Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 10. 02. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
с участието на
съдебния секретар Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 9048 по
описа на Софийския градски съд за 2019
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от
“К.1.” ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***,
съдебен адрес ***-6
(въззивник) чрез процесуалния представител адвокат П.К. срещу решение № 73095 от 22. 03. 2019 г., постановено от Софийския районен съд, 42-ри състав, по гр. д. № 49259 по описа за 2018 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение
първоинстанционният съд изцяло е уважил иск за
установяване на съществуването на вземане на А.П. с правно основание чл. 422
във връзка с чл. 415 ГПК във връзка с чл. 93, ал. 2 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД) за връщане на задатък в размер на 5 000 евро.
Решаващите мотиви на районния съд за отхвърлянето на
исковете са били, че ищецът А.П. е доказал даването на
задатъка в размер на 5 000 евро, докато ответното дружество „К.1.“ ЕООД не
е доказало изпълнението на сключения договор.
Въззивникът оспорва обжалваното решение като незаконосъобразно. Твърди, че районният съд
в нарушение на процесуалните правила не е дал указания във връзка с представени
писмени доказателства на чужд език, поради което неправилно не ги е допуснал. Поддържа, че е
изправната страна по договора и че правомерно е задържало задатъка. Заявява, че формата за
действителност на договор за покупко-продажба на моторно превозно средство,
което не е регистрирано в Република България е проста писмена, а не писмена с
нотариална заверка на подписите. Оспорва в полза на А.П. да е възникнало
правото за разваляне на договора, както и волеизявлението му за разваляне на
договора да е било надлежно получено (съгласно чл. 301 от Търговския закон „К.1.“
ЕООД веднага се е противопоставило на действията на мнимия представител след
узнаването за тях с отговора на исковата молба). Дори и А.П. да е имал правото
да развали договора и съответното волеизявление да е било надлежно получено,
заявява, че не е произвело действие, защото към датата на получаването „К.1.“
ЕООД вече се е било отказало от договора (не е било налице валидно главно
правоотношение). Оспорва изискуемостта на вземането. Противопоставя се на
твърдението, че към твърдяната дата на разваляне на договора изпълнението му е
било безполезно за А.П.. Ако се приеме твърдението за разваляне на договора, то
посочва, че правилната правна квалификация на твърдяното вземане би следвало да
е по чл. 88 във връзка с чл. 87 ЗЗД, а не по чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Заявява, че
районният съд не е обсъдил изброените възражения и аргументи. Иска от въззивния
съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски
за държавната такса, внесена по въззивната жалба.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство А.П., гръцки гражданин, роден на *** г.
в Атина, Гърция, съдебен
адрес ***,
(въззиваем) чрез
процесуалния представител адвокат Р.М.. Заявява, че обжалваното решение е
валидно, допустимо и правилно, а въззивната жалба: неоснователна. Оспорва представените
от въззивника доказателства. Твърди, че волеизявлението за развалянето на
договора е произвело действие. Иска от въззивния съд да потвърди обжалваното
решение. Претендира сторените във въззивното производство разноски.
Въззивният съд, след като прецени становището на
въззивника и събраните пред първата инстанция доказателства, направи следните
фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е редовна и допустима. Вследствие на
служебна проверка въззивният съд установява, че обжалваното решение е валидно,
както и допустимо. Софийският районен съд е бил
международно компетентен да разгледа делото въз основа на чл. 4 от Регламент
(ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012
година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения
по граждански и търговски дела. Относно правилността му намира следното.
Поради липсата
на спор между страните по делото е безспорно установено, че през 2017 г. те са
сключили договор за доставка и покупко-продажба на моторно превозно средство:
лек автомобил марка и модел „Ауди А 5“. По делото няма данни страните да са
избрали приложимо право, следователно приложимото право е българското въз
основа на чл. 4, пар. 1, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския
парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към
договорни задължения (Рим I).
Доколкото „К.1.“
ЕООД е търговско дружество и сключеният договор попада в кръга на
осъществяваната от него търговска дейност, сключената между страните сделка е
търговска (чл. 286, ал. 1 от Търговския закон). Към нея се приложими особените
правила за търговските сделки (чл. 287 от Търговския закон). По правило за
сключването на търговските сделки не се изисква форма за действителност (чл.
293, ал. 1 от Търговския закон), но в настоящия случай такава е необходима въз
основа на чл. 144 от Закона за движението по пътищата (ЗдвП). Възражението на
въззивника, че формата за действителност на договора за прехвърляне на
моторното превозно средство всъщност е обикновена писмена, а не приетата от
първоинстанционния съд писмена форма с нотариална заверка на подписа, е
неоснователно. Между страните липсва спор, че „К.1.“ ЕООД е трябвало да достави
моторното превозно средство от Германия, след което да го прехвърли на А.П.. По
делото обаче няма данни, от които да се направи извод, че моторното превозно
средство е щяло да бъде без първоначална регистрация. Предвид приетите от
въззивния съд преводи на документи, и ако въззивният съд приеме, че те се
отнасят тъкмо до моторното превозно средство, чието доставяне А.П. е уговорил, от
тях се налага извод, че моторното превозно средство е имало регистрация в
Германия (талон № IN AM7662,
дата на първа регистрация 14. 11. 2016 г.). Тогава изводът на
първоинстанционния съд, че формата за действителност е писмена с нотариална
заверка на подписите, е правилен въз основа на чл. 144, ал. 3 ЗДвП. От друга
страна, дори и да се приеме, че уговореното моторно превозно средство е щяло да
бъде без предходна регистрация, и че следователно формата за действителност на
сделката е обикновена писмена (чл. 144, ал 1 ЗДвП), за което няма данни по
делото, то законът все пак предвижда форма за действителност на търговската
сделка. По делото не са представени данни за сключването на съответен договор
между А.П. и „К.1.“ ЕООД нито в писмена форма, нито в писмена форма с
нотариална заверка на подписите. Въпреки това от поведението на страните
(плащане, съответно приемане на задатък) може да се направи извод, че те не са
оспорили действителността на договора и той следва да бъде приет за
действителен: чл. 293, ал. 3 от Търговския закон ТЗ).
Поради липсата
на спор, а и с оглед представеното платежно нареждане се установява, че във
връзка с договора доставка и покупко-продажба на моторното превозно средство А.П.
е заплатил на „К.1.“ ЕООД на 18. 07. 2017 г. задатък в размер на 5000 евро. Задатъкът е и доказателство за
сключения договор (чл. 93, ал. 1 ЗЗД). Със заплащането му А.П. е изпълнил едно
от задълженията си по договора. По-нататък страните спорят дали „К.1.“ ЕООД е
изпълнило насрещните си задължения, изразяващи се в своевременна доставка и
предаване на уговореното моторно превозно средство, както и дали А.П. е
изпълнил следващите си задължения своевременно да получи доставеното моторно
превозно средство и да плати цената (чл. 288 ТЗ във връзка с чл. 200, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД).
Изпълнението
на задълженията на А.П. е било предпоставено от изпълнението на задължението на
„К.1.“ ЕООД да предостави уговореното моторно превозно средство. Той е трябвало
да получи вещта и да плати цената ѝ след
доставянето ѝ от Германия; невъзможно е продавачът да предаде вещта,
съответно купувачът да я получи, преди тя да бъде доставена. Поради тази
причина преди да се установи дали А.П. е изпълнил надлежно задълженията си да
получи моторното превозно средство и да плати цената му трябва да се установи
дали „К.1.“ ЕООД е изпълнило задължението си да го достави.
Районният съд
правилно е разпределил в тежест на „К.1.“ ЕООД да докаже, че е доставило
моторното превозно средство в срок. Макар и да е осъществил процесуално
нарушение във връзка с допускането на писмени доказателства от страна на „К.1.“
ЕООД, крайният му извод за недоказаност на изпълнението на посоченото
задължение е правилен. Съображенията за това са следните.
Поради
обстоятелството, че страните не са сключили процесния договор за доставка и
покупко-продажба на моторно превозно средство в изискуемата от закона писмена
форма с нотариална заверка на подписите, по делото липсват данни да е бил
уговорен конкретен срок за изпълнение на задължението на „К.1.“ ЕООД да достави
и предаде моторното превозно средство. Същевременно страните спорят за
уговорения срок на това задължение: А.П. твърди, че е бил уговорен срок за
доставяне на моторното превозно средство в една седмица от заплащането на
задатъка (следователно до 25. 07. 2017 г., чл. 72, ал. 1, изр. второ ЗЗД); от
друга страна, „К.1.“ ЕООД твърди, че точен срок за изпълнение на задължението
за доставка на моторното превозно средство не е бил уговорен. Платеният задатък
доказва договора за доставка и покупко-продажба, но не доказва уговорен срок за
изпълнение на задължението за доставяне и предаване на моторното превозно
средство От друга страна, плащането на задатъка доказва направено искане за
изпълнение на задължението в „разумен“ срок (чл. 319 ТЗ).
Продължителността
на разумния срок следва да бъде определено съобразно конкретните обстоятелства
по делото. В дадения случай не се спори и е установено, че „К.1.“ ЕООД е
търговец, който осъществява професионално търговска дейност по доставка и
продажба на моторни превозни средства. То е трябвало да закупи и достави
уговореното моторно превозно средство от държава от Европейския съюз. За целта
е трябвало да сключи отделна сделка. Освен това е трябвало да бъде осъществен
превоз на стоката до България. При това положение въззивният съд определя
разумния срок за изпълнение на задължението за доставяне и предаване на
уговореното моторно превозно средство на три
месеца. Съобразно вече възприетото положение, че с плащането на задатъка А.П.
също така е поискал изпълнение на задължението в разумен срок, разумният срок
за доставяне и предаване на уговореното моторно превозно средство обхваща
периода от 18. 07. 2017 г. до 18. 10. 2017 г. (чл. 72, ал. 1, изр. първо ЗЗД).
Тогава в тежест на „К.1.“ ЕООД е да докаже изпълнение на задължението в
посочения период, едва след което може да се разгледа въпросът дали А.П. на
свой ред е изпълнил задълженията си да получи вещта и да плати цената.
В исковата
молба А.П. твърди, че „К.1.“ ЕООД не е изпълнило задължението да предостави и
предаде уговореното моторно превозно средство до 02. 04. 2018 г., тоест
разумният срок за изпълнение на задължението не е бил спазен. „К.1.“ ЕООД не е
представило доказателства, от които да може да се установи обратното: че е
изпълнило задължението си за доставяне и предаване на моторното превозно
средство в разумния срок до 18. 10. 2017 г. Районният съд е нарушил
процесуалните правила, като не му е дал указания и възможност да представи
приложената към отговора на исковата молба електронна кореспонденция, съответно
представените в първото открито съдебно заседание талон и фактура в превод на
български език и е изключил посочените документи от доказателствения материал
по делото. Въззивният съд е приел като доказателства по делото посочените
писмени доказателства заедно с техни преводи на български език въз основа на
чл. 266, ал. 3 ГПК. От така приетите писмени доказателства обаче не може да се
направи извод за изпълнение на задължението. В електронната кореспонденция
между страните (която въззиваемият е оспорил) се обсъжда моторно превозно
средство „А5“ и представените талон и фактура са за моторно превозно средство
марка и модел „Ауди А5“. От друга страна обаче, в електронната кореспонденция
моторното превозно средство „А5“ е индивидуализирано с номер на рама WDD2053661F401569, докато
фактурата и талонът се отнасят до моторно превозно средство марка и модел „Ауди
А5“ с номер на рама WAUZZZF53HA004664.
Следователно в електронната кореспонденция, от една
страна, и фактурата и талона, от друга, се обсъждат две различни индивидуално
определени моторни превозни средства. При това вътрешно противоречие в
представените от въззивника доказателства, макар и останалата електронна
кореспонденция да съдържа индиция за изпълнение на задължението през 08. 2017
г., не може да се приеме за установено
при условията на пълно и главно доказване, че „К.1.“ ЕООД е изпълнило
задължението за доставяне и предаване на уговореното с А.П. моторно превозно
средство. Затова крайният извод на първоинстанционния съд, че „К.1.“ ЕООД не е
изпълнило сключения договор, е правилен.
Поради
неизпълнението на договора от „К.1.“ ЕООД в полза на А.П. на 19. 10. 2017 г. е
възникнало преобразуващото право да се откаже от договора. Според правната
теория отказването от договора по смисъла на чл. 93, ал. 2 ЗЗД е по същество
изявление за разваляне на договора (А.К., „Облигационно право. Общо учение за
облигационното отношение“, ред. П.П., стр. 408). Тогава съответно изявлението
за разваляне на договора може да се приеме за отказ от договора по смисъла на
чл. 93, ал. 2 ЗЗД. В дадения случай А.П. е поискал само връщане на дадения
задатък. Първоинстанционният съд при това положение правилно е квалифицирал
предявения иск по чл. 93, ал. 2 ЗЗД.
Възражението
на въззивника, че своевременно се е противопоставил на приемането на
изявлението на А.П. за отказ от договора и за връщане на дадения задатък на 03.
04. 2018 г. от М. Б., е основателно. В известието за доставяне не е отразено
дали М. Б. е пълномощник или търговски помощник на „К.1.“ ЕООД. Дружеството се
е противопоставило на получавеното на пощата от М. Б. с отговора на исковата
молба. При това положение не може да се приеме за установено, че „К.1.“ ЕООД е
било надлежно уведомено за изявлението за отказ от договора и за връщане на
задатъка на 03. 04. 2018 г. От друга страна обаче, както правилно е съобразил
първоинстанционният съд, „К.1.“ ЕООД е било надлежно уведомено за въпросното
изявление с размяната на книжа в първоинстанционното исково производство.
Препис от изявлението за отказ от договора и връщане на задатъка е бил надлежно
получен от „К.1.“ ЕООД на 17. 09. 2018 г. От този момент изявлението на А.П. е
произвело действие. Затова първоинстанционният съд правилно е уважил изцяло
предявения иск. Обжалваното решение е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Делото е
търговско и левовата равностойност на цената на иска е под 20 000 лева.
Следователно настоящото решение не подлежи на касационно обжалване въз основа
на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Разноски. Предвид изхода на делото и направената претенция за разноски от А.П.
въззивният съд следва да присъди в полза на въззиваемата страна разноските във въззивното
производство. Страната е била представлявана във въззивното производство от
двама адвокати: адвокат Р.М. и адвокат И.М.. За всеки адвокат е представен
сключен договор за правна защита и съдействие, който удостоверява заплащането
на съответно адвокатско възнаграждение. Уговореното и заплатено на адвокат М.
възнаграждение е в размер на 1000 лева, а уговореното и заплатено на адвокат М.възнаграждение
е в размер на 850 лева. Въззивният съд следва да присъди разноските за
възнаграждение на един адвокат (чл.
78, ал. 3 във връзка с ал. 1 ГПК). Страната е пропуснала да уточни разноските
за кое от двете адвокатски възнаграждения претендира. Доколкото претенцията за
разноски е била направена чрез адвокат М., въззивният съд трябва да приеме, че
се претендират разноските за нейното адвокатско възнаграждение в размер на 850
лева.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 73095 от 22. 03. 2019 г., постановено от Софийския районен съд, 42-ри състав, по гр. д. № 49259 по описа за 2018 г.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 3 от Гражданския
процесуален кодекс във “К.1.” ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***,
съдебен адрес ***-6, да заплати в полза на А.П., гръцки гражданин, роден на *** г.
в Атина, Гърция, съдебен
адрес ***,
сумата от 850 (осемстотин и петдесет)
лева – разноски във въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
1.