Р Е Ш Е Н И Е
Номер 30 .08.2021г. Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо ГО, 30 състав
На двадесет и пети юни Година 2021
В публичното заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
и секретар Диана Борисова
като разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело N 12905 по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищците М.М. и Й.М. поддържат, че на 09.12.2011г. по ч.гр. д. № 31356 по описа за 2011г. на РС – Горна Оряховица бил издаден изпълнителен лист срещу „Е.С.“ ООД – кредитополучател, „Г.К.1221“ ЕООД - съдлъжник и срещу ищците – като поръчители, за суми, подробно описани в исковата молба. На 13.01.2012г. по молба на „Алфа банк - клон България“, въз основа на издадения изпълнителeн лист било образувано изп. дело № 20127250400011 по описа на ЧСИ В. Г.. Считано от 11.12.2013г. по това изп. дело не са извършвани никакви валидни изпълнителни действия, поради което ищците поискали през 2018г. от ЧСИ да прекрати перемираното по закон изпълнително дело. Поради отказ на ЧСИ да извърши посоченото, ищците предявяват иск по съдебен ред да бъде установено, че правото на принудително изпълнение по посочения изпълнителен лист, е погасено поради изтичане на давността. Искът се насочва срещу „Ю.Б.“ АД – правоприемник на „Алфа банк“ - клон България.
Ответникът
„Ю.Б.“ АД оспорва основателността на претенцията с аргумента, че по процесното
изпълнително дело са искани и извършвани многократно изпълнителни действия,
които са прекъснали както премпцията, така и давностния срок. Навежда доводи и
във връзка с приложимостта на ТР №2/26.06.2015г. по отношение на висящите към
момента на обявяването на решението изпълнителни производства и счита, че от
този момент за кредитора е започнала да тече нова давност.
В
хода на устните състезания поддържа, че доколкото в хода на делото е
установено, че процесното вземане е било цедирано на трето лице още преди
завеждането на исковата молба, то той изобщо няма качеството кредитор, поради
което искът следва да бъде отхвърлен.
Ищецът, на свой ред, поддържа, че не е бил уведомен за цесията, вкл. и към момента, поради което поддържа иска си срещу кредитора, който му е известен, а именно – „Ю.Б.“ АД.
Съдът обсъди доводите на страните и прецени събраните по
делото доказателства, след което приема за установено от фактическа страна следното:
Установява се от приетите по делото
писмени доказателства, вкл. преписа от процесното изп. дело №20127250400011 по
описа на ЧСИВ.Г., че същото е било образувано, въз основа на молба от „Алфа
банка“ АД, чрез „Алфа банка – клон България“ с дата 13.01.2012г. срещу „Е.С.“
ЕООД, „Г.К.– 1221“ ЕООД, Й.Д.М. и М.С.М., за образуване на изп. дело срещу
посочените лица, за принудително събиране на сумите, за които молителят се е
снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417от ГПК, издадена на 09.12.2011г. по ч.гр.д. №3135/2011г. по описа на
ГОРС и изпълнителен лист от същата дата. Съгласно посоченото в изп. лист /на
л.5 от изп. дело/ изброените лица са осъдени солидарно да заплатят на кредитора
„Алфа банка“ АД, както следва:
-
сумата от 89298,47 евро, претендирана част от дължимата
главница по Договор за кредит № 805/2008год. от 30.07.2008 година, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда - 08.12.2011 година
до окончателното плащане;
-
сумата от 16413,58 евро, представляваща просрочена лихва
върху редовна главница за периода от 20.09.2009 год. до 09.11.2011 год.;
-
сумата от 300,00 евро, представляваща такса за обслужване
на заемна сметка за периода от 20.09.2009 год. до 09.11.2011 год.;
-
сумата от 221,38 евро, представляваща такса за обслужване
на кредита за 2010 година;
-
сумата от 217,20 лв., представляваща разноски за връчване
на нотариална покана;
-
сумата от 299,24 лв., представляваща разноски за
застрахователна премия;
-
сумата от 6698,73
лв., представляваща направените по делото разноски, от които 4165,82 лв. за
държавна такса и сумата от 2532,91 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
С молбата е поискано да бъде извършено пълно проучване на имущественото
състояние на длъжниците и да бъдат наложени запори и възбрани на имуществото,
срещу което може да се извърши изпълнение. Направено е изрично искане за
налагане на запор по банковите сметки на длъжниците, както и да бъде наложена
възбрана, насрочен и извършен опис на недвижимия имот, ипотекиран в полза на
банката, за обезпечаване на вземанията й по същия договор за банков кредит.
На 18.01.2012г. ЧСИ е пристъпил към налагане на запори по банковите сметки
на длъжниците, като са изпратени запорни съобщения до различни банки в
страната. По отношение на ищците се установява, че запори са били наложени
върху сметките им напр. в „Банка ДСК“ АД /л. 449 и 451 от изп. дело/, „А.Б.Б.“ АД
/л. 533/ и др. На 23.03.2012г. е наложен запор и върху трудовото възнаграждение
на длъжника М. от „Организация на движението. Паркинги и гаражи“ – гр. Велико
Търново.
След връчването на покани за доброволно изпълнение /08.04.2012г. на ищеца М. -л.689 от изп.д. и 03.07.2012г. на ищеца М. –
л.709 от изп.д/, ЧСИ е пристъпил към насочване на изпълнението към недвижимия
имот, върху който е била учредена договорна ипотека за обезпечаване на
процесните вземания, произтичащи от договор за кредит, а именно УПИ в гр.
Велико Търново, заедно с правото на строеж за построяване на жилищна сграда с
магазини. След поредица от нестанали публични продани, имотът е възложен с постановление
за възлагане от 11.12.2013г., което е влязло в сила на 28.01.2014г., съгласно
отбелязването върху самото постановление.
С молба от 04.03.2015г. /л.1272 от изп. дело/ взискателят е поискал
изпълнението да бъде насочено към недвижими имоти, собственост на длъжника М..
На 16.04.2015г. е била вписана възбрана /л.1344 от изп. дело/ върху
недвижим имот, собственост на длъжника М. – ½ ид. част от гараж №1,
находящ се в гр. В. Търново, ул. „********С молба от 29.05.2015г. взискателят е
поискал насрочване на опис, оценка и изнасяне на публична продан на въпросният
гараж №1, както и налагането на възбрана върху собствените на М. идеални части
от поземлен имот в гр. В. Търново, УПИ 1, кв.336, с площ 177 кв.м.
С молба от 05.06.2015г. взискателят е поискал налагането на запор върху
възнаграждението на М.М., получавано от „Т.И.– 2000“ ЕООД. След изпращането на
запорно съобщение, ЧСИ е уведомен с писмо на л. 1427 от изп. дело, че лицето е
освободено от длъжност поради съкращаване на щата преди получаване на запорното
съобщение. Последвало е налагане на запор върху трудовото възнаграждение на М.
в „З.Х.– В. Търново“ ЕООД, което също е неуспешно, т.к. с писмо на л.1542 от
изп. дело ЧСИ е уведомен, че лицето няма вземания от дружеството.
С молба от 26.10.2015г. взискателят отново е поискал налагането на запор
върху възнагражденията, които М.М. получава като управител на: „Т.К.2000“ ЕООД,
„З.Х.– В. Търново“ ЕООД, „Т.И.2000“ ЕООД /л.1710 от изп. дело/. С разпореждане
от 17.11.2015г. ЧСИ е постановил налагането на запор върху посочените вземания
на длъжника, както и изготвянето на постановление за налагане на глоба на
длъжника за неизпъление на задължения по чл.512, ал.6 от ГПК /запорни съобщения
и постановление за налагане на глоба – л.1813 – 1832 от изп. дело/. По делото
няма данни запорите да са били връчени на третите лица, при което същите са би
повторно изпратени на 01.06.2016г. и наложени на 12.07.2016г. /л.1849 – 1853/. Със
съобщение на л.1861 „Т.К.2000“ ЕООД уведомява ЧСИ, че няма да превежда суми по
наложения запор, с оглед задълженията си по чл.446 от ГПК /защита на
несеквестируемия доход/.
С молба от 15.03.2018г. /л.1891/ взискателят е поискал възобновяване на
принудителните действия по изп. дело и насрочване на опис, оценка и изнасяне на
публична продан на притежаваните от длъжника М.М. недвижими имоти: поземлен
имот в гр. Свищов, ведно с построените в него сгради, както и гараж №1, находящ се в гр. В. Търново, ул. „********Видно
от разпореждане на ЧСИ от 31.05.2018г. на л. 2339 от изп. дело, същият е
пристъпил към принудително изпълнение по отношение на въпросните два имота.
На 24.07.2018г. е извършен опис на недвижим имот, съсобствен между ищеца М.
и Д.Й.М., а именно – 64,348% ид.ч. от дворно място в гр. Свищов, кв.9,
представляващо ПИ с идентификатор 65766.701.117, заедно с построения в него
самостоятелен обект в сграда./протокол за опис на л.2007 от изп. дело/.
От протокол за опис на л.2009 се установява, че насроченият опис по
отношение на недв. имот – гараж №1 – не е извършен.
След съответното обявление и разгласа, първата публична продан на 32,174%
ид.ч. от имота в гр. Свищов е обявена за нестанала с Протокол от 15.01.2019г.
на л. 2243 от изп. дело. Нестанали са и следващите публични продани на имота,
насрочени за 08.04 - 08.05.2019г., 10.09.2019г. – 10.10.2019г./л.2505
от изп. дело/.
От приложеното на л.2266 и сл. от изп. дело Решение от 19.03.2019г. на ВТОС
по ч.гр.д. №674 /2018г. се установява, че подадената от „Т.И.2000“ ЕООД жалба
срещу действията на ЧСИ, с които се насочва принудителното изпълнение срещу описания
по-горе гараж №1 в гр. В. Търново с пр. осн. чл.435, ал.4 от ГПК, е оставена
без уважение.
Установява се от Протокол за опис на л.2317 от изп. дело, че на 06.06.2019г.
ЧСИ е извършил опис на въпросния гараж. На 11.09.2019г. с протокол на ЧСИ на
л.2452 от изп. дело е определена началната цена на имота, след което ЧСИ е
пристъпил към разгласа на публична продан, насрочена за 05.11.2019г. – 05.12.2019г.
С разпореждане от 05.11.2019г. ЧСИ е прекратил публичната продан, поради
ненадлежно уведомяване на длъжника М.М.. Следващата публична продан е насрочена
за 08.01.2020г. до 10.02.2020г., но същата не е проведена, т.к. въз основа на
обезпечителна заповед, издадена от ВТОС по в.ч.гр.д. № 1064/2019г. изпълнението
по отношение на посочения недвижим имот – ½ ид.ч. от гараж№1, е спряно.
С молба от 05.12.2019г. /л.2572от изп. дело/ „ЕОС М.“ ЕООД е уведомил ЧСИ,
че на 29.03.2019г. е сключен договор за цесия между „Ю.Б.“ АД и „ЕОСМ.“ ЕООД,
по силата на който вземането по процесното изп. дело е цедирано от банката на
посоченото дружество. Моли да бъде конституирано като взискател по отношение на
всички длъжници. Моли, заедно със съобщение до длъжника за промяна на
взискателя по делото, ЧСИ да насрочи опис и оценка на движимите вещи, находящи
се на адреса на задълженото лице. Към молбата са приложени бланки на
уведомления за цесията до всички длъжници, за които няма данни да са били
връчени. С разпореждане от 06.02.2020г. на ПЧСИ Г.Б.цесионерът е конституиран
като взискател само по отношение на цедента, а за конституирането му като
взискател по отношение на длъжниците е разпоредено да се пристъпи към връчване
на уведомление за цесията на длъжниците.
При тази фактическа
обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Предявени са
субективно съединени искове с пр. осн. чл.124 вр. с чл.439 ГПК за
признаване на установено в отношенията между ищците и ответника, че правото на
принудително изпълнение по изп. лист от 09.12.2011г., издаден по ч.гр. д. №
31356 по описа за 2011г. на РС – Горна Оряховица, е погасено поради изтичане на
давностния срок.
По допустимостта
на исковете и легитимацията на страните:
В хипотезата на висящ
изпълнителен процес, предявяването на отрицателен установителен иск, че вземането на кредитора
е погасено по давност, цели да установи липса /погасяване/ на
изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след
издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване
на изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Липсата на изпълняемо право
отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Правният интерес
на длъжника произтича от задължението на съдебния изпълнител да зачете силата
на пресъдено нещо по успешно проведения иск и съответно да прекрати
образуваното пред него изпълнително дело при установяване несъществуването на
спорното вземане. Давността е забрана за принудително изпълнение на вземането. В този смисъл,
когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл.
439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а
съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение,
въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността.
Горното налага извода, че легитимирани страни по иска
с пр. осн. чл.439 от ГПК са длъжникът и кредиторът по оспореното вземане, респ.
длъжникът и взискателят по висящото изпълнително дело.
В настоящия случай, първоначалният кредитор е придобил
и качеството на взискател по изпълнителното дело /няма спор между страните, а е
и ноторен фактът, че „Ю.Б.“ АД е правоприемник на посочения в изп. титул
кредитор „Алфа банка – клон България“/. С договор за цесия,
сключен от взискателя и трето за делото лице –„ЕОСМ.“ ЕООД – процесното вземане
е прехвърлено преди датата на завеждане на делото. Няма данни обаче това
прехвърляне да е било съобщено на длъжниците – ищци от цедента, напротив – има
данни по изпълнителното дело, че ЧСИ е констатирал липсата на съобщаване на
длъжниците на извършената цесия. Доколкото и на осн. чл.99, ал.4 от ЗЗД прехвърлянето
има действие за длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от предишния
кредитор, каквото съобщаване в случая липсва, то за ищците и всички трети лица
кредитор на вземането продължава да е „Ю.Б.“ АД, поради което това е и легитимираният
ответник по предявените искове. Дори с голяма степен на условност да се приеме,
че ищците са се уведомили за настъпилото прехвърляне на вземането в хода на
делото, при запознаването си с постъпилия заверен препис от изпълнителното
дело, където се намират доказателства за цесията, то това уведомяване е
настъпило в хода на делото, в който случай то следва да продължи между първоначалните
страни на осн. чл.226, ал.1, който следва да намери приложение в случая /вж.
проф. Ж.С.– „Българско гражданско процесуално право“, девето преработено и
допълнено издание, стр.425.
Мотивиран от горното, съдът намира, че е сезиран с
допустими искове, насочени срещу легитимирания ответник, които следва да бъдат
разгледани по същество.
Давностният
срок за солидарните длъжници , както и срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 – т.нар.
перемпция, тече поотделно за всеки длъжник по изпълнителното дело с оглед
различното им материално и процесуално - правно положение – на осн. чл.125 от ЗЗД по отношение на давностния срок и по аргумент за по-силното основание от
чл. 125 ЗЗД по отношение на перемпцията. Ето защо, настъпването на едни и същи
юридически факти може да има различно правно значение за всеки от ищците,
поради което и претенциите им следва да бъдат разгледани поотделно.
По предявения
от ищеца М. иск:
Погасителната
давност за вземанията по издадената срещу ищеца М. заповед за изпълнение е
започнала да тече от нейното стабилизиране /заповедта е връчена на 08.04.2012г.,
като по делото нито се твърди, нито се доказва в срока по ГПК срещу заповедта
да е било депозирано възражение/. Тази давност е винаги петгодишна. От момента
на образуване на изпълнителното дело, давността е спряла да тече, поради
следните съображения:
Поставя се въпросът от кой момент поражда действие
отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания
по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. На съда е
служебно известно, че по този въпрос е образувано тълкувателно дело №3/2020г.
на ОСГТК на ВКС, като понастоящем по делото не е постановено тълкувателно
решение. Ето защо, съдът е свободен сам да съобрази кое от двете съществуващи в
съдебната практика становища приема за правилно и да реши спора съобразно
дадения от него отговор на така поставения въпрос.
Част от съдебни състави застъпват тезата, че
отмяната на ППВС № 3/1980 г. има обратно действие, поради което давността върху
вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., тече от
момента на последното валидно изпълнително действие, тъй като давност в
изпълнителния процес тече.
Според второто становище, намерило израз напр. в Решение
№ 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение № 51/21.02.2019 г. по гр.д. №
2917/2018 г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение №252/ 17.02.2020 година по гр. дело № 1609/2019 на ВКС,
Трето ГО, когато се касае до първоначално приети тълкувателни решения и
постановления, те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от
момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още
тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след
издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната
норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите
условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов
тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна
норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма
подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е
постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага
и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако
преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти,
които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили
правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед
обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В
противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен
акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа
на изрична разпоредба за това. За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015
г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените
по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното
тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на
изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на
приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо
тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес),
погасителната давност е спряла.
Настоящият съдебен състав споделя второто
становище, защото намира, че то в пълна степен се доближава до разбирането, че не
може да бъде изисквано от правните субекти да съобразяват действията си с
тълкувателен акт, който все още не е действащ. Когато те са съобразили своето
поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна
норма, не може с обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с
неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност. Затова
следва да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в
който са постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване на
новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които за от значение за
съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си
последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците.
Както доктрината, така и съдебната практика
несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в
случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия
в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК , поради т. нар. „перемпция“ и то по силата
на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този
смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно
датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези
случаи (според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това
е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата,
предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по
чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен
(двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане срокът й е всякога пет
години (чл. 117, ал. 2 ГПК). В този смисъл -
Решение №252/ 17.02.2020 година по гр. дело № 1609/2019 на ВКС, Трето ГО.
След отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена
с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
перемпцията е без значение за прекъсването на давността, т.к. съгласно
постановките на посоченото тълкувателно решение давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение, а с решение
№37/24.02.2021г. на ВКС, IV ГП по гр. д. № 1747/2020г. допълнително е
разяснено, че прекъсването става с обратна сила – от датата на искането от
страна на взискателя за прилагане на съответния способ, ако междувременно
давността е изтекла.
Ето защо, за да се определи точно периодът, в който давност не е текла по
отношение на ищеца М., следва да се отговори на въпроса дали не е настъпила
перемпция на изпълнителното производство в някакъв момент и ако да – кога
точно. Отговорът на този въпрос е съществен,
защото с оглед възприетото по-горе становище, следва да се приеме, че за
периода, в който срещу ищеца е било налице висящо изпълнително производство и
ако този период се разпростира преди 26.06.2015 г.,
давност няма да е текла. Ако изпълнителното производство се е перемирало /тоест
било е прекратено по силата на закона/, то от датата на настъпване на
перемпцията ще зависи от кога започва да тече новата давност за вземането. Ако
фактите, необходими за настъпване на перемпцията са се осъществили при
действието на ППВС № 3/18.11.1980 г.,
тоест преди 26.06.2015 г., то новата давност ще започне да тече
от от датата на изтичане на двугодишния
срок. Ако перемпцията е настъпила след 26.06.2015 г., следва да се приложат постановките на
тълкувателното решение и да се приеме, че новата давност е започнала да тече от
последното валидно изпълнително действие. Ако последното валидно изп. действие
обаче също е извършено преди 26.06.2015 г., следва да се приеме, че до тази
дата давността не е текла и новата давност е започнала да тече от 26.06.2015г.
Установява
се по безспорен начин от приетите писмени доказателства по делото, че непосредствено
след образуването на изп. дело взискателят е искал и са били приложени от ЧСИ
изп. способи по отношение на ищеца М., а именно – налагането на запори.
Последното изпълнително действие, поискано от взискателя и извършено от
съдебния изпълнител, което прекъсва течението на срока за перемиране на
изпълнителното производство, е публичната продан на недвижимия имот, върху
който е била учредена договорна ипотека за обезпечаване на вземанията по
процесния договор за кредит. Доколкото ипотеката обезпечава вземанията на
банката спрямо всеки един от длъжниците, прилагането на този изпълнителен
способ прекъсва течението на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК по отношение на
всички длъжници по делото, вкл. и по отношение на ищеца. Двугодишният срок на
перемпцията тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение, т.е.
осъществяването на всички принудителни способи е приключило със или без успех,
не се извършва доброволно изпълнение или е поискано прилагането на изпълнителен
способ, но той не може да бъде приложен поради липса на съдействие от страна на
взискателя – напр. защото не внася необходимите за това такси. В конкретния
случай, по отношение на ищеца М. този срок е започнал да тече от влизането в
сила на Постановлението за възлагане на посочения по горе недвижим имот,
послужил за обезпечение на банковия кредит, което видно от отбелязването върху
самото постановление, е станало на 28.01.2014г. Няма никакви данни по делото, а
няма и твърдения от страна на ответника, след тази дата по отношение на ищеца М.
да са искани или прилагани каквито и да било изп. способи, а прилаганите такива
са били по отношение на други длъжници по делото. Ето защо, двугодишният срок е
изтекъл на 28.01.2016г. и към тази дата изпълнителното производство по
отношение на ищеца М. се е перемирало, като липсата на постановление на ЧСИ за
прекратяване на същото е без правно значение.
Следователно,
доколкото перемпцията е настъпила при действието на ТР №
2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, би следвало да се приеме, че давността е била
прекъсната с последното надлежно извършено изпълнително действие. В случая, по
отношение на ищеца М., това е публичната продан, приключила с постановлението
за възлагане, влязло в сила на 28.01.2014г. Съгласно задължителните указания на
същото тълкувателно решение, когато осъществяването на способа става чрез
отделни процесуални действия, както е при публичната продан, всяко от тях
прекъсва давността последователно – възбрана, опис и оценка, насрочване на
проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения, провеждане на
наддаване и т.н. – до влизане в сила на постановлението за възлагане. Ето защо,
би следвало да се приеме, че новият давностен срок е започнал да тече от 29.01.2014г.
– датата след влизането на постановлението за възлагане в сила.
Доколкото
обаче тази дата е преди отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10
от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, налага се
изводът, че новата давност за вземането не
текла до 26.06.2015г. и е започнала да тече от тази дата, като е изтекла
на 26.06.2020г., тъй като не се установява, а не се и твърди, по отношение на
ищеца М. през този периода да са били искани от взискателя, респ. приложени от
ЧСИ каквито и да било изпълнителни
способи. Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
По
иска на ищеца М.М.:
Важат
вече изложените по-горе становища по въпросите относно момента, от който
поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както за значението на
перемпцията и момента на настъпването й с оглед определянето на момента, от
който тече новата погасителна давност.
По
отношение на ищеца М. давност също не е текла за процесните вземания до
26.06.2015г. по силата на самото обстоятелство, че за тях е било образувано
изпълнително производство. След тази дата давността е продължила да тече, но е била
прекъсната последователно и многократно с предприетите по отношение на този
длъжник множество изпълнителни действия, подробно описани по-горе, при
установяване на спора от фактическа страна, а именно – налагането на запор
върху трудовото му възнаграждение в „З.Х.– В. Търново“ ЕООД, налагането на
12.07.2016г. на запори върху възнагражденията, които ищецът е получавал като
управител на посочените търговски дружества, като и върху трудовото му
възнаграждение в „ Т.К.2000“ ЕООД, описът на недвижим имот, извършен на
24.07.2018г. по искане на взискателя от 15.03.2018г., описът на недвижим имот
от 06.06.2019г. и т.н. Перемпция на изпълнителното производство по отношение на
този ищец също не е настъпила в нито един момент – нито преди, нито след 26.06.2015г.,
т.к. се установява безспорно от приетите доказателства по делото, подробно
обсъдени по-горе, че взискателят е бил активен и редовно е искал прилагането на
изпълнителни способи спрямо този длъжник. Не се установява в нито един момент
да е налице двугодишен период, в който взискателят да не е поискал прилагането на изпълнителни способи
спрямо М.М., като в същия период да не са били осъществявани поисканите
предходни изпълнителни способи, за да се наложи изводът, че взискателят не е
проявявал необходимата за това процесуална активност и делото се е перемирало
по силата на закона. По-конкретно, съдът не споделя виждането на ищеца,
застъпено както в исковата молба, така и в хода на делото по същество, че
последното валидно изп. действие, предприето по отношение на него, е извършено
с Постановлението за възлагане от 11.12.2013г. На първо място, релевантната
дата на изпълнителното действие е не датата на обявяване на самото
Постановление за възлагане, а датата на неговото влизане в сила, която в случая
е 28.01.2014г. Още на 04.03.2015г. взискателят е поискал насочване на
принудителното изпълнение към недвижими имоти, собственост на длъжника М., на
16.04.2015г. е вписана възбрана, последвало е налагане на запори през 2015 и
2016г., през 2018г. е пристъпил към изпълнение върху недивжими имоти,
собственост на М. – по молба на взискателя от 15.03.2018г. Прилагането на всеки
способ и всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ – опис,
оценка, разгласа на публичната продан и т.н. – е прекъсвало давността по
отношение на длъжника М.. Това е така, защото под „валидно“ изп. действие по
смисъла на тълкувателното решение следва да се разбира такова, което е
извършено, съгласно предвижданията на закона, и не е било отменено по
съответния за това ред. Дали изпълнителното действие е било успешно и е довело
до постъпването на суми, не може да е факт от значение при преценката за
неговата валидност. Затова валидни изпълнителни действия са включително и
наложеният запор по банкова сметка ***, вследствие на който по сметка на ЧСИ не
са постъпили средства, отделните действия, които изграждат способа публична
продан, обявена за нестанала и т.н.
Ето
защо, съдът констатира, че по отношение на ищеца М. не са настъпили фактите,
които биха довели нито до перемпция на изпълнителното производство, нито до
погасяване на вземанията по давност. Последното прекъсване на давността е
извършено с описването на 06.06.2019г. на гараж №1, след което изпълнението е
спряно въз основа на обезпечителна заповед. Съдът намира, че това води и до
спиране течението на давността, т.к. взискателят не може да действа по причина,
която е вън от неговия контрол и преценка. Ето защо, към датата на исковата
молба давността не е изтекла, искът е неоснователен и следва да бъде оставен
без уважение.
По
разноските:
При
този изход на спора, на адв. С.М. следва да се присъди адв. възнаграждение по
чл.38, ал.1,т.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК. Съдът приема, че материалният
интерес на делото възлиза на сбора от сумите, посочени в изпълнителния лист,
без начислените законна лихва и разноски
на ЧСИ, или общо сума в размер на 214 989,70лв., поради което определя по
реда на НМРАВ размер на дължимото адвокатско възнаграждение на адв. М. сума в
размер на 5 829,79 лв.
Ответникът,
на осн. чл.78, ал.3 от ГПК, също има право на разноски, съразмерно с
отхвърления иск, но в тази връзка нито е отправено искане за тяхното
присъждане, нито са представени доказателства за извършването им.
Ето
защо, следва да се присъди само адв. възнаграждение на адв. М. в горепосочения
размер.
Доколкото
ищецът М. е бил освободен от държавна такса по делото, на осн. чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 8 599,59 лв. по
сметка на съда.
Така мотивиран,
съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
предявен от Й.Д.М. *** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******* иск с пр. осн. чл.124 вр. чл.439 от ГПК, че е погасено по давност правото на принудително изпълнение по отношение
на ищеца на вземане по заповед за незабавно изпълнение и изп. лист от
09.12.2011г., издадени от Горнооряховския районен съд по ч.гр.д. №3135/2011г., за което е
образувано изп. дело № 20127250400011 по описа на ЧСИВ.Г., рег. №725 на НК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.С.М. *** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******
, иск с пр. осн. чл.124 вр. чл.439 от ГПК за признаване на установено в
отношенията между страните, че правото на принудително изпълнение на вземане по заповед за незабавно изпълнение и
изп. лист от 09.12.2011г., издадени от Горнооряховския районен съд по ч.гр.д.
№3135/2011г., за което е образувано изп. дело № 20127250400011 по
описа на ЧСИВ.Г., рег. №725 на НК, е погасено по давност.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД да заплати на адв. С.И.М. с личен номер ****** и адрес на
кантората гр. София, бул. „П.Е.“ №****сумата от 5 829,79 лв. лв. – адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД да заплати по сметка на СГС сумата от 8 599,59 лв. – държавна такса на осн. чл.78, ал.6 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.