Жалбоподателят обжалва разпореждането като неправилно и незаконосъобразно. Изтъква, че при постановяването му съдът не е приложил правилно разпоредбите, касаещи заповедното производство и трайната съдебна практика, тъй като съгласно ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, претенцията на „ПРОФИ КРЕДИТ България”ЕООД е достатъчно индивидуализирана по основание и размер, за да може ответникът по образуваното ч.гр.дело да вземе мотивирано решение дали за възрази на дължимостта на вземането.

            Развивайки разсъждения относно същността на заповедното производство поддържа, че заповедният съд не разполага с правомощията на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Изтъква, че нито Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредити, нито Директива 2009/22 за исковете за установяване на нарушения  с цел защита интересите на потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да задължават националните юрисдикции да обявят служебно нищожността на отделни клаузи, като съдържащата се в процесния договор. Като цитира решение на СЕС С-427/11 и СЕС С-243/08 на СЕС твърди, че ако съдът служебно установи основания за нищожност, следва да даде възможност на страните да вземат становище по нея, като, след като бъде уведомен, потребителят може да се откаже от защитата, в случай, че националното право го допуска. В рамките на едностранното заповедно производство, с оглед целената от него бързина и опростеност на процеса, липсва процесуална възможност за провеждането на този квази-процес относно процеса.

С молба от 11.10.2019 г. заявителят е уточнил размера на вземането си, като е посочил, че на длъжника е отпусната сума в размер на 800.00 лева, от която по главницата е погасена сума в размер на 439.50 лева, остатъкът за главница е 360.55 лв. Договорното възнаграждение по заема е предварително определено в погасителния план и е в размер на 387.04 лева, а само неплатеното е в размер на 84.64 лева. Посочил е, че ГПР е 49.90%, ГЛП- 41.17% и лихвен процент на ден- 0.11%.Във връзка със сключеното между страните Споразумение  за предоставяне на допълнителен пакет услуги сочи, че длъжникът дължи възнаграждение в размер на 799.92 лева, от което е платена сума в размер на 500.10 лева и остава да бъдат погасени 299.82 лева.

Частната жалба е неоснователна.

Тъй като договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ЗПК), нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. В чл.33,ал.1 е уредено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал.2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Тъй като срокът на договора е изтекъл, кредитополучателят дължи на кредитора непогасения остатък от предоставената парична сума (главницата) и законната лихва за забавеното плащане от датата на забава до изтичане срока на договора.На кредитора се дължи и възнаградителна лихва, тъй като длъжникът е ползвал заемната сума през целия срок на договора.

Съдът намира, обаче, че посоченото възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги противоречи на закона.

В уточняващата молба заявителят е отразил, че сключването на допълнително споразумение е опционно, по избор на потребителя, и зависи единствено от неговата воля дали желае искането му за кредита да бъде разгледано в най-кратни срокове, и дали желае да има възможност да отлага плащането на вноски, да променя датата на падежа, да получава бързо и лесно допълнителни парични средства и не е цена на услугите, а е възможност (опция) длъжникът да поиска промяна в договора за кредит във всеки момент на действие на договора. В заявлението е посочено обаче, че плащането на това възнаграждение е включено в общия размер на месечната вноска по кредита.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че с оглед изложеното по-горе за нищожност на посочените клаузи на договора  и извършените плащания от страна на длъжника, остатъкът от задължението на заемателя не съответства на посочения в заявлението размер, а е значително по-малък, но това е предмет на исковото производство.

Предвид гореизложеното настоящият състав приема, че атакуваното разпореждане на РС- Ловеч в обжалваната част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Водим от изложените съображения, съдът

                                 О П Р Е Д Е Л И :

Определението не подлежи на касационно обжалване.

             ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: