РЕШЕНИЕ
гр. София, 23.01.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на деветнадесети
ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
МЛ. С. СТОЙЧО
ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 15149 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 165740 от 06.07.2017 г., постановено по ГД
№ 12675 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд (СРС), III ГО, 82 с-в е отхвърлен предявеният
от С.Й.И. *** иск с правна основание по чл. 49, вр. чл. 52 от ЗЗД за сумата от
5010,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ексцес,
претърпени допълнително болки и страдания от влошаване на здравословното му
състояние и претърпяна втора операция на 25.10.0211 г., ведно със законната
лихва от датата на увреждането – 30.04.2010 г., до окончателното изплащане. Със
същото решение Столична община е осъдена да заплати на С.Й.И. сумата от 596,33
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на
ПТП на 30.04.2010 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 12.03.2012
г., до окончателното заплащане, като искът за обезщетението за имуществени вреди
е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер и лихва. С
обжалваното решение първата инстанция се е произнесла и по разноските, дължими
в исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК съразмерно с
уважената, респ. с отхвърлената част от исковете.
Решението на СРС е обжалвано от ищеца С.Й.И. в частта,
с която претенцията му за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлена,
в отхвърлителната част относно обезщетението за имуществени вреди, както и
относно началната дата, от която следва да се присъди законна лихва върху присъдената
главница за имуществени вреди. Жалбоподателят поддържа, че решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част е неправилно и необосновано. Сочи се,
че с Решение № 19116/15.12.2014 г., постановено по ВГД № 10080 по описа за 2012
г. на СГС е прието, че имуществените вреди, претърпени от ищеца в резултата на
процесното ПТП възлизат на 1536,31 лв. (щети по МПС „Ямаха“), а неимуществените
– на 7000,00 лв., но съобразно диспозитивното начало исковете са уважени общо
за сумата от 5000,00 лв. – 1000,00 лв. за обезщетение за имуществени вреди и
4000,00 лв. – за неимуществени. Според жалбоподателя, съгласно разпоредбата на
чл. 298 от ГПК посоченото решение е влязло в сила по отношение на фактите,
основанието и страните. Твърди се, че СГС се е произнесъл само за частично
предявеното право. Ето защо ищецът е предявил нов иск за сумата от 536,31 лв.
за обезщетение за имуществени вреди. Сочи се, че ищецът е претърпял и
допълнителни имуществени вреди, необходими за лечението му, но неприети за
разглеждане по делото от 2010 г., подробно описани в жалбата, общо за сумата от
851,61 лв., за които също е предявил нов иск. Жалбоподателят излага съображенията
си за предявяване на исковата претенция за неимуществени вреди в размер на
2010,00 лв., увеличена допълнително с още 3000,00 лв. Конкретизира, че предвид
изложеното предявените искове са както следва: 1388,00 лв. за имуществени вреди
и 5010,00 лв. за неимуществени, ведно със законната лихва от деня на
увреждането. Излагат се доводи, че районният съд правилно е допуснал изменението
размера на иска за неимуществени вреди от 2010,00 лв. на 5010,00 лв., тъй като
искът по ГД № 26099 по описа за 2010 г. на СРС е предявен като частичен. Твърди
се, че силата на пресъдено нещо по посоченото дело не се разпростира за периода
след 21.06.2010 г. Сочат се допуснати от първата инстанция процесуални
нарушения. От доказателствата по делото следвало, че ищецът е претърпял множество
травми, болки и страдания, но този факт не бил възприет от районния съд. Сочи
се, че част от доказателствата не са възприети правилно от съда. Излагат се съображения
за неправилното отхвърлена част от иска за имуществени вреди и че искът за обезщетение
за забавено изпълнение не е частично погасен по давност. Ето защо въззивникът
отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на обжалваното решение,
като вместо него да постанови друго, с което исковите претенции да бъдат уважени
изцяло.
Със заявление от 02.10.2017 г. жалбоподателят е
допълнил доводите, изложени във въззивната жалба, както следва. Сочи, се размерът
на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като въпрос разрешен със силата
на пресъдено нещо с влязло в сила решение, не подлежи на пререшаване. Ето защо
следвало исковата претенция за разликата, предявена по ГД № 12675 по описа за
2015 г. на СРС, да бъде уважена без събирането на нови доказателства. Твърди
се, че било допустимо събиране на доказателства, респ. установяване на нови
фактически и правни положения по отношение на претенцията за имуществени вреди,
която не била приета за разглеждане по първото дело, тъй като се основавала на
ексцес.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна Столична община, с който се застъпва
становище за неоснователност на същата, респективно за правилност на обжалвания
съдебен акт по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта,
с която Столична община е осъдена да заплати на С.Й.И. сумата от 596,33 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП
на 30.04.2010 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 12.03.2012
г., тъй като в тази част в срок не е постъпила въззивна жалба от ответника
Столична община, респ. в тази част първоинстанционното решение не е предмет на
разглеждане във въззивното производство.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въз основа на искова молба от 08.06.2010 г., подадена
от С.Й.И., е образувано ГД № 26099 по описа за 2010 г. на СРС. С посочената
искова молба са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание по чл. 49 от ЗЗД срещу Столична община за заплащане на сумата
от общо 5000,00 лв., от които 1000,00 лв. за имуществени вреди и 4000,00 лв. за
неимуществени, претърпени вследствие на реализирано от ищеца ПТП на 30.04.2010
г., в гр. София при движение по бул. „Симеоновско шосе“ в посока бул. „Никола
Вапцаров“ срещу спирката на градски транспорт „Зоопарка“, в 3:30 часа, при
управление на собственото му МПС – мотоциклет марка „Ямаха“, модел „ХЖ 600 С“,
с рег. № ****, попаднал в дупки на пътното платно.
С Решение № I-46-143 от 30.03.2012 г., постановено по
ГД № 26099 по описа за 2010 г. на СРС, I ГО, 46 състав предявените искове са отхвърлени
изцяло. По въззивна жалба на ищеца с Решение № 19116 от 15.12.2014 г.,
постановено по ВГД № 10080 по описа за 2012 г. на СГС, влязло в сила на
15.12.2014 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 4399 от
19.06.2015 г., първоинстанционното решение № I-46-143 от 30.03.2012 г. е
отменено изцяло, като въззивният съд е осъдил ответника Столична община да
заплати на ищеца С.Й.И. на основание чл. 49 от ЗЗД, следните суми: 1. сумата от
4 000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
ПТП, настъпило на 30.04.2010 г. в гр. София на бул. „Симеоновско шосе“; и 2.
сумата от 1000,00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от
същото ПТП, ведно със законната лихва върху главниците от датата на предявяване
на исковата молба – 08.06.2010 г., до окончателното плащане.
Въз основа на искова молба от 12.03.2015 г., подадена
от С.Й.И., е образувано ГД № 12675 по описа за 2015 г. на СРС с искане на
основание чл. 49 от ЗЗД Столична община да бъде осъдена да му заплати следните
суми: 1. сумата от 536,31 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди;
2. сумата от 3000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди; 3.
сумата от 851,61 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди; и 4. сумата
от 2010,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със
законната лихва от деня на увреждането – 30.04.2010 г., до окончателното
изплащане на сумите.
В исковата молба се посочва, че с Решение № 19116 от
15.12.2014 г. по ВГД № 10080/2012 г. на СГС въззивният съд е приел, че
подлежащите на обезщетение имуществени вреди възлизат на 1536,31 лв., а
неимуществените вреди – на 7000,00 лв., но предвид диспозитивното начало е
уважил исковете за сумата от общо 5000,00 лв. – 1000,00 лв. за имуществени и
4000,00 лв. за неимуществени вреди. Ето защо ищецът предявява нов иск за неимуществени
вреди в размер на разликата над присъдените вече 4000,00 лв. до определените
7000,00 лв., а именно за сумата от 3000,00 лв., и за имуществени вреди за разликата
над присъдените вече 1000,00 лв. до определените 1536,31 лв., а именно за
сумата от 536,31 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането. На
следващо място, ищецът претендира и вреди на същото фактическо основание, които
са в общ размер на 851,61 лв., от които: 1. Сумата от 200,00 лв. за избор на
екип; 2. Сумата от 197,00 лв. за имплант – протеза; 3. Сумата от 24,40 лв. за
престой в болница; 4. Сумата от 27,40 лв. за преглед при алерголог; 5. Сумата
от 22,40 лв. за рентгенова снимка; 6. Сумата от 200,00 лв. за процедури в
областта на раменната става; 7. Сумата от 30,00 лв. за ортеза, втора по ред
след операцията; 8. Сумата от 49,53 лв. и 49,48 лв. за лекарство „Прадакса“ за
две опаковки; 9. Сумата от 6,60 лв. за кмпреси стерилни; 10. Сумата от 40,00
лв. за съдебномедицински удостоверения; 11. Сумата от 4,80 лв. за 2 бр.
потребителска такса. Ищецът претендира и обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 2010,00 лв., като в тази връзка посочва, че следва да се има предвид
увреждането – счупване на горен крайник, което представлява средна телесна
повреда, втора тежка операция на 25.10.2011 г., нетрудоспособност, допълнителни
страдания и болка, невъзможност пострадалият пълноценно да си служи и да
извършва всички действия с ръката, което се отразявало на неговия финансов и
жизнен статус за цял живот.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответника Столична община, с който се изразява становище за
неоснователност на претенцията за имуществени и неимуществени вреди, а тази за
лихва и че е погасена по давност, по съображения изложени в исковата молба.
С Определение от 02.06.2015 г., постановено по ГД №
12675 по описа за 2015 г. на СРС първоинстанционният съд е оставил без
разглеждане като недопустими исковете за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди, претърпени в резултат на описаното ПТП в размер на 536,31
лв., представляващо разликата между присъденото от СГС по ВГД № 10080/2012 г.,
с влязло в сила решение от 15.12.2014 г. обезщетение в размер на 1000,00 лв. и
действително претърпените имуществени вреди, установени в производството в
размер на 1536,31 лв., и заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 3000,00 лв., представляващо разликата между присъденото от СГС със
същото решение обезщетение в размер на 4000,00 лв. и действително причинените
неимуществени вреди, установени в производството по ВГД № 10080/2012 г. в
размер на 7000,00 лв., като е прекратил производството в тази част. Посоченото
определение е влязло в сила на 24.07.2015 г. (Срещу него е постъпила частна
жалба от ищеца, като с Определение от 24.07.2015 г. по ВЧГД № 8440 по описа за
2015 г. на СГС, II-Г въззивен състав, което е
окончателно, Определение от 02.06.2015 г. е потвърдено).
С молба, депозирана от ищеца в открито съдебно заседание,
проведено на 13.10.2015 г., е направено искане за увеличаване размера на
предявения иск за неимуществени вреди по пункт 4 от исковата молба с още
3000,00 лв. или същият да се счита предявен за сумата от общо 5010,00 лв. С
протоколно определение от 13.10.2015 г. на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК е
допуснато исканото увеличение.
Със заявление от 11.11.2016 г. ищецът е поискал
увеличение на иска за неимуществени вреди с още 5000,00 лв., ведно със
законната лихва от 30.04.2010 г. С Определение от 01.12.2016 г. на основание
чл. 214, ал. 1 от ГПК е допуснато исканото изменение размер на иска за
неимуществени вреди, като е постановено същият да се счита предявен за сумата в
общ размер на 10010,00 лв.
Със заявление от 23.12.2016 г. е направено искане за
изменение на иска за имуществени вреди, като същият бъде увеличен с още 472,50
лв., като общо предявената сума да се счита в размер на 1860,50 лв. С
протоколно определение от 13.02.2017 г. на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК
искането е оставено без уважение.
С Определение от 05.07.2017 г. на основание чл. 253 от ГПК е отменено Определение от 01.12.2016 г., с което е допуснато увеличение на
иска за неимуществени вреди с още 5000,00 лв. или общо до размера на сумата от
10010,00 лв., потвърдено с Определение от 01.12.2017 г., постановено по ВГД №
15149 по описа за 2017 г. на СГС, влязло в сила на 11.04.2018 г. (с Определение
№ 171 от 11.04.2018 г. по ЧГД № 1119 по описа за 2018 г. по описа на ВКС,
същото не е допуснато до касационно обжалване).
С Протоколно определение по ВГД № 15149/2017 г. на
СГС, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 19.11.2021 г.
искането на ищеца от 19.11.2021 г. за увеличаване размер на предявения иск за
обезщетението за неимуществени вреди е оставено без уважение. По частна жалба
на ищеца от 26.11.2021 г. посоченото определение на СГС е потвърдено с
Определение № 536/23.02.2022 г. по ЧГД № 423 по описа за 2022 г. на Софийски апелативен
съд (САС). Срещу определението на САС на 09.03.2022 г. е постъпила частна жалба
от ищеца, която е върната с Разпореждане на САС от 10.06.2022 г. Срещу
Разпореждането за връщане на 20.06.2022 г. ищецът е подал частна жалба, върната
с Разпореждане от 04.10.2022 г. По частна жалба на ищеца от 18.10.2022 г.
Разпореждане на САС от 04.10.2022 г. е потвърдено с Определение №
4403/20.12.2022 г. по ЧГД № 3971 по описа за 2022 г. на ВКС, което е окончателно.
От представения договор за дарение от 25.10.2011 г. се
установява, сключен между ищеца С.И. – като дарител, и МБАЛ „Токуда болница
София“ АД – като дарен, се установява, че ищецът е предоставил безвъзмездно на
посочената болница сумата от 200,00 лв., като е уговорено сумата да се ползва
от дарения за лечение на пациенти, за закупуване на медицинска апаратура и за
развитието на други медицински дейности. Към договора е приложена квитанция за
сумата от 200,00 лв., издадена от дареното лице.
От представената епикриза се установява, че ищецът е
постъпил в МБАЛ „Токуда болница София“ АД на 06.07.2010 г., изписан на
10.07.2010 г., с поставен диагноза счупване на горен крайник, с изключение на китката
и дланта, дясна ключица.
Представени са разписка от 10.07.2010 г. от Токуда
Аптека за сумата от 49,48 лв., фискален бон за сумата от 49,53 лв. за закупен
лекарствен продукт – прадакса 110 мг, квитанция № 168/2010 г. за сумата от
40,00 лв. за издаване на съдебномедицинско удостоверение (СМУ), фискален бон от
02.07.2010 г. за сумата от 25,00 лв., фискален бон за сумата от 2,40 лв. за
такса преглед, фискален бон от 09.08.2010 г. за сумата от 20,00 лв. за РГ, мускулоскелетна
система, Фактура № ********** от 06.07.2010 г., издадена от МБАЛ „Токуда
болница София“ АД за сумата от 200,00 лв. за процедури в областта на раменния
пояс, Фактура № ********** от 08.07.2010 г., издадена от МБАЛ „Токуда болница
София“ АД за сумата от 197,00 лв. и фискален бон към нея, фискален бон от
30.04.2010 г. за сумата от 44,00 лв., товарителница от 04.05.2010 г. за ортеза
с наложен платеж за сумата от 30,00 лв., Фактура № ********** от 10.07.2010 г.
за сумата от 24,20 лв. и фискален бон към нея за ингово изследване, фискален
бон от 02.07.2010 г. за сумата от 2,40 лв. за потребителска такса за преглед, фискален
бон от 25.06.2010 г. за сумата от 3,20 лв., фискален бон от 30.04.2010 г. за
сумата от 2,40 лв. за такса преглед, фискален бон от 15.07.2010 г. за сумата от
3,40 лв. за 10 бр. стерилни компреси и 2 опаковки медипор плюс пад.
От представеното СМУ № 169.04/2010 г., издадено от А.Н.Х.–
специалист по съдебна медицина, се установява, че при прегледа на ищеца са
установени следните увреждания: счупване на дясната ключица, навяхване на дясна
глезенна става, оток в областта на дясната ключица и на дясната длан,
кръвонасядане и охлузване на дясното бедро. Посочено е, че уврежданията са в
резултат на въздействието на твърди тъпи предмети и могат да се получат при ПТП
по време и начин, посочени от ищеца. Посочено е още, че счупването на дясната
ключица е довело до трайно затруднение в движението на горния десен крайник, а
останалите увреждания са причинили на ищеца временно разстройство на здравето
неопасно за живота.
От показанията на свидетеля М.Й.И., брат на ищеца, се
установява, че след посоченото ПТП ищецът е претърпял операция на ключицата, продължава
да изпитва силна болка, особено когато времето застудява, не може да носи
раница, ищецът се оплаквал пред свидетеля, че го боли, не му позволявал да го
разтрива, тъй като изпитвал силна болка. Свидетелят заявява, че не си спомня
точно колко операции е имал брат му, спомня си за по-голяма една, с която на
ищеца бил поставен метален имплант, и за една след това, с която металната част
била премахната. По думи на свидетеля И. брат му и до момента продължава да
изпитва силни болки. Свидетеля заявява още, че не живее заедно с брат си,
виждат се един път седмично. Показанията на свидетеля М.И. въззивният съд цени
като логични, последователни, безпротиворечиви и в съответствие с останалите
доказателства по делото при съобразяване разпоредбата на чл. 172 от ГПК предвид
отношенията, в които се намират свидетелят и ищеца (братя).
От показанията на свидетеля С.Н.Г., се установява, че
с ищеца имат дете и живеят заедно от 12 години. Свидетелят Г.заявява, че след
втората операция е имало дълъг период от време на възстановяване и въпреки рехабилитацията
и усилията на лекарите ищецът не е успял да си възвърне на 100 % свободата на
движение на ръката. Свидетелката сочи, че операцията (първата) е била с ново
счупване, ищецът дълго време е бил с поставен дрен, приемал е лекарства. При
втората операция е премахната металната планка. Според свидетелката ищецът не
може да носи тежко, няма тази свобода на ръката отпреди операцията. Когато се
влоши времето ищецът изпитвал болки. Около една седмица след втората операция
ищецът е престоял в болнично заведение и след това около един месец се е
възстановявал в домашни условия. Свидетелката посочва, че ищецът изпитва болка
когато шофира автомобил, не кара мотоциклет, не спортува в момента, а преди е
бил физически активен – ходил е на фитнес и плуване. Ищецът бил нормален човек,
не бил разглезен. В момента работил като ай ти специалист, работата му е на
бюро, като ходил на работа пеша, рядко с кола. Показанията на свидетеля С.Г.въззивният
съд цени като логични, последователни, безпротиворечиви и в съответствие с
останалите доказателства по делото при съобразяване разпоредбата на чл. 172 от ГПК предвид отношенията, в които се намират свидетелят и ищеца (фактическо
съпружеско съжителство).
От заключението на назначената по делото
съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) и допълнителна СМЕ, неоспорено от страните,
което въззивният съд цени като обективно и компетентно, изготвено с
необходимите знания и умения, се установява следното. При ищеца няма влошаване
на здравословното състояние. Около 1/3 от счупванията в средната част на
ключицата не могат да се лекуват успешно консервативно и се преминава към оперативно
наместване и фиксация, но докато не се пробва няма как да бъде установено. Това
е причината на пациента да се определи контролен преглед на седмия и на
двадесетия ден от счупването. Когато счупването е в края на костта, методът на
лечение е оперативен. Към момента на СМЕ ищецът е претърпял една единствена
операция. С втора операция евентуално биха отстранени металните импланти.
Болките и страданията са били за периода на възстановяване със средна
интензивност, по-интензивни през първите 10 дни и постепенно затихващи към края
на периода. За няколко години напред ищецът при определени метеорологични условия
и претоварване на ръката е възможно ищецът да изпитва неприятно усещане до явна
болка в мястото на счупване. Липсват медицински данни ищецът да има някакви
затруднения в използването на ръката си. Възможно е да е претърпял оперативна интервенция
по отстраняване на поставената метална остеосинтеза. Към настоящия момент
счупената кост е зараснала и ръката е възстановила функционалността си. Според
вещото лице след като до момента няма документирани последици за здравето на
ищеца от понесената травма, то няма основание да се счита, че такива ще се
появят в бъдеще. В допълнителната СМЕ вещото лице е посочило, че при изваждане
на импланта ищецът е търпял болки и страдания за период под 30 дни, същите са
били неособено интензивни, по-силни през първите 7-10 дни, с постепенно
затихване към края на периода. Към момента на заключението ключицата е напълно
зараснала и ръката може да извършва практически всякаква дейност. Налични са
незначително ограничаване на извъртането ръката навън. При прегледа е констатирано,
че върху ключицата подкожно се опипват неравности на костта, които при натиск и
триене върху надлежащата кожа водят до болезненост, като поради това ищецът би
бил затруднен да носи раница и да поставя автомобилен предпазен колан, който
преминава през дясната ключица. Ако неравностите по ключицата не се залеят с
кост от само себе си е възможно да бъдат отстранени по оперативен път
(хирургическа намеса), което би довело до нови болки и страдания за около 15-20
дни.
Към ГД № 12675 по описа за 2015 г. на СРС е приобщено
ГД № 26099 по описа за 2010 г. на СРС.
От представената по делото от ищеца епикриза от
отделение по ортопедия и травматология при МБАЛ „Токуда болница София“ АД се
установява, че ищецът е постъпил в посоченото болнично заведение на 25.10.2011
г., изписан на 27.10.2011 г., за извършване на оперативна интервенция –
отстраняване от костта на имплантирани уреди (реконструктивна плака с 8 отвора
плюс шест кортикални винта) от дясна клавикула от хирургичен екип. Посочено е,
че ищецът е опериран преди около 1,3 г. по повод лошо зараснала фрактура на
дясна ключица, като не е посочил оплаквания относно оперираната ръка, постъпил
за екстракция на метала. Като статус е записано – движения в дясно рамо в пълен
обем, безболезнени. Оперативната интервенция е извършена при блок-анестезия,
като в следоперативния период ищецът е бил спокоен, вертикализиран, без
ортостатизъм, изпълнява рехабилитационния протокол, а оперативната рана
зараства първично. При изписването са дадени препоръки за рехабилитация и ограничено
натоварване на оперираната ръка за период от 1 месец.
От заключението на назначената по делото съдебно-медицинска
експертиза (СМЕ), неоспорено от страните, което въззивният съд цени като обективно
и компетентно, изготвено от специалист – невролог с необходимите знания и
умения, се установява следното. Ищецът е с лека увреда на н. супраскапуларис,
обичайна за травми и счупвания в раменната област. Това е причината за
продължаващия дискомфорт след травмата предвид недоброто срастване на костите. Посочено
е, че е налице ясна тенденция за намаляване интензивността на болката след травмата
и проведените досега оперативни намеси. Посочено е, че оценката на болката е
винаги субективна. Болката е индивидуално по сила и характер преживяване за
всеки отделен човек, което зависи от редица фактори като мотивация, стрес,
психологично състояние, характерови особености и тип нервна система. Няма точни
методи за определяне и изследване на болката. Ищецът е уравновесен, балансиран
в оценката си и с желание да превъзмогне състоянието си и да се справи с
болката. Прави впечатление на спокоен и издръжлив човек, който по-скоро потиска
неприятните изживявания. Липсва стремеж за преувеличаване на болката.
Продължаващият дискомфорт се дължи на перифернонервна увреда. Състоянието е
лечимо, посредством мидикаменти, физиотерапия, ЛФК. Логично е обострянето на
болката при влошаване на времето. В съдебно заседание вещото лице пояснява, че
електромиографското изследване се отнася за неврологичен преглед и допълнителни
изследвания, които вещото лице е направило във връзка с поставената задача.
Същото представлява високоспециализирано изследване на функциите на периферната
нервна система, на проводимостта на нервите. При провеждане на това изследване
е установено леко засягане на един от нервите в областта на раменния пояс. Вещото
пояснява, че абревиатурата ВАС означава визуална аналогова скала и е
най-разпространеният начин за оценка интензитета на болката. По тази скала
непосредствено след травмата ищецът е изпитвал непоносима болка – 10-та степен
по ВАС, като тенденцията е постепенно този интензитет да намалява, макар
болката все още да не е отзвучала напълно. Посочен е период на възстановяване
от минимум 6 месеца, тъй като става въпрос за периферно нервно увреждане, което
е травматично.
Представена е и следната медицинска документация: извлечение
от Амбулаторна книга на спешен травматологичен кабинет на УМБАЛ „Царица Йоанна
– ИСУЛ“ ЕАД гр. София за периода от 11/12.04.2010 г. до 10.05.2010 г.; Амбулаторен
лист № 000822/29.06.2010 г.; Амбулаторен лист № 000685/13.05.2010 г.; Амбулаторен
лист № 000746/13.05.2010 г.; Амбулаторен лист № 1371/10.10.2011 г.; Амбулаторен
лист № 505/09.11.2016 г.; резултати от образно изследване от 09.08.2010 г., 04.10.2010
г., от 10.10.2011 г., от 07.11.2016 г. Представен е и Договор от 2007 г.,
сключен между Столична община като възложител и Обединение ГБС като изпълнител.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във
въззивната жалба изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в
хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация
на исковете.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни
норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен
съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част
препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявени за разглеждане са кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 49 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 5010,00 лв. (по точка 4 от исковата молба), представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, дължими вследствие на ексцес (което се
потвърждава и от заявеното от процесуалния представител на ищеца в открито
съдебно заседание, проведено на 13.10.2015 г.), и сумата от 851,61 лв. (по
точка 3 от исковата молба), представляваща обезщетение за имуществени вреди,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от 30.04.2010 г.
По отношение
на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди:
Основателността на исковата претенция е обусловена от
установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти),
а именно: влошаване здравословното състояние на увредения (ексцес); причинната
връзка на това влошаване с увреждането, получено от ищеца в резултат на
пътнотранспортното произшествие от 30 април 2010 г.; размера на вредите. В
тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи
наличието на тези факти. При установява на тези факти в тежест на ответника е
да установи при условията на пълно и главно доказване положителния факт на
плащането.
Безспорно ищецът разполага с възможност да претендира
ново обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, различно от
вече присъденото, но при условие, че тези вреди са вследствие на влошаване
здравословното му състояние, то (влошаването) да се намира в причинна връзка с
увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването не
е било предвидено и съобразено. Обезщетението за неимуществени вреди се
определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да
се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание. В този смисъл са
разясненията, дадени с т. 10 от ППВС № 4 от 30.10.1975 г.
В съдебната практика се приема еднозначно, че при
ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от
първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия (влошаването),
свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите
страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при
определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди,
които се добавят към вече обезщетените. Ако здравословното състояние на
пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено
обезщетението, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако
то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и
причини (така напр. Решение № 196 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на
ВКС; Решение № 376 от 11.05.2010 г. по гр. д. № 1188/2009 г. на ВКС; и др.).
В разглеждания случай обаче не се установи състоянието
на ищеца да се е влошило. От съвкупната преценка на приобщения по делото
доказателствен материал се установи точно обратното. От момента на увреждането,
получено в резултат на ПТП от 30.04.2010 г., се наблюдава трайна тенденция на
намаляване интензитета на изпитваните от ищеца болки и страдания. Извършената
втора по ред оперативна интервенция не е била обусловена от обостряне
здравословното състояние на пострадалия ищец, а представлява само и единствено
необходим следващ етап от проведеното и протичащо в рамките на обичайното от медицинска
гледна точка лечение. Този следващ етап се изразява в отстраняване на поставен
при първата операция метален имплант, поради отпадане необходимостта от
последния. Този извод на въззивният съд не се разколебава и от безспорно
установеното обстоятелство, че ищецът продължава да търпи болки, които се
дължат на леко засягане на един от нервите в областта на раменния пояс. Посочените
вреди са били предмет на разглеждане в производството по ГД № 26099 по описа за
2010 г. на СРС и тъй като искът не е предявен като частичен, за ищеца е било
възможно да претендира нови вреди само при ексцес. Претендиращият обезщетение
за вреди може да предяви с иск цялото свое вземане за всички вреди (в т. ч. и
бъдещите), произтичащи от едно увреждане (в този смисъл Решение № 196 от
12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС).
Както бе посочено претенцията по т. 1 и 2 от исковата
молба е оставена без разглеждане и производството в тази част е прекратено с влязло
в сила определение на първата инстанция, с оглед на което същата не е предмет
на разглеждане във въззивното производство. В допълнение и предвид изложените
във въззивната жалба следва да бъде посочено, че предявеният по ГД № 26099 по
описа за 2010 г. на СРС иск не е предявен като частичен. За да се приеме, че
искът е предявен като частичен в исковата молба трябва да има изрично
посочване, че искът е частичен, липсва ли такова посочване, счита се, че с иска
е предявено цялото вземане за обезщетение на всички вреди, в това число и бъдещите.
Ако от събраните по делото доказателства се установява, че спорното право
(вземането) е в по-голям размер от заявения с исковата молба, това
обстоятелство не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен (така мотивите
към т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г.
на ВКС, ОСГТК; Решение № 196 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС и
др.). В исковата молба, въз основа на която е образувано ГД № 26099 по описа за
2010 г. на СРС липсва такова уточнение, респ. ищецът е предявил цялото си вземане
за неимуществени вреди.
По отношение
на иска за заплащане на имуществени вреди:
Основателността на претенцията е обусловена от
установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти),
а именно: възлагане на работа от ответника (възложителя) на делинквента
(изпълнителя); деяние на изпълнителя; противоправност на деянието; вреда,
претърпяна от ищеца; причинна връзка между деянието и вредата; деянието да е
осъществено при или по повод изпълнението на възложената работа; вина на
изпълнителя – при установяване на обективните предпоставки вината се
предполага. В тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да
установи наличието на тези факти. При установява на тези факти в тежест на
ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване положителния
факт на плащането.
Всеки един разход, направен от ищеца във връзка с
увреждането от реализираното на 30.04.2010 г. ПТП, представлява отделна
имуществена претенция. При това положение за ищеца остава отворен пътя да заяви
в отделно исково производство имуществените си претенции, непредявени и
неразгледани в производството по ГД № 26099 по описа за 2010 г. на СРС.
Искът за имуществени вреди е предмет на разглеждане
във въззивното производство само и единствено за разликата над уважения размер
от 596,33 лв. до пълния претендиран размер от 851,61 лв. или за сумата от
255,28 лв., тъй като в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на С.Й.И.
сумата от 596,33 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
претърпени в резултат на ПТП от 30.04.2010 г., ведно със законната лихва за
забава, считано от 12.03.2012 г., до окончателното заплащане, първоинстанционното
решение е влязло в сила като необжалвано в срок от ответника.
От съвкупната преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства не се установява ищецът да има
право на обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП от
30.04.2010 г., в размер, по-голям от вече присъдения. От представените повторна
разписка от 10.07.2010 г. за сумата от 49,48 лв., фискален бон от 30.04.2010 г.
за сумата от 44,00 лв., фискален бон от 25.06.2010 г. за сумата от 3,20 лв. не
може да се установи нито, че тези разходи са извършени във връзка с посоченото
увреждане, нито, че са сторени от ищеца. А от представения договор за дарение
от 25.10.2011 г. и приложената към него квитанция от същата дата не може да се
установи, че заплатената сума представлява именно такса за избор на екип от
медицински специалисти по смисъла на § 1, т. 12 от ДР на Наредба за
осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, а оттам и че този разход
на ищеца е извършен във връзка с посоченото увреждане. По тези съображения
първоинстанционният съд правилно е отхвърлил претенцията на ищеца за разликата
над уважения размер от 596,33 лв. до пълния претендиран размер от 851,61 лв.
По отношение
на претенцията за лихви:
Във връзка с оплакванията в жалбата относно началния
момент, от който следва да се присъди законна лихва върху присъдената главница
за имуществени вреди е необходимо да се добави следното.
Ответникът с отговора на исковата молба своевременно е
направил възражение за изтекла погасителна давност по отношение претенцията за
присъждане на лихва върху присъдените суми от датата на увреждането.
В тежест на ищеца е било да установи наличието на
предпоставки (юридически факти), обуславящи спиране или прекъсване на
давността. По делото липсват доказателства за осъществяването на такива факти
отпреди подаването на исковата молба на 12.03.2015 г. В тази връзка следва
давността за претендираните вземания се явява прекъсната на 12.03.2015 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. По арг. от чл. 84, ал. 3 от ЗЗД в случая
длъжникът се смята в забава и без покана. Т. е. началната дата на лихвата е
денят на изискуемостта на вземането. Една част от разходите са сторени, респ.
са станали изискуеми на 30.04.2010 г., друга част от разходите – на 05.05.2010
г., 02.07.2010 г., 06.07.2010 г., 08.07.2010 г., 10.07.2010 г., 15.07.2010 г.,
09.08.2010 г. Искът е предявен на 12.03.2015 г. Следователно искането за присъждане
на лихва е основателно за последните три години преди предявяването на иска –
т. е. от 12.03.2012 г. до окончателното плащане. В посочения смисъл е и практиката
на ВКС (например в Решение № 308 от 30.04.2010 г. по гр.д. № 865/ 2009 г. на
ВКС).
Горното обуславя неоснователност на депозираната
въззивна жалба, респективно първоинстанционното решение в обжалваната част
следва да бъде потвърдено като правилно, доколкото крайните изводи на двете
инстанции по релевантните за делото въпроси съвпадат.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора право на разноски във въззивното производство има
единствено въззиваемият ответник. Последният претендира единствено юрисконсултско
възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически
лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение
не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по
реда на чл. 37 от Закона за правната помощ ЗПП). Съгласно разпоредбата на чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ въззивният съд определя
юрисконсултско възнаграждение за ответника в размер на 100,00 лв., които на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да се присъдят в пълен размер.
Решението подлежи
на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК, в
частта относно иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, тъй като цената
на иска е над 5000,00 лв. В
останалата част решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 165740 от 06.07.2017
г., постановено по ГД № 12675 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, III
ГО, 82 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА С.Й.И., ЕГН **********,*** на основание чл. 78, ал. 3 и 8 от ГПК да заплати на Столична община, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****сумата от 100,00
лв. (сто лева), представляваща разноски, сторени в
производството пред въззивната инстанция.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която Столична община
е осъдена да заплати на С.Й.И. сумата от 596,33 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП на 30.04.2010 г., ведно със
законната лихва за забава, считано от 12.03.2012 г.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, в частта относно иска за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.