РЕШЕНИЕ
№ 21628
гр. София, 28.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20231110136902 по описа за 2023 година
ЮЛ е предявило срещу К. Л. В. установителни искове по реда на чл. 422
ГПК с правна квалификация чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за
признаване на установено, че К. Л. В. дължи на ищеца сумата от 5143.17 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № ******* от
10.12.2015 г., сключен между К. Л. В. и ЮЛ, вземанията по който са били
прехвърлени на ЮЛ, ведно със законна лихва за период от 21.06.2022 г. до
изплащане на вземането, сумата от 406.84 лв., представляваща договорна
лихва за период от 10.12.2015 г. до 19.12.2016 г.,за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по гр. д. № 33320/2022 г. по описа на СРС, 39 състав.
Ищецът твърди, че на 10.12.2015 г. ответникът е сключил с ЮЛ договор
№ *******, в резултат на който на ответника му бил предоставен кредит на
стойност 5000 лв., като крайния срок за погасяване на кредита бил 01.12.2020
г. Вземанията по договора за кредит били прехвърлени на ЮЛ по силата на
договор за цесия от 19.12.2016 г. Длъжникът бил уведомен за извършената
цесия съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД с уведомлението изпратено по пощата, като
в условията на евентуалност ответникът да се уведомява за извършената
цесия посредством приложеното уведомление към исковата молба.
Ответникът не бил изпълнил задълженията си по договора за кредит.
Претендира разноски. Пред съда процесуалният представител на ищеца
поддържа исковата молба, претендира разноски, за което представя списък по
чл. 80 от ГПК.
В законоустановения срок ответникът е подал отговор на исковата молба,
чрез назначения си особен представител, с който се оспорват предявените
искове като недопустимо и неоснователни. Ответникът не бил надлежно
уведомен за извършената цесия, доколкото исковата молба и приложенията
били получени от особения представител, поради което и цесията не била
породила действие. Посочва се, че договора за кредит бил недействителен,
тъй като била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и не се
1
установявало как се формирал лихвения процент. Не се установявало и как
бил формиран ГПР по договора, поради което договорът се явявал
недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК. Прави се възражение за
погасяването на задълженията по давност. Пред съда особеният представител
на ответника поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Представен е и делото договор за потребителски паричен кредит №
******* от 10.12.2015 г., сключен между ЮЛ и К. Л. В., по силата на който на
К. Л. В. е предоставен заемна сума в размер на 5000 лв. за срок за погасяване
на кредита 60 месеца. Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната
на шестдесет вноски от по 123.78 лв., а последната е 123.97 лв., като е посочен
размерът на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 12.49 %, като
годишния размер на разходите е посочен в размер на 14.61 %. Съгласно
договора е предвидена такса за разглеждане на кредит в размер на 150 лв.,
както и застрахователна премия в размер на 347.01 лв., като общата дължима
сума по кредита била 7426.99 лв. По делото е представен и погасителен план
на месечните погасителни вноски подписани от ответника.
Представени са и Общи условия за отпускане на потребителски кредит в
евро или лева от ЮЛ, в който е обективирана сертификат за застраховка
******* пакет „Б“ № *******.
Представено е уведомление за извършено прехвърляне на вземания от
ЮЛ, чрез ЮЛ, съгласно което ищецът, в качеството си на пълномощник на
ЮЛ, уведомява ответника, че на основание договор за прехвърляне на
парични вземания от 19.12.2016 г. и приложение № 1 към него, сключен
между ЮЛ и ЮЛ, е прехвърлило на ЮЛ изцяло вземанията произтичащи от
договор за потребителски паричен кредит № *******.
По делото е представен договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 19.12.2016 г., сключен между ЮЛ, като цедент и ЮЛ в качеството му на
цесионер, по силата на който цедентът прехвърля и продава съгласно чл. 2.1 от
рамков договор от 24.11.2015 г., заедно със съпътстващите гаранции на
цесионера портфолио от необслужени от длъжниците вземания за период от
над 180 дни просрочие съгласно чл. 2.2 от рамков договор от 24.11.2015 г.,
произхождащи от договори за потребителски кредити, сключени от цедента с
физически лица, като продадените и прехвърлени вземания били описани в
приложение 1 към договора за цесия, което представлявало неразделна част от
него, и се отнасят за дата 19.12.2016 г.
Съгласно приложение № 1 от 19.12.2016 г. към индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания между ЮЛ и ЮЛ от 19.12.2016 г., е
посочен договор ******* с длъжник К. Л. В. и общо задължение в размер на
5550.01 лв.
Представено е приложение № 2 от 19.12.2016 г. приемо-предавателен
протокол към договор за продажба и прехвърляне на вземания между ЮЛ и
ЮЛ от 19.12.2016 г., съгласно който протокол се потвърждава от цедента и
цесионера, че наличните договори за кредит и другите документи били
прехвърлени на цесионера към датата на подписването му.
Представеното е пълномощно, от което се установява, че ЮЛ е
упълномощен от ЮЛ да уведоми от името на ЮЛ всички длъжници по всички
вземания на дружеството, които ЮЛ е цедирало с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 19.12.2016 г., като изрично е посочена и
2
ответницата К. Л. В..
Приложено и потвърждение от ЮЛ на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за
извършване на цесия на всички вземания, цедирани от ЮЛ на ЮЛ, съгласно
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.12.2016 г., които са
индивидуализирани в приложение № 1, представляващо неразделна част от
договора.
От представеното платежно нареждане от 10.12.2015 г. се установява, че
ЮЛ е превело на К. Л. В. по банковата сметка посочена в договор за
потребителски паричен кредит № ******* от 10.12.2015 г., сумата от 5000 лв.,
с посочено основание паричен заем *******.
По делото не се спори, а и от представения договор за потребителски
паричен кредит № ******* от 10.12.2015 г., се установява, че между К. Л. В.,
като кредитополучател и ЮЛ, като кредитодател е налице облигационна
връзка по договор за кредит, по силата на който на ответника е предоставен
кредит в размер на 5000 лв., за срок за погасяване на кредита 60 месеца и
фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 12.49 %. Не се спори, че
съгласно договора била предвидена такса за разглеждане на кредит в размер на
150 лв., както и застрахователна премия в размер на 347.01 лв., които суми
били начислени като главници, поради което общия размер на главницата бил
5497.01 лв. Съгласно представената от страна на ищеца молба от 11.10.2023 г.
се установява, че размерът на заплатените суми от страна на ответника по
договора за кредит били 622.44 лв. Така декларираното обстоятелство
представлява по своя характер признание на неизгоден за страната факт, който
се цени от настоящият състав по реда на чл. 175 от ГПК с оглед останалите
данни по делото съдът приема, че то отговаря на истината.
От представения договор за продажба и прехвърляне на вземания от
19.12.2016 г., сключен между ЮЛ, като цедент и ЮЛ в качеството му на
цесионер, от приложение № 1 от 19.12.2016 г. към индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания между ЮЛ и ЮЛ от 19.12.2016 г., от
представеното потвърждение от ЮЛ за сключена цесия на основание чл. 99,
ал. 3 ЗЗД, се установи и обстоятелството, че ЮЛ е прехвърлило на ЮЛ
вземането си срещу К. Л. В. по процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това, като предишният кредитор е длъжен да съобщи
на длъжника за прехвърлянето. Нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД постановява, че
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, от
деня, в който е то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Следователно, докато длъжникът не бъде уведомен от предишния си кредитор
за извършената цесия, последният остава титуляр на вземането. Правата по
цесията преминават върху цесионера със сключването на договора за
прехвърляне на вземането, но това прехвърляне има действие спрямо
длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. При
това, релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от цедента, но не и от цесионера. В тази връзка следва
да се отбележи обаче, че в закона липсва забрана цедентът да делегира правата
си по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто е и настоящият
случай. По делото е представено пълномощно, с които ищецът е надлежно
упълномощен да уведоми длъжника от името на цедента за извършеното
прехвърляне на вземането. Касае се за упълномощаване за извършване на
самото уведомяване. Тъй като съобщаването не е лично непрехвърлимо право,
няма законова пречка извършването на това действие да бъде възложено на
представител, в това число и на последващия цесионер, като при наличието на
такова упълномощаване цесионерът действа спрямо длъжника не от свое име,
а от името на представлявания от него цедент и именно това му качество е
релевантно. При това, упълномощаването следва да е оповестено, т. е.
3
длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на представителя, трябва
да бъде известен, че правното действие се извършва от името и за сметка на
цедента, като законът не поставя специални изисквания за начина, по който
следва да бъде извършено уведомяването, нито е определен срок за това.
С оглед горните съображения съдът намира, че уведомяването,
извършено от ищеца, действал като пълномощник на цедента е породило
правните си последици и цесията от 19.12.2016 г. има действие по отношение
на ответника. По делото е представено пълномощно, съгласно което ищецът е
упълномощен от ЮЛ да уведоми от името на последното, всички длъжници
по всички вземания на дружеството, които ЮЛ е цедирало, съгласно договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 19.12.2016 г., включени в
приложение № 1 подписано между страните. По делото не са представени
доказателства ответникът да е бил уведомен за извършената цесия преди
завеждане на делото, но доколкото договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 19.12.2016 г., приложение № 1 от 19.12.2016 към договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 19.12.2016 г., потвърждение от ЮЛ за
сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, пълномощно, както и
уведомление за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД са приложени към исковата молба
и са надлежно връчени на ответника, когато същият е получил
разпореждането по чл. 131 ГПК с препис от исковата молба и приложенията
към нея, поради което съдът приема, че от този момент ответникът е получил
уведомлението за извършената цесия. В тази връзка е налице съдебна
практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение №
78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., съгласно която, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия
спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК. С посочените решения на ВКС е
прието също така, че извършеното по този начин уведомление за цесията,
макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от
значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването
на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената
съдебна практика обстоятелството, че ответникът е получил с преписа на
исковата молба и уведомление за извършената цесия на вземането, то на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от
значение за спорното право следва да бъде съобразен от настоящия състав при
постановяване на решението.
В тази връзка неоснователно е възражението на ответника, че ответникът
не следвало да се счита за уведомен за извършената цесия, поради липса на
уведомление, тъй като същото било получено от особения представител, а не
от длъжника. Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Връчването на
книжа и документи на особения представител по чл. 47 от ГПК ще има
същото действие както и връчването на упълномощен представител, т. е.
връчването ще породи предвиденото в закона процесуално действие, но ако от
него произтичат и материални последици те ще се считат валидно настъпили.
В тези случаи съобщаването на цесията настъпва от момента на връчването на
исковата молба на ответника, като връчването на упълномощен представител
също поражда такИ. последици. Доколкото правомощията на упълномощения
процесуален представител на страната са идентични с тези на особения
представител по чл. 47 от ГПК връчването на исковата молба или документът,
с който се съобщава за извършената цесия на този представител има същите
4
последици както връчването на упълномощен такъв, в който смисъл е
решение № 198/18.01.2019 година, постановено по т. д. № 193/2018 година и
решение № 86/27.10.2020 година, постановено по т. д. № 2118/2019 година,
двете по описа на ВКС, ТК, І т. о. Обратното би довело до невъзможност на
ищеца да осъществи правата си, тъй като при невъзможност да узнае адреса
на ответника, не може да съобщи за извършената цесия.
Настоящият състав намира, че договор за потребителски паричен кредит
№ ******* от 10.12.2015 г. е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ответник е физическо лице, което използва заетата
сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба
на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и
не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради
това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от ДиректИ. 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на
клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ищеца, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че клаузите от договора
са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че е клаузи не
са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им
на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената такса за разглеждане на
кредита, както и застрахователната премия, включени в общия размер на
задължението като главница съставляват разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР,
съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Дефиницията
5
на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на ДиректИ. 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на ДиректИ. 87/102/ЕИО на
Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ищеца е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за разглеждане на кредита и
застрахователната премия. Плащането на тези суми не е отразено като разход
при формирането на оповестения ГПР, въпреки че са включени в общия дълг.
По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на
всички разходи по кредита. По делото се установи, че получаването на
кредита при предлаганите условия включва заплащането на такса за
разглеждане на кредита и застрахователната премия. Следователно тази суми
съставляват разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на тези
разходи в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от това
нарушение е недействителност на договор за потребителски паричен кредит
№ ******* от 10.12.2015 г., съгласно нормата на чл. 22 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД,
6
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.
55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този
смисъл решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г. и
решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесния
договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В случая
между страните по делото е налице договор за потребителски кредит, по който
съгласно приетите по делото доказателства на ответника му е била
предоставена сумата по процесния договор за кредит. В случая с оглед на
изложените по-горе мотиви е установена недействителност на договора,
поради което в производството по предявения иск с правно основание чл. 79
ЗЗД следва да бъде присъдена само чистата стойност на кредита, без
дължимите лихви и други разходи. А след като цедентът не е титуляр на
прехвърлените вземания за възнаградителна лихва, мораторна лихва и
възнаграждение за поръчителство, то договорът за цесия не е породил
транслативен ефект и тези вземания не са преминали в правната сфера на
цесионера – ищец, поради което и последният не се легитимира като техен
носител. В случая не се спори, че К. Л. В. била извършила плащания по
процесния договор за кредит в размер на 622.44 лв. Същевременно съдът
приема, че кредиторът не би могъл да осъществи прихващане на
изпълнението с несъществуващите задължения за такси за допълнителни
услуги и възнаградителна лихва, поради което със заплатената от ответника
сума в общ размер на 622.44 лв. е възможно погасяване само на валидно
възникналите задължения за главница. С оглед на гореизложеното
предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява
основателен за сумата от 4377.56 лв., като за разликата до пълния претендиран
размер от 5143.17 лв., следва да се отхвърли, като следва да се отхвърлят и
останалите предявени искове.
С оглед на частичната основателност на исковите претенции следва да
бъде разгледано възражението за давност. По отношение на главницата
настоящият състав намира, че съгласно трайно установената съдебна практика
- решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК,
решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК/
уговорката за връщане на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания.
Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие
на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части-аргумент
за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не трансформира този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора. При договора за заем/кредит е налице неделимо плащане и
договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора
в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора, поради което е приложим е общият петгодишен давностен срок по
чл. 110 ЗЗД.
7
Съгласно тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г., постановено по
тълк. д. № 3/2023 г. на ВКС, ОСГТК при уговорено погасяване на паричното
задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният
срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви
започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на
съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем
давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент
падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В случая с оглед на
гореизложеното първите седем вноски за периода от 01.01.2016 г. до
01.07.2016 г. са погасени изцяло чрез плащане, като осмата вноска на
01.08.2016 г. е погасена частично поради плащане. В случая с оглед правилото
на чл. 422, ал. 1 от ГПК искът се смята предявен на 21.06.2022 г. и при
прилагане на изложените по-горе принципи част от задълженията за
процесния, а именно за периода от 01.08.2016 г. до 01.06.2017 г. на стойност
788.30 лв. от общото задължение са погасени по давност изчислена по реда на
чл. 162 от ГПК. Предвид изложеното съдът намира, че непогасени по давност
са задължения за главница в размер на 3589.26 лв. за периода от 01.07.2017 г.
до 01.12.2020 г.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК заявителят
/ищец/ има право на направените от него разноски в двете производства, като
ищецът претендира сумите от 111 лв. държавна такса в исковото производство,
100 лв. юрисконсултско възнаграждение в исковото производство определено
на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, 500 лв. депозит за особен представител, 111
лв. платена държавна такса в заповедното производство и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство определено на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. С оглед частичната основателност на исковите
претенции на ищецът следва да му бъде присъдена сумата в размер на 563.93
лв.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове от ЮЛ, ЕИК
************* със седалище и адрес на управление *************** срещу
К. Л. В., ЕГН **********, с адрес: ***************, по реда на чл. 240, ал. 1
и ал. 2 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че К. Л. В. дължи на ЮЛ, сумата в размер сумата
от 3589.26 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит
№ ******* от 10.12.2015 г. за периода от 01.07.2017 г. до 01.12.2020 г.,
сключен между К. Л. В. и ЮЛ, вземанията по който са били прехвърлени на
ЮЛ, ведно със законна лихва за период от 21.06.2022 г. до изплащане на
вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по гр. д. №
33320/2022 г. по описа на СРС, 39 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница
над уважения размер от 3589.26 лв., до пълния претендиран размер от 5143.17
лв., ведно със законна лихва за период от 21.06.2022 г. до изплащане на
вземането, за периода от 01.01.2016 г. до 01.06.2017 г., както и иска за сумата
от 406.84 лв., представляваща договорна лихва за период от 10.12.2015 г. до
19.12.2016 г.
ОСЪЖДА К. Л. В., ЕГН **********, с адрес: *******************, да
8
заплати на ЮЛ, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
******************, на основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК сумата в
размер на 563.93 лв. разноски в исковото и заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9