РЕШЕНИЕ
№
………………../08.04.2021 г.
гр.
Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 50 с-в, в открито заседание, проведено
на деветнадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ТАНЯ КУНЕВА
при секретаря Мариана Маркова,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 12285
по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното
Производството е
образувано по искова молба на Н.И.Г. с ЕГН:********** с адрес: ***, срещу
В.М.В. с ЕГН:**********, с адрес: *** и М.Л.Б. с ЕГН:********** с адрес:
***, с която е предявен отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК
за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи
солидарно на ответниците сумата от 1600 лв., представляваща присъдени разноски
по в.гр.д. № 393/2010 г. по описа на АС – *, вземането за
която сума е предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело №* от 2013г. по описа на Частен съдебен изпълнител Н. *, вписан под peг. № 716 към
КЧСИ с район на действие Окръжен съд — *, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 2682/2007
г. по описа на Окръжен съд-*, поради погасяване на вземането с изтичане на петгодишна
погасителна давност.
В исковата молба се
твърди, че с влязло в сила на 09.04.2012 г.
решение №55*08.04.2011г. по в. гр.
д. №393/2010г. на Апелативен съд - * е постановено Н.Г. да заплати солидарно в полза на В.М.В. и М.Л.Б. сума в
размер на 1600 лв., представляваща направените от тях разноски за адвокатско
възнаграждение и експертизи. Въз основа на така посоченото решение е издаден
изпълнителен лист по гр.д. № 2682/2007 г. по описа на Окръжен съд-*, въз основа на който е образувано изпълнително дело №* от 2013г. по описа на ЧСИ Н. *. Твърди се, че ищецът не е получавал покана за
доброволно изпълнение и не е уведомяван за започнало изпълнение. Излага се, че
узнал за образуваното изпълнително дело при справка в КАТ – *, от която установил, че има наложен запор на собствения
му лек автомобил. Излага се, че изпълнителното дело е образувано на 30.01.2013
г., като последното изпълнително действие се изразявало в налагане на запор
върху притежаваните от ищеца моторни превозни средства, а именно * на 15.07.2013г., след което не били предприемани никакви
изпълнителни действия. Подчертава се, че изпълнителното дело е прекратено по
силата на закона на 15.07.2015 г., поради неизвършване на принудителни действия
от образуването му до посочената дата. Ищецът поддържа, че от тази дата са
изтекли повече от пет години, поради което вземанията на кредитора, предмет на
принудителното изпълнение, са погасени по давност. Такава била изтекла и от
момента на последното изпълнително действие, поради което се отрича дължимостта
на вземането по решението. По изложените съображения по същество моли да бъде
прието за установено в отношенията между страните, че не дължи на ответниците
процесната сума и претендира сторените по делото разноски.
В открито съдебно
заседание ищецът, чрез процесуалния му представител адв. С.Д., поддържа
исковата молба и моли за уважаване на предявения иск. Моли да му се присъдят сторените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК
ответниците са депозирали отговор на исковата молба, в който се излага
становище за недопустимост, евентуално неоснователност на предявения иск.
Поддържат, че ищецът следвало да депозира молба пред съдебния изпълнител за
прекратяване на изпълнителното дело и при отказ от негова страна да депозира
иск за установяване недължимост на вземането. По същество намират иска за
неоснователен, тъй като по независещи от ответниците причини не са имали
възможност да се запознаят с делото. Намират, че не са дали повод за завеждане
на иска. Отделно се твърди, че преклузивният срок по
чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК започва да
тече от момента на последното изпълнително действие, като има извършено такова
с налагане на запор на МПС на 15.07.2013г. Намира, че това изпълнително
действие не е завършило, поради което срокът не следва да се счита за изтекъл.
Подчертава се, че посочената разпоредба не следва да се прилага като санкция по
отношение на взискателите при бездействие на съдебния
изпълнител. По тези съображения се моли за прекратяване на производството,
евентуално отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание ответниците, действащи
чрез процесуалния им представител адв. А.Н., молят за отхвърляне на предявения
иск. В предоставения срок е депозирана писмена защита, в която са изложени
подробни съображения по същество на спора. Настоява се, че прилагането на
изпълнителния способ не е приключил, поради което давността не е изтекла.
Намира, че хипотезата на чл.433, ал. 1, т. 8 от ГПК не следва да се счита за
санкция спрямо взискателите, поради бездействието на
съдебния изпълнител.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
Прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване с
окончателния доклад по делото, че с влязло в сила на 09.04.2012 г. решение
№55/08.04.2011г. по в. гр. д. №393/2010г. на Апелативен съд - * е постановено Н.Г.
да заплати солидарно в полза на В.М.В. и М.Л.Б. сума в размер на 1600 лв.,
представляваща направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение и
експертизи; въз основа на така посоченото решение е издаден изпълнителен лист
по гр.д. № */2007 г. по описа на Окръжен съд-*, въз основа на
който е образувано изпълнително дело №* от 2013г. по описа на ЧСИ Н. *; че на
15.07.2013 г. е наложен запор на притежаваните от ищеца *.
Приобщено в цялост в настоящото производство е
изпълнително дело № * по описа за 2013г. на ЧСИ Н. * с рег.№716 на
КЧСИ и с район на действие ОС-*.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявеният
иск намира правното си основание в разпоредбата на чл.439, ал. 1 ГПК.
По допустимостта на
производството с оглед на релевираните възражения,
съдът намира следното:
Твърденията на ответниците за недопустимост на производството, поради
възможност да се иска прекратяване на изпълнителното производство са
неоснователни. Не съществува законова пречка за предявяване на установителен иск за отричане на вземането по чл.439 от ГПК, както по време на висящо изпълнително дело, така и след неговото
прекратяване, поради което ищецът сам избира пътя, по който да упражнява
процесуални права срещу принудителното изпълнение. Съгласно чл. 439, ал. 1 от ГПК длъжникът може
да оспорва чрез иск изпълнението, т. е. чрез иск длъжникът оспорва вземането и
материалната незаконосъобразност на изпълнението. Според чл. 439, ал. 2 от ГПК
искът на длъжника може да се основава само на непреклудирани
от силата на пресъдено нещо факти и обстоятелства,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. Настоящият съдебен състав споделя съдебната
практика, съобразно която, докато не е изтекла давността за изпълнение, чрез
която се погасява самото изпълнително основание, длъжникът всякога има признат
от закона правен интерес да го оспори с отрицателен установителен
иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК (така определение № 513 от 24.11.2016 г. на ВКС по
ч. т. д. № 1660/2016 г., I т. о., определение № 113 от 26.01.2011 г. на ВКС по
ч. т. д. № 577/2009 г., II т. о., решение на ОСГК на ВС № 101/1972 г. по гр. д.
№ 95/1972 г.). С иска по чл. 439 от ГПК не се оспорва процесуалната
законосъобразност на изпълнителното производство, за да е поставен същият в
зависимост от висящността на изпълнителния процес.
Това следва и от граматичното тълкуване на разпоредбата, намираща се в раздел
II на Глава 39 от ГПК, и озаглавена „оспорване на вземането“, т.е. не се
оспорва самото изпълнително производство като такова, а неговата материална
законосъобразност – изпълнителното основание, в което ищецът твърди да е
настъпила промяна. Независимо от прекратяването на изпълнителното дело, ищецът
има правен интерес да установи, че вземането вече не съществува. Налице е
съществено различие между института на погасителната давност и перемирането на изпълнителното производство.
По тази причина
прекратяването или не на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
от ГПК не погасява вземането, поради което ищецът има правен интерес да
установи със сила на пресъдено нещо, че давностният срок за вземането по изпълнителния лист е
изтекъл, поради което предявеният иск е допустим за разглеждане.
За успешното провеждане
на предявения иск с правно основание чл.439 от ГПК, в тежест на ищеца е да
установи наличието на предпоставките за прилагане на института на погасителната
давност – датата на настъпване на изискуемостта на задълженията и изтичане на законоустановения давностен срок.
В тежест на ответниците е да установят предприети спрямо ищеца валидни
изпълнителни действия по принудително събиране на вземането по изпълнителния
титул.
Не е
спорно между страните, а от приобщеното изпълнително дело се установява, че е
налице образувано изпълнително производство с предмет оспореното вземане.
Ищецът има качеството на длъжник в изпълнителното производство, а В.М.В. и М.Л.Б.-
на взискатели.
За да се
прецени основателността на така предявения иск, съдът съобразява дадените
задължителни указания с т.10 на ТР
2/26.06.2015г. по т.д. 2/2013г. ОСГТК на ВКС, съгласно които, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е
трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство
поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти.
Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като прекратяването
на изпълнителното производство става по право.
В горецитираното тълкувателно решение е посочено, че в
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Новата давност започва да тече от
последното ѝ прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или
признание на вземането от длъжника /в този смисъл е и решение №37 от
24.02.2021г. на ВКС по гр.д.№1747/2020г., IV г.о./.
От
приобщеното изпълнително дело № * по описа за 2013 г. на ЧСИ Н. * с рег.№716 на КЧСИ и район на действие ОС-*, се установява, че последното изпълнително действие по
изпълнителното дело е извършено на 15.07.2013 г., когато съдебният изпълнител е
наложил запор върху притежаваните от длъжника автомобили „*“. От посочената дата е започнал да тече двугодишният
срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, респ. същият е изтекъл на 15.07.2015 г.,
когато изпълнителното производство е прекратено по право.
Наред с
това, считано от това последно по време изпълнително действие на 15.07.2013г.,
е започнала да тече нова петгодишна давност за вземането, която е изтекла на
15.07.2018г., който момент предхожда завеждането на настоящото производство.
Неоснователно е
възражението на ответните страни, че изпълнителното действие по налагане на
запор не е завършено, поради което и давностният срок
за погасяване на вземането не е започнал да тече. Запорът върху движима вещ обезпечава
изпълнението, като запазва принадлежността на имуществото на длъжника. Съгласно
разпоредбите на чл. 450, ал.2 ГПК запорът се счита наложен от деня, в който е
връчено запорното съобщение на третото лице и с това
се изчерпва фактическия състав по налагане на този способ. Действието на непротивопоставимост на запора във времето по отношение на взискателя за извършени действия на разпореждания от
длъжника със запорираната вещ, не означава, че този
способ не е приложен или че след прилагането му не може да тече нова давност в
полза на длъжника за погасяване на вземането. Взискателите
имат интерес от събиране на вземането си, поради което при неуспешни
изпълнителни способи, следва да поискат други от съдебния изпълнител, като
бездействието им в тази насока, както и това на изпълнителния орган, може да
доведе до негативни последици само за взискателите,
но не и за длъжника (в този смисъл и ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г.
ОСГТК на ВКС, с което ППВС № 3/1980 г. се счита за загубило силата си).
По изложените
съображения съдът намира, че по делото се установиха факти, годни да погасят и
изключат правото на взискателите да реализират
изпълнение на вземането по изпълнителното дело. Това налага извод за
основателност на предявения иск за недължимост на
вземането, за което е образувано изпълнително дело № * по описа за 2013г. на ЧСИ Н. * с рег.№716 на КЧСИ и район на действие ОС-*, поради което същият
следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора
на ищеца следва да се присъдят сторените разноски, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК, в общ размер от 414лв.,
от които 64лв. - заплатена държавна такса и 350лв.- адвокатско възнаграждение.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Н.И.Г. с ЕГН:**********
с адрес: *** не дължи солидарно на В.М.В.
с ЕГН:**********, с адрес: *** и М.Л.Б. с ЕГН:********** с адрес: ***, сумата от 1600 лв. (хиляда и шестстотин
лева), представляваща присъдени разноски по в.гр.д. № 393/2010 г. по описа на
АС – *, вземането за която сума е предмет
на принудително изпълнение по изпълнително дело №* от 2013г. по
описа на Частен съдебен изпълнител Н. *, вписан под peг.
№ 716 към КЧСИ с район на действие Окръжен съд — *, образувано въз
основа на изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 2682/2007 г. по описа на
Окръжен съд-*, на основание
чл.439 ГПК.
ОСЪЖДА В.М.В. с
ЕГН:**********, с адрес: *** и М.Л.Б. с ЕГН:********** с адрес: *** да заплатят на Н.И.Г.
с ЕГН:********** с адрес: ***, сумата от 414лв.
(четиристотин и четиринадесет лева), представляваща сторени по делото разноски
за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Варненския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: