Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести
март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа
докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 8134по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 290925 от 11.12.2017 г., постановено по гр. д. № 58412/2017
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 48-ми
състав, първоинстанционният съдебен състав е признал за установено, че Й.Н.С.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, сума в размер на 1892,58 лева,
представляваща цена доставена топлинна енергия в периода от 01.05.2014 г. – 30.06.2016 г. в топлоснабден имот – апартамент 26, находящ се в град София, ж.к. „*******, абонатен № 295371, ведно със
законната лихва от 15.12.2016 г. до окончателното погасяване на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.01.2017
г. по ч.гр.д. №73369/2016 г. по описа на СРС, като е отхвърлил предявената срещу ответника искова
претенция с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 203,69 лв. ,
представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 06.12.2016 г.
С посоченото съдебно решение Й.Н.С. е осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 364,54 лв., представляваща
разноски в исковото производство, и сума в размер на 311,75 лв. – разноски в
заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната
на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в частта, в която е уважена исковата
претенция с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна
жалба от Й.Н.С.. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност
на първоинстанционното решение в обжалваната част. На първо място се сочи,
че неправилно първоинстанционният съд приел за доказана по основание и размер
исковата претенция за главница, тъй като по делото не е доказано реално
потребеното количество топлинна енергия в имота. В тази връзка с твърди, че
заключението на съдебно-техническата експертиза (СТЕ) е изготвено изцяло въз
основа на данни, изходящи от ищеца, без същите да бъдат доказани по несъмнен
начин. На следващо място се твърди, че приспадане и добавяне на суми по
изравнителни сметки към фактури може да става единствено и само със съгласие на
потребителя на топлинна енергия, каквото не е доказано да е налице за имота.
Поддържа се и че по делото липсват доказателства, касаещи наличието на
монтирани уреди за отчитане на консумираната топлинна енергия и евентуално
тяхната изправност, което се твърди да е самостоятелно основание за отхвърляне
на исковата претенция. Излагат се и доводи, че претендираните от ищеца суми за
топлоенергия са недължими, тъй като не е открита законна партида за имота,
доколкото по делото липсвали данни ответникът да е подал декларация за
откриване на персонална партида за него. Съобразно изложеното се иска първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваната част. Не се претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД. На 05.03.2019 г. е
постъпила молба от въззиваемата страна, с която заявява, че не възразява делото
да се гледа в отсъствие на техен представител, претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение, прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
5 ГПК и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.
Третото
лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Първоинстанционното
решение е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство в частта, в
която първоинстанционният съд е уважил предявеният срещу него положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл.
149 ЗЕ. Следователно, в необжалваната отхвърлителна част решението е влязло в
сила.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС).
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
При
постановяване на oбжалвания
съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба
оплаквания, същото е и правилно в атакуваната част, като
въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във
връзка с непреклудираните възражения и доводите, изложени в жалбата,
въззивният съд намира следното:
Предмет на
въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта, в която
първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от ищеца срещу ответника
положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, сумата от 1892,58 лева, представляваща цена доставена топлинна енергия в периода от 01.05.2014 г. – 30.06.2016 г. в
топлоснабден имот – апартамент 26, находящ се в град София, ж.к. „*******, абонатен № 295371.
За основателност на предявената искова претенция с посоченото правно
основание, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие
на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и размер на
претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на
топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната
енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
Не е спорно и
от представените писмени доказателства – удостоверение за наследници от
07.04.2014 г., договор за покупко-продажба на жилице от 25.02.1993 г. и
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 17.09.2014 г. (л. 15 и
сл. от делото пред СРС) се установява, че въззивника Й.Н.С. е собственик на
процесния имот. Като такъв, по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за
спора редакция, същият дължи цената на доставената в него топлинна енергия за
релевирания период. Противно на поддържаното във въззивната жалба, че за имота
не е открита законна партида, видно от прието по делото заявление-декларация от
22.08.2014 г. (л. 13 от делото пред СРС), ответникът е поискал съществуващата
към датата на подаване на заявлението партида на имота да бъде променена на
негово име съгласно действащите Общи условия на „Т.С.“ ЕАД. С оглед изложеното,
доводът за недължимост на процесните суми на това основание – липса на законно
открита партида, е неоснователен.
Въззивният съд
намира за неоснователни и доводите в жалбата във връзка с отчитането на
доставената в имота топлинна енергия и установяването на нейното количество.
Съгласно ЗЕ в относимата му за спора
редакция, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост
се извършва по система за дялово разпределение – чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в
подзаконовите актове по прилагането му.
Общото консумирано количество топлинна
енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към една абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на ТЕ за горещо
водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна – на ТЕ за
отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от отоплителните
тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 5 ЗЕ, ТЕ, отдадена
от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти пропорционално на
отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната дефиниция в §
1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички собствени и/или
ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части от общите части
на сградата, предвидени за отопление по проект.
В случая от
приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ (л. 66 и сл. от
делото пред СРС), което не е оспорено от ответника по реда и в срока по чл.
200, ал. 3 ГПК, се установява, че дяловото
разпределение за процесния имот и период е извършено в съответствие с
действащата нормативна уредба, като за имота е начислена топлинна енергия за отопление
от сградна инсталация на база пълен отопляем обем и такава за подгряване на
вода за БГВ на база брой ползватели – 1 лице. Вещото лице е посочило, че цената
на реално потребената в имота топлинна енергия за процесния период възлиза на 2 501,73
лв. Сумите за начислена топлинна енергия, съгласно фактурите, издадени от „Т.С.“
ЕАД, за периода месец май, 2014 г. – месец април, 2016 г., са в размер на
1 138, 26 лв., като при изравняване с изравнителните сметки, изготвени от
„Т.с.“ ЕООД, е начислена реално потребената такава на стойност 2 501,73 лв.
Вещото лице е посочило, че изравнителните сметки не отразяват изравнявания,
корекции и просрочени задължения от предходни периоди. Въз основа на
предоставени данни от ТР „Люлин“ е направена проверка на технологичните разходи
в АС, изчислени от ТД в съответствие с действащата Методика за дялово
разпределение. Констатирано е, че технологичните разходи в АС са отчислявани от
доставената в АС топлинна енергия и са били за сметка на „Т.С.“ ЕАД, съгласно
нормативната уредба. Посочено още, че в процесния период, общият топломер,
монтиран в абонатната станция е преминал метрологични проверки. Не е взето
отношение за изправността на монтирани в имота разпределители на топлинна
енергия, тъй като е установено, че не е имало такива.
При изготвяне на заключението вещото
лице е взело предвид не само представените от ищеца по делото документи,
касаещи процесния имот, но и такива, предоставени от трети лица – ТР „Люлин“ и
„Т.с.“ ЕООД, относно извършените метрологични проверки на общия топломер,
показанията на същия за процесния период, документите за отчет и дяловите
разпределения и т.н.. Предвид изложеното, възражението на въззивника, че по делото не е доказано реално потребеното количество
топлинна енергия в имота, доколкото заключението на съдебно-техническата експертиза
(СТЕ) е изготвено изцяло въз основа на данни, изходящи от ищеца, е
неоснователно. Същото не кореспондира с материалите по делото, напротив –
опровергава се от тях.
Неоснователно е и
възражението на въззивника, че по делото липсват доказателства, касаещи
наличието на монтирани уреди за отчитане на консумираната топлинна енергия и
евентуално тяхната изправност, което се твърди да е самостоятелно основание за
отхвърляне на исковата претенция. Съобразно посоченото по-горе, при изготвяне
на експертизата вещото лице е установило, че в имота не са били монтирани
разпределители на топлинна енергия в процесния период, като общият топломер,
монтиран в абонатната станция, е бил изправен и дяловото разпределение е
извършено в съответствие с действащата нормативна уредба.
Въззивният съд
намира за неоснователно и възражението на въззивника, че приспадане и добавяне
на суми по изравнителни сметки е възможно да бъде извършвано единствено със
съгласие на клиента на топлинна енергия. Съгласно чл. 155 ЗЕ, клиентите на топлинна енергия в сграда-етажна
собственост заплащат консумираната топлинна енергия или на единадесет равни
месечни вноски и една изравнителна вноска; или на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска; или по реална
месечна консумация. При всички случаи, обаче, топлопреносното предприятие /или
доставчикът на топлинна енергия/ издава изравнителна фактура най-малко веднъж
годишно, с която фактура действително дължимата стойност за топлонергия се
привежда в съответствие с т. нар. изравнителни сметки - най-често изготвяни от
дружествата, извършващи услугата дялово разпределение и вписани в регистъра по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ, като дължимата от всеки потребител
стойност според прогнозното фактуриране съответно се намалява или увеличава до
достигане на съответствие с изравнителните сметки, които се изготвят най-често
веднъж годишно. Съществено в случая е, че съгласно посоченото в СТЕ, изравнителните
сметки за имота за процесния период не отразяват изравнявания, корекции и
просрочени задължения от предходни периоди, а изравняването на сумите е за действително
консумираното количество топлинна енергия за релевирания период и е осъществено
съгласно горепосочените законови норми.
В конкретния
случай при установеното количество топлинна енергия, доставено в процесната
сграда - етажна собственост, измерена с годно СТИ, извършвания реален отчет и
заключението на експерта, че дяловото разпределение е правилно извършено,
ищецът е доказал количеството на доставената в имота на ответника топлинна
енергия, стойността на която се определя съобразно установените от КЕВР цени.
Доколкото цената на реално потребената топлинна енергия - 2 501,73 лв., е
по-висока от претендираната такава – 1892,58 лв., с оглед диспозитивното начало
в граждански процес, първоинстанционният съд правилно е определил дължимата
сума за главница в претендирания от ищеца размер.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната
жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част,
като правилно и законосъобразно. Това обосновава и извод за присъждане на
разноски за исковото и за заповедното производство в посочените от Софийски
районен съд размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за юрисконсултско
възнаграждение. Искането е направно своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, но
разгледано по същество е неоснователно.
Въззиваемият
претендира юрисконсултско възнаграждение, съгласно молба от 05.03.2019 г. (л.
26 от делото пред СГС). Съдът намира, че предвид факта, че въззиваемата страна
не е подавала отговор на въззивната жалба и не е взела становище по същество на
спора, а участието й във въззивното производство се изразява само и единствено
в подаване на бланкетна молба за даване ход на делото в отсъствие на
процесуален представител, която молба съдържа искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение и разноски и немотивирано изявление, че решението
следва да бъде потвърдено в обжалваната част, не е налице предпоставката,
визирана в чл. 78, ал. 8 ГПК, а именно юридическото лице да е било защитавано
от юрисконсулт. До този извод съдът достигна като съобрази факта, че
въззиваемият не е взел никакво участие в разглеждането на въззивното дело и не
е депозирал никакви становища и отговори, освен посочената по-горе молба.
Поради тези съображения на въззиваемата страна не се следват разноски по чл.
78, ал. 8 ГПК.
В подадената
въззивна жалба въззивникът не е направил искане за присъждане на разноски. За пълнота
следва да се посочи, че предвид неоснователността на жалбата, такива не му се
дължат.
С оглед цената на исковата претенция и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 290925 от 11.12.2017 г., постановено по гр. д. № 58412/2017 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 48-ми
състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на въззиваемия
– „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.