Ш Е Н И
Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II Д въззивен състав, в публично съдебно заседание
на седемнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия
ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 6950 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 71907 от 21.03.2019 г.,
постановено по гр. д. № 2243/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ
Гражданско отделение (ІІ ГО), 60-ти състав, районният съд е осъдил, на
основание чл. 226, ал.
1 КЗ (отм.), „З.д.Е.” АД, ЕИК ******, да заплати на К.И. М., ЕГН **********,
сумата в размер на 2 151, 37 лв., представляваща
обезщетение за причинените от пътно-транспортно-произшествие, настъпило на
02.09.2016 г., имуществени вреди, формирани от направени разходи за лечение и
медицински консумативи, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 16.01.2017 г., до окончателното изплащане на дължимата
сума, като е отхвърлил иска за разликата над уважения размер от 2 151, 37 лева
до пълния предявен размер от 2 162, 87 лева. На основание чл. 78 ГПК е
разпределена отговорността за разноски.
Срещу така постановеното
решение в частта, в която е уважена претенцията на ищеца, в указания законоустановен
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от „З.д.Е.” АД, в която
са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението в
обжалваната част. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че вината за
пътно-транспортното произшествие е на водача на автобомила, тъй като не е имало
обстоятелства, които да са налагали реакция от страна на шофъора като
намаляване и спиране. Оспорва се да е допуснато нарушение на чл. 65 от Закона
за движение по пътищата (ЗДВП). При условията на евентуалност се поддържа и че
процента на отчетеното от районния съпричиняване от страна на ищеца е занижен.
Поддържа се и че направеният от ищеца разход за избор на екип за оперативна
интервенция не е в причинна връзка с инцидента. Съобразно изложените подробни
доводи се иска решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените
искове да бъдат отхвърлени изцяло, а при условията на евентуалност – размерът
на обезщетението да бъде намален. Претендират се разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В указания законоустановен
срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна – К.И.М., в който са изложени доводи за неоснователност на същата и за
правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Претендират се разноски.
В отхвърлителната част, като
необжалвано, решението е влязло в сила.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена
от процесуално легитимирана страна и в законоустановения срок реда на чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Предмет на делото са осъдителни искове с
правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за сума в общ размер на 2 162,87
лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от пътно-транспортно
произшествие, настъпило на 02.09.2016 г., формирани от направени разходи за лечение
и медицински консумативи, описани подробно в депозираната искова молба и молба-уточнение
към нея с вх. № 51155/10.06.2020 г.
По аргумент от чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение единствено
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно
така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че
процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната
част. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба
оплаквания, същото е и правилно в атакуваната част, като въззивният съд споделя
изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с непреклудираните
възражения и доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.
223, ал. 1 КЗ (отм.), с договора за застраховка „Гражданска отговорност"
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, а разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) предоставя право на увредения, спрямо когото застрахованият е
отговорен по силата на чл. 45 ЗЗД, да претендира заплащане на дължимото
обезщетение пряко от застрахователя на делинквента.
За основателността на
предявените искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) в тежест на
ищеца е да установи пълно и главно, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) валиден застрахователен
договор за застраховка „Гражданска отговорност" между собственика на
управлявания от делинквента автомобил и ответника-застраховател, 2)
предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на
вредите спрямо увредения – противоправно деяние (действие или бездействие), вреда,
причинна връзка между деянието и вредата. По силата на установената в чл. 45,
ал. 2 ГПК оборима презумпция, вината се предполага до доказване на противното,
като в тежест на ответника е да обори същата.
В процесния казус по делото не
е спорно между страните, че гражданската отговорност на водача Д.А.Х.е била
застрахована при ответното застрахователно дружество към датата на инцидента,
както и че на 02.09.2016 г. е реализирано пътно-транспортно произшествие (ПТП),
в което участници са били ищецът, в качеството на пешеходец, и застрахования
при ответника Д.А.Х., като водач на лек автомобил марка „Ситроен”, модел „Ц 4”,
с рег. № ******. Не е спорно и че вследствие на инцидента ищецът е претърпял
описаните в исковата молба неимуществени и имуществени вреди, с изключение на
имуществения разход в размер на 900 лв. за услуга избор на екип за оперативна
процедура в областта на раменния пояс и горния крайник с голям обем на
сложност, за който е издадена фактура № **********/19.09.2016 г. (л. 16 от
делото пред СРС).
С оглед непреклудираните доводи на въззивника-ответник, спорът се
концентира върху въпросите има ли вина за настъпване на инцидента застрахования
водач и в случай че се установи такава, в каква степен е допринесъл пострадалия
за настъпване на произшествието. Спорен е въпросът и налице ли е пряка
причинно-следствена връзка между извършения от ищеца разход за избор на екип и
процесния инцидент.
От изслушаното по делото
заключение на съдебна-автохническа експертиза (л. 110 и сл. от делото пред СРС),
което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изгответно, и от показанията
на свидетелите З.П.Г.и Д.А.Х., ценени съобразно чл. 172 ГПК, които съдът съдът
също кредитира като последвателни и непротиворечиви, се установява следният
механизъм на ПТП, приет за установен и от районния съд:
На 02.09.2016 г., около 21:30
часа, на ул. „Гурко”, в с. Бусманци, е реализирано пътно-транспортно
произшествие (ПТП) с участници ищецът, в качеството на пешеходец, и
застрахования при ответника Д.А.Х., като водач на лек автомобил марка
„Ситроен”, модел „Ц 4”, с рег. № ******. Лекият автомобил се е движил с посока
на движение от Бусманци към Казичене (Кривина), а пешеходецът е пресичал
пътното-платно от ляво на дясно на посоката на движение на автомобила. Няма
данни за спирачен път. ПТП е реализирано при предприета маневра „изпреварване”
от шофъора на автомобила в района на спирка на градския транспорт и при наличие
на движещ се пред него автобус, подал сигнал – мигач за спиране. Вещото лице е
посочило, че скоростта на автомобила към момента на ПТП е била около 50 м/ч, а
скоростта на пешеходеца не може да бъде определена. Поради големите размера на
автобуса и вероятността пешеходеца и водача на автомобила да са получили
видимост един към друг едновременно, може да се направи извод, че опасността е
възникнала едновременно и за двамата участници в инцидента. Вероятно е в
момента на получаване на визуален контакт пешеходецът да е бил в зоната за
опасно спиране на водача. От техническа гледна точка единствено недостатъчното
разстояние между МПС и пешеходеца, което да осигури ефективно ползване на
спирачния път, е довело до инцидента. Според заключението произшествието е бил
предотвратимо при едно или всички от следните условия: ако водачът на МПС е
съобразил опасностите, които крият спирките; ако пешеходецът е изчакал
автобусът да го подмине, да спре на спирката и след като се увери, че е
безопасно, да предприеме пресичане на пътното платно; ако автобусът не
участваше в ситуацията, при която е възникнало ПТП (той може да е ограничил
видимостта на участниците в инцидента, а и осветеността в купето му може да е
объркало зрителните сетива на същите); по-светлото облекло на пешеходеца би намалило
вероятността от възникване на ПТП.
С оглед установената по делото
фактическа обстановка, въззивният съд, както и първоинстанционния намира, че е
налице виновно противоправно поведение на застрахования водач, вследствие на
което е реализирано ПТП, по-конкретно, допуснато от него е нарушение на
разпоредбата на чл. 65 ЗДВП. Съгласно посочената разпоредба, при движение в
пътна лента покрай спиращо, спряло или потеглящо пътно превозно средство от
означена с пътен знак трамвайна, тролейбусна или автобусна спирка, водачът на
нерелсовото пътно превозно средство е длъжен своевременно да намали скоростта,
за да може в случай на необходимост да спре. В процесния случай вместо да
намали скоростта в съответствие със законовите изисквания, застрахованият водач
е предприел маневра „изпреварване”, т.е. ускороил е същата. Макар последната да
е бил е рамките на разрешената за пътния участък, именно несъобразяването с
изискванията на чл. 65 ЗДвП е довело до настъпване на инцидента, като доводите
в обратен смисъл са неоснователни. От показанията на свидетеля З.Г.се
установява безспорно, че е имало вертикална маркировка за спирка, а свидетелят Х.сочи,
че е бил наясно с този факт, тъй като често е минавал по маршрута.
В обобщение, установява се да
е налице и втората предпоставка за основателност на предявените искове –
виновно противоправно поведение на виновния водач в причинна връзка с ПТП. За
установени по делото съдът намира и реализирането на претендираните имуществени
вреди – разходи за лечение и медицински консумативи. Причинната връзка на
същите с инцидента се установява от изслушаното заключение на
съдебно-медицинска експертиза (л. 87 и сл. от делото пред СРС), което съдът
кредитира като компетентно и обективно изготвено.
Възражението на въззивника за
липса на причинна връзка между имуществения разход на ищеца в размер на общо 900 лв. за услуга избор на
екип за оперативна процедура в областта на раменния пояс и горния крайник с
голям обем на сложност, за който е издадена фактура № **********/19.09.2016 г.,
и инцидента съдът намира за неоснователно. Правната възможност
на всеки пациент за избор на лекуващ лекар е уредена и гарантирана с нормата на
чл. 28 от Наредба за осъществяване на правото на достъп до медицинска помощ,
която норма предвижда, че избор на лекар/екип се допуска за извършване на
конкретна интервенция, манипулация или друга специфична част от
диагностично-лечебния процес, посочена от пациента. В разпоредбата на параграф 1,
т. 12 от Допълнителните разпоредби на същата наредба е уредена легална
дефиниция на понятието „избор на лекар/екип" – предпочитание на пациента конкретна
интервенция или друга специфична част от диагностично-лечебния процес да му
бъде предоставена/осъществена от определен лекар/екип на болницата. При всяко
лечение между пациента и съответния лекуващ лекар или лекарски екип възниква
отношение на доверие, тъй като пациентът поверява своето здраве и живот на друг
човек, макар и професионалист в областта на медицината. Следователно, при
извършването на медицински манипулации не само добросъвестната медицинска
практика, но и законодателят е предвидил и гарантирал правната възможност на
всеки пациент да избере своя лекуващ лекар/екип, като извършените допълнителни
разходи за осъществяване на този избор са присъщи на предоставената и
ползваната медицинска услуга. Те не представляват луксозни разноски - например
за подобрени битови условия и допълнително обслужване, свързани с престоя на
пациента в лечебното заведение, извън оказваната медицинска помощ – като
самостоятелна стая, телефон, телевизор и др., поради което заплатеното
възнаграждение за избор на лекуващ лекар/екип при извършване на необходимите
медицински манипулации, свързани с преодоляване последиците от настъпилите
травматични увреждания на ищеца вследствие на процесния деликт, представлява
разумен разход, поради което той е и правно обоснован. Заплатеното
възнаграждение за избор на лекуващ лекар/екип от ищеца за извършване на
медицински манипулации, чрез които неговото здравословно състояние би се
подобрило, представляват имуществени вреди под формата на имуществени загуби,
които са в причинно-следствена връзка с осъществения от застрахования по
договор за застраховка „Гражданска отговорност" деликт и също подлежат на
обезвреда, включително и чрез ангажиране на обезпечитално-гаранционната
отговорност на застрахователя. Предвид изложеното, съдът намира, че в
причинна връзка с процесното ПТП ищецът е претърпял имуществени вреди,
изразяващи се в разходи за лечение - заплатени лекарства, консумативи и
медикаменти, които вреди са в общ размер на 3 089,81 лв.
По възражението за
съпричиняване:
Преценявайки събраните по
делото доказателства във връзка с поведението на пострадалия при процесното
пътно-транспортно произшествие, настоящият състав приема за безспорно
установено, че същият е пресичал пътното платно на неопределено за това място,
както и че не съобразил поведението си с наближаващия лек автомобил, което
представлява нарушение на чл. 108 и чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДВП. Предвид
обстоятелството, че съгласно действащата нормативна уредба на движението по
пътищата - чл. 5, ал. 2; чл. 20 и чл. 116 ЗДвП, и константната съдебна практика
на ВКС (решение № 105 от 19.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60353/2016 г., III г.
о., ГК и др.), отговорността на водачите на моторни превозни средства за
осигуряване на безопасността на движението е значително по-голяма в сравнение с
тази на пешеходците, и с оглед спецификите на конкретния казус, допуснатото от
пострадалото лице нарушение обосновава съпричиняване на вредоносния резултат в
размер на 30 %, както е приел и районният съд. Доводите на въззивника в обратен
смисъл са неоснователни, като възраженията му, че пешеходецът е изскочил
внезапно на пътното платно и се движил с несъобразена скорост са недоказани –
по делото не са ангажирани доказателства в тази насока.
С оглед така приетия принос на
пострадалия пешеходец, претендираното обезщетение за имуществени вреди е
основателно за сума в размер на 2 162,86 лв. – 70 % от доказания размер на имуществените разходи
за лечение и медицински косумативи. С първоинстанционното решение съдът е
уважил исковата претенция за сума в размер на 2 151,37 лв., като е отхвърлил
иска за разликата над уважения размер от 2 151, 37 лева до пълния предявен
размер от 2 162, 87 лв. Решението, като необжалвано, е влязло в сила, поради
което не може да бъде ревизирано от настоящата инстанция. Липсва и съответно
искане в тази насока.
В обобщение, поради съвападане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този
изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено
искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение на един адвокат в
размер на 450 лв. Искането е направно своевременно – в срока по чл. 80 ГПК,
като разгледано по същество е основателно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, за да се ангажира
отговорността за разноски на въззиваемата страна, следва по несъмнен начин да
се установи, че по учредено по договор за правна защита и съдействие мандатно
правоотношение страните са уговорили конкретен размер на адвокатско възнаграждение
и то е било заплатено, каквато е процесната хипотеза. Направеното от въззивника
възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно, тъй като уговореното и платено от въззиваемия адвокатско
възнаграждение е в размер под минималния, опеределен съобразно чл. 7, ал. 2, т.
т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Предивид изложеното въззивникът следва да бъде осъден да плати
на въззиваемия адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивния съд в размер на 450 лв.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски,
но предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 71907 от 21.03.2019 г.,
постановено по гр. д. № 2243/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ
Гражданско отделение (ІІ ГО), 60-ти състав,
в обжалваната част.
ОСЪЖДА „З.д.Е.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на К.И. М., ЕГН **********, на основание чл. 78 вр. чл. 273 ГПК, сума в
размер на 450 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.