Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
С.,
29.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 16.12.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня И.
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 798
по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 359/26.10.2020
г., постановено по гр.д. № 640/2020г. на РС- Костинброд, е оставена без уважение молбата на Р. де Ф.С.
за издаване на заповед за защита срещу Г.И.Н., А.П.П. и П.А.П. за извършен в
периода 03-11.09.2020 г. акт на психическо и емоционално насилие над
молителката и над малолетните А.П.П. и Й.П.С.П..
Настоящото производство е по реда на чл. 17 от ЗЗДН, вр. чл. 258 и
сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от Р. де Ф.С.
срещу
горното решение. В жалбата се твърди, че същото е неправилно и
незаконосъобразно, както и че е постановено в нарушение на материалния закон и
съдебната практика. Жалбоподателката счита, че, в противоречие с правилата на
местната подсъдност, районният съд е приел да разгледа подадената от нея молба
в лично качество въпреки възражението й, че адресът й е в гр. С.. Навежда
довод, че адресите на двете деца също са в гр. С.. Намира, че първоинстанционният
съд не се бил запознал с доказателствата, депозирани от нея с писмена молба в
деня на откритото съдебно заседание. Оспорва извода на този съд, че действията
на ответниците са били в интерес на децата. Сочи, че тези действия са в
изпълнение на препоръка от психолог, който е в процедура по отнемане на
лиценза. Оспорва извода на съда, че е била уведомена за пътуването на децата.
Изтъква, че упражняването на родителските права по отношение на децата е било
предоставено на нея. Прави извод, че децата не пребивават при баща си
доброволно. Намира, че ответниците упражняват непрекъснат акт на насилие не
само през процесния период, но и през предходните години след отнемането им от нея
в нарушение на закона. Поддържа, че отвеждането на децата на неизвестно място и
отнемането на възможността й да контактува с тях няколко дни съставлява акт на
насилие спрямо тях и нея. Подчертава, че това поведение на ответниците не е
изолирано и еднократно. Изтъква, че то съставлява нарушение на съдебно
установения режим, както и че я възпрепятства да упражнява родителските си
права и насажда чувство на страх и недоверие на децата към майката. Счита, че
изводите на съда не съответстват на събраните по делото доказателства, както и
че последните са били погрешно интерпретирани. Анализира доказателствения
материал по делото и прави изводи въз основа на него. Позовава се на предприети
действия от различни институции във връзка с предходни отношения между страните.
Цитира мотиви от други съдебни актове. Твърди, че продължителното и
целенасочено препятстване от страна на ответниците на родителските й права
спрямо децата, както и личните й контакти с тях, било установено в Решение №
156/08.05.2020г. по в.гр.д. № 82/2020г. на Софийския окръжен съд, както и в
Решение № № 230/20.07.2020г. по в.гр.д. № 287/2020г. на Софийския окръжен съд,
като в тези съдебни актове било прието, че ответникът П.П. е извършил акт на
домашно насилие чрез възпрепятстването на децата да се срещат и общуват с
майката и по този начин им е причинил емоционални неудобства и психическа
нестабилност, а също и че отказът на П. да предостави децата на С. в изпълнение
на установения режим на лични контакти е част от негово системно поведение, с
което е предизвикал психически и емоционален стрес, водещ до задълбочаване на
психологическите травми. Подчертава, че П.П. не изпълнява тези решения. Сочи,
че Агенцията за социално подпомагане е дала задължителни предписания на П. да
подготви децата за предаването им на майката в съответствие със съдебно решение
от 22.06.2018г. Позовава се на съдебно- психологическа експертиза по друго дело
и счита, че установеното от нея поведение на ответника П. следва да се
квалифицира като акт на психическо и емоционално насилие спрямо нея и децата й.
Оспорва извода на КРС, че осуетяването на контактите между нея и децата през
процесния период не се дължало на целенасочени действия на ответниците. Намира,
че техните действия са довели до увреда на психическото състояние на майката и
на децата. Моли съда да отмени изцяло обжалвания съдебен акт и да уважи
подадената от нея молба в лично качество и в качеството й на законен
представител на А.П.П. и на Й.П.С. за издаване на заповед за защита срещу
ответниците. Претендира разноски.
Извън срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН са подадени писмени
възражения срещу въззивната жалба, с които се изразява становище за нейната
неоснователност и за потвърждаване на обжалваното решение. Въззиваемите
споделят изводите на районния съд и оспорват съдържащите се в жалбата доводи.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателката се явява лично и се представлява от адв. К., която поддържа
жалбата. Представя писмени доказателства и обосновава тяхната допустимост и
относимост, както и допустимостта и относимостта на вече представени такива. Представя нови
решения на ВРС, СРС и СГС, постановени във връзка с актове на домашно насилие
след подаване на въззивната жалба и за определяне режим на лични отношения и
местожителство на децата, за които твърди, че не се изпълняват от ответника. Твърди, че доверителката й работи в САЩ и
пътува до там за изпълнение на служебните си задължения и се връща, както и че
е претърпяла операция в тази държава. Моли съда да постанови решение, с което
признава за установено, че в процесния период с действията си всеки от
ответниците е извършил актове на психическо и емоционално насилие срещу
доверителката й и двете малолетни деца. Цитира съдебни решения по други дела.
Сочи, по какъв начин са ограничени контактите между майката и децата от страна
на бащата. Счита, че това съставлява домашно насилие от бащата и родителите му,
които спомагат за неизпълнение на съдебните решения и нарушаване на същите. По
отношение на процесния период намира, че извеждането на децата от пребиваването
им и неуведомяването на майката, къде са и какво се случва с тях, също е акт на
психическо и емоционално насилие срещу същата. Твърди, че децата са настройвани
от ответниците срещу нея и вече е налице синдром на психическо отчуждение на
децата от тяхната майка. Претендира за налагане на по-строги мерки на защита –
определяне на местоживеенето на децата при майката за максимално дълъг период;
личните контакти на бащата с децата през
този период да бъдат онлайн или срещите между бащата и децата да стават в
присъствие на социален работник от компетентната ДСП; забрана на въззиваемите
да приближават доверителката й и двете деца, жилището, в което ще живеят,
местоработата на доверителката й и местата за социални контакти и отдих на
доверителката й и двете деца. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80
от ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемите
адвокатско възнаграждение.
При предоставената й за това възможност, жалбоподателката лично
заявява, че режимът на упражняване на родителски права не е променен, т.е.
упражняването им е предоставено на нея. Счита, че няма привременни мерки в
обратен смисъл. Твърди, че децата трябва
да живеят при нея, родителските права са предоставени на нея. Твърди, че спрямо
нея е било упражнено физическо насилие от Н. и П., в резултат от което й била
нанесена травма, от която се лекува в продължение на три години. Счита, че този
факт има значение за делото, с оглед продължаващото насилие от същите хора, но
вече психологическо. Оспорва значението на представено от Г.Н. писмено
доказателство, като поддържа, че то касае различно нараняване. Заявява, че работи
в САЩ, но онлайн - живее в България и преподава онлайн. Сочи, че работата й към
Института по океанология – гр. В.и университета в САЩ е научно-изследователска.
Изтъква, че работата й в България в Института по океанология е постоянна. Сочи,
че не може да бъде заедно с децата си дори за кратък период и че това насилие
продължава.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата
Г.Н. се явява лично и се представлява от адв. Ч., която представлява и другите
двама жалбоподатели (неявяващи се лично).
Адв. Ч. поддържа
подадения отговор и оспорва жалбата. Намира, че представените от
жалбоподателката документи са неотносими към предмета на делото. Представя
писмени доказателства, касаещи привременни мерки, определени от РС –
Костинброд, справка за пътуванията на жалбоподателката извън страната и извадка
от програмата на университета, където тя работи. Моли съда да постанови
решение, с което оставя без уважение въззивната жалба и потвърждава решението
на РС - Костинброд. Счита, че от страна на доверителите й не е осъществен акт
на домашно насилие по отношение на децата. Оспорва, че молителката не е знаела
къде са децата през процесния период. Споделя изводите на районния съд. Моли
съда да приеме, че не е налице акт на домашно насилие по отношение на децата А.
и Й.. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение
за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на насрещната
страна.
Въззиваемата Г.Н.
оспорва твърденията на жалбоподателката за упражнявано спрямо нея непрекъснато
насилие. Представя болничен лист, въз основа на който прави извод, че нараняването
й е от предходен момент и не е свързано с твърдения от жалбоподателката инцидент.
Не разбира, за какво насилие върху децата става въпрос. Заявява, че са завели
децата една седмица на море и те искали да отидат пак. Твърди, че
жалбоподателката е знаела всичко, тъй като й била написала приятелски имейл, в
който обяснявала, че са на море. Направила и снимка. Окачествява ситуацията като
страшна и абсурдна. Страшното било делото, което жалбоподателката води срещу
децата си. Според нея, децата са ужасени от това, че майка им твърди, че е
насилие, че са ги завели на море. Изразява несъгласие, че това е домашно
насилие над тях.
В определения от съда срок са постъпили
писмени бележки от адв. Т. – процесуален представител на тримата въззиваеми. Оспорва
твърденията на жалбоподателката за осъществен акт на насилие спрямо децата или
в присъствие на децата, който да им е причинил негативни емоции. Поддържа, че
съвместната почивка с дядо им и баба им не ги е изложила на риск, нито е
ограничила контактите с майка им. Подчертава, че молителката била уведомена за
почивката, поради което (независимо от липсата на нейно предварително съгласие)
това действие на ответниците не е било скрито от нея. Позовава се на данните от
социалния доклад относно средата, в която се осъществяват срещите между майката
и децата. Оспорва претенциите на жалбоподателката, че негативното отношение на
децата към нея е провокирано от действия на въззиваемите. Сочи, че
жалбоподателката няма къде да отглежда децата в Република България, а и е
отсъствала от страната в продължение на шест месеца, през който период за
децата се грижат само въззиваемите. Въз
основа на така твърдените обстоятелства счита, че доводите на молителката са
неоснователни. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение, а обжалваното
решение – в сила. Претендира разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, в частта й,
установена от представените в първоинстанционното производство доказателства, е
вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В хода на производството пред въззивния съд са приети като писмени
доказателства представените с жалбата изпълнителен лист от 08.07.2015 г. и
писмо от ДСП – гр. С.. От същите се установява, че упражняването на
родителските права по отношение на децата А.П.П. и на Й.П.С.П. е предоставено на майката Р. де Ф.С., а на бащата П.А.П. е определен режим на лични отношения с
тях. Съгласно писмото от ДСП
– гр. С., на П. са издадени
задължителни предписания да съдейства за провеждане на срещи между майката и
децата, както и да ги подготви по подходящ начин за доброволното им предаване.
Посочено е, че задължителните предписания подлежат на обжалване по реда на АПК.
В открито съдебно заседание на
16.12.2020г. са приети и представените от жалбоподателката с молба от същата
дата документи, а именно – Решение от 05.11.2020г. по в.гр.д. № 1544/2020г. на
ОС- Варна, Решение от 19.11.2020г. по в.гр.д. № 3702/2020г. на СГС, Решение №
ІІІ-139-20257679 от 21.11.2020г., постановено по гр.д. №87941/2017г.,
3019/2018г. и 23577/2002г. на СРС, Писмо от ДСП от 26.11.2020г. С първото от
тези решения е изменен режимът на лични отношения между децата и баща им, както
и размерът на дължимите от последния издръжки. С второто цитирано по- горе
решение, а именно - Решение от 19.11.2020г. по в.гр.д. № 3702/2020г. на СГС, е
оставено в сила Решение № ІІІ-139-16456 от 20.01.2020г., постановено по гр.д. №
53697/2018г. на СРС. С последното (видно от мотивите на СГС) е издадена заповед
за защита на Р. де Ф.С. срещу П.А.П. и
е отхвърлил молбата на Р. де Ф.С. за издаване на заповед за защита срещу Г.И.Н.
за актове на насилие, извършени на 14.07.2018г. (обиди, заплахи и псувни). С
третото от цитираните по- горе решения Софийският районен съд е отхвърлил
молбата на Г.И.Н. за защита от домашно
насилие срещу Р. де Ф.С. и е издал заповед за защита на Р. де Ф.С., А.П.П. и на Й.П.С.П. срещу Г.И.Н. и П.А.П. по повод актове на домашно насилие, извършени на
16.12.2017г. в с. М. и изразяващи се в дългогодишно неизпълнение на съдебен акт
относно упражняване на родителски права и режим на контакти между родител и
дете. Съгласно писмото
от ДСП от 26.11.2020г., задължителните предписания на ДСП – гр. С. до П.П. не
са били обжалвани, а П. е изразил желание да посещава консултации към фондация
„Психологическа подкрепа“ във връзка с предаването на децата. Като приложение
към молбата от 16.12.2020г. е описан и документ за претърпяна от
жалбоподателката оперативна интервенция на 02.12.2020г., но такъв не се открива
по делото.
В същото открито съдебно заседание са
приети като доказателства и представените от жалбоподателите документи: писмо
от ДСП - С. до П.П., Протокол от открито съдебно заседание от 28.09.2020г. пред
Костинбродския районен съд, в което са определени привременни мерки, Справка №
513000-54691/03.11.2020г по описа на СДВР, както и извадка от разписанието на
зимния семестър на университета, в който молителката работи. Писмото от ДСП - С.
до П.П. по същество представлява покана за провеждане на видеовръзка между
децата А. и Й. с майка им Р. де Ф.С.,
която към момента се намира в САЩ. Справката от СДВР касае граничните
преминавания на С. за период от 11.03.2018г. до 27.10.2020г. От протокола от
открито съдебно заседание от 28.09.2020г. пред Костинбродския районен съд се
установява, че са определени мерки за осъществяване на лични отношения на
майката с децата (срещи, видеоразговори, начин на водене на децата на училище и
др.). В комплекта документи се открива и документ на чужд език (вероятно – посочения
в молбата график на учебни занятия), който не е представен и в заверен препис
на български език съгласно изискванията на чл. 185 от ГПК, поради което съдът
не го обсъжда. Представен е и протокол от заседание на Костинбродския районен
съд от 02.11.2020г., но същият не е описан в писмената молба на въззиваемите, а
и не се сочи, за доказване на какви обстоятелства е представен, поради което
съдът е възпрепятстван да прецени относимостта му към настоящото дело.
Като доказателства са приети и заверено
копие от болничен лист № Е20167711561, амбулаторен лист № 000059/10.01.2017 г.
и амбулаторен лист № 000070/16.01.2017 г. относно заболяване „Увреждания на
междупрешленните дискове“ на С..
След приключване на устните състезания
по делото е постъпила молба, с която жалбоподателката
представя заверен от нея препис от присъда по н.ч.х.д. № 17/2020г. на
Костинбродския районен съд. Жалбоподателката твърди, че присъдата е резултат от
дългогодишните й опити за упражняване на законните си права на родител и моли
съда да се съобрази с нея при постановяване на решение. Настоящият съдебен
състав намира, че ГПК не предвижда процесуален ред за приобщаване на
доказателства след приключване на устните състезания, поради което
представеното копие от присъда не следва да бъде приемано като доказателство по
делото и не следва да се обсъжда от съда. Освен това, разпоредбата на чл. 300
от ГПК регламентира значението за гражданския съд само на влязла в сила присъда,
каквато представената не е.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав споделя мотивите на първоинстаницонния съд и препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените от страните във
въззивното производство доводи, съдът отбелязва следното:
Съгласно разпоредбите на чл. 3, т. 1, 3, 4 и 7 от ЗЗДН, защита по
този закон може да се търси от лице, пострадало от домашно насилие, извършено
от съпруг или бивш съпруг, от лице, от което има дете, както и от възходящ, а
също и от лице,
с което се намира или е било в родство по сватовство до трета степен
включително.
В случая, видно от удостоверенията за раждане на А.П.П. и на Й.П.С.П. (л. 11 от първоинстанционното дело), родители
на тези деца са на Р. де Ф.С. и П.А.П..
По делото няма преки доказателства нито за сключване на граждански
брак между последните две лица, нито за неговото прекратяване. Косвени изводи в
тази насока могат да се правят единствено от завереното копие от протокола от
открито съдебно заседание на 19.02.2015г. по в.гр.д. № 5348/2013г. на СГС (л.
12 – 19 от първоинстанцонното дело).
Няма доказателства и за претендираните от молителката родствени
връзки между Г.И.Н., А.П.П. и П.А.П.. Такива биха могли да се
приемат за установени единствено доколкото никоя от страните не е оспорила съответните
твърдения.
Молбата за защита е подадена от лице по чл. 8, т. 1 и 2 от ЗЗДН.
С оглед гореизложеното, макар и с известна условност, съдът
намира, че молителката е надлежно легитимирана да търси защита за себе си и
децата срещу ответниците в настоящото съдебно производство.
Първоинстанционният съд е бил сезиран в рамките на едномесечния
срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН, считан от момента на осъществяване на твърдения
акт на домашно насилие, поради което молбата е процесуално допустима.
Основателността й предполага кумулативно установяване на извършен акт
на насилие по смисъла на чл. 2
от ЗЗДН, а именно - физическо, сексуално, психическо,
емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие,
принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права.
Доколкото дефинирането на едно понятие чрез самото него не носи
никаква информация за същността му, се налага разкриването й чрез тълкуване.
По този въпрос съдът споделя изложените принципни съображения в Решение № 537 от
17.07.2019 г. на ОС - Сливен по в. гр. д. № 346/2019 г., съгласно които насилието
следва да се дефинира като действие или поведение, предизвикващо физическо,
икономическо, психическо или емоционално страдание. По- конкретно, „психическото насилие представлява
въздействие върху психиката на жертвата, с което й се причинява тормоз, който
от своя страна е легално дефиниран като "непристойно поведение,
осъществявано през определен период от време, многократно или систематично и
изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други
действия, извършени умишлено, които могат да накърнят физическата и психологическата
цялост на друго лице“, което води до извода, че психическото насилие се
изразява в причиняване на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес
посредством специфичния начин, по който едно лице се отнася спрямо друго лице.
Съответно, емоционалното насилие също е вид въздействие върху психиката на
жертвата, но такова, при което се увреждат емоциите й – чувства и мисли,
свързани с преживявания от негативния спектър, като „…емоционалното насилие е по-лека форма на психическото“.
В конкретния случай, в началото на молбата за защита, молителката
е релевирала изрично само действия на ответниците, извършени на 05.09.2020г. От
друга страна, в петитумната й част се излагат общи съображения и оценъчни
съждения, които не са свързани с конкретни действия на ответниците. Въпреки че,
строго погледнато, това съставлява нередовност на молбата, цялостното тълкуване
на нейния текст позволява да се направи извод, че молителката търси защита
срещу действия на ответниците от 05.09.2020г., както и предхождащите ги събития
от 03-04.09.2020г., а също и последващите такива до 09-11.09.2020г., доколкото
те са описани в молбата за защита, свързани са с действията от 05.09.2020г., и
също са допринесли за претендираните от молителката страдания. Накратко, това
са действията по завеждане на децата А. и Й. на почивка през процесния период
от страна на баба им и дядо им по бащина линия.
За доказване на тези обстоятелства, в производството по ЗЗДН са
допустими доказателствените средства по ГПК (арг. от чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН).
Поради особения характер на това производство, както и поради обстоятелството,
че проявите на домашно насилие протичат обикновено в домашна обстановка и
възможностите за доказването им са ограничени, законодателят разширява кръга на
годните доказателствени средства (чл. 13, ал. 2 и 3 от ЗЗДН), като придава
такова качество и на документи, създадени в хода на административни процедури,
инициирани по повод твърдяното насилие, както и на едностранни писмени
изявления на молителя, обективирани в декларация. Материалната доказателствена
сила на последната, обаче, не е абсолютна. Тя, обаче, е задължителна за съда,
само ако няма други доказателства, които я оборват (арг. от Решение № 22 от
31.03.2009 г. на ОС - Разград по гр. д. № 53/2009 г.). Освен това, за да
изпълни доказателствената си функция, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН
трябва да съдържа ясно, точно и изчерпателно описание на твърдените актове на
домашно насилие –
„дата, час, място, начин на извършване, последици и т. н.” (арг. от Решение № 4480 от 19.06.2012 г. на СГС по в.
гр. д. № 1069/2012 г., Решение № 4396 от 14.07.2011 г. на СГС по гр. д. №
6175/2011 г., ГО, 2-ри възз. бр. с-в).
В конкретния случай е представена декларация, която дословно
съответства на част от молбата за защита, поради което следва да се приеме за
относима към конкретния правен спор. Тя посочва вида на твърдените от молителката
действия на ответниците, а в началната си част – и конкретно време и място на
тяхното извършване. Поради това по принцип тя е годно доказателствено средство
за установяване на процесните действия на ответниците, и – дори самостоятелно –
би притежавала необходимата доказателствена стойност, за да послужи като
основание за издаване на заповед за защита по реда на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН,
стига тези действия да се квалифицират като прояви на домашно насилие и да не
се опровергават от останалите доказателства по делото.
Настоящият съдебен състав намира, че процесните действия не
съставляват домашно насилие поради следните съображения:
Съгласно трайната съдебна практика на
настоящия съд (Решение № 407 от 9.10.2013 г. на ОС - С. по в. гр. д. № 496/2013
г.), настоящия съдебен състав (Решение № 109 от 28.03.2019 г. на ОС - С. по в.
гр. д. № 167/2019 г.), както и на други окръжни съдилища (Решение № 1978 от
20.11.2014 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 3043/2014 г., Решение № 588 от
31.03.2015 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 442/2015 г., Решение № 779 от
30.05.2016 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 837/2016 г., Решение № 3465 от
30.07.2019 г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. № 445/2019 г.) “не всяко нарушение на лично или
имуществено благо представлява домашно насилие“. Поради това, дали
описаната от молителя проява отговаря на признаците на домашно насилие е въпрос
по същество, който следва да бъде разрешаван конкретно и индивидуално по всяко
отделно дело.
В случая става въпрос за завеждане на
общите деца на страните на почивка от възходящи на единия родител (бащата),
което обективно е препятствало контактите на другия родител (майката) с тях за
периода на почивката и – най- вече – на 05.09.2020г., когато майката имала
желание да ги заведе на религиозен празник.
Неоснователно жалбоподателката тълкува този
факт в контекста на продължителното неизпълняване на постановени в нейна полза
съдебни решения от страна на ответниците.
На първо място, за реална защита срещу такова
тяхно поведение правовият ред е предоставил на молителката специфични и по-
ефективни правни способи – принудително изпълнение по Част V от ГПК и наказателна отговорност по чл. 182 от НК.
На второ място, разпоредбата на чл. 10, ал. 1
от ЗЗДН гласи, че молбата за защита се подава в срок до един месец от акта на
домашно насилие, което ясно сочи, че в производствата по този закон се цели
защита срещу акутни прояви на влошени отношения между страните, а не на трайни,
продължителни и системни такива.
На трето място, съдебната практика (Решение №
3465 от 30.07.2019 г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. № 445/2019 ) е извела
принципно разрешение, което се споделя от настоящия съдебен състав, че предназначението
на ЗЗДН е да осигури бърза, своевременна и ефективна защита на определена
категория лица, които се намират в реален риск по повод упражнено върху тях
насилие, но „в никакъв случай
механизмите, разписани от този нормативен акт, не могат да се ползват за
уреждане на дългогодишни имуществени или лични спорове между молителя и
ответника, за чието разрешаване са налице други юридически способи“.
Направен е извод, че „не всяко агресивно поведение следва да се
квалифицира като насилие по смисъла на ЗЗДН, а само онова, с което целенасочено
се нанасят вреди на пострадалия, надхвърлящи тези, свързани с влошени отношения
между близки“. Същия смисъл е и
Решение № 653 от 31.10.2019 г. на ОС - Сливен по в. гр. д. № 518/2019 г.,
съгласно което „от дефиницията, дадена в чл. 2 ЗЗДН и от
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗЗДН, следва, че в случаите на твърдяно физическо и
емоционално насилие идеята на закона е не да се изследва поведението на
ответника общо и абстрактно, а конкретният твърдян акт на домашно насилие,
индивидуализиран по време, място и проявна форма“. В сходен смисъл е и Решение № 779 от 30.05.2016 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 837/2016 г., където се приема, че усложнените
междуличностни отношения между родителите, включително пререкания между
родителите относно личните отношения с децата сами по себе си не представляват
домашно насилие, стига да не надхвърлят определени граници. Още по- категорично
е Решение № 537 от 17.07.2019 г. на ОС - Сливен по в. гр. д. № 346/2019 г.,
съгласно което „дори да се приеме, че
тонът на общуване между бившите съпрузи е бил груб, нервен и укорителен, следва
да се посочи, че не всяко разногласие между настоящи и
бивши съпрузи, дори когато е осъществено с крайни и резки средства, автоматично
следва да бъде квалифицирано като домашно насилие, тъй като идеята, че такова
представлява абсолютно всеки един акт на невъзпитание, всяко излизане от добрия
тон или всяка проява на негативна емоционалност в общуването, тангира с абсурд“.
Според настоящия съдебен състав, в
случая завеждането на децата на почивка не надхвърля приемливите граници на
общуване между страните. Не се установява нито физическа, нито вербална агресия
на ответниците срещу молителката и/или децата във връзка с това тяхно действие.
Настоящият съдебен състав е имал случай да посочи (макар и по друг конкретен
повод), че „не всяко
несъгласие на единия родител с вижданията на другия родител за начина на
отглеждане, обгрижване и възпитаване на децата дава основание да се претендира,
че срещу тях е упражнено домашно насилие“, както и че „не всяко неудовлетворяване на желанията на
едно лице съставлява домашно насилие срещу него – независимо от интензивността
на емоционалната му реакция и субективната му оценка за събитието“. Не се
установява също така и специфична насоченост на процесното действие срещу лични
или имуществени блага на молителката и/или децата. Фактът, че почивката на
децата е имала за обективна последица временно затрудняване на контактите с
тях, не е достатъчен за извод, че това е била нейната единствена и зловредна
цел (виж. и по- долу). Поради това, завеждането им на почивка по волята на
единия родител и въпреки предполагаемата воля на другия родител, не надхвърля
обичайните (макар и силно влошени) отношения между Р.С. и П.П., и по естеството
си не е в състояние да бъде акт домашно насилие нито срещу децата, нито срещу
тяхната майка.
На последно място, не са ангажирани никакви доказателства, че
отсъствието на децата от обичайното им местопребиваване (т.е. конкретният акт,
релевиран в настоящото производство) се е отразило негативно върху тях в
какъвто и да било аспект, нито че те са го възприели като форма на ограничаване
на правата им, нито че са страдали от това. Това е допълнително основание да се
приеме, че този факт не съставлява насилие спрямо тях.
От друга страна, във връзка с отражението на същия факт върху
самата молителка, тя твърди (и доказва чрез декларацията си по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН), че е била обезпокоена и загрижена от действията на ответниците. Други
доказателства за негативни последици върху нея не са ангажирани. Според
настоящия съдебен състав не може да се приеме, че тези емоционални преживявания
са проява на психическо или емоционално насилие спрямо нея в изяснения по- горе
принципен смисъл – дори ако се даде пълна вяра на цитираната по- горе
декларация. Възприемането на почивката на децата именно в такава светлина от
страна на молителката (както декларативно се твърди в молбата за защита и във
въззивната жалба), се дължи по- скоро на изострената й чувствителност и трайно влошените
отношения с ответниците, които я карат да възприема всяко тяхно действие като
лично посегателство върху нея, но не и на обективните характеристики на
съответното действие.
По така изложените съображения, съдът намира, че релевираните от
молителката действия на ответниците не съставляват акт на домашно насилие нито
срещу нея, нито срещу децата А. и Й..
Не обосновават обратен извод наведените във въззивната жалба
доводи, поради следните съображения.
Неоснователен е доводът на жалбоподателката, касаещ претендирано
от нея нарушение на правилата на местната подсъдност (т. 1.1 от въззивнаа
жалба). Следва да се отбележи, че самата жалбоподателка (молителка в
първоинстанционното производство) е подала молбата за защита именно пред
Костинбродския районен съд. Съгласно изричната разпоредба на чл. 119, ал. 4 от ГПК, възражение
за неподсъдност на делото може да се прави само от ответника и най-късно в
срока за отговор на исковата молба. Поради това съдът намира, че молителката не
е надлежно процесуално легитимирана нито да релевира възражение за местна
подсъдност, нито да обжалва постановеното съдебно решение с такъв довод. В
същия смисъл и по практически идентичен случай е постановено Определение № 100
от 5.02.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 604/2015 г., IV г. о., ГК.
Неоснователен е и доводът по т. 1.2.1 от
въззивната жалба, касаещ неправилна (според жалбоподателката) преценка на
събрани по делото доказателства, компрометиращи препоръката на психолог
Кубратова, с оглед обстоятелството, че е открита процедура по отнемане на
лиценза на този психолог. Настоящият съдебен състав намира, че инициирането на
такава процедура само по себе си не може да бъде приравнено на крайния резултат
по отнемане на лиценза. Следователно, до нейното приключване няма основание за
извод, че препоръката е дадена от некомпетентно или неоторизирано лице. Освен
това, видно от самото представено от молителката писмо от ДАЗД (л. 152 от
първоинстанционното дело), евентуалното отнемане на лиценза е представено като
бъдещо несигурно събитие, което подлежи на отразяване едва след реалното му
настъпване. Поради това и доколкото до момента по делото няма данни за отнет
лиценз на въпросния психолог, правилно първоинстанционният съд е ценил дадената
от него препоръка. Във връзка с това, настоящият съдебен състав намира за
неоснователен довода от първия абзац на т. 1.4 от въззивната жалба.
Неоснователен е и доводът по т. 1.2.2 от
жалбата - въпросът за уведомяването или неуведомяването на ДСП за ваканцията на
децата не съставлява акт на насилие, тъй като по делото не се твърди и не се
доказва наличие на задължение за такова уведомяване, а и дирекцията няма
качеството на пострадал от домашно насилие. От значение за изхода на настоящия
спор е единствено фактът, дали молителката е била уведомена за това, както и
преценката, дали той съставлява акт на домашно насилие спрямо нея и/или децата.
Фактически верни са изложените в т. 1.3
от жалбата обстоятелства, касаещи предоставяне на упражняването на родителските
права с влезли в сила съдебни актове. По изложените по- горе съображения,
обаче, от тях не следват претендираните от жалбоподателката правни изводи,
доколкото атакуваните от нея мотиви на районния съд касаят не юридическото, а
фактическото положение към настоящия момент - упражняване на родителските
права, местожителство на децата и полагани за тях грижи.
Във връзка с това, неоснователно се
явява и твърдението на жалбоподателката от т. 1.5 и втория абзац на т. 1.4 на
жалбата, че отвеждането на децата на неизвестно за нея място и лишаването й от
възможност за контактуване с тях в продължение на няколко дни представлявало
акт на насилие спрямо нея и децата. Това действие на ответниците не променя
качествено съществуващата (макар и незаконосъобразна) ситуация. Без да отрича
нейната неправомерност, нито факта, че тя е създадена и се поддържа в нарушение
на влезли в сила съдебни актове, съдът намира, че самото отвеждане на децата на
почивка не съставлява отделно, особено или различно отнемане на възможността на
молителката да контактува с децата и поради това не следва да бъде
квалифицирано като акт на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН. Липсата
на количествена или качествена промяна спрямо предходни или последващи моменти
отнема необходимата интензивност и обособеност на процесния акт, което
препятства квалифицирането му като домашно насилие. Още повече, че самата
жалбоподателка твърди, че е била уведомена по електронната поща за почивката на
децата. Наистина, тя навежда довод, че не била длъжна следи постоянно
електронната си поща, но изпада в противоречие, тъй като в молбата за защита е възприела
точно обратния подход, считайки, че отв. Н. е била длъжна следи постоянно
нейната електронна поща (и то – докато е на почивка) и да отговори по- рано на
електронното й писмо от 07.09.2020г., както и че в електронното писмо на П. от
04.09.2020г. той бил длъжен да посочи телефонния номер на Н., с който
молителката разполагала, но трябвало да го търси в архивите. Според настоящия
съдебен състав, такива задължения не съществуват, а несъобразяването на
ответниците с очакванията на молителката не е основание за уважаване на
въззивната жалба. Безспорно е, че затруднената комуникация между страните и
изострените отношения между тях обективно са довели до краткотрайна
невъзможност за телефонни контакти между молителката и децата й. С оглед
изложените по- горе принципни съображения, обаче, следва да бъдат споделени
мотивите на първоинстанционния съд, че това обстоятелство не е довело до
ограничаване на личната свобода и правата на майката и децата до степен, че да
бъде квалифицирано като акт на насилие. Също така правилен е и изводът му, че ограничаването
на възможността за лични контакти не се дължи на целенасочени действия на
ответниците, а е странична последица от обичайно и естествено организиране на
почивка през летния сезон, доколкото няма доказателства, нито житейско
оправдано основание да се предположи, че това действие е било предприето с
единствената цел да увреди молителката и децата. Поради това съдът не споделя и
довода на жалбоподателката, изложен в т. 1.6 от жалбата.
Неоснователно, в подкрепа за твърдението си за целенасоченост на
процесните действия жалбоподателката, се позовава на Решение № 156/08.05.2020г. по
в.гр.д. № 82/2020г. на Софийския окръжен съд, и на Решение № № 230/20.07.2020г.
по в.гр.д. № 287/2020г. на Софийския окръжен съд. Тези съдебни актове са
постановени при съществено различаваща се фактическа обстановка и във връзка с други
конфликтни ситуации между същите страни. Констатираните в тях актове на домашно
насилие са от различен вид, и, за разлика от релевираните в настоящото
производство действия на ответниците, се характеризират с интензивност,
драматизъм, емоционална натовареност, вербална агресия и доказани негативни
психически последици. Липсата на такива характеристики в настоящия казус не
позволява автоматично пренасяне и безусловно възприемане на изводите от тези
съдебни актове. Дори тези изводи да имат принципен характер и да се отнасят за
цялостните отношения между страните в частта им относно продължителното препятстване
на контактите между молителката и децата, те не са доказателство за
претендираната от нея целенасоченост именно на процесните действия, които са
предмет на разглеждане в настоящото производство.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че молбата за защита е била
неоснователна и правилно е оставена без уважение от първоинстанционния съд, а
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
въззиваемите имат право на направените от тях разноски във въззивното
производство. Доказателства за реалното им извършване, обаче, не са
представени, поради което такива не следва да се присъждат.
С оглед изхода на делото
пред въззивната инстанция, разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН, вр. чл. 18, ал.
1 от Тарифата
за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален
кодекс, и т. 22 от Тълкувателно решение № 6 от
6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, жалбоподателката следва да заплати държавна такса за въззивно
обжалване в размер на 12,50 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 359/26.10.2020 г., постановено по гр.д.
№ 640/2020г. на РС- Костинброд.
ОСЪЖДА Р. де Ф.С. с ЕГН ********** да заплати в полза на Софийския
окръжен съд с БУЛСТАТ
** и адрес гр. С., бул. В. № 2, държавна
такса в размер на 12,50лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.