№ 397
гр. К., 16.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело №
20235510102389 по описа за 2023 година
Ищцата В. И. П. чрез процесуалния си представител сочи, че на *** г.
сключила договор за потребителски кредит № *** със „Б." ООД за сумата от
1200 лв. В договора било посочено, че искането за кредит щяло да бъде
разгледано бързо, за което се дължи сума в размер на 585,90 лева или 49% от
размера на главницата. Сочи, че заплащането на допълнителната такса „бързо
разглеждане“ било включено към погасителните вноски по договор за кредит
№ ***. Счита, че клаузата по чл. 10 ал. 1, с която е договорено допълнително
плащане към кредитора от Договора, е неравноправна, следователно и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, тъй като задължавала потребителя да заплати сума, в
размер на 49% за услуга, която не била извършена. Също така счита, че тази
клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП, тъй като
фигурирала в Общите условия към договор за потребителски кредит,
публикувани на интернет страницата на „Б.“ ЕООД. Съгласно т. 7.3 от Общите
условия, бързото разглеждане на искането за кредит означавало приключване
на процедурата по разглеждане на искането и произнасянето по одобрението в
рамките на два часа от момента на подаването на самото искане. От една
страна, прегледът на необходимия набор от документи, подготвящи
отпускането на потребителски кредит, не би трябвало и в общия случай да
трае повече от два астрономически часа, което правело излишно
начисляването на изрична такса за бързина, още повече, че небанковите
институции за кредитиране били известни като фирми именно за бързи
кредити. От друга страна, ако с този вид услуга се целяло приоритетното (уж)
обслужване на кредитоискатели, то възниквал въпросът доколко логично
изглеждало човек, изпаднал в очевидна нужда, доброволно да се съгласи да
увеличи дълга си с още 585,90 лева или 49% от сумата на заема си. Твърди
1
нищожност на клаузата на чл. 10 ал. 1 от Договора, където било именно
задължението за заплащане на допълнителната такса, в общ размер на 585,90
лева. Твърди, че тази клауза била нищожна и поради противоречие с добрите
нрави. Така договореното заплащане на суми и такси, водело до оскъпяване на
кредита, за което не се предоставяла каквато и да била услуга, а се целяла
допълнителна печалба. С чл. 10 ал. 1 страните договорили такса бързо
разглеждане, съгласно която ищцата следвало да заплати сумата в размер на
585,90 лева. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит,
кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Тоест уговорената в чл. 10 ал.
1 такса била в пряко противоречие на императивните разпоредби на ЗПК.
Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК била да се
покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни 2 услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Освен това
горепосоченото възнаграждение представлявало печалба на кредитора и с
уговарянето му се заобикаляло императивното изискване, установено в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република Б. /основен лихвен процент - 0.1%, плюс
10%, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да
надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, били нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Така
заедно с договорената лихва и допълнителните възнаграждения в размер на 49
% всичко това обуславяло извода, че горепосоченото ограничение било
превишено /в този смисъл и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/. Следователно клаузата
на чл. 10 ал. 1 начисляваща допълнително възнаграждение за кредитора била
нищожна - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. /В този смисъл Решение № 264073 от
18.06.2021 г. по в. гр. д. № 7007 / 2020 г. на Възз. Ш-б. състав на Софийски
градски съд/. Смята, че посочената клауза от процесния договор била
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на
закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, като накърнявали и добрите нрави,
респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. С оглед на
гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което: Да провъзгласи
нищожността на клаузата по чл. 10, ал. 1, предвиждаща заплащането на такса
за бързо разглеждане в размер на 585,90 лева, от Договор за паричен заем №
***, сключен между ищцата и „Б.” ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С., р-н „И.“ ул.“Н.“ № ***, представлявано от управителите
Б.К.Б. и С.И.Г., като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр.
с чл. 10, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендира разноски в
производството. За съдебно заседание ищцата редовно призована не се явява и
не изпраща процесуален представител. Постъпила е молба от адвокат Д. М. в
качеството му на пълномощник на ищцата, с която моли съда да уважи
предявения иск като основателен и доказан.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния
представител на ответното дружество. Заявява, че всички твърдения изложени
от ищеца не отговаряли на обективната истина и били неоснователни. В
исковата молба се твърдяло, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от договор № *** /2022
2
г. била нищожна поради противоречие с добрите нрави. С тази клауза не се
накърнявали добрите нрави. Тя не била в противоречие с общоприети
житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за
поведение установени в обществото. Нямало и как да бъде обратното, тъй
като дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен
режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се
гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. 3 Принципите за
доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД
договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на
договарящите при двустранните договори не били етични, а правни принципи,
които били скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези
принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради
противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В
практиката съществували решения, които аргументирано приемали
изложената по-горе постановка (напр. Решение № 272 от 31.03.2009 г. по гр. д.
№ 1115/2008 г. на Апелативен съд - С., ГК, I състав) В решенията, които
приемали, че нееквивалентността на престациите противоречи на добрите
нрави, никъде не се откривало на кои добри нрави, на кои разбирания в
обществото, на кои морално-етични правила подобна сделка противоречи.
Просто лаконично се посочвало, че сделката била нищожна, като се
обяснявали теоретичните конструкции за добрите нрави или пък се
преценявала еквивалентността въз основа на критерии, които се определят за
всеки конкретен случай. Твърдяло се, че предлаганите от кредитора
доброволни действия представлявали скрита възнаградителна лихва и по този
начин се заобикалял закона. Твърдението било неоснователно. Изискването на
чл. 11, т.10 от ЗПК било да бъде наличен Годишния процент на разходите
(ГПР), което било сторено в договора. Твърдението на жалбоподателя, че този
процент не отговарял на истината и не бил изчислен съгласно методиката
посочена в закона било неоснователно. Съвсем неправилно се приемало, че
заявените от жалбоподателя, в ролята му на страна по процесния договор за
кредит допълнителни действия били част от ГПР. Те не се калкулирали в ГПР
защото в допълнителните разпоредби на ЗПК много ясно и еднозначно била
дадена дефиницията за общ разход по кредита: „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. Следвало да се отбележи, че ищецът, като
страна по договор за потребителски кредит сам пожелал допълнителните
действия. Всяко действие, които кредиторът предоставил било по желание на
потребителя. Никога допълнителното действие не било задължителна
предпоставка за отпускане на кредит от страна на „Б.” ООД, т. е. договорът за
кредит можел да се сключи и без него. Пакетът от действия присъствал в
3
Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е. не можело да се
твърди, че ищецът не е разбрал за него. Присъствайки в преддоговорната 4
информация и факта, че ищецът сам пожелал да го ползва отхвърляло и
твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално от кредитора и била
неравноправна по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП. Предвид гореизложеното
моли съда да отхвърлите като неоснователно твърдението на ищеца и да
присъди юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност
на адвокатския хонорар на ищеца.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
приема за установена следната фактическа обстановка :
По делото не е спорно, че на ***г. В. И. П. е сключила договор за кредит
MAX *** с „Б.“ ООД, а това се установява и от представения по делото
договор /лист 51 от делото/. Не е спорно и че договора е сключен при
следните параметри : размер на кредита 1 200 лева, погасителна вноска 107.96
лева; брой погасителни вноски 14; срок на кредита 14 месеца; обща стойност
на плащанията 1 511.44 лева; годишен процент на разходите 44.58%; годишен
лихвен процент 38.85%. Съгласно чл.10, ал.1 от договора при
кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично е заявил желание за
бързо разглеждане на искането му за кредит. В ал.2 на същия член е посочено,
че паричната сума за бързо разглеждане е в размер на 585.90 лева и е дължима
на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една
погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в договора или
49 % от главницата.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните
правник изводи :
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и
3 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
В това производство в тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за заем между страните, както и твърденията си
процесната разпоредба накърнява добрите нрави и противоречие на закон и
заобикаля закона, а в доказателствена тежест на ответника е да установи
спазването на изискванията за валидност на клаузата.
Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона или
заобикалянето му, към по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на
форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените
от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци.
Безспорно по делото е, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по повод предоставяне на паричен заем в размер на 1 200
лева.
Не се спори между страните по делото също, че заемодателят –
ответник е небанкова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има право да
отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане
4
на влогове или други възстановими средства. От друга страна ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения съдът приема, че сключеният договор за
паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. За неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения.
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни
материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1
на ТР № 1 от 09.12.2013 г. , постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да
бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
В случая заемателят се позовава на нищожност. Доколкото се касае до
договор за потребителски кредит, то на първо място следва да се разгледат
твърденията за противоречие с разпоредбите на ЗПК. Възможността на
кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема
е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана
съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая
не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на
заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение възникнало в
резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото
администриране. Таксата за бързо разглеждане е свързана с усвояването и
управлението на кредита. Предвидената клауза за бързо разглеждане в
процесния договор е неравноправна, тъй като противоречи на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, поради което е нищожна.
Ето защо, предявеният иск следва да се уважи, доколкото процесната
клауза противоречи на закона.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са индивидуално
уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Таксата за бързо
разглеждане, дължима отделно от главницата и възнаградителната лихва по
договора за кредит, представлява възнаграждение за извършена от кредитора
конкретна дейност или услуга и е част от общия разход по кредита за
потребителя, дефиниран легално в § 1, т. 1 ДР ЗПК, поради което подлежи на
5
включване в ГПР.
В случая съгласно Раздел I, т. 1 от Общите условия на договора за
кредит ГПР не включва разходите за допълнителни действия от страна на
кредитора, когато тяхното предоставяне не е задължително условие за
отпускането на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Невключването на таксата за бързо разглеждане в ГПР представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП и като
краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора, което означава, че
клаузата относно нейната дължимост е неравноправна и по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Същевременно данни за индивидуално уговаряне на
клаузата не могат да се почерпят и от самия договор, който е сключен при
общи условия и е типизиран.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД е основателен, поради което не са налице условията за разглеждането на
другите релевирани от ищеца основания за нищожност на процесната клауза
заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.
В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските.
Предвид изхода на спора ищецът има право на разноски, съгласно чл.78,
ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от иска. От представеното по делото
пълномощно е видно, че ищеца е упълномощила Адвокатско дружество „Д.
М.“ и че същите са се договорили, че процесуалното представителство е
безплатно – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, видно от договора за правна защита и
съдействие /лист 48 от делото/. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение в минимален
размер от 420,00 лева. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и
правна сложност, и е приключило само в едно открито съдебно заседание. Тъй
като по делото са представени доказателства, че адвокатското дружество е
регистрирано по ДДС, върху горепосочената сума се дължи и сумата от 84,00
лева /20 % ДДС/. С оглед предходното, ответникът следва да заплати на
адвокатско възнаграждение в размер на 504 лева На основание чл.78, ал.1 ат
ГПК в ответникът следва да бъде осъден да заплати внесената от ищеца
държавна такса в размер на 50 лева.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата за заплащане на такса „бързо
разглеждане“ в чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит № MAX *** от *** г.
сключен между „Б.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град
6
С., район „И.“, улица „Н.“ № ***, представлявано от управителите Б.К.Б. и
С.И.Г. и В. И. П., ЕГН **********, с адрес град К. кв. „***, със съдебен адрес:
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, град С., булевард „***,
представлявано от адвокат Д. М. М., чрез адвокат Д. М., поради противоречие
със закона, чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , във връзка с чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал.
4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Б.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
град С., район „И.“, улица „Н.“ № ***, представлявано от управителите Б.К.Б.
и С.И.Г. да заплати на В. И. П., ЕГН **********, с адрес град К. кв. ***, със
съдебен адрес: Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, град С., булевард
„***, представлявано от адвокат Д. М. М., чрез адвокат Д. М. сумата от 50
лева представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Б.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
град С., район „И.“, улица „Н.“ № ***, представлявано от управителите Б.К.Б.
и С.И.Г. да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, град С.,
булевард „***, представлявано от адвокат Д. М. М., чрез адвокат Д. М. –
управител сумата от 504.00 лева с ДДС възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ по гр.дело № 2389/2023 г. по описа на Районен съд - К..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-С. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
7