РЕШЕНИЕ
№ 222
гр. ХАСКОВО, 30.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА
Членове:ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ
при участието на секретаря С.Г. Д.
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ Въззивно гражданско
дело № 20245600500291 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава ХХ, чл.258 и сл. от ГПК.
Обжалваното решение
С решение №387/04.ХII.2023 г. постановено по гражданско дело
№694/2023 г. Районен съд-Димитровград прогласява Договор за
потребителски кредит № *** г. сключен между „Стик - Кредит" АД, вписано
в Търговския регистър и регистър на ЮЛНЦ при Агенция по вписванията с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. ***, като кредитор
и от друга Х. Х. П., с ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. ***, за нищожен
поради противоречие със закона.
С решението се осъжда „Стик - Кредит" АД да заплати на Еднолично
адвокатско дружество М., с ЕИК в регистър Булстат: *********, със съдебен
адрес: гр. Стара Загора, ул. Александър Батенберг №28, ет. 5, офис 42,
действащо чрез адв. М. В. М. направени по делото разноски от сумата в
размер на 792.98 лева.
С определение №246/01.III.2024 г. постановено по гражданско дело
№694/2023 г. Районен съд-Димитровград изменява решение №
387/04.12.2023, в частта му за разноските , като осъжда „Стик - Кредит" АД
да заплати на Еднолично адвокатско дружество М., с ЕИК в регистър Булстат:
*********, със съдебен адрес: гр. Стара Загора, ул. Александър Батенберг
№28, ет. 5, офис 42, действащо чрез управителя адв. М. В. М. сумата в размер
1
на 400.00лева- възнаграждение за положен труд по делото,и осъжда „Стик -
Кредит" АД да заплати на Х. Х. П., с ЕГН **********, с адрес: гр. *** сумата
в размер на 392.98 лева разноски по делото
Обстоятелства по въззива
Недоволни от постановеното съделно решение са останали от Стик -
Кредит" АД,поради което го обжалват като недопустимо и неправилно.
Първоинстанционният акт бил недопустим.Поради неплащане на
уговорените вноски по сключения. между дружеството и Х. Х. П. договор за
потребителски кредит №*** г.,по който били предоставени 1 200 лева,след
настъпване на падежа на последната вноска,кредиторът се снабдил със
заповед за изпълнение №1030/08.ХI.2019 г. по ч.гр.дело №1865/2019 г.
относно сумите 1150.28 лева неплатена главница,245 лева възнаградителна
лихва за времето от 29.VIII.2018 г. до 25.VI..2019 г.,обезщетение за забава за
периода 25.VIII.2018 г. до 30.IХ.2019 г. в размер на 131.18 лв.,договорна
неустойка в размер на 735.46 лв.,разноски за извънсъдебно събиране в размер
на 532.88лв. такса за СМС известяване в размер на 22.50 лв. ведно със
законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на
задължението,ведно с направените разноски в размер на 385.35 лв.
Жалбоподателят сочи,че срещу тази заповед не било подадено
възражение от страна на длъжника,поради които същата влязла в
сила.Именно влязлата в сила заповед за изпълнение обуславяла
недопустимостта на предявеният пред съда установителен иск за
недължимост на обективираните в същата суми.Законът предвиждал изрични
и специални способи за защита на длъжника в заповедното
производство,поради което общия способ по исков ред-установителен иск за
недължимост или осъдителен иск за връщане на събрани суми при влязла в
сила заповед за изпълнение,вкл. оспорвания на вземането,иск за нищожност
на договор или клаузи от договор били недопустими.
Влязлата в сила заповед и материализираните в нея задължение не
можели да се оспорват от длъжника по съображения,твърдения и факти,които
е могъл и следвало да заяви преди влизането в сила на тази заповед..
Въззивникът извежда,че при всички хипотези на чл.416 от ГПК,една от
които е и неподаване на възражение в срока по чл.414 ал.II от ГПК,се
преклудирали възраженията срещу основателността на претенцията,вкл. и
отрицателния установителен иск относно недължимостта на присъдените
суми,дори и да е обоснован с доводи за нищожност на основанието за
възникване на вземането.
Сочи се ,че с изтичането на срока по чл.414 ал.II от ГПК и влизането в
сила на заповедта за изпълнение по реда на чл.416 от ГПК всяко възражение
на длъжника,че вземането не съществува,вкл. и поради нищожност на
основанието,е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск извън
специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК.
Жалбоподателят взема становище в жалбата и относно позоваването от
страна на ищеца на решение на СЕС от 17.V.2022 г. по дело С-600/19
МА,Решение от 17.V.2022 г. по съединени дела С-693/19 SPV Project 1503
Srl,Dobank SpA срещу YB и С-831/19 Вanco di Desio e della Brianza Spa и др..
2
срещу YX.ZW и Решение от 17.V.2022 г. по дело C-725/19 IO срещу Impuls
Leasing Romania IFN SA, с които актове се допускала възможността
националните съдилища да могат да се отклонят от правните принципи,като
по силата на пресъдено нещо и преклузивния срок,в случаите,в които в
мотивите на оспорвание съдебен акт липсва произнасяне относно евентуално
неравноправния характер на клаузите от договора,предмет на оспорвания
съдебен акт.
В т.42 от Решение СЕС от 17.V.2022 г. по дело №С 600/19 МА обаче се
посочвало,че защитата на потребителя не била абсолютна и правото на съюза
не налагало на националната юрисдикция да не прилага вътрешните си
процесуални норми,които придават на дадено решение сила на пресъдено
нещо.Националните съдилища следвало да зачитат своите вътрешни
процесуални правила,касаещи силата на пресъдено нещо,дори и когато по
този начин биха се нарушили разпоредби от Директива 93/13,като последното
било възможно,ако били спазени принципите на равностойност и
ефективност.
Жалбоподателят се обоснована и с решение от шести октомври 2009 г.,С-
40/08,ЕU С 2009 615,т.38,39-49 кога защитата на потребителите не била
абсолютна-принципът за ефективност изисквал редът и условията за
прилагане на на принципа за силата на пресъдено нещо не трябва да са
определени така,че да правят практически невъзможно или прекомерно
трудно упражняването на правата,предоставени от общностния ред.
В това решение било прието,че доколкото в случая длъжникът разполагал
с възможност за активно участие в процеса,което е можел да изрази чрез
подаване на иск за отмяна на съдебното решение,лесп. Доколкото съдебното
решение е влязло в сила именно поради неговото бездействие,то в случая
било налице спазване на принципа на ефективност.
Спазване на този принцип поради това бил налице и в процесния
случай,тъй-като заповедта за изпълнение влязла в сила именно поради
пасивното поведение на Х. П.,който не упражнил правата си на възражение и
оспорване спрямо нея в рамките на сроковете за това.
Жалбоподателят твърди и че в случая бил спазен и принципа на
равностойност,според който не следвало в националното законодателство да
са предвидени възможности влязло в сила съдебно решение,респ. заповед за
изпълнение,да могат да се преразглеждат.Към датата на издаване на заповедта
и към днешна дата липсвали в националното законодателство процесуални
възможности влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение да се
преразглеждат,независимо дали спора се основава на общностното право или
на национални норми то императивно естество.
Преразглеждането на влязъл в сила и стабилизиран съдебен акт на
непосочени в закона основания нарушавало принципа на правното
сигурност,гарантиран по чл.6 ал.I от ЕКПЧ.
Съобразно изложеното националният съд следва в процесния случай да
зачете силата на пресъдено нещо и преклудиращото действие на въпросната
заповед за изпълнение ,предвид наличието на двата принципа-на ефективност
и на равностойност,и да прекрати производството.
3
Евентуално на изложеното се иска исковата молба да бъде върната като
недопустима и производството да се прекрати,тъй-като с иска се
претендирало договорът да се обяви за нищожен,респ. негови
клаузи.Индиректно обаче било отправено и искане да обезсилване на
влязлата в сила заповед.Такъв ред за обезсилване не бил изрично
предвиден,което било и процесуално недопустимо.
Ако производството не бъдело прекратено и първоинстанционното
решение бъдело потвърдено,щяло да се доведе до наличие на два влезли в
сила противоположни актове,състояние недопустимо от закона.
Следвало да се съобрази и определение №1980/05.VII.2023 г. по гр.дело
№4568/2022 та ВКс на РБ,4 то гр.отделение,според което силата на пресъдено
нещо не следвало да се пренебрегва от българските съдилища,въпреки
новосъздадената практика на СЕС,като съответното производство следвало да
се прекрати.
Жалбоподателят излага и тезата за необонованост на атакуваното съдебно
решение.В тази насока неправилно първата инстанция приела,че процесния
договор за кредит не отговарял на изискването на чл.10 ал.I от ЗПК,тъй-като
обективирания шрифт бил по-малък от 12,а именно 9.5. В тази насока не
ставало ясно как съдът е направил този извод,по делото нямало експертиза.
От друга страна въпросният кредит бил сключен от разстояние,като всеки
браузър давал възможност за четене на електронните документи в б различен
мащаб и всяко програма имала опция за увеличение на съответния шрифт.
Въззивникът сочи и че процесното решение било постановено в
нарушение на материалния закон.
Неустойката съставлявала отделен договор,който в случая бил
обективиран на един носител с потребителския договор за кредит.Поради
това спрямо договора за неустойка не можело да се прилагат разпоредбите на
ЗПК и на Директива 2008/48.В случая заемополучателят не изпълнил поетите
си задължения по договора за неустойка да осигури изведеното обезпечение
на потребителския договор.Неустойката не излизала от нито една от
присъщите си обезпечителна,санкционна и обезпечителна функции,за да
може да се приеме за нищожна съобразно Тълкувателно решение от
15.VI.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ОСТК.Прекомерността на
неустойката не я правела изначално нищожна.
От друга страна заемополучателят не бил в изначална невъзможност да
осигури в изведения в договора срок поръчител,който отговаря на посочените
изисквания,тъй-като е знаел условията за сключване на потребителския
договор отнапред,предвид изпратеното му електронно съобщение.Поради
това същият бил длъжен да намери отнапред лице,което до отговаря на
изискванията за поръчител по договора.Като не е изпълнила задължението
си,ответната страна нарушила чл.12 от ЗЗД и при сключването на договора за
потребителски кредит не действала добросъвестно.
Въззивникът извежда и основания за неправилност на обжалваното
съдебно решение.
Изводът на първата инстанция относно невключването на сумата за
изплащане на неустойката в ГПР по основния договор за кредит бил
4
неправилен,предвид чл.19 ал.III т.1 от ЗПК,тъй-като това съставлявало разход
по неизпълнение на самия договор,който бил изключен от определението за
разходи съобразно §1 т.1 от ДР на ЗПК.
От друга страна изчерпателно билри изброени хипотезите,водещи до
нищожност на целия договор в чл.22 от ЗПК,но грешното посочване на ГПР
не било една от тях.Поради това дори и да се приемело,че неустойката се
обхваща от ГПР,приложими щели да бъдат специалните по отношение на
чл.22 от ЗПК норми-чл.19 ал.V и VI от ЗПК,което би довело само до
нищожност на неустоечната клауза.
Същевременно се установило и че кредиторът извършил предварително
проверка относно кредитоспособността на длъжника.
Неправилен бил извода на първата инстанция относно наличието на
заобикаляне на чл.33 ал.I от ЗПК по отношение на неустоечната клауза,тъй-
като същата обезпечечавала акцесорно поето задължение,а не основно по
договора за потребителски кредит.,и то такова акцесорно задължение,по
което не се прилагали разпоредбите на ЗПК.
Следвало да се съобрази и че предвид чл.71 от ЗЗД обезпечението
можело да се предостави и след сключването на договора.
Дори и да се приемело,че неустойката е нищожна,то тя била такава само
за себе си,и не можела да направи целия договор за потребителски заем
нищожен.В тази насока бил и чл.26 ал.IV от ЗЗД.
По отношение на възнаградителната лихва въззивникът извежда,че
същата била цената на предоставената сума като кредит,била предварително
уговорена,с ясно дефиниран размер от 281.18 лв.,който не бил прекомерен и
противоречащ на добрите нрави,поради което не била и нищожна или
унищожаема.Сочения като допустим размер от три пъти законната лихва по
просрочени задължения от съда не било законово обоснован,но въпреки това
конкретната възнаградителна лихва се вмествала в него.
Представен е отговор на въззивната жалба от Х. Х. П.,с който се извежда
неоснователност на въззивната жалба,като се иска потвърждаване на
първоинстанционното решение,като правилно и законосъобразно.
С определение №4203/20.ХII.2023 г. по гр.дело №1767/2023 г. на IV
гр.отделение на ВКС се приемало ,че претенции катои процесната били
допустими и постановеното въз основа на тях съдебно решение можело да
бъде само неправилно или не,но не и недопустимо.
Искът бил по чл.124 от ГПК и се претендирало установяване нищожност
на целия договор за потребителски кредит,респ. на негови отделно клаузи,но
е и недължимост на обективираните в заповедта за изпълнение суми.
Въззиваемата страна сочи,че в решение от 17.V.2022 г. по съединени дела
С-693/19 и С-831/19 на СЕС се приемало,че влязлата в сила заповед за
изпълнение въз основа на документ не можела да бъде пречка в отделно
производство да се провери от съда неравноправността на клаузите по същия
договор.В тази насока била и т.52 от дело № С-600/19 на СЕС.
Следва да се съобрази и че към датата на издаване на заповедта за
изпълнение-08.ХI.2019 г. е приложима редакцията на ГПК от 22.Х.2019 г. по
5
която нямало императивно изискване на заповедния съд да следи за
неравноправни клаузи по договорите за заем,поади което не можело да се
приеме и че заповедния съд мълчаливо е приел всимки клаузи по договора за
равноправни.
Заповедта за изпълнение от друга страна нямала сила на пресъдено нещо,
а само изпълнителна сила/по чл.296 от ГПК и сл./.Същата не обхващала и
изследване в съдебно дирене в цялост на основанията за възникналото
вземане.
В отговора се излагат и подробни доводи относно правилността на
решението в насока приемането на процесния договор за нищожен.
Представена е по делото и частна жалба по реда на чл.248 от ГПК от Х.
П. против определение №246/01.III.2024 г. постановено по гражданско дело
№694/2023 г. Районен съд-Димитровград,с която се иска отмяна на това
определение и присъждане на адвокатски хонорар от 1 000 лева вместо
присъдения такъв от 400 лв.,който бил съответен на извършената работа по
делото и на неговата правна и фактическа сложност.
В отговор на представената частна жалба „Стик Кредит“ АД намира
същата неоснователна и иска оставянето й без уважение.Акта на съда бил
съобразен с действителната правна и фактическа сложност на делото и с
решение от 25.I.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.
Правни съображения
Представената въззивна жалба е редовна и е акт на надлежно активно
легитимирана страна,предвид на постановените негативни за жалбоподателят
правни последици.Същата е обективиран израз на субективните му права.
Първата съдебна инстанция е провела редовно производство,в рамките на
което са установени всички относими към предмета на делото факти,чрез
надлежно участие на страните и въз основа на валидно събраните
доказателства.В хода на проверката по чл.269 от ГПК не се установиха
обстоятелства,които обосновават нищожност или недопустимост на
обжалваното решение.
Довод за недопустимост на първоинстанционният акт е подробно
развит във въззивната жалба,който съдът извежда като неоснователен.
Обект на преценка в настоящото дело следователно е правилността на
първоинстанционния акт в рамките на очертания предмет от въззивната
жалба.
Тезата на въззивника относно недопустимостта на първоинстанционното
производство и на поставеното като негов процесуален финал решение по
същество,не се установява в рамките на делото.
Следва в тази насока да се прецени има ли влязъл в сила съдебен акт и
какъв е обхвата на субективните и обективните предели на силата на
пресъдено нещо, и дали този съдебен акт преклудира предявената и
разгледана от първата инстанция установителна претенция, в отговор на
която е постановено и обжалваното решение на РС-Димитровград.
По заявление от „Стик Кредит“ АД е образувано частно гражданско
6
дело №1865/2019 г. на Районен съд-Димитровград и в отговор на същото е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
№1030/08.ХI.2019 г.,с която e разпоредено Х. Х. П., с ЕГН **********, от
***, да заплати на кредитора "Стик Кредит" АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление в гр.*** , сумата 1150,28 лева- неплатена
главница по Договор №***г. за потребителски кредит, възнаградителна лихва
за периода от 29.08.2018г. до 25.06.2019г. в размер на 245,18 лева,
обезщетение за забава за времето от 25.08.2018г. до 30.09.2019г. в размер на
131,18 лева, договорна неустойка за непредставено обезпечение в размер на
735,46 лева, разноски за извънсъдебно събиране на вземането в размер на
532,88 лева, такса за СМС известяване - 22,50 лева, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаване на заявлението — 05.11.2019 г. до
изплащане на вземането, както и сумата 385,35 лева - разноски по делото.
Горната заповед е издадена на основание сключения на 25.VI.2018 г.
между страните договор №*** за кредит,който е обхванат от действието на
ЗПК,предвид качеството на потребител на кредитополучателя. Съобразно
договорната облигаторна връзка „Стик Кредит"АД, предоставя в заем сумата
от 1200 лева на Х. П. за срок от 12 месеца,погасим на 12 равни вноски,с
размер на погасителна вноска-193.72 лв.В договора е посочен общ размер на
всички плащания 1 481.18 лв. фиксиран лихвен процент от 36%,ГПР от
49.32%.Предвидено е,че пре настъпване на забава или друго неизпълнение на
задълженията на заемателя,същият дължи обезщетение за забава в размер на
законната лихва за всеки ден от същата.
В договора е предвидено и обезпечение на същия-раздел VI от
същия,което е изведено като задължение на заемателят ,на основание чл.23 от
ЗЗД в срок до три дни от получаване на заемната сума да осигури действието
на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение
в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски,
разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на заемодателят
всички задължения на заемателя по договора за кредит в срок от един работен
ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна
на дружеството за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на
банковата гаранция трябва да е най-малко 30 дни след падежа на последната
вноска.
В процесния договор е предвидено,че третото лице/поръчител,
солидарен длъжник/ следва да посети някои оттърговските обекти на
заемодателя в страната и да сключи с последния изричен договор за
встъпване в дълг/договор за поръчитество/, с който да се задължи солидарно
да отговаря, заедно със заемателя за връщането на всички дължими суми по
настоящия договор. Със сключването на посочения договор, задължението на
заемателя, съгласно този член се смята за изпълнено.
Предвидено е, също така и че третото лице/поръчител/ подлежи на
предварителна проверка от страна на заемодателя с оглед на неговата
възможност да поеме посочения солидарен дълг. Страните се договарят, че
третото лице - поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум
следните условия: навършена възраст - 21 години;минимален осигурителен
брутен доход - 1500 лв.;валидно трудово или служебно правоотношение при
7
последен работодател минимум - 6 месеца;липса на записи в ЦКР относно
просрочия.под наблюдение,загуба и т.н. Да не е поръчител по съществуващ
кредит в която и да е банкова или небанкова институция;да не е настоящ
кредитополучател в „Стик-Кредит" АД,както и да представи служебна
бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад;
Предвидено е в договора-чл.6.4,в случай, че заемателят не изпълни
задължението си посочено в чл. 17 същият дължи на заемодателя неустойка в
размер на 2324.64лв. , която се начислява пропорционално към всяка вноска
по кредита и е отразена в погасителния план, неразделна част от настоящия
договор.В договора е отразено,че размерът на неустойка е договорен в
индивидуални преговори между тях и същият отразява напълно постигнатите
договорки, както и че договореният размер не е прекомерен.В чл.22. страните
декларират съгласие, в случай, че посочената в чл.20 неустойка,стане
дължима от страна на заемателя, същият да я заплати на равни части,
договорени между страните и платими с всяка погасителна вноска по кредита.
На длъжникът по издадената заповед Х. П. е връчено съобщение за
същата на 20.ХI.2019 г. В рамките на преклузивния двуседмичен срок по
чл.414 ал.II от ГПК,към момента на връчване на съобщението,длъжникът не
отправя възражение по чл.414 ал.I от ГПК срещу издадената
заповед.Следователно към четвърти декември същата година процесната
заповед е породила последиците си,добила е изпълнителна сила,за което е
издаден и изпълнителен лист в полза на дружеството,получен на 30.IV.2020 г.
Преобладаващата и по-нова съдебна практика приема,че при заповедта за
изпълнение с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение се
получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор
относно съществуването на вземането (в този смисъл определение №
480/19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. по описа на ВКС, ІV г. о.,
определение № 318/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. по описа на ВКС,
IV г. о., определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа
на ВКС, IV г. о., решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа
на IV г. о. на ВКС и др.).
В решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на IV г.
о. на ВКС изрично се сочи,че с изтичането на срока за възражение, когато
влиза в сила на заповедта за изпълнение, започва да тече 5-годишната давност
за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.
В определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа
на ВКС, IV г. о. е прието,че влязлата в сила заповед за изпълнение формира
сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение. Затова заповедното производство може да бъде възобновено при
наличието на предпоставките на чл.423 от ГПК, а иск за оспорване на
вземането на основания факти, настъпили до изтичането на срока за подаване
възражение може да бъде предявен само при наличието на предпоставките на
чл.424. Съгласно чл.439 от ГПК няма пречка да бъде предявен и разгледан
иск за оспорване на вземането, но само на основание факти, настъпили след
изтичането на срока за подаване на възражение.
Следва да се съобрази в тази насока и че възражението по чл. 414 ГПК
8
може да се основава само на факти или обстоятелства, които са станали
известни на длъжника или са могли да му станат известни до изтичане на
срока по чл. 414 ГПК, което води до извода, че влизането в сила на заповедта
има установително и преклудиращо действие относно обхвата на защитата на
длъжника чрез възражение. С влизането й в сила се издава и изпълнителен
лист, което е сходство и с осъдителните решения,както и ограниченият ред
за преразглеждане на спора след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
какъвто е налице и при влезлите в сила решения- като сходните уредби по чл.
303 ГПК за отмяна на влезли в сила решения и чл. 423-424 ГПК, свързани със
заповедното производство.
Съобразно изложеното може да се приеме,че заповедта за изпълнение
влиза в сила при неупражняване на правото на длъжника да обективира
защита относно съществуването на вземането чрез възражение по чл.414 от
ГПК или отрицателен установителен иск в същия срок,че не съществува
очертаното в нея вземане-определение № 318/09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2108/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о.,
В настоящия сучай безспорно е ,че Х. П. не е упражнали правата си по
чл.414 от ГПК против издадената заповед,която е влязла в сила.Или по
делото е налице влязъл в сила съдебен акт-обсъдената заповед за изпълнение
на парично вземане по чл.410 от ГПК.
Следва да се прецени какви са пределите на влязлата в сила заповед в
конкретния случай,като се съобрази изцяло потребителското естество на
договора,залегнал в основаната на издаване на процесната заповед,обхвата на
основанията,обсъдени от същата и предмета на исковете по настоящото
дело,вместим само в насока нищожност на договора за потребителрски
креди,евентуално на негови отделни клаузи.
Видно от съдържанието на заповедта за изпълнение,заповедният съд не
е извършил проверка и не е изложил мотиви относно валидността, както на
отделни клаузи от процесния договор,така и неговата цялостна
валидност,които да са идентични и с въведения предмет на делото с
предявеният иск пред РС-Димитровград.Следва да се съобрази и че влезлите
в сила заповеди по чл.410 и чл.417 от ГПК подлежат на
преразглеждане,когато издалия ги съд не е направил обоснована и цялостна
проверка за неравноправност на договорните клаузи по потребителските
правоотношения,въз основа на които същите са издадени,чрез предявяване на
искове от страна на потребителя,които осигуряват тази цялостна проверка
или такава част от нея,която не е осъществена при издаването им.Това е
пряко приложение на чл.7 ал.I от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.IV.1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори,която норма извежда,че държавите-членки осигуряват, че в интерес
на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни
мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори,
сключени между потребители и продавачи или доставчици.До такава
употреба би довела и заповед за изпълнение,при издаването на която съдът не
е обсъждал въобще неравноправността на клаузи,тяхната валидност и въобще
валидността на целия потребителски договор,независимо да ли има отправено
възражение или не от страна на потребителя.
9
В тази насока Решение на СЕС (първи състав) от 26 януари 2017 година
по дело C-421/14 което в т.52 изрично извежда- следователно, в хипотезата,
когато при предходно разглеждане на спорен договор, довел до приемането
на влязло в сила решение, националният съд се е ограничил служебно да
разгледа в светлината на Директива 93/13 само една или определени клаузи
от договора, то този нормативен акт задължава национален съд, като
разглеждания в главното производство, редовно сезиран от потребителя чрез
насрещно възражение по искане на страните или служебно, когато разполага с
необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, да разгледа
твърдeния неравноправен характер на другите клаузи от посочения договор.
В действителност при липсата на такъв контрол защитата на потребителя би
се оказала непълна и недостатъчна и не би представлява подходящо и
ефективно средство за преустановяване на прилагането на този тип клаузи, а
това е в противоречие с разпоредбата на чл.7 пар.1 от Директива 93/13.
Същото решение сочи и че тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска национална разпоредба, която забранява на националния съд
служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, сключен с
продавач или доставчик, когато вече е установена законосъобразността само
на всички клаузи в договора с влязло в сила решение.
Съответно за сметка на това при наличието на една или няколко
договорни клаузи, чийто твърдян неравноправен характер все още не е
разгледан при предходен съдебен контрол върху спорния договор, приключил
с влязло в сила решение ,директивата трябва да се тълкува в смисъл, че
национална юрисдикция, редовно сезирана от потребител чрез насрещно
възражение или иск, е длъжна да разгледа по искане на страните или
служебно, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и
правна страна, твърдeния неравноправен характер на договорните
клаузи,отанали извън предмета на влезлия в сила съдебен акт.
Следва да се съобрази и че с Директива 93/13 е предоставена засилена
защита на потребителя, в качеството му на икономически по-слаба страна,
която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните
правни последици на наложените й, като неиндивидуално уговорени
договорни клаузи,поради което следва да се приеме, че е неприложимо
правилото за изчерпване основанията за нищожност на договора от страна на
потребителя в производство по спор относно действителността на
потребителски договор, вкл. когато произнасянето по действителността е
инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос.Така и
Определение № 72 от 11.02.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1235/2020 г., I т. о.,
ТК.В същия съдебен акт ВКС приема,че неправилно съдът е приел
недопустимост на предявения иск за нищожност на сключения договор за
потребителски кредит, предвид произнасяне със сила на пресъдено нещо по
действителността на договора в предходно, приключило с влязло в сила
съдебно решение, производство.Това е така защото при следващо
производство с предмет договора за потребителски кредит съдът не може да е
препятстван, нито служебно да се произнесе по действителността на
договора, с оглед неравноправност на неразгледаните в предходното
производство клаузи, нито да се произнесе по същите по искане на страната.
Доколкото произнасяне по нищожността на клаузите на процесния
10
потребителски договор с обсъдената заповед за изпълнение няма въобще,то и
същата не препятства упражняването на правата на ищеца в обективирания с
предявения иск обем,въпреки ,че е влязла в сила.Тази сила не обхваща
валидността на процесния договор като цяло или на отделните негови
клаузи,тъй-като общото произнасяне по заявеното право с процесната заповед
не означава,че същото е изчерпателно и обхваща всички основания за
валидност на отделни негови клаузи или на целия потребителски договор.
Влязлата в сила заповед за изпълнение или съдебно решение не
съставляват абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 299, ал. I от
ГПК правният спор да бъде преразгледан относно тези договорни клаузи,
спрямо които съдът не е осъществил нарочно и конкретна преценка за
наличието на някое от основанията по чл. 143 от ЗЗП,поради което и такива
случаи не се обхващат от правилото за непререшаемост ,тъй-като не са били
и обект на разрешен окончателно правен спор.
В процесния случай издадената заповед по чл.410 от ГПК въобще не
изследва и не обхваща въведените в предмета на настоящото дело въпроси с
предявените искове относно нищожността на целия потребителски
договор,респ. на негови отделни клаузи,за които едва след нея е формиран и
граждански спор,за който вече изрично важи чл.299 от ГПК.
Следва да се посочи и че не може да се приеме,че въпросната заповед за
изпълнение мълчаливо е приела,че всички клаузи по процесния договор за
валидни,респ.че същият изцяло е валиден,тъй-като в тази насока се следва да
има изрично волеизявление и обективирана преценка на съда.От друга страна
същата е постановена преди измененията на ГПК с ДВ бр.100/2019 г. в чл. 7
от ГПК,които изискват съдът служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В тази насока отново
следва да се посочи,че съдът,преди и след това изменение дължи изрично
произнасяне относно неравноправността на клаузите от потребителски
договор в тяхната цялост при обсъждане заявлението за издаване на заповед
и конкретното им обективиране в разпорежването си.При издаване на заповед
за изпълнение,ако няма обсъждане на неравноправни клаузи,респ.
нищожността на същите,то отново няма да настъпи преклудиращия ефект за
последваща искова защита на потребителя за необхванатите изрично от
предходното произнасяне на съда въпроси с тази заповед,независимо дали
потребителят е отправил или не възражение.Самото възражение по закон не
изисква мотивация,но съдът е винаги длъжен ex officio при издаване на
заповед за изпълнение /или постановяване на съд.решение/,с отправено или
не възражение, задължително да обсъди неравноправните и нищожни
клаузи,респ. нищожността на целия потребителски договор.Поради това и
проверката в тази насока на съда не може да се счита изчерпателна ако е общо
извършена.Съдът е длъжен винаги в подобни хипотези и преди издаване на
съответние си акт,задължително да има произнасяне относно валидността на
потребитеския договор или на негови отделни клаузи.
Следва да се добяви в тази насока и че процесуалните правила за
съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата,
които правните субекти черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат по-
неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни
производства-принципа на равностойност ,както и не трябва да правят
11
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени от правния ред на Съюза-принцип на ефективност.
Въпросният принцип на ефективност не е спазен, когато съдилищата не
са изпълнили, ex officio или по възражение на потребителя, задължението си
да направят проверка за наличието на неравноправни клаузи, което според
СЕС има за последица преодоляване на силата на пресъдено нещо. За да е
приложимо това правило, е необходимо съдебният акт да не съдържа, макар и
в обобщен вид, никакви мотиви, свидетелстващи за извършването на тази
проверка,каквато е и процесната заповед по чл.410 от ГПК Ако националният
съд е посочил в постановения от него съдебен акт, който се ползва със сила на
пресъдено нещо, че е извършил служебна проверка за неравноправност на
договорните клаузи, дори неговите мотиви да са неясни и да не са обвързани
с конкретни договорни клаузи, преодоляването на публично-правните
последици на силата на пресъдено нещо е недопустимо, при условие, че тези
мотиви позволяват на разглеждащия делото съд да установи клаузите или
частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото
производство.
Силата на пресъдено нещо,при тези условия, може да бъде преодоляна
независимо от естеството на съдебния акт, който я е породил – заповед за
изпълнение или съдебно решение.
Ето защо изложените доводи от страна на въззивното дружество за
недопустимост на атакуаното решение са неоснователни и следва да се
оставят без уважение.Атакуваното решение на РС-Димитровград е
допустимо.
Обжалваното решение,преценено по същество на спора,се явава
правилно,обосновано и законосъобразно.
Обсъдения по-горе договор за потребителски кредит е изцяло
недействителен,както е приел адекватно на установените факти и относимите
законови норми,в съгласие с чл.5 ал.I от ГПК и при спазване на чл.7 ал.I от
ГПК Районен съд-Димитровград.Обжалваното решение е точен отговор на
заявените в исковата молба субективни права от ищеца и наведени в тази
насока доводи,при стриктно спазване на императива на чл.7 ал.III от ГПК.
Изведената пълна недействителност на потребителския договор се
обосновава с няколко самостоятелни обстоятелства,които независимо едно от
друго я предпоставят.
Съобразно чл.10 ал.I от ЗПК договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора.Представения екземпляр на процесния
договор е очевидно в размер по – малък от законово допустимия,което е
правнорелевантно обстоятелство в хипотезата на чл.22 ал.I от ЗПК,което
извежда недействителността му.В тази насока не са били необходими
специални знания както за първоинстанционния съд,така и не са необходими
за въззивния съд.Следва да се посочи и че изискването на чл.10 ал.I от ЗПК е
абсолютен императив,който се прилага и при договори за потребителски
кредит в режима на Закона за предоставяне на финансови услуги от
12
разстояние.Още повече,че чл. 10 ал.I от ЗПФУР също предвижда
императивно преди потребителят да бъде обвързан от договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние задължението на доставчика
да го уведоми своевременно за всички условия на договора за предоставяне
на финансови услуги от разстояние и да му предостави информацията по чл.
8 и 9 на хартиен или на друг траен носител, достъпен за потребителя.Именно
за да може потребителят изцяло да бъде улеснен при формиране на избора си
относно сключването на съответния договор,е въведено императивното
правило относно размера на шрифта,което обхваща и хартиения или траен
носител по чл.10 ал.I от ЗПФУР.Това изискване следователно се прилага и за
потребителските договори,сключени по реда на този закон,който е само
модифициран начин за тяхното възникване.
Уредената и обсъдена по-горе клауза за неустойка относно процесния
потребителски договор е в пълно противоречие със закона и добрите нрави.
Тази клауза обхваща отговорност на потребителя за неизпълнение
задължението за предоставяне на обезпечението по раздел VI от процесния
договор.Изискванията на заемодателя в тази насока силно ограничават
възможностите на потребителя да може да ги изпълни и доколкото
заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни тези условия, по начина
по който са зададени, противоречат на всички неписани правила и норми и
компрометират института на неустойката и на самото обезпечение на
договорите. В този си вид представляват своеобразен и предвиден отнапред
източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под
формата на договорна лихва.Това задължение на длъжника не може да се
определи като справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона,
като типично и в съответствие с добрите търговски практики в отношенията с
определено икономически по-слабата страна.
В този си вид неустойката няма своето законово предназначение да
служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на
вредите.Сумата,посочено като неустойка в случая е дължима независимо
дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е върнат,
доколкото тя има отношение единствено към неизпълнение на задължение на
потребителя да осигури на практика невъзможно за изпълнение обезпечение
на задължението.Това налага извод, че при нейното определяне по основание,
параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на
добросъвестността, като в случая тази клауза от договора е създадена в
изключителен ущърб на потребителя и води по този начин до значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, произтичащи от договора. Неустойката в случая представлява
допълнително предвидена печалба за търговеца за сметка на потребителя
извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва,която по
размер е по-голяма от самата главница.
В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчител,респ. на неотменима банкова гаранция, което
задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за
потребителски кредит е в пряко противоречие със закона и добрите
нрави.Такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
13
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение от страна на кредитора и след предоставянето
му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на
изискванията на закона,така и чл. 16 от ЗПК.Следва да се съобрази и че
именно законово задължение на кредитора е да проучи предварително
кредитоспособността на заемополучателя,за да може да изведе
целесъобразността на отпущания кредит и ако има нужда,преди сключването
му да поиска изпълними и адекватни обезпечения.
Следва в тази насока да се съобрази и че въпросната неустойка няма
пряка връзка с обезпечаване на евентуални вреди за кредитора от
неизпълнение на основното задължение на длъжника по потребителския
заем,нито пък се извежда,че са възникнали вреди за кредитора от
непредставяне на посочените обезпечения.
Въпросната неустойка е в противоречие и с императива на чл.33 ал.I от
ЗПК,който изрично сочи,че при забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,не и на
други,допълнителни вземания,дори и при пълно неизпълнение.
Непредставянето от страна на длъжника на предвидени в договора
обезпечения съобразно чл.71 от ЗЗД има за последица кредиторът да поиска
изпълнение на срочното задължение и преди срока.В случая вместо да се
изпълни въпросната разпоредба,кредиторът предвижда заплащане на
неустойка,която отнапред е разсрочена с останалите вноски по процесния
кредит.Това ясно сочи,че самото искане за обезпечение е фиктивно,чиято
функция е само да обоснове в противоречие със закона заплащането на
допълнителната сума от 2 324.64 лева,наречена про форма неустойка.Следва
да се посочи и че размера на същата е надвишава размера на главницата от
1 200 лв. близо два пъти,което още веднъж потвърждава,че тази клауза няма
неустоечен характер,а е средство за обогятаване на кредитора в противоречие
със закона-тази сума е и включена в погасителния план,независомо дали
договора се изпълнява или не. Посочената клауза е нищожна поради
противоречието й със закона – чл. 92, ал. I ЗЗД, според която неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката с
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции има за цел да
мотивира длъжника да изпълни своето задължение, като наред с това служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, като установява отнапред
размера им. Следователно правото на неустойка се поражда при
неизпълнение на главното задължение на длъжника като елемент от
същественото съдържание на сделката, по повод на която е сключена. В
случая това е задължението за връщане на предоставената в заем сума,
неизпълнението на което е свързано с възникване на вреди за заемодателя.
Задължението за даване на обезпечение макар и да е свързано с главното
задължение на длъжника цели да обезпечи кредитора при евентуално
неизпълнение от страна на длъжника, но неговото неизпълнение само по себе
14
си не води до вреди за кредитодателя.
Следва да се съобрази и предвид чл.7 ал.III от ГПК,че при преценка на
годишния процент на разходите,същият не отговаря на нормата на закона и е
значително по-висок от императивно допустимия.
В случая годишния процент на разходите в договора е изведен на 49.32
процента,а общата сума за погасяване при отпуснат заем от 1 200 лева
възлиза на 1 481.18 лв. И двете величини са неверни.
Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит-чл.19 ал.I от ЗПК
Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула
съгласно приложени №1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Годишният процент на
разходите е строго уредена величина, чийто алгоритъм е регламентиран
императивно в закона.
В случая в договора за потребителски кредит е визирано, че годишният
процент на разходите е 49.32 процента,но не е отразено по какъв начин е
формиран и какви компоненти включва за конкретния случай. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на годишния процент на разходите,
както и общото посочване на взетите предвид допускания, обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл.19 ал.I от ЗПК при
вярното им отчитане и сборуване.В случая няма възможност да се отчете
дали посочения размер на ГПР е изведен само формално като по-нисък от
величината по чл.19 ал.IV от ЗПК,за да се спази привидно изискването на
закона относно валидността на договора или същият действително,при сбор
на законовите му съставки,води до визирания размер като проценти.
Целта на закона е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за може да направи осведомен и икономически обоснован
избор дали да сключи конкретния договор. С оглед спазването на
разпоредбата на чл. 11, ал. I, т.10 от Закона за потребителския кредит, в
договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
годишният процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички
разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния
процент на разходите. В конкретния случай в процесния договор за кредит
липсва яснота относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита-кои точно компоненти са
включени в него и как се формира посочения в договора и за конкретния
случай негов размер. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да
са ясни и разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават
възможност на потребителя да предвиди икономическите последици от
сключване на договора. Следователно не са спазени изискванията на чл.11
ал.I т.10 от ЗПК – годишният процент на разходите е посочен като процент,
15
но не са отразени основните данни, послужили за неговото изчисляване за
конкретното облигаторно правоотношение.Посочването на съставките на ГПР
в конкретния случай дава възможност и да се прецени дали същият
действително,а не само формално отговаря на изискването на чл.19 от ЗПК
или не.Това е изключително важно обстоятелство,тъй-като касае
действителността на целия договор.Поради това следва съставките на ГПР да
са ясно изброени.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. II и чл. 12, ал. I, т. 7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен изцяло.
При така обусловения извод за недействителност на договора за
потребителски кредит е необходимо да се извърши преценка дали
нарушението е съществено. От изложеното по-горе е видно, че съдържанието
на договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от неговото сключване. Нарушението е съществено и обуславя
недействителност на договора.
Съобразно заключението на вещото при включване на неустоечната
сума,залегнала като задължителна за плащане и в погасителния план,то ГПР
реално ще е 276.36%,което явно надхвърля в пъти допустимия размер от
чл.19 ал.IV от ЗПК.Следва да се посочи,че въпросната сума,изведена като
неустойка и предвид изведеното по-горе за нея,е част от компонентите,които
формират размера на ГПК,тъй-като е част от общите разходи по процесния
кредит,предвид характера му на пряк разход по ал.I на чл.19 от
ЗПК.Съобразно изложеното,посочените като неустойки суми са средство за
допълнителна печалба на кредитора,поради което и не се обхващат от
изключението на ал.II на текста.
По изложените съображения, настоящият състав приема, че договорът
за потребителски кредит е недействителен и поради неспазване на
изискването на чл.11 ал.I т.10 от ЗПК – годишният процент на разходите е
посочен като процент, но не са изброени основните данни, послужили за
неговото изчисляване-чл.22 от закона.Поради това би се дължало връщане
само на главницата,респ. непогасената част от нея,съобразно чл.23 от ЗПК.
В тази насока е правилен извода на първата инстанция,поради което и
същата е постановила законосъобразно разпореждане,което следва да се
потвърди. В хода на съдебните производства са съобразени релевантните
обстоятелства в изпълнение на задължението на съда по чл.7 ал.III от ГПК ,
така и в съгласие с обхвата на проверката за нищожност,очертан от ТР № 1
от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК.
Постановеното определение по реда на чл.248 от ГПК е правилно и
законосъобразно,поради което въззивния съд споделя изцяло изложените в
него основания,поради което и не следва да ги преповтаря,а препраща към
тях,на основание чл.272 от ГПК вр. с чл.278 ал.IV от ГПК.Ето защо този акт
следва да се потвърди.Определеното възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА
за процесуалния представител на ищеца е правилно ,предвид на правната и
фактическа слогжност на делото и съответното приложение на решение от
25.I.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.Определението е правилно и по
отношение на присъдените други разноски.
16
Ще следва и пред въззивния съд да се присъдят на адвокат М. М.
възнаграждение в размер на 400 лв. съобразно праваната и фактическа
сложност на делото,и осъществените от него процесуални действия пред
съда,предвид и решение от 25.I.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.
Водим от горното и на основание чл.271 от ГПК и чл.248 от
ГПК,Окръжен съд-Хасково
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №387/04.ХII.2023 г. постановено по
гражданско дело №694/2023 г. на Районен съд-Димитровград.
ПОТВЪРЖДАВА определение №246/01.III.2024 г. постановено по
гражданско дело №694/2023 г. Районен съд-Димитровград.
ОСЪЖДА „Стик - Кредит" АД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. *** да заплати на Еднолично адвокатско
дружество М., с ЕИК в регистър Булстат: *********, със съдебен адрес:
гр. Стара Загора, ул. Александър Батенберг №28, ет. 5, офис 42,
действащо чрез управителя адв. М. В. М. сумата в размер на 400.00 лева
възнаграждение по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17