Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………….
гр.София, 13.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и
деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в.гр.дело № 7037
по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба подадена от ищеца М.М.Д. срещу решение №377956/03.04.2018 г. постановено по гр.д. 18053/2017
г. по описа на Софийски районен съд, 32 състав, с което са отхвърлени
предявените от него искове, с правно основание чл. 59 от ЗЗД, срещу М.С.Г. за
заплащане на сумите: 787,54 лв.- платен данък недвижими имоти и такса битови
отпадъци за периода 2009 г. -2016 г. за право на ползване на ½ ид.ч. от
ап.8, находящ се в гр. София, ул. „*******ведно със законната лихва от датата на исковата молба
– 23.03.2017 г. до плащането.; 2768,06 лв. – платен данък недвижими имоти и такса
битови отпадъци за периода 2009 г.- 2016 г. за собственост на ½ ид.ч. от
ап. 9 находящ се в гр. София, ул. „*******ведно със законната лихва от датата
на исковата молба – 23.03.2017 г. до плащането.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно.
Излага се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че доколкото ищеца е
титуляр на правото на собственост на ½ от ап.9 и вещното право на
ползване върху ½ от ап.8 находящ се в гр. София, ул. „*******е бил задължен да заплаща съразмерна
част от данъците за имотите и таксата за битови отпадъци. Сочи, се че доколкото
бившата му съпруга – ответницата М.Г. ползва фактически имотите тя следва да
заплаща изцяло задълженията за данъците за имотите и таксата битови отпадъци
съгласно чл.11, ал. 3 от ЗМДТ, поради което ищецът е обеднял неоснователно със
стойността заплатена недължимо от него. Иска се отмяна на обжалваното решение.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 е депозиран отговор на въззивната жалба от ответника
М.Г., чрез адв. А.П., с който се поддържа, че въззивната жалба е неоснователна.
Излага се, че правилно от СРС е прието, че задължението за заплащане на данъци
и такси за имотите не е обусловено от фактическото им ползване, а от
притежанието на вещни права – на собственост или ползване, като с оглед
притежанието на такива права в патримониума на ищеца за процесния период, Д. е
задължено лице и при заплащане на собствените си задължения не е обеднял за
сметка на ответника. Иска се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане
на разноски.
Съдът, като
обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните
по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е
подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо и правилно.
Фактическото
положение по спора е правилно е установено от първоинстанционния съд.
От
доказателствата по делото се установява, че страните са били съпрузи, като през
2007 г. са се развели.
Страните са
останали собственици на апартамент находящ се в гр.
София, ул. „*******, като след
развода правото на ползване върху този апартамент, като семейно жилище е
предоставено на М.Г., а М.Д. е осъден да
го освободи. С решение 6421/15.09.2015 г., постановено по гр.д. 2499/2014 г.
влязло в сила на 27.10.2015 г. е извършена делба между страните на апартамент
9, като на основание чл.353 от ГПК на всеки от съделители в дял е поставен
новообразуван апартамент след преустройство на съществуващия имот.
По делото е представен Нотариален
акт № 160, том № 229, дело № 45135/1997
г. от 17.12.1997 г., от който се установява, че страните са продали собствения
си недвижим имот находящ се гр. София, ул. „*******на дъщеря си А.М.Д.. Прехвърлители са си запазили вещното право на ползване
върху имота „заедно и поотделно, докато са живи“.
Във връзка с отношенията между страните
по повод процесните имоти са представени съдебни решения, във времево отношение
следващи развода на страните и обхващащи процесния период, по искове с правно
основание чл.31, ал.2 от ЗС предявени от М.Д. срещу М.Г., с които последната е
била осъждана да заплати на ищеца обезщетения за лишаването му от ползване на
процесните имоти. С оглед това по делото не е спорно, че ищецът не е упражнявал
фактическата власт върху процесните имоти от 2007 г. до 2016 г., а фактическата
власт се е упражнявала от ответницата Г..
От представения по делото ревизионен
акт № СФР17-РД77-14 от 24.02.2017 г. на
Дирекция „Ревизии и събирания на вземания“ към СО е видно, че са установени
задължения на ищеца Д. за данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци
за периода 01.01.2011 г. – 31.12.2015 г. Установени са вземания за процесния
апартамент касаещи процесните имоти – апартамент 8 и апартамент 9, като в акта
задълженията на Д. са изчислени съобразно притежаваните от него вещни права
върху имотите посочени по-горе.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Според чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ данъчно
задължени лица за заплащане на данък върху недвижим имот са собствениците на
облагаеми с данък недвижими имоти. Ал. 3 на същия член гласи, че при учредено
вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят. Съгласно чл. 12, ал. 1
от ЗМДТ, когато върху облагаем недвижим
имот правото на собственост или ограниченото вещно право на ползване е
притежание на няколко лица, те дължат данък съответно на частите си. Съгласно
чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ (Изм. - ДВ, бр. 95
от 2009 г., в сила от 1.01.2010 г.) таксата за битови отпадъци се заплаща от
лицата по чл. 11 от същия закон.
С оглед
изложените правни норми, настоящият състав намира изводите на пъроинстанционния
съд, че ищецът като притежател на ½ ид.ч. от правото на собственост на
процесния ап.№9 и на
½ ид.ч. от правото на ползване на имот № 8 е бил лице задължено да заплаща
дължимите за посочените имоти данък недвижим имот и такса битови отпадъци.
Въззивният съд намира, че цитираните
разпоредби са ясни и от тях може да се изведе извод, че данъчно задълженото
лице е собственика, освен в случай, че върху недвижимия имот има учредено право
на ползване, когато задължение към фиска има вещния ползвател. Този смисъл на
закона напълно съответства и на същността на вещното право на ползване, като
такова което дава право на лицето, в чиято полза е учредено да владее и ползва
вещта, като за собственика остава единствено възможността да се разпорежда с
имота / голата собственост/.
Съгласно чл.56, ал.1 от ЗС вещното
право на ползване включва правото вещта да се ползва съгласно нейното
предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя
съществено. Съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗС ползвателят е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването, вкл. данъците и таксите.
При изложеното е видно, че
разпоредбите на ЗС и ЗМДТ напълно си съответстват и не пораждат съмнение кое е
задълженото лице за заплащане на данъците за недвижим имот върху който е
учредено ограниченото вещно право на ползване. При определяне на кръга на задължените
лица ЗМДТ не се интересува кое лице упражнява фактическата власт върху имота
или има ли лицето правно основания да владее същия, произтичащо от облигационни
правоотношения или по силата на съдебно решение / какъвто е настоящия казус
досежно апартамент №9/.
От разпоредбите
на чл. 64, във вр. с чл. 11 от ЗМДТ ясно и еднозначно следва изводът, че
собственикът (респ. титулярът на вещното право на ползване) има
публичноправното фискално задължение да заплаща дънък недвижим имот и таксата
за битови отпадъци, независимо от това дали реално ползва съответния недвижим
имот, респ. съответните комунални услуги (сметосъбиране, сметоизвозване и пр.),
по повод на които тя поначало се заплаща, или това ползване се осъществява от
друго лице. Поради това, дори и в случаите, когато имотът, респ. посочените
комунални услуги се ползват от лице, което няма основание да държи имота, то
неговият собственик, заплащайки посочените задължения погасява своето
публичноправно фискално задължение, а не чуждо такова.
При изложените
правни изводи, искът на ищеца по чл. 59 от ЗЗД в неоснователен, доколкото той
не е обеднял за сметка на ответницата, а със заплащане на посочените суми за
данъци и такси е погасил свое собствено задължение.
Първоинстанционното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода
на спора, въззиваемия има право в негова полза да бъдат присъдени разноски за
въззивната инстанция. С отговора на въззивната жалба е направено искане в такъв
смисъл. В договора за правна помощ и съдействие включен между М.С.Г. и адв. А.П.
е уговорено възнаграждение в размер на 500 лв., като е отбелязано, че същото е
изцяло заплатено в брой при подписване на договора / в този случай договора има
характера на разписка за предаване на сумата съгласно задължителните указания
дадени в т.1 от Тълкувателно решение 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед
липсата на възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено
от въззиваемата страна и при наличието на представени доказателства за реалното
му заплащане, съдът намира, че ищецът М.М.Д.
следва да бъде осъден да заплати на ответника М.С.Г. разноски в размер на 500,00 лв. адвокатско
възнагрждение за въззивната инстанция.
Съдът
констатира, че в диспозитива на обжалваното решение е допусната очевидна фактическа
грешка. В решението е посочено, че размерът на претенциите се отнася до данъци и
такси дължими за имоти – апартаменти №8 и №9
намиращи се на адрес гр. София, ул. „*****, докато от доказателствата по делото се установява,
че апартамент №9 се намира в гр.
София на „****, а
апартамент №8
– в гр. София, ул. „****. При така
констатиранта грешка в адресите на имотите, след постановяване на въззивното
решение, делото следва да се бъде върнато на първоинстанционния съд за
изпълнение на процедурата по чл. 247 ГПК
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
.
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №377956/03.04.2018 г. постановено по гр.д. 18053/2017
г. по описа на Софийски районен съд, 32 състав.
ОСЪЖДА М.М.Д., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на М.С.Г., ЕГН: **********, адрес: *****“,
ул. „**** сумата в размер на 500,00 /петстотин/ лева – разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство, на
основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
ВРЪЩА делото на СРС, 32 състав за поправка на очевидна фактическа грешка
съгласно мотивите на настоящото решение.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.