№ 18747
гр. София, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20231110145007 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявен от Ц. Р. Ж. срещу /ФИРМА/ отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1358,22 лева –
задължение по договор за кредит № 3921955, от които сумата в размер на 895,73 лева,
представляваща възнаграждение за поръчителство, включено в общия размер на
двуседмичната погасителна вноска по договора, сумата в размер на 188,27 лева,
представляваща договорна лихва по договор за паричен заем № 3921955/10.09.2020г. и
сумата в размер на 274,22 лева, представляваща неустойка за забава, начислена, за периода
от 25.09.2020г. до 31.07.2023г., и които вземанията са прехвърлени на ответника с договор за
цесия.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че е
получил паричен заем в размер на 1500 лева, като не му е предоставен препис от него.
Излага твърдения, че задълженията по договора за заем са прехвърлени в полза на
ответника с договор за цесия. Посочва, че към 31.07.2023 г. задълженията му по този заем,
означен от ответника „като кредит номер 419562“ възлизат на сумата от 2633,22 лева като до
тази дата ищецът е платил на ответника сумата от 225 лева за погасяване на задължението
си. Поддържа, че непогасеният остатък от главницата възлиза на 1275 лева, като твърди, че
не дължи разликата до 2633,22 лева, а именно 1358,22 лева. Твърди, че многократно се е
опитвал да получи информация относно параметрите по договора за заем, но такава са му
отказвали. Твърди, че сумата в размер на 895,73 лева е недължима, поради нищожност на
договор за поръчителство № 3921955/10.09.2020г. сключен с /ФИРМА/, сумата в размер на
188,27 лева за възнаградителна лихва е недължима, тъй като в посочения договор ГПР не
включва всички разходи по договора, като се твърди, че договора за паричен заем е
недействителен, поради неспазване на императивните разпоредби на ЗПК. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата
молба, с който оспорва изцяло предявения иск. Оспорва твърденията на ищеца, че не му е
1
предоставен екземпляр от договора при сключването като сочи, че подписвайки договора
същият е декларирал, че е получил екземпляр от него. Признава, че по договора за паричен
заем ищецът е заплатил на ответника сумата от 476 лева. Претендира разноски.
С определение на съда от 13.06.2024г., постановено по реда на чл. 140 от ГПК е приет
за разглеждане при условията на последващо обективно кумулативно съединяване на искове,
предявения от /ФИРМА/ срещу Ц. Р. Ж. насрещен осъдителен иск с правно основание чл.
240, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 143 и чл. 99, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1024 лв.,
представляваща незаплатена главница по договор за заем № 3921955/10.09.2020 г., сключен
между Ц. Р. Ж. и /ФИРМА/, задълженията по който са платени от поръчителя по договора
/ФИРМА/, чийто вземания срещу ответника са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от
02.03.2020 г. и приложение № 1 към него от 02.08.2021 г., ведно със законната лихва за забава
от датата на депозиране на насрещния иск в съда - 30.11.2023 г., до окончателното
изплащане.
В насрещната искова молба /ФИРМА/ сочи, че между ответника и /ФИРМА/ бил
сключен процесният договор за заем № 3921955/10.09.2020 г., задълженията на ответника по
който са платени от поръчителя по договора - /ФИРМА/, чийто вземания срещу ответника са
прехвърлена на ищеца с договор за цесия от 02.03.2020 г. и приложение № 1 към него от
02.08.2021 г. До датата на исковата молба по насрещния иск ответника бил платил сумата от
476 лв., но останал длъжен за главницата в размер на 1024 лв., които претендира. Моли
съдът да уважи предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК Ц. Р. Ж. е подал отговор на исковата молба по
насрещния иск, с който счита иска за неоснователен. Оспорва, че предмет на първоначалния
иск е договор за заем № 3921955/10.09.2020 г. Признава, че е кандидатствал за кредит в
размер на 1500 лева., но посочва, че такъв му е предоставен в размер на 1352,99 лв. Твърди,
че договорът от 10.09.2020 г. съдържа неравноправни и нищожни клаузи. Оспорва като
недействителен договорът за поръчителство, сключен между /ФИРМА/ и /ФИРМА/.
Оспорва /ФИРМА/ да е изплащало задълженията му. Оспорва да е бил уведомяван за
извършеното прехвърляне на вземанията на /ФИРМА/ по договора за заем, предмет на
насрещния иск. Излага твърдения за нищожност на договора за поръчителство поради
противоречие и заобикаляне на закона, и накърняване на добрите нрави, поради което и
плащането, извършено на /ФИРМА/ към /ФИРМА/ е извършено при липса на правно
основание. Излага твърдения, че /ФИРМА/ е едноличен собственик на капитала на
/ФИРМА/ и поддържа, че със сключването на договора за поръчителство се цели
допълнително възнаграждение, което да се разпредели като печалба и скрито оскъпяване на
кредита. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, представлява се от
адвокат Т., който поддържа първоначалнана искова молба и моли за уважаване на иска и за
отхвърляне на насрещната искова молба.
В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, не се представлява.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи правния интерес и
фактите, на които основава своите искания и възражения. В производството по иска по чл.
124 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца бе да установи, че между страните е сключен
договор за кредит, че вземането по него е прехвърлено на ответника по силата на договор за
цесия, съответно релевираните от ищеца основания за нищожност поради които той дължи
връщане само на чистата стойност по договора.
2
След дадени указания и на двете страни, в крайна сметка се установи, че
възраженията на ищеца касаят сключен между /ФИРМА/, като заемодател и Ц. Ж., като
заемател договор за заем № 3921955 от 10.09.2020г. по силата на който на Ж. е предоставена
сума в заем в размер на 1500,00 лева, която е следвало да върне на 17 двуседмични
погасителни вноски, всяка в размер на 99,31 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от
35,00% и ГПР от 41,32 лева. Посочено е в договора че общата дължима от заемателя сума,
като се вземат предвид допусканията е в размер на 1688,27 лева, състояща се от размера на
заемната сума и размера на възнаградителната лихва. В чл. 4 страните са уговорили клауза за
задължаване на потребителя да осигури едно от следните обезпечения на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на
конкретно посочени в договора условия /чл. 4, ал. 1 от договора/ - две физически лица
поръчители, всяко от които да представи служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор
за паричен заем, сключен с ответното дружество, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има – кредитната му история да е със статус не по-лош от "Редовен", да подпише
договор за поръчителство или банкова гаранция, със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора.
Не е спорно също така, че между /ФИРМА/, като поръчител и Ц. Ж., като потребител
е сключен договор за предоставяне на поръчителство № 3921955 от 10.09.2020г., с който
страните уговорили, че потребителят възлага, а поръчителят приема да сключи договор за
поръчителство със заемодателя по силата на който да отговаря солидарно с потребителя за
заплащане на задълженията по договора. В чл. 3, ал.1 от договора страните уговорили, че за
поетото задължение потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 895,73
лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 52,69 лева, като е уговорено,
че вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния
договор за паричен заем. По делото не са представени доказателства между кредитора по
договора за заем и поръчителя да е сключен договор за поръчителство, но е приет на л.32 от
досието по делото Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 02.03.2020г., по
силата на който поръчителя, като цедент прехвърля на /ФИРМА/ свои ликвидни вземания, в
които е включен и процесният кредит, съгласно Приложение № 1 към договора за цесия,
както следва: актуализирано вземане, предмет на цесията: сумата от 1500,00 лева за
главница, сумата от 188,27 лева за възнаградителна лихва, сумата от 24,00 лева за разходи за
събиране на вземането и сумата от 80,63 лева – законна лихва за просрочие и сумата от
855,73 лева – остатък от възнаграждението за предоставеното поръчителство. Представено е
и платежно нареждане, от което се установява, че актуализираните задължения към дата
02.08.2021г. възлизащи на сумата от 1792,90 лева са заплатени от поръчителя на /ФИРМА/,
което обстоятелство се излага и в отговора на исковата молба.
При така възприетата фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на
своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от
ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Ответникът е
пасивно легитимиран д0а отговаря по иска, доколкото се установи, че вземането, предмет на
3
договорите за паричен заем и за предоставяне на поръчителство са предмет на цесионния
договор. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон е нищожна – чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Основната цел на
така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума,
поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна,
поради противоречие с добрите нрави, което съответства и на разпоредбата на чл. 143, т. 5
ЗП, а именно клаузата е неравноправна. С нея се цели и заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази
си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора.Съдът обаче
констатира, че неустойка не е начислена като задължение на ищеца и това е така, тъй като
той, независимо от нищожността на клаузата е предоставил обезпечение, като е сключил
договора за предоставяне на поръчителство.
От друга страна по делото безспорно се установи, че са сключени два договора –
договор за заем и договор за предоставяне на поръчителство, поради което следва да се
приеме, че между договора за заем и договора за предоставяне на поръчителство е налице
функционална връзка, тъй като в чл. 3, ал.3 от договора е налице уговорка, че дължимата
сума за възнаграждение следва да се заплаща от ищеца като част от седмичната погасителна
вноска по договора, поради което съдът приема, че по отношение преценката относно
действителността на договора за предоставяне на поръчителство следва да намерят
приложение общите правила по ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът е физическо лице и като
такова е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. В разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от
процесния договор за предоставяне на поръчителство е предвидено, че уговореното
възнаграждение, дължимо от ищеца в месечен размер от по 52,69 лева, не постъпва в
патримониума на поръчителя, а е уговорено като част от погасителната вноска, която
заемателят следва да заплати на заемодателя /ФИРМА/. Съдът счита, че уговореното в чл. 3
от договора за предоставяне на поръчителство задължение за заплащане на възнаграждение
не поражда права и задължения за страните, тъй като е сключен при противоречие в закона и
води до неговата нищожност. С оглед изложените съображения съдът следва да обоснове
извод, че чрез сключването на този договор за предоставяне на поръчителство се цели
заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и договора е сключен в противоречие с тази
норма, доколкото в договора за предоставяне на поръчителство се уговаря възнаграждение,
което впоследствие ще бъде изплатено като печалба на /ФИРМА/. По този начин се цели
едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение в противоречие с разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. В
самия договор за потребителски заем е посочено, че размерът на ГПР възлиза на 41,32%, но
по делото не се даде ясен отговор на въпроса какъв е размера на ГПР при включено в него и
на възнаграждението за предоставеното поръчителство, Процесният договор противоречи и
на нормата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, с което се цели забранена от закона цел - въвеждане
на допълнителни плащания, чиято дължимост е свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Така сключеният договор за предоставяне на поръчителство противоречи на закона. От
договора за потребителски заем е видно, че предоставянето на поръчителство е
предпоставка за сключването му, а от начина на изпълнение на задължението по сключения
договор за поръчителство е видно, че то се заплаща заедно със следващата погасителна
вноска по заема, съобразно уговорения в договора за потребителски заем погасителен план.
Нещо повече - уговорено е, че дължимото месечно възнаграждение за предоставяне на
4
поръчителство в размер на 895,73 лева следва да се заплати на падежа, посочен в
погасителния план по договора за заем и същото следва да бъде заплатено в полза на
/ФИРМА/. Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат кредит в размер на 1500,00
лева, а е уговорено възнаграждение за предоставяне на поръчителство е в общ размер на
895, 73 лева, което е прекомерно и по този начин е нарушен принципът на добросъвестност
и справедливост. Факта, че двата договора са сключени в един и същи ден и от едно и също
лице на страната на заемодателя и на дружеството-поръчител, както и предвид отразеното в
договора за предоставяне на поръчителство, че заемодателят е овластен да приема вместо
поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение на
поръчителя, както и уговорения начин на това плащане, то е естествено този разход за
заемателя да бил известен на заемодателя. Последният като не е взел предвид този разход е
въвел в заблуждение потребителя относно реалните разходи по заема, които ще направи, а с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК законодателят цели да защити правата на
потребителите като им гарантира, че те ще имат информация за максималната цена, която
биха заплатили за предоставената им услуга за периода на погасяване на кредита. Като не е
взел предвид този разход при определяне на посочения в договора размер на ГПР,
заемодателят е нарушил чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а това води до недействителност на
договора за паричен заем по силата на чл. 22 от ЗПК. След като договорът за паричен заем е
нищожен, то е нищожен и договорът за предоставяне на поръчителство, не само поради
гореизложеното, но поради липса и на основание, тъй като договорът за предоставяне на
поръчителство е сключен за да обезпечи договора за паричен заем, тоест обусловен е от него
/явява се акцесорен на договора за паричен заем/. Може да се обезпечава само действително
задължение и затова договора за предоставяне на поръчителство може да съществува само
ако съществува действително задължение по договора за заем. При нищожен договор за
паричен заем, то дължима от ищеца е само чистата стойност по кредита.
По изложеното главният иск се явява основателен за сумата в размер на 1044,00 лева,
включваща сумата от 855,73 лева, остатък от възнаграждение за предоставяне на
поръчителство и до който размер е прехвърлено вземането на ответника и до който размер
може да се иска от съда да признае за установено в отношенията между страните, че ищеца
не дължи на цесионера горепосочената сума и сумата от 188,27 лева – договорна лихва, а за
сумата в размер на 314,22 лева, иска следва да бъде отхвърлен.
По насрещния иск.
Установи се по делото, че вземането, предмет на процесните договори е прехвърлено
на ответника с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 02.03.2020г., по
силата на който поръчителя, като цедент прехвърля на /ФИРМА/ свои ликвидни вземания, в
които е включен и процесният кредит, съгласно Приложение № 1 към договора за цесия,
както следва: сумата от 1500,00 лева за главница, сумата от 188,27 лева за възнаградителна
лихва, сумата от 24,00 лева за разходи за събиране на вземането, сумата от 80,63 лева –
законна лихва за просрочие и сумата от 855,73 лева – остатък от възнаграждението за
предоставеното поръчителство. По делото съдът приема за безспорно установено, че
задължението е заплатено на /ФИРМА/ от /ФИРМА/, като впоследствие за платеното от
/ФИРМА/ в полза на последното дружество е възникнало вземане по пътя на регреса срещу
Ц. Ж.. Именно това вземане е прехвърлено на /ФИРМА/, поради което същата е легитимна
да иска от ответника заплащане на чистата стойност по кредита, в предвид нормата на 22 от
ЗПК. Съдът намира възражението на ответника, че извършената цесия не му е съобщена, за
неоснователно. Сам ищецът с исковата молба посочва, че има знание за прехвърлянето и
именно поради тази причина е насочил иска си срещу надлежния ответник. Не е спорно
между страните, а и сам ответникът признава, че по договора е заплатена сумата от 476,00
лева, която следва да се приспадне от чистата стойност по договора. Тази стойност е сумата
за главница от 1500,00 лева. Обстоятелството, че е рефинансиран с тази сума друг кредит,
сключен от ищеца със заемодателя е ирелевантно за размера на предоставения кредит. След
5
като от нея се приспадне платената сума от 476,00 лева, то дължима остава сумата от
1024,00 лева. По изложеното насрещният иск следва да бъде уважен.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 от ГПК право на разноски
се поражда в полза и на двете страни по първоначално предявения иск. На ищеца по
първоначално предявения иск следва да се присъдят разноски за държавна такса с оглед
уважената част от иска в размер на 41,76 лева. Процесуалният представител на ищеца –
адвокат В. Т. от САК, личен номер ****************, с адрес на упражняване на дейността
в /АДРЕС/ претендира присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.1, т.3 от
Закона за адвокатурата, като на л.3 от досието по делото е приложен договор за правна
защита и съдействие, от който е видно, че страните са уговорили представителство в
горепосочената хипотеза. Така на основание чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се определи
възнаграждение на адвокат Т. в размер на 435,82 лева. С оглед уважената част от иска на
адвокат Т. следва да се присъди възнаграждение в размер на 334,99 лева.
По насрещния иск на основание чл. 78, ал.1 от ГПК право на разноски се поражда в
полза на ищеца – /ФИРМА/. Съгласно представения списък се претендират за присъждане
разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 350,00 лева, което е резонно на основание чл. 78, ал.8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП,
вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Така на /ФИРМА/ следва да
бъдат присъдени разноски в размер на 400,00 лева.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от Ц. Р.
Ж., ЕГН ********** срещу /ФИРМА/, ЕИК *********, установителен иск с правно
основание чл. 124 от ГПК, че Ц. Р. Ж. не дължи на /ФИРМА/, сумата в размер на 1044,00
лева, включваща сумата от 855,73 лева, остатък от възнаграждение за предоставяне на
поръчителство и до който размер е прехвърлено вземането на ответника и до който размер
може да се иска от съда да признае за установено в отношенията между страните, че ищеца
не дължи на цесионера горепосочената сума и сумата от 188,27 лева – договорна лихва и
представляваща задължение договор за паричен заем № 3921955 от 10.09.2020г., сключен
между /ФИРМА/, като заемодател и Ц. Ж., като заемател, вземането по който е прехвърлено
от /ФИРМА/, като поръчител на /ФИРМА/ по силата на Рамков договор за прехвърляне на
вземания от 02.03.2020г., като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 314,22 лева, представляваща
разликата над уважената сума от 1044,00 лева до размера на пълно предявената от 1358,22
лева.
ОСЪЖДА Ц. Р. Ж., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК *********,
сумата от 1024,00 лв. /хиляда двадесет и четири лева/, представляваща незаплатена главница
по договор за заем № 3921955/10.09.2020 г., сключен между Ц. Р. Ж. и /ФИРМА/, чийто
вземания срещу ответника са прехвърлени на /ФИРМА/ с Рамков договор за цесия от
02.03.2020 г. и Приложение № 1 към него от 02.08.2021 г., и която сума представлява чистата
стойност по кредита на основание чл. 22 от ЗПК, ведно със законната лихва за забава от
датата на депозиране на насрещния иск в съда - 30.11.2023 г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на Ц. Р. Ж., ЕГН **********,
сумата в размер на 41,76 лева, деловодни разноски на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на адвокат В. Т. от САК, личен
номер ****************, с адрес на упражняване на дейността в /АДРЕС/, сумата в размер
6
на 334,99 лева, адвокатско възнаграждение, присъдено в хипотезата на чл. 38, ал.1,т.3 от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА Ц. Р. Ж., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК *********,
сумата в размер на 400,00 лева, деловодни разноски на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7