Р
Е Ш Е
Н И Е
№……
Гр. София, 14.04.2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Калина Станчева
при
секретаря Екатерина Калоянов, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 11240 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.02.2020 г. на Софийския районен съд, 123
с - в по гр. д. № 70662/2017 г. признава за установено по отношение на „С.Т.“ ООД с ЕИК ******и по отношение
на Териториална Дирекция на НАП - София, че паричната
сума в размер на 2 023. 20 лв., постъпила по банкова сметка *** *** „С.Т.“ ООД на 05.07.2017 г.,
върху която е наложен запор от Териториална дирекция на НАП - София, не е
собственост на „С.Т.“ ООД с ЕИК ******- по предявения от „Г.Б.Д.“ ООД, с ЕИК ******иск
с правно основани чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 269,
ал. 1 ДОПК, вр. чл. 440, ал. 1 ГПК. Ответниците са
осъдени за заплащане на разноски.
Решението се обжалва от ищеца НАП - ТД „София“, чрез представителя му, с доводи,
че е недопустимо
на първо място понеже ТД на НАП не е правосубектен ответник.
Сочи, че ЗНАП не е предвидил самостоятелна правосубектност
на ТД на НАП и тя се явява ненадлежен ответник в исковото производство.
Надлежната страна в случая следва да бъде НАП. Въпреки направените уточнение на
исковата молба от страна на ищеца, искът срещу ТД - НАП е недопустим, като
предявен срещу ненадлежен ответник. На следващо място се поддържа, че съдът
недопустимо е разгледал искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 269, ал. 1 ДОПК, които са недопустими, доколкото ищецът
„Г.Б.Д.“ ООД не притежава качеството „трето лице, чието право е засегнато от
принудителното изпълнение“. СРС не е съобразил факта, че в случая се касае за
действия на публичния изпълнител по ТД на НАП по обезпечаване на публични
вземания във връзка с наложени обезпечителни мерки по постановление изх. №
53-00-3982/26.11.2015 г. Липсват каквито и да е действия по принудително
изпълнение по реда на чл. 228, ал. 1 ДОПК. Поддържа, че правото на ищеца не е
засегнато по никакъв начин от принудителното изпълнение, което на практика
липсва, поради което искът по този ред е недопустим и ищецът няма правен
интерес да го предявява. Твърди по същество, че спорната сума от 2 023, 20
лв. не е във владение на ТД на НАП. Единственият път на защита на ищеца е по
реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, чрез предявяване на осъдителен иск срещу дружеството
- ответник „С.Т 5“ ООД. Ищецът няма интерес от завеждане на иск по чл. 269, ал.
1 ГПК, тъй като на база установителния иск сумата не
може да бъде върната от ТД на НАП. Сочи се, че не е спазен реда за уведомяване
на публичния изпълнител по чл. 269, ал. 3 ДОПК, както и че решението е
необосновано, постановено в нарушение на установените по делото факти, без да
се обсъдят събраните по делото доказателства. Излагат се и множество
съображения касаещи облигационните отношенията между ищеца и първото дружество
- ответник, които съдът намира за ирелевантни за
спора, поради което не ги обсъжда. Моли да се обезсили решението като
недопустимо, а производството да се прекрати, респективно – да се отмени и
исковете да се отхвърлят като неоснователни. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Въззиваемата страна - ищец „Г.Г.Д.“ ООД оспорва жалбата в писмен отговор
по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е правилно и обоснован - съобразено
със събраните по делото доказателства и материалния закон. Сочи, че искът по
чл. 269, ал. 1 ДОПК е специален и се предявява срещу длъжника и взискателя. Поддържа, че ТД на НАП е орган по приходите, а
доколкото обезпечителните действия, които са породили правния интерес от
предявяването на иска са извършени от ТД на НАП, съгласно компетенциите й по
чл. 8, ал. 1, т. 3 ДОПК, която се явява публичен взискател,
срещу който следва да се насочи иска. Излага съображения, че възражение за
липса на надлежен ответник се прави за първи път в производството. Ако
ответникът е считал, че е конституиран некомпетентен орган, той е следвало да
заяви това своевременно. Поддържа, че въпросът дали третото лице е засегнато от
изпълнението или не е въпрос по съществото на спора, а не касае допустимостта
на иска. В случая ищецът е засегнат от наложените обезпечитени
мерки, поради което е налице принудително изпълнение. Излага съображения, че
доколкото са предприети принудителните действия срещу паричните средства на
длъжника за погасяване на публични задължения, е налице интерес на ищеца, като
трето лице по ипълнението, да предяви иска. Оспорва
довода в жалбата, че публичният съдебен изпълнител не е уведомен за предявения
иск. Излагат се съображения, че са реализирани необходимите според чл. 269, ал.
1 ДОПК предпоставки за уважаване на иска. Поддържа, че ответникът - публичен
изпълнител не твърди и не доказва факти, от които да произтича правото на
собственост върху парите на длъжника. Ищецът е оборил презумцията
на чл. 69 ЗС, че който владее, той е собственик на паричните средства, като е
установил, че липсва правно основание за предаване на паричните средства на
длъжника по принудителното изпълнение. Сочи, че за спора е ирелевантен
въпроса за причината, поради която се е достигнало до погрешен превод на сумата
по банковата сметка на длъжника и този въпрос е извън предмета на делото. Моли
да се потвърди решението, като не претендира разноски за въззивната инстанция.
Вторият ответник „С.Т.“ ООД, не е взело
становище по жалбата в срока по чл. 263 ГПК.
СГС, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема следното:
Районният съд се е произнесъл по искове
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 269,
ал. 1 ДОПК срещу двамата ответници.
По реда на проверката, уредена в чл.
269 ГПК, въззивният съд следи служебно за валидността на решението и за допустимостта
му - в оспорената част, а по отношение на неговата законосъобразност е
ограничен от доводите на страните.
Въззивната жалба е подадена от процесуален
представител, упълномощен от Изпълнителният директор на НАП и е допустима.
Съдът намира, че обжалваното решение е валидно, но процесуално
недопустимо, по следните съображения :
Заявените искове са с правно
основание чл. 269, ал. 1 ДОПК, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК – специални положителни установителни искове, предвидени в ДОПК. С тези искове се
цели да се установи, спрямо длъжника и взискателя в
публичното изпълнително производство, че ищецът е собственик на имота /вещта,
върху които е насочено изпълнението.
С установителния иск по чл. 269, ал. 1 ДОПК ищецът противопоставя на страните по изпълнението
собствени права, които изключват принудителното изпълнение върху негов имот или вещ. С оглед противопоставимостта на правата по
решението, искът се предявява срещу
длъжника и взискателя (чл. 269, ал. 2 ДОПК), а правен
интерес от този иск е налице за ищеца ако изпълнението е вече започнало, чрез запор или възбрана върху
чуждото право и още не е приключило,
така че може
да бъде осуетено
- съгласно ал. 3 на чл. 269 ДОПК.
В последователната практика на ВКС
по въпроса за характера на този иск се приема, че положителният установителен иск по чл.
269, ал. 1 ДОПК, аналог на този по чл. 440 ГПК, но в рамките на
публичното изпълнение, е предоставен за защита само на
третото лице, чието право върху
вещ, вещно право или вземане
срещу трето лице (а не такова срещу длъжника), е засегнато от принудителното
изпълнение на публичния изпълнител.
На първо място въззивният състав
намира за основателно възражението, че ТД - НАП не е правосубектно
лице, което да отговаря по исковете.
Съгласно т. 5 от ТР № 3/22.04.2005 г. на
ВКС по т. д. № 3/2004 г. териториалните поделения - териториалните данъчни
дирекции не са самостоятелни юридически лица и не могат да
бъдат надлежни ответници по всички видове
искове.
Съдът намира, че ТД на НАП, вторият ответник, срещу който е постановено
решението, няма самостоятелна правосубектност, не е юридическо лице, вземането за публични задължения е към НАП. Според нормата на чл. 2 от
Закона за НАП, НАП е юридическо лице, а ТД на НАП са териториални структури, които осъществяват специфичните функции на НАП - установяват публичните вземания за данъци,
за задължителни осигурителни вноски и други публични вземания, възложени им със закон,
както и обезпечават и събират публичните вземания (чл. 6, ал. 3 от ЗНАП). ТД на НАП - София е териториална структура
на НАП, която няма самостоятелна правосубектност, самостоятелен
бюджет и не е юридическо лице.
Липсата на правосубектност
на страна в производството е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно и
без довод на страните. Липсата на такава правосубектност
на ответника е основание за недопустимост на производството срещу ТД - НАП.
На следващо място, като съобрази
фактическите твърдение на ищеца „Г.Б.Д.“ ООД, в исковата молба и в уточненията
й, въззивният
съд намира за основателно и възражението, че ищецът не притежава качеството
„трето лице, чието право е засегнато от принудителното изпълнение“, поради
което няма легитимация да предяви иск по реда на чл. 269, ал. 1 ДОПК.
В случая, съгласно твърденията в
исковата молба и уточненията й, ищецът е искал да се установи, спрямо двамата ответници, че преведената погрешно сума от 2 023, 20 лв. по банкова сметка ***
– ответника „С.Т 5“ ООД, върху която е наложен обезпечителен запор, му принадлежи.
По делото е установено и не е
спорно, че става въпрос предприети от публичния изпълнител действия във връзка
с наложени обезпечителни мерки с постановление изх. № 53-00-3982/26.11.2015 г.,
а не за принудително изпълнение.
Ищецът приравнява собственото
си вземане към длъжника за погрешно преведена по сметката
му сума, за което при това не
е снабден с изпълнителен титул, с право върху конкретна парична сума (като вещ) преведена
по сметка на длъжника, върху която има
наложен обезпечителен запор от публичен изпълнител.
Съдът намира, че процесуалната легитимация на ищеца по иск с правно
основание чл. 269, ал. 1 ДОПК следва да се
основава на твърдение за накърнено
в публичното изпълнително производство негово право върху вещни права или вземания на
длъжника към трето лице, за
които се твърди, че не
са част от
имуществото на длъжника, а принадлежат на ищеца, а не на твърдяно
като принадлежащо на ищеца вземане
срещу длъжника по изпълнението. (в този смисъл определение № 715/4.12.2019 г. по ч.т.д. № 2577/2019 г., II т. о. на ВКС, определение №
500/20.07.2012 г. по ч.т.д.
№ 409/2012 г. I т.о. на ВКС).
Както се посочи и по – горе, за разлика от искът по чл.
440, ал. 1 ГПК, който е отрицателен установителен иск, т. е. третото
лице иска съдът да установи
несъществуването на едно право - това
на длъжника върху спорната вещ, искът по
чл. 269 ДОПК е положителен установителен иск - третото лице иска
от съда да
признае съществуването на негово самостоятелно
право върху вещите или вземанията
на длъжника, срещу които е насочено
принудителното изпълнение. При отчитане на
факта, че в случая погрешно дадената престация е парична, т. е. родово
определена и при съобразяване на разясненията, дадени в т. 1 на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, следва че неоснователното й получаване
в патримониума на определено лице предпоставя правен интерес от предявяване срещу това лице на осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В заключение въззивният състав приема,
че доколкото парите са родово,
а не индивидуално определени вещи, неоснователното им плащане създава за ищеца право да предявяви осъдителен иск по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - за връщане на даденото при начална
липса на основание от лицето,
което е получило сумата - в случая това е ответника „С.Т 5“ ООД. Следователно, спрямо първия ответник ищецът има правен
интерес да води осъдителен иск по чл.
55, ал. 1, пр.1 ЗЗД, но не е установителен иск по чл. 269, ал. 1 ДОПК.
В заключение от изложеното и
доколкото наличието на интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост
на положителния установителен иск, съдът намира, че
искът по чл. 269, ал. 1 ДОПК е недопустим срещу първия ответник, понеже ищецът не е процесуалноправно
легитимиран като надлежна страна по такъв иск. Както се посочи, искът е предоставен за защита само на
трето за изпълнението лице, чието право върху
вещ, вещно право или вземане
срещу трето лице (а не такова срещу длъжника), е засегнато от принудителното
изпълнение на публичния изпълнител. (определение № 135 от
04.03.2021 г. по гр. д. №
2997/2020 г., г. к., ІV ГО на ВКС).
Искът както се посочи и по – горе е
недопустим и срещу втория ответник, не само поради липсата на провосубектност на ТД – НАП. Съдът приема за основателно
възражението на жалбоподателя, че СРС не е съобразил факта, че в случая се касае
за действия на публичния изпълнител по ТД на НАП по обезпечаване на публични
вземания във връзка с наложени обезпечителни мерки по постановление изх. №
53-00-3982/26.11.2015 г. Липсват каквито и да е действия по принудително
изпълнение, по реда на чл. 228, ал. 1 ДОПК, при наличие на каквито и допустимо завеждане
иск по чл. 269, ал. 1 ДОПК. В случая правото на ищеца не е засегнато по никакъв
начин от принудителното изпълнение, каквото не е осъществявано, поради което ищецът
няма право на иск и искът е недопустим и на това основание.
По арг. от
чл. 269, ал. 2 ДОПК следва да се приеме, че по императиван
начин в ДОПК е предвидено, че длъжникът и взискателят
са задължителни другари в това производство, поради което подаването на въззивна жалба от единият от тях ползва и другия.
Поради изложеното съдът намира, че първоинстанционното решение
следва да се обезсили и по
отношение на необжалвалия другар „С.Т 5“ ООД, с оглед наложителността на идентитет на
решението по отношение на всички другари съгласно чл. 271, ал. 3 от ГПК и
т. 6 от ТР № 1/9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. Д. № 1/2013
г., ОСГТК.
Предвид изложеното в съвкупност
въззивният състав приема, че решението е постановено по недопустим иск и следва
да се обезсили изцяло, а производството да се прекрати, на основание чл. 270,
ал. 3 ГПК.
По разноските пред СГС : С оглед промяна
в изхода на спора, право на разноски в производството има ответника НАП. На
основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК в негова
полза следва да се присъдят разноски в размер на по 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение за СРС и СГС.
Съгласно указанията дадени в т. 8 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено и делото е прекратено, ако цената на
иска е под 5 000 лв. по граждански дела, респективно под 10 000 лв. по търговски
дела (в редакция преди изм. на ГПК - ДВ бр. 50 от 2015 г.), не подлежи на
касационно обжалване поради ограничението на чл. 280, ал.
2 ГПК (сега ал.
3).
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение от
25.02.2020 г. на Софийския районен съд, 123 с - в по гр. д. № 70662/2017 г. и
ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА „Г.Б.Д.“
ООД, с ЕИК ******, с адрес по делото :
гр. София, ул. „******, чрез адв. Г., да заплати на НАП, чрез ТД „София“, с адрес по
делото : гр. София, ул. „******, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, юрисконсултско
възнаграждение за СРС и СГС в размер на по 100 лв. за всяка инстанция.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване, съгласно нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.