СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш Е Н И Е
26.11.20г.
Софийски градски
съд І-12 състав с:
Председател:
Г. Иванов
Разгледа в съдебно
заседание на 29.10.20г. /с участието на секретаря Д. Цветкова/ гражданско дело № 5262/16г. и констатира следното:
Предявен е иск от С.
Т. против Г. Ц. с правно основание
чл. 45 от ЗЗД за сумата 48 750 лева. Претендира се /при условията
на чл. 86 от ЗЗД във връзка с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/ и законна лихва върху
посочената главница за периода след 04.05.11г.
Конкретизацията
на иска по размер е направена от председателя на състава в съответствие с
молбата на ищеца от 27.10.20г.
/която на практика съдържа косвено заявено искане за изменение – намаление на
иска по смисъла на чл. 214 от ГПК/.
Съображенията на
страните са изложени по делото.
Представените по
делото доказателства удостоверяват, че:
Ищецът е бил
собственик на павилион /използван като търговски обект – заведение за хранене/, находящ се в: град
София, бул. *****. С влязъл в сила съдебен акт /присъда на СРС 93 състав от
28.05.18г. по н.о.х.д. № 2745 от 15г./ ответникът е бил признат за виновен в
извършване на престъпление по чл. 216 от НК /унищожаване – разрушаване на
постройката през периода 01.05.11г. – 04.05.11г./.
Главният
иск е основателен:
Всички
предпоставки на заявената претенция /визирани в състава на чл. 45 от ЗЗД/ се
явяват удостоверени /предварително - вече/ в рамките на предходно проведеното
наказателно производство срещу ответника. Приетата по настоящото дело
оценителна експертиза установява и размера на процесната вреда /48 750 лева/. Постановената присъда
следва да бъде съобразена задължително в контекста на изричното /императивно/
правило на чл. 300 от ГПК /което на практика не позволява отхвърляне на иска –
дори и по съображенията, изложени от процесуалния представител на ответника,
обосновани с правилото на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ
отм./. В последната връзка:
От
една страна:
Изводът
/ако такъв бъде направен в рамките на настоящото гражданско производство/, че –
поведението на ответника е било правомерно /по смисъла на горния законов текст
– каквато е тезата на процесуалния представител на Г.
Ц./ би се явил в
пряко противоречие с констатацията на наказателния съд относно –
противоправността на извършеното деяние /в случая и престъпление/, а това би
означавало директно да не бъде зачетено /в противоречие с процесуалния закон/
правилото на чл. 300 от ГПК. С други думи /с оглед изложеното/ в случая следва
да се приеме, че: възможността за изключване на отговорността /наказателна и
гражданска/ на ответника в контекста на правилото по чл.
120, ал. 4 от ППЗТСУ отм. се явява преклудирана с приключването на
наказателното производство /което обстоятелство препятства възможността този
законов текст да бъде съобразен – приложен за пръв път по настоящото дело и
същият да обоснове извод за липса на извършен деликт/.
От
друга страна /ако горните доводи не бъдат споделени/:
Действително
– посоченият законов текст постановява, че съществуването на временни постройки
/като процесната/ винаги е зависимо от двете условия /изтичане на съответен
срок или липса, съответно - отпадане на съгласие на собственика на терена/. При
отсъствие на едно от тези условия – строежът подлежи на премахване за сметка на
собственика на сградата /без да му се дължи обезщетение/.
Посочената
правна възможност обаче /негативната за собственика на сградата последица по
чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ отм./ се явява приложима само в хипотеза – когато
премахването на съответната временна постройка /за сметка на собственика/ е
било сторено от трето лице със санкцията /разрешението; по предписание/ на
административен орган /в тази насока е изричното правило на пар. 17, ал. 1,
изр. 2-ро от ЗУТ/, а не самоволно от страна на посоченото трето лице - в случая
ответника /каквато е процесната хипотеза/. Само в този конкретен случай /или
при условията на общите – принципни законови хипотези на чл. 109 от ЗС и чл.
80, ал. 1 от ЗЗД, които биха могли да защитят надлежно правата на собственика
на терена спрямо собственика на постройката/ разрушаването /унищожаването/ на
сградата би могло да се окачестви като правомерно /т.е. само такова действие на
ответника би съставлявало основание за освобождаването му от гражданска
отговорност/. В такива хипотези /при поведение на ответника – съобразено с
горните законови текстове/ и самата вреда за собственика /ищеца/ би имала друго
/по – малко/ стойностно изражение: същата би се съизмерила - не със стойността
на цялата постройка като вещ /както е направена оценката по наказателното дело
и по настоящото такова/, а само с вложените средства за премахването на
сградата /при запазване в полза на собственика на стойността на вложените в
строежа материали с възможност същите да бъдат реализирани на пазара/.
С
оглед изложеното: искът следва да бъде уважен – изцяло.
Основателен е и акцесорният
иск:
В полза на ищеца следва да
се присъди /при условията на чл. 86 от ЗЗД във връзка с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/ и
законната лихва върху горната главница за периода след 04.05.11г. /когато е бил
извършен процесния деликт – престъпление/.
Съдът,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Г.М.Ц.
ЕГН ********** да плати на С. Я.Т. ЕГН ********** сумата 48 750 лева
/обезщетение за имуществени вреди/ - на основание чл. 45 от ЗЗД; законната
лихва върху тази сума от 04.05.11г. до цялостното й изплащане и 850 лева –
съдебни разноски /депозит за особен представител и депозит за експертиза/.
ОСЪЖДА Г.М.Ц.
да плати на адв. В. 1 993 лева – адвокатски хонорар по чл. 38 от ЗА.
ОСЪЖДА Г.М.Ц.
да плати на СГС – 1 950 лева държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Решението подлежи
на обжалване пред САС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Председател: