Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 02. 08. 2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на осми юни
през две хиляди двадесет и втора година
в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Нина Светославова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№
13511 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК/въззивно обжалване/.
Подадена е въззивна жалба от Х.П.С., ищец пред СРС, срещу решение № 75934 от 24.04.2020
г., постановено от СРС, Трето ГО, 82 състав
по гр.д.№ 137 по описа за 2017 г., с което е отхвърлена претенцията й по чл.33,
ал.2 ЗС като неоснователна и в нейна тежест са възложени разноските. Излагат се
доводи за неправилност на така постановеното решение. От СРС били допуснати
процесуални нарушения, изразяващи се в неправилно възприемане на събраните по
делото доказателства, както и съдът бил нарушил правото й на защита като не
допуснал поисканите от нея доказателства. Сочи, че по делото нямало спор, че въззивницата не е получила нот.покана
лично, нито била посетила нот.кантора в която била
оставена поканата за връчване. Това означавало, че връчването е на „друго
място“ по смисъла на чл.49 ГПК. На това „друго място“ връчване на лице от
домашните не било допустимо и водело до нередовно връчване. СРС изобщо не бил
коментирал въпроса, че в нот.покана не било отразено
служителят да е посещавал адреса на ищцата. Липсата на пълен адрес мотивирал
служителя от нот.кантора да потърси по телефона
другия съсобственик – С., за да го уведоми, че има нот.покана
и да го помоли да посети нот.кантора, за да я получи.
Наред с това се сочи, че нот.покана била със
съдържание, което дори да била редовно връчена, водело до нарушение на чл.33,
ал.1 ЗС относно предложените условия. Тези условия били различни от
действителните условия, предложени на купувача А.М.- в поканата цената била
35 000 лв., а дадени срок за плащане – 10-дневен. В крайна сметка
идеалната част била закупена при условията на разсрочено плащане на 5 вноски в
рамките на близо 6 месеца. Неправилно СРС бил приел, че разсроченото плащане не
представлява различно условие от предложеното, тъй като крайната цена не се
променяла. Именно чл.66 ЗЗД на който СРС се бил позовал, показвал, че
частичното изпълнение е съществено отклонение и затова не може да се случи
едностранно. В конкретния случай продавачът и купувачът били изменили условията
на плащане многократно, което било позволило на купувача да придобие идеалните
части при различни и много по-облекчени условия от предложените в нот.покана.
Иска се от настоящата инстанция да бъде
отменено обжалваното решение и вместо това да бъде постановено друго с което
претенцията й по чл.33, ал.2 ЗС да бъде уважена. Претендират се разноски.
Въззивницата Х.П.С. е починала на 18. 12.2021 г. и съдът с нарочно определение от 28.04.2022 г. на основание чл.227 ГПК е
конституирал наследника й по закон - Е.Е.С..
Същият с нарочна писмена молба заявява
пред съда, че поддържа въззивната жалба; не бил
отпаднал интересът от водене на делото.
Постъпил е отговор от ответниците пред СРС- А.П.М., Б.Б.Д., А.В.П. и Б. Б.Д.. Излагат се доводи за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на
така постановеното съдебно решение. Считат, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при постановяване на решението от СРС.
По отношение показанията на свидетеля С. се сочи, че същият бил заинтересовано
лице по смисъла на чл.172 ГПК, тъй като бил син на въззивницата,
както и при разпита си бил заявил, че той също е искал да закупи идеалната част.
По отношение нередовното връчване на нот.кантора се
сочи, че такива доводи пред СРС не са били правени. Независимо от това, тези
доводи били и неоснователни, тъй като се установило, че сина на ищцата – Е.С.
бил посетил нот. кантора и получил нот.покана от свое име, както и от името на майка си. От
данните по делото се установило, че и двамата имат един и същ постоянен и
настоящ адрес. Затова счита, че връчването е редовно. Сочи, че синът на ищцата
бил с юридическо образование и съзнавал напълно ясно, че е задължен да предаде
на майка си нот.покана. От показанията на свидетеля,
разпитан на страната на ответниците, се установило,
че при проведена среща в процесната къща на ул.“******,
ищцата е присъствала и там е станало ясно за отправената нот.покана.
Единствените данни за невръчване на нот.покана се
съдържали в показанията на свидетеля Е.С., който, обаче, бил заинтересована
страна от изхода на спора. По отношение доводите по чл.33, ал.2 ЗС, че е налице
разлика между условията, посочени в нот.покани и тези
при които е реализирана покупко-продажбата също се сочи, че се правят за първи
път пред въззивната инстанция. Освен това били и
неоснователни, тъй като нот.покана не съдържала
условия за сделката; в нот.покана само било посочено
дали ищцата желае да закупи идеалната част. Поради наличие на изначална липса
на волеизявление за закупуване на идеалната част, то затова не се стигнало до
договаряне на условия при които да се сключи сделката. О тнот.акт, представен
по делото се установявало, че сделката е сключена на същата цена на която е
била предложена за изкупуване на останалите съсобственици. Други условия нот.акт не съдържал, а предварителния договор не можел да
бъде предмет на иск по чл.33, ал.2 ЗС.
Иска се обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
След конституирането на основание
чл.227 ГПК на наследника на починалата ищца, в хода по същество пълномощникът
на въззиваемите навежда довод, че искът е предявен от
името на Х.С., но с оглед разпита на свидетеля пред въззивната
инстанция, се установило, че всъщност къщата е следвало да бъде закупена от Е.С.,
т.е. били предявени чужди права. Освен това Е.С. бил получил нот.покана и се считал за редовно уведомен да закупи
идеалната част. Противното следвало да се счита за злоупотреба с право.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение първоначалния въззивник е уведомена на 02.06.2020 г. Въззивната жалба
е подадена на 16.06.2020 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е
допустима.
По основателността на жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След извършена проверка въззивната инстанция намира, че първоинстанционният
съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната
жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че по делото не е спорно, че ищцата притежава идеална част от процесния имот, както и че ответника А.М. е придобил от Б.Д.
½ идеална част от процесния имот по силата на
нотариален акт за продажба на идеална част от недвижим имот № 82, том IV, рег.
№ 11254, д. № 584 от 03.11.2016 г., с който Б.Д. продава на А.М. ½
идеална част от апартамент, находящ се в гр.София,
ул.“******, ет. 1, с площ от 95,30 кв. м., състоящ се от три стаи, кухня,
вестибюл, антре, клозет, заедно с избени помещения под етажа, представляващ
самостоятелен обект в сграда № 2, с предназначение: жилище на едно ниво, с
идентификатор 68134.300.17.2.1 по КК и КР, одобрени със заповед
РД-18-32/01.04.2016 г. на ИД на АГКК, заедно с ¼ идеална част от дворно
място, цялото с площ от 432,30 кв. м., съставляващо парцел XV от кв. 110 по
плана на гр.София, местност „Центъра“.
С нотариална покана, получена на 18.04.2016 г. от Е.Е.С. за него, както и за Х. П.С., Б.Д. поканил тези двама съсобственици да
изкупят притежаваната от него ½ идеална част от апартамент, находящ се в гр.София,
ул.“******, ет. 1, с площ от 95,30 кв. м., състоящ се от три стаи, кухня,
вестибюл, антре, клозет, заедно с избени помещения под етажа, заедно с ¼
идеална част от дворно място, цялото с площ от 432,30 кв. м., съставляващо
парцел XV от кв. 110 по плана на гр.София, местност „Центъра“ на цена от 35000
лева, като липсата на отговор в 10-дневен срок се приемало като отказ на
предложението.
С
предварителен договор за продажба на недвижим имот от 10.05.2016 г. Б.Д.
(продавач) и А.М. (купувач) се договорили за продажбата на ½ идеална
част от апартамент, находящ се в гр.София, ул.“******,
ет. 1, с площ от 95,30 кв. м., състоящ се от три стаи, кухня, вестибюл, антре,
клозет, заедно с избени помещения под етажа, заедно с ¼ идеална част от
дворно място, цялото с площ от 432,30 кв. м., съставляващо парцел XV от кв. 110
по плана на гр.София, местност „Центъра“ за цена от 35000 лева, платима по
следния начин: 3500 лева – аванс, в деня на подписване на договора и 31500 лева
– при изповядване на сделката. С Анекс № 1 от 13.05.2016 г. страните се договарят
за изплащане на цената по следния начин: аванс от 3500 лева, платен на
10.05.2016 г., 11500 лева – платени в деня на подписване на анекса и 20000 лева
- при изповядване на сделката. С Анекс № 2 от 09.06.2016 г. страните се
договарят за изплащане на цената по следния начин: аванс от 3500 лева, платен
на 10.05.2016 г., 11500 лева – платени на 13.05.2016 г., 5000 лева - платени в
деня на подписване на анекса и 15000 лева - при изповядване на сделката. С
Анекс № 3 от 19.07.2016 г. страните се договарят за изплащане на цената по
следния начин: аванс от 3500 лева, платен на 10.05.2016 г., 11500 лева –
платени на 13.05.2016 г., 5000 лева - платени на 09.06.2016 г., 6000 лева -
платени в деня на подписване на анекса и 9000 лева - при изповядване на
сделката.
По делото били представени платежни нареждания за
изплащане на цялата уговорена сума.
Представено било удостоверение за родствени връзки от
което било видно, че Х. П.С. е майка на Е.Е.С.. От удостоверението от отдел „БДС“ при СДВР на МВР се
установява, че постоянният адрес на двамата е в гр.София, ж.к. „******от
10.08.2011 г., съответно от 05.01.2012 г.
По делото били събрани гласни доказателствени
средства. Св. Е.Е.С., син на ищцата, посочвал, че е
получил процесната нотариална покана в кантората на
нотариуса, като се съгласил да получи и поканата, адресирана до майка му.
Заявявал, че не е предавал поканата на майка си, която разбрала за нея едва
когато имотът вече бил продаден. Сочел, че не живеел на постоянния си адрес.
Разказвал за среща, състояла се в процесния имот
около март 2016 г., между него, Б.Д., Х.П.С. и А.М..
Свидетелката К.Н.И.заявила, че е живеела в процесния имот през пролетта на 2016 г., когато се състояла
срещата между Б.Д., Х.П.С., Е.С.,
на
която свидетелката присъствала и на която се разисквал въпросът за продажбата
на идеалната част на Б.Д. за цена от 35000 лева. Свидетелката сочела, че на
срещата също така е коментиран въпроса за получаването на нотариална покана от Е.
и Х. С..
Правото на изкупуване, предвидено в чл. 33, ал. 1 ЗС, било
потестативно право, доколкото се упражнявало с изявление
от непоканения съсобственик и било насочено към предизвикване на правна
промяна, изразяваща се в задължението на продавача – съсобственик да се
съобрази с изразената воля за изкупуване от съсобственика. Законът предоставял
правото на изкупуване само на съсобственика като целта била да се реализира
предвидената в нормата на чл. 33, ал. 2 ЗС, възможност. Упражняването на това
право в посочената хипотеза се извършвало само по съдебен ред. Едва с
уважаването на конститутивния иск и по-точно с
влизането на решението по този иск в сила, съсобственикът – изкупвач
щял да придобие правото на собственост върху имота. Потестативното
право било призната и гарантирана от закона възможност на едната страна по
гражданско правоотношение с едностранно изявление да породи ново правоотношение
за признат от закона правен интерес. В същото време това право било вторично,
защото предполагало съществуването на друго субективно право или
правоотношение, към което чрез прибавянето на нови юридически факти възниквало
ново право или правоотношение.
С оглед на горните си мотиви, СРС е приел, че правото
на изкупуване на дял от съсобствен имот по реда на
чл. 33, ал. 2 ЗС може да бъде успешно упражнено от пренебрегнатия съсобственик
само докато съществува облигационната връзка, в която той желае да встъпи,
замествайки купувача на съответната идеална част. Тъй като правото на
изкупуване възниквало с оглед извършено от другия съсобственик разпореждане с
притежаваната от него идеална част от имота в полза на трето лице, то
възможността на разпоредилия се с дела си съсобственик да изкупи разпоредената част съществувало до момента, в който тя се
намирала в патримониума на купувача. Следователно
само извършените след вписването на исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС последващи прехвърлителни сделки,
представляващи действие на разпореждане, извършено от купувача в полза на трето
лице, щели да са непротивопоставими на ищеца,
съответно ще е осъществимо правото му да изкупи разпоредения
дял при наличието на останалите законови предпоставки. В обратния случай,
обаче, когато преди вписването на исковата молба била извършена друга
разпоредителна сделка от третото лице – купувач, с което разпореденият
дял бил прехвърлен на друго лице, извън първоначалния съсобственик, то правото
на изкупуване щяло да бъде неосъществимо, тъй като процесният
дял вече не се намирал в патримониума на третото лице
– купувач, в чиито права неразпоредилият се съсобственик желае да встъпи.
Относно
спорния въпрос, дали ищцата е получавала нотариална покана, съдържаща предложение за изкупуване на идеалната част
на Б.Д., съдът е изложил следните мотиви: Съгласно чл. 49 ГПК място на връчване
било жилището, вилата, местоработата, местослуженето,
седалището, мястото за осъществяване на стопанска дейност или друго място, което
се обитава от адресата, както и всяко друго място, на което адресатът може да
бъде намерен. В чл. 46, ал. 1 ГПК било посочено, че когато съобщението не може
да бъде връчено лично на адресата, то се връчвало на друго лице, което е
съгласно да го приеме, като в ал. 2 били посочени лицата, които могат да се
приемат за “други лица“, но изброяването не било изчерпателно. Според чл. 46,
ал. 4 ГПК с получаването на съобщението от другото лице се смятало, че
връчването е извършено на адресата. При анализа на тези разпоредби съдът е
достигнал до извода, че няма пречка връчването на нотариална покана да бъде
извършено в кантората на нотариуса, а не непременно на адреса на получателя,
след като последният се е съгласил да я приеме, което следвало от посоченото в чл.
49 ГПК „както и всяко друго място, на което адресатът може да бъде намерен“.
Така със съгласието на Е.С. да получи нотариалната покана, адресирана до майка
му, се считало, че същата е връчена на самата нея (арг.
от чл. 46, ал. 4 ГПК). Поради това обстоятелството, дали С. е предал поканата
на майка си или не, било относимо към отговорността
му за неизпълнение на задължението му да предаде поканата на адресата, което бил
поел с изразяване на съгласие да получи поканата и за нея. Не можело за
съсобственика, който е предприел всички необходими усилия за изпълнение на
задължението си по чл. 33, ал. 1 ЗС, да последват неблагоприятни последици
поради обстоятелството, че получилият поканата със задължение да я предаде не я
е предал и в резултат на това да се приеме, че не е изпълнено задължението по
чл. 33, ал. 1 ЗС. Следвало да се счита, че поканата е редовно връчена и на
двамата съсобственици, които не били реагирали и съответно не били приели
направеното предложение за изкупуване на идеалната част в дадения срок, поради
което напълно законосъобразно последната била предложена на трето лице.
На следващо място следвало да се обсъди и
възражението, дали процесната идеална част е била
предложена на съсобствениците и на третото лице при едни и същи условия. В
нотариалната покана, изпратена до другите двама съсобственици, било посочено,
че предложението за изкупуване на ½ идеална част е за 35000 лева. В
предварителния договор от 10.05.2016 г. било посочено, че цената за идеалната
част е 35000 лева, платима на два пъти: 3500 лева – аванс, в деня на подписване
на договора и 31500 лева – при изповядване на сделката. Впоследствие с анекси
се предвиждало разсрочване на сумата от 35000 лева. Съгласно чл. 66 ЗЗД
кредиторът не можел да бъде принуден да приеме изпълнение на части, но в
конкретния случай имало съгласие от страна на кредитора да получи договорената
цена именно по този начин. СРС е приел, че уговорката за изплащане на
договорената цена на части не представлявала различни условия. Както на
съсобствениците, така и на третото лице, цената за идеалната част била определена
на 35000 лева, като било без значение, че впоследствие било договорено
изплащането ѝ на части. СРС е намерил, че предложението за закупуване на
идеалната част за сума в размер на 35000 лева, без да е посочено, че същата
може да бъде изплатена на части, не представлявало условие, уговорено привидно
във вреда на останалите съсобственици, тъй като продажната цена била в един и
същи размер. Не следвало да се забранява на съсобственика, предложил идеалната
си част за изкупуване, да прави допълнителните уговорки впоследствие, при
условие, че не се променяло първоначално предложеното. Поради това съдът е счел,
че напълно законосъобразно на съсобствениците е било предложено изкупуване на
идеалната част от процесния имот, което те мълчаливо
не били приели, след което идеалната част била предложена на трето лице за
същата сума, на която то я закупило.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Съгласно чл. 33 ЗС съсобственикът може да продаде своята
част от недвижимия
имот на трето
лице само след като представи
пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици
да купят тази част при
същите условия и декларира писмено пред него, че
никой от тях не е приел
това предложение.
Ако декларацията
по предходната алинея е неистинска или ако третото
лице купи частта на съсобственика
при условия, уговорени привидно във вреда на
останалите съсобственици, заинтересованият съсобственик може да изкупи
тази част при действително уговорените условия. Искът трябва да
се предяви в двумесечен срок от продажбата.
Относно
уведомяването на Х.П.С. за предложението на съсобственика Б.Д. за изкупуване на
идеалната му част от останалите съсобственици:
Противно на соченото от въззиваемите,
в първото по делото /пред СРС/ публично съдебно заседание след запознаване с
възраженията във отговора по исковата молба, пълномощникът на ищцата е посочил,
че нот.покана никога не е достигнала до знанието на
ищцата, тъй като не й била връчена на
домашния адрес, а лицето, което я било получило не й я предало.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС във връзка с
надлежното уведомяване от страна на съсобственик Б.Д. на първоначалната ищца Х.С.
за изкупуване на процесната идеална част от
недвижимия имот с адм.адрес : гр.София, ул.“******.
Видно от разписката на л.191 от нот.дело-
Е.С. е получил в качеството си на син на Х.С. нот.покана
с която е отправено предложение до нея за изкупуване на идеалната част, в
кантората на 05.04.2016 г. със задължението да я предаде.
В разпита си в качеството на свидетел /л.240 по делото
пред СРС/ Е.С. е посочил, че е получил нот.покана от
чичо си Б.Д. с която той ги кани /него и майка му Х./ да изкупят неговата
идеална част от процесния недвижим имот, от свое име,
както и от името на майка си. С. е посочил, че не е предал поканата на майка
си, защото не е видял необходимост от това. Неговата идея е било той да изкупи
идеалната част. Твърди, че е била проведена среща през м.03.2016 г. на място в
имота, за да се запознае с ответника А.М., както и как последния стопанисва
имота.
На основание чл.227 ГПК настоящата инстанция
конституира Е. С.на мястото на починалата ищца Х.С. поради което същият не може да има качеството
и на въззивник, и на свидетел. Показанията дадени
пред въззивната инстанция са за факти, които
облагодетелстват Е.С. и от които той черпи правото си по чл.33, ал.2 ЗС- същият
твърди д ае получил нот.покана
от името на майка си и умишлено не я предал, тъй като е имал уговорка с чичо си
Б., той да изкупи дела му.
В показанията си свидетелката И., бивша приятелка на
ответника А.М. и в периода, живееща с него, също сочи за проведена среща през
пролетта на 2016 г. в процесния имот. Свидетелката
сочи,че и Х. е присъствала на тази среща на която се е обсъждало получаването
на нот.покани от Б., както и продажбата /виж л.241/. Уговорена
била цена от 35 000 лева. : „Зная
че се разбраха за 35 000 лв.“..“Х. беше там тогава и се съгласи“. Обсъждало
се А. да купи първо дела на Б., а след това на Е., но последния искал „други
пари“. Показанията на свидетелката са преки и непосредствени; същата е живяла
по това време в процесния имот и е присъствала на
самата среща. Свидетелката изрично сочи, че срещата през пролетта на 2016 г. се
е състояло „в кухнята, която е в дясната страна на коридора, след банята“.
Свидетелката познава Х. и Е. С.. И. е разпознала Е.С. в съдебната зала, където
се е провело заседанието, състояло се на 10.03.2020 г.
За срещата говори и свидетелката С.И., депозирала
показания пред въззивната инстанция. Свидетелката,
обаче, не е присъствала, тъй като била болна по това време, но знае, че на
срещата са отишли Е.С. /когото свидетелката нарича „мъжът ми“, тъй като живеят
на семейни начала и имат дете/, майка му /Х./, чичо му /Б./, децата на Б.,
както и наемателя /ответника А./.
При съвкупната преценка на събраните гласи
доказателства /пред двете съдебни инстанции/ съдът приема, че предложението
отправено от съсобственика Б.Д. за изкупуване на идеалната част с която той
по-късно се е разпоредил в полза на ответника А.М. е достигнало до знанието на Х.С..
Същата е била в течение на преговорите за продажба, вкл. и за цената в размер
на 35 000 лв. Действително Х.С. не е искала идеалната част да бъде
продадена на трето за съсобствеността лице, но липсват данни същата да е
направила волеизявление в посочения в нот.покана
10-дневен срок, че желае да изкупи дела на Б.Д..
Относно
допустимостта на свидетелските показания:
Нормата на
чл. 164, ал. 1,
т. 1 ГПК въвежда ограничение
за установяване със свидетелски показания на правни
сделки, за действителността на които закон изисква
писмен акт, а нормата на, ал.
1, т. 3, предл. първо от същия законов
текст - за установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква
писмен акт. Въведено е ограничение за допустимите доказателствени средства в исковия процес, което не следва
да се тълкува
разширително.
Първата хипотеза
(чл. 164, ал. 1,
т. 1 ГПК) е приложима при
спор сключен ли е договор, за
действителността на който се изисква
писмена форма, т.е. за наличието
на насрещни съвпадащи волеизявления при формалните договори, но не
и когато е налице спор за съдържанието
на отделни клаузи на сключения
договор.
Втората хипотеза
(чл. 164, ал. 1,
т. 3, предл. първо ГПК)
е приложима при спор осъществен ли е даден факт
от обективната действителност, когато нормативен акт изисква писмена форма за доказване
на този факт
(например: чл.
26, ал. 4 ЗЖСК, чл.
139, ал. 1 ТЗ, чл.
16, ал. 1 ЗК, чл.
13, ал. 1 ЗУЕС и др. за факта на
свикване на общо събрание; чл. 31, ал. 2 ЗС за факта, че
съсобственик е поискал ползване на общо
имущество и т.н.). Недопустимостта в тази хипотеза да се
проведе доказване със свидетелски показания касае само факта, посочен
в конкретна правна норма и то доколкото
страните по делото не изразят
изрично съгласие за допускане на
свидетели за този факт съгласно
чл. 164, ал. 2
ГПК.
Нормата на
чл. 33, ал. 1 ЗС
изисква писмена форма за предложението,
което един съсобственик отправя до друг съсобственик
да изкупи дела му в съсобствеността
при определени условия. Следователно
само този факт - отправено предложение - попада в приложното поле на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. първо ГПК. В този смисъл е и практиката на ВКС (решение № 18 от 16.03.2022 г. по гр.д.№ 2362 по описа за 2021 г. на ВКС,
ГК, Второ ГО, решение
№ 808 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1185/2009 г., I гр. о., както и в съдебната практика по решение
№ 47 от 11.02.2009 г. по гр. д. № 690/2008 г., II гр.
о.), че е недопустимо със свидетели да
се установява наличието на покана,
т.е. фактът на поканата, тъй
като законът изисква писмена форма на доказването.
В нормата на чл. 33 ЗС липсва изискване и връчването на писменото предложение
на съсобственика-адресат да е удостоверено писмено. Следователно ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. първо ГПК не се отнася
до факта на връчване на
писменото предложение и за установяване на връчването са
допустими всички доказателствени средства.
Относно
условията на сделката:
Противно на соченото от въззиваемите, в първото по делото /пред СРС/ публично
съдебно заседание след запознаване с възраженията във отговора по исковата
молба, пълномощникът на ищцата е посочил, че условията при които е било
предложена на ищцата да закупи идеалната част са били различни от тези при
които е била сключена сделката. Посочено е, че в нот.покана
бил даден 10-дневен срок за заплащане на цената от 35 000 лв. А всъщност
идеалната част била закупена на разсрочено плащане на 5 вноски в рамките на
близо 6 месеца.
Видно от съдържанието на нот.покана, обаче, 10-дневния срок не е за заплащане на
цената от 35 000 лв., а за отговор дали съсобственик желае да изкупи
идеалната част от съсобствеността, принадлежаща на Б.Д., който е отправил
поканата до останалите съсобственици Е.Е.С. и Х.П.С..
При това положение доводите във въззивната жалба, че е налице разлика между условията за
извършена на продажбата, визирани в нот.покана и тези
при които е извършена самата продажба, се явяват неоснователни.
Независимо от събраните пред въззивната инстанция гласни доказателства, крайните изводи
на двете съдебни инстанции съвпадат. Затова и обжалваното решение като правилно ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
От ответниците
/пред СРС/ е подадена частна жалба
срещу определението по чл.248 ГПК, № 186089 от 27.08.2020 г. с което е оставена
без уважение молбата им за изменение на решението в частта за разноските.
Излагат се доводи, че същото било постановено в нарушение на чл.78, ал.3 ГПК,
както и на чл.7, ал.2,т.4 от НМРАВ, тъй като материалният интерес бил 35 000
лв. При това положение адв.възнаграждение можело да
бъде намалено до 1580 лв. На ответника А.М. следвало да бъде присъдено целия
размер на адв.възнаграждение, което възлизало на
1 500 лв. По отношение на наследниците на починалия в течение на процеса
ответник Б.Д., счита, че същото съобразно квотите в съсобствеността можело да
бъде намалено до сумата в размер на 1053,33 лв. Затова претенциите на ответниците А.П. и Б.Д. за присъждане на адв.възнаграждение в общ размер от 1 000 лв. следвало
да бъде уважена изцяло.
Затова се иска обжалваното определение
да бъде отменено като в полза на ответника А.М. се присъдят разноски за адв.възнаграждение в размер на 1 500 лв., а в полза на
ответниците А.П. и Б.Д.- общо в размер на 1 000
лв.
По частната жалба не е постъпил отговор от въззивницата. В
течение на процеса се изразява становище
за неоснователност на същата и правилност на така постановеното от СРС,
определение.
По
допустимостта на частната жалба:
За обжалваното определение
жалбоподателите са били уведомени на 21.09.2020 г.
Частната жалба е подадена на 25.09.2020
г., т.е. в срока по чл.275, ал.1 ГПК, т.е. в срок.
Същата е от надлежни страни в процеса и
срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.
По
основателността на частната жалба:
За да приеме, че молбата, вх.№ 5068726
от 05.06.2020 г. /по пощата/ за изменение на решението в частта за разноските,
подадена от ответниците пред СРС, за неоснователна,
СРС е приел, че се касае до иск по чл.33, ал.2 ЗС, както и, че всички ответници се представляват от един и същи адвокат и
извършените процесуални действия били едни и същи. Без значение било, че
първоначалния ответник Б.Д. е починал и на негово място са конституирани
неговите наследници. Това не означавало, че са предявени повече искове. СРС е
приел, че правилно с решението си е намалил адв.възнаграждение
до сумата в размер на 1580 лв. като е уважил възражението по чл.78, ал.5 ГПК.
Видно от решение № 75934 от 24.04.2020
г. СРС е приел, че право на разноски имат ответниците,
които са направили такива: 1000 лв. за адв.възнаграждение
от А.М. и 1500 лв.-адв.възнаграждение за А.П. и Б.Д..
Възражението по чл.78, ал.5 ГПК било основателно и адв.възнаграждение
следвало да бъде определено в размер на 1 580 лв. Всички ответници били представлявани от един и същ адвокат затова
нямало основание да се присъди втори адв.хонорар.
Видно от пълномощното на л.46 по
делото, действително, адв.И. представлява ответника Б.Д.,
който е починал в течение на производството пред СРС. По делото липсват данни
ответника да е правил разноски за адв.възнаграждение.
На л.124 по делото се намира
пълномощното на адв.И. с което той е упълномощен от
ответницата А.В.П. /конституирана като наследник по закон на починалия ответник
Б.Д./. Последната, видно от данните от немските власти /л.128 и следв./ е назначена за попечител на ответницата Б.Д. /също конституирана
като наследник по закон на починалия ответник Б.Д./. На л.151 е представен
договор за правна защита и съдействие от тези две наследнички
по закон на починалия ответник Б.Д., в който е посочено адв.възнаграждение
в размер на 1000 лв., както и е отбелязано, че същото е платено в брой.
Действително, адв.И.
представлява и ответника А.М., пълномощно на л.110 пред СРС. На л.152 е
представен договора за правна защита и съдействие за уговорено и заплатено адв.възнаграждение в размер на 1 500 лв.
При това положение настоящата инстанция
намира, че по начина по който от СРС са определени разноските за адв.възнаграждение, обжалваното решение се явява
неправилно, както и неправилно е определеното по чл.248 ГПК с което е била
оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските.
Затова и последното ще следва да бъде отменено.
Първоинстанционното
решение ще следва да бъде изменено в частта за разноските като същите следва да
бъдат разпределени самостоятелно, съответно в полза на ответника А.М. и в полза
на ответниците А.В.П. и Б.Д. като за всяко едно от адв.възнаграждение на самостоятелно основание следва да
бъде обсъдено възражението по чл.78,
ал.5 ГПК, а именно:
Същото е неоснователно досежно уговореното и платено
от ответниците А.В.П. и Б.Д., същото дори е под минималния размер по чл.7, ал.2,т.4 НМРАВ.
Предмет на
настоящото дело е иск с правно основание
чл. 33, ал. 2 ЗС.
Искът с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС е облигационен и оценяем и съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 и
т. 2 ГПК цената му е в размер на данъчната
оценка на недвижимия имот. В случая се касае за ½ идеална част от
недвижимия имот или 13 502,90 лв. Затова и минималното адв.възнаграждение
възлиза на 935,09 лв.
По
отношение на ответника А.М. възражението е основателно като размерът следва да
бъде сведен до 1000 лв. при
съобразяване с фактическата и правна сложност на спора и активното процесуално
поведение на адв.И..
Ответникът Б.Б.Д.Д. /също конституиран като наследник по закон на починалия
ответник Б.Д./ е упълномощил адв. И. /пълномощно на
л.153/. По отношение на този ответник липсват данни да е извършвал разноски за адв.възнаграждение.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на делото на въззивника
разноски не се следват.
Въззиваемите
претендират разноски в същият размер и по същият начин, както пред първата
съдебна инстанция.
Мотивите във връзка с възражението по
чл.78, ал.5 ГПК, изложени по-горе във връзка с разпределението на разноските
пред СРС, важат и тук.
Ето
защо в полза на А.В.П. и Б.Д., се
присъжда пълния размер на адв.възнаграждение – 1000
лв.
По отношение
на А.М., както вече казахме, възражението е основателно като размерът
следва да бъде сведен до 1000 лв. при съобразяване с фактическата и правна
сложност на спора и активното процесуално поведение на адв.И..
По
частната жалба доколкото същата касае производство по разноски, разноски не се присъждат с оглед трайно установената
съдебна практика.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 75934 от 24.04.2020 г., постановено от СРС, Трето ГО, 82 състав по гр.д.№ 137 по описа за
2017 г., в частта в която се: ОТХВЪРЛЯ
предявеният от Х.П.С., ЕГН **********, починала на 18.12.2021 г. и заместена от
конституирания на основание чл.227 ГПК, нейн син - Е.Е.С. ЕГН, **********,
срещу А.П.М., ЕГН **********, А.В.П., ЕГН **********, Б.Б.Д.,
ЕГН ********** и Б. Б.Д., ЕГН **********, последните трима конституирани на
мястото на починалия на 14.10.2018 г. Б.Г.Д., ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на ½ идеална част от апартамент,
находящ се в гр.София, Столична община, район „Възраждане“, улица „******, ет. 1, с площ от 95,30 кв. м.,
състоящ се от три стаи, кухня, вестибюл, антре, клозет, заедно с избени
помещения под етажа при съседи: наследниците на Г.И., В., Б., С.В.,
представляващ самостоятелен обект в сграда № 2, с предназначение: жилище на
едно ниво, с идентификатор 68134.300.17.2.1 по КК и КР, одобрени със заповед
РД-18-32/01.04.2016 г. на ИД на АГКК, заедно с ¼ идеална част от дворно
място, цялото с площ от 432,30 кв. м., съставляващо парцел XV от кв. 110 по
плана на гр.София, местност „Центъра“ при съседи: наследниците на Г.И., В., Б.,
С.В., съставляващо ПИ с идентификатор 68134.300.17 по КК и КР, адрес по скица: гр.София,
Столична община, район „Възраждане“,
улица „******, с площ от 429 кв. м., трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно застрояване: комплексно застрояване,
на цена от 35000 лева.
ОТМЕНЯ
определение № 186089 от 27.08.2020 г. с което е оставена без уважение молбата,
вх.№ 5068726 от 05.06.2020 г. /по пощата/ за изменение на решение 75934 от 24.04.2020
г., постановено от СРС, Трето ГО, 82
състав по гр.д.№ 137 по описа за 2017 г., в частта за разноските
И
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ
решение 75934 от 24.04.2020 г.,
постановено от СРС, Трето ГО, 82 състав
по гр.д.№ 137 по описа за 2017 г. в частта
за разноските както следва:
ОСЪЖДА-
Е.Е.С. ЕГН, **********,***, съдебен адрес:*** –адв.С.Д., да заплати
на А.П.М., ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв.П.И., сумата в размер на 1000 лв.,
представляваща разноски за адв.възнаграждение пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА Е.Е.С. ЕГН, **********,***,
съдебен адрес:*** –адв.С.Д., да заплати на А.В.П., ЕГН ********** и Б. Б.Д., ЕГН **********, ,
съдебен адрес: ***- адв.П.И., сумата в размер на 1000 лв., представляваща разноски за адв.възнаграждение пред първата
съдебна инстанция.
ОСЪЖДА- Е.Е.С. ЕГН, **********,***,
съдебен адрес:*** –адв.С.Д., да заплати на А.П.М., ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв.П.И., сумата в
размер на 1000 лв., представляваща разноски
за адв.възнаграждение пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА Е.Е.С. ЕГН, **********,***,
съдебен адрес:*** –адв.С.Д., да заплати на А.В.П., ЕГН ********** и Б. Б.Д., ЕГН **********, ,
съдебен адрес: ***- адв.П.И., сумата в размер на 1000 лв., представляваща разноски за адв.възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му на страните
при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: