Р Е Ш Е Н И Е
№
3667
07.10.2019 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на двадесет
и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 5460 по описа на съда за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано въз
основа на с искова молба от Т.А.Д., ЕГН: **********,*** против
„Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, с
която е предявен иск с правна
квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП и чл.55, ал.1, предл.
първо ЗЗД.
Ищецът твърди, че между Т. Я. (към настоящия
момент със сменена фамилия Д.) , в качеството й на кредитополучател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в
качеството на кредитодател, бил подписан договор за
потребителски кредит № 25.02.2014г. По силата на договора ищецът получил в заем
1000 лв., като била уговорена възнаградителна лихва в
размер на 148.79% и годишен процент на разходите от 1 046%. Общият размер на
плащанията по договора бил 1 607,55 лв. Тази сума трябвало да бъде изплатена с
погасяването на 21 седмични вноски за периода от 04.03.2014г. до 22.07.2014г.
Размерът на вноската бил 76,55 лв.
Твърди се, че договорът е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане на договорния
лихвен процент, не е посочен размерът на възнаградителната
лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните
вноски посочени с погасителния план, както и, че възнаградителната
лихва е нищожна като клаузите за нея противоречат на добрите нрави. Договорът е
недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК, тъй като липсва посочване в договора от какви пера е съставена общо
дължимата сума. На основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗКП договорът е недействителен, тъй като не е посочено в
разпределителния план разпределението на всяка измежду дължимите по договора суми.
Ищецът е платил по договора сумата от 1 604,35 лв., като се иска връщане на
сумата от 604,35 лв.- сумата за недължимо платената възнаградителна
лихва. Иска се сумата от 604,35 лв., като недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем №***/25.02.2014г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата
молба в съда до окончателното й изплащане да бъдат заплатени на ищеца, а
особеното искане е ответникът да бъде осъден да заплати адвокатското
възнаграждение с оглед на обстоятелството, че ищецът няма възможност за това.
В
срока по чл.131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба, с който предявените
искове се оспорват. Признава се наличието на облигационно правоотношение по
силата на цитирания договор за паричен
заем №*** от 25.02.2014г., съгласно който на ищеца е предоставена сумата от 1
000лв. , със срок на издължаване 21 седмици, с равни седмични вноски. Оспорва
категорично изложените от ищеца правни доводи. Правят се възражения срещу
твърдението на ищеца за недействителността на договора за паричен заем, поради
неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК, като е видно от
съдържанието на Договора, че лихвения процент по заема е 148,79%(чл. 2, т. 6),
а размерът на ГПР е 1046 % ( чл. 2, т. 8) от него, като на ищеца е допълнително
указано, че при изчисление на ГПР са взети предвид договорът ще е валиден за
посочения срок в него, всяка от страните ще изпълни точно и в срок задълженията
си, съответно няма да бъде начислени разходи за събиране и лихви за забава.
Размерът бил изцяло съобразен с императивните разпоредби на ЗПК и е изчислен на
база на формулата, посочена в Приложение №1 към ЗПК, няма как да бъде
представен в твърда сума, тъй като той представлява коефициент, изразен в
процент. Поради това не е възможно посочването му в лева като обща сума и в
погасителния план, за което настоява ищеца. Възразява се и срещу твърдението на
ищеца за недействителност на сключения договор поради неспазване изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Изискванията на посочената разпоредба се отнасят
за случай, в които има специфични условия, като в настоящия случай лихвения
процент е фиксиран за целия срок на договора, непроменлив и съгласно
изискванията на закона- годишен.
Кредитът се погасява при фиксиран лихвен процент за срока на отпускане на
кредита. Неоснователни са твърденията на ищеца, че договорната лихва
противоречи с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната
лихва при необезпечени кредити, а при обезпечени- двукратния. За ответника
исковата молба не съдържа конкретно правно основание, от което да следва
подобен извод в тази връзка иска ищеца да докаже в какво точно се изразява
противоречието в процесния случай. Моли се за
отхвърляне на исковете, като погасени по давност и поради действителност на
договора и на отделни негови клаузи. Претендират се разноски.
В съдебно заседание, проведено на
25.09.2019 г. съдът е приел като безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че размерът на платената от ищеца възнаградителна
лихва по договора за потребителски кредит е 604,35 лв.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори
и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на
кредитополучател е сключил на 25.02.2014 г. с ответника – финансова институция
договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем
сумата от 1000 лв., както и че от общата
сума платена по договора за заем,
сумата, с която е погасена уговорената възнаградителна
лихва по договора е 604,35 лв.
Налице е спор относно
действителността на договора и неговото съответствие със сочените от ищеца
разпоредби на ЗПК, както и действителността на договора за кредит. Следва да се
прецени и възражението на ответника за погасяване по давност на исковата
претенция.
В договора е посочено, че
предоставената в заем сума е в размер от 1000 лв., като същата следва да се
върне чрез заплащане на 21 седмични вноски всяка от които от по 76,55 лв.
Отразени са датите на плащане на всяка от вноските. Посочен е фиксиран годишен
лихвен процент по заема в размер от 148,
79 %, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора -0,69 % и общ
размер на плащанията 1607,55 лв. В т.8 от договора е посочен годишен процент на
разходите – 1046 % .
По делото е приета, като
доказателство и не е оспорена от ищеца справка за извършени от ищеца плащания,
разпределени по главница и възнаградителна лихва,
както следва: на 19.03.2014 г. – 142,01 лв., на 31.03.2014 г.- 41,02 лв., на
07.04.2014 г.- 83,22 лв., на 17.04.2014 г.- 38,05 лв., на 30.04.2014 г. – 37,23
лв., на 07.05.2014 г.- 67,66 лв., на 27.05.2014 г.- 80,59 лв., на 16.06.2014
г.- 51,92 лв. и на 26.06.2014 г.- 66, 15 лв.
Приет е по делото погасителен план,
който приповтаря съдържанието на договора, а именно, че се дължат на
съответните посочени в договора падежни дати вноски от по 76,55 лв., като не
става ясно каква част от тази сума касае главницата и каква част от нея се
отнася за дължимата възнаградителна лихва.
Между ищеца и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент.
Не налице и второто посочено от
ищеца основание за недействителност, а именно нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10
от ЗПК, доколкото в договора е посочена общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключването му.
С оглед гореизложеното по повод
съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между ищеца и ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД съдът счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 11 от ЗПК, тъй като единствено е посочена общата дължима сума по кредита и
размерът на всяка погасителна вноска, но липсва посочване на разпределение на
вноските между дължимите по договора суми. Съдът счита, че не би могло да се
приеме, че заемополучателят би могъл да разбере какъв
е лихвеният процент след извършване на съответните математически изчисления, а
именно от сбора на определените погасителни вноски да извади размера на
главницата по договора за кредит и по този начин да получи сумата, която дължи,
като договорна лихва. Посочен е годишен лихвен процент, от който обаче не става
ясно по какъв начин той се отразява в размера на погасителните вноски. Липсва
погасителен план, съставен съгласно изискванията на закона, съдържащ информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
ЗПК е посочено изчерпателно какво следва
да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл.22
във вр. с чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит
водят до недействителност на същия, като в закона не е предвидена възможност
тези реквизити да са определяеми такива.
С оглед гореизложеното по повод
съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между ответника и ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД съдът счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 11 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен на
това основание.. Имайки предвид последиците на тази недействителност съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, то потребителят – ответник по настоящото дело дължи
връщане на чистата стойност по кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
За пълнота следва да се посочи, че
клаузата, касаеща
годишния лихвен процент е недействителна и на самостоятелно основание –
противоречие с добрите нрави. В договора е уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна лихва по договора в размер на 148,79 %, както
и лихвен процент на ден в размер на 0.69 %.
Така уговорения размер на възнаградителната
лихва противоречи на добрите нрави. Действително към датата на уговарянето на
размера на възнаградителната лихва по кредита няма
императивни разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено
размера на ГПР), които да определят максималния размер на възнаградителната
лихва, но това не означава, че свободата на волята на страните по никакъв начин
не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при
който едната страна-потребителят е по-слабата икономически страна; поради което
и се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК.
Ограничителят на свободата на волята на страните са именно добрите нрави
като неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със
справедливостта,добросъвестността и нормалното развитие на обществените
отношения. В правната доктрина и съдебна практика се приема, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то
от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта,
е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за
сметка на другата. Налице е трайно установена практика на Върховен касационен
съд на Република България,която посочва добросъвестния и съответстващия на
добрите нрави /като ограничение на свободата на волята/ предел на волята на
страните за заплащане на възнаградителна лихва, а
именно: три пъти размера на законната лихва. В този смисъл е практика на
ВКС/Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по
гр.д.№5093/2007г.,определение№877 по т.д.№662/ 2012г. и др./ според която
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва. След
справка в електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на
сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен процент е 0,04
%, от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10,04 % т.е.
уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от четири път законната
лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 148,79
% годишно надхвърля с над 14 пъти законната, което представлява нарушение на
добрите нрави/ критерии за норми на поведение,установени в обществото/, тъй като
надхвърлят драстично трикратния размер на законната лихва. Ето защо клаузите на
6 и 6.1. от договора,с които е уговорен ГЛП в размер на 148,79% и лихвен
процент на ден в размер на 0.69% накърняват договорното равноправие между
страните, противоречат на добрите нрави и са в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явяват нищожни на основание
чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД като противоречащи
на добрите нрави.
Предвид установяването по основание
и размер на исковата претенция, доколкото не се оспорва размера, а съгласно
горното се установява, че същата е основателна, следва да бъде разгледано и
своевременно релевираното възражение от ответника за
изтекла погасителна давност за вземането.
Съгласно Постановление № 1 от 28.V.1979
г., Пленум на ВС при неоснователно обогатяване, в първия предвиден в чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД, състав – даване без основание, погасителната давност започва да
тече от деня на получаването на престацията.
В чл.110 ЗЗД е предвидено, че
вземанията, за които със закон не е предвиден друг срок, се погасяват с
изтичане на 5-годишна давност, която разпоредба съдът намира, че е приложима по
отношение на вземанията, престирани като платени без
основание, какъвто е настоящия случай, доколкото в закон не е предвиден друг
срок.
В случая престацията
по нищожната клауза и съответно недействителния договор е получена от ответника
на части, като част от погасителна вноска по заема, като от приложената и приета като доказателства
справка за извършени плащания се установява, че първото плащане от ищеца на възнаградителна лихва е направено на дата 19.03.2014 г., а
последното на дата 26.06.2014 г., като към датата на предявяване на иска -08.04.2019
г. е изтекъл предвидения в закона 5-годишен давностен
срок по отношение на вноските платени
преди 08.04.2014 г. т.е., както следва: 19.03.2014 г. – 142,01 лв., на
31.03.2014 г.- 41,02 лв., на 07.04.2014 г.- 83,22 лв. или за обща сума в размер
от 266, 25 лв. Искът за осъждане на ответника да върне на ищеца платените от
него вноски за възнаградителна лихва в общ размер от
266, 25 лв. следва да се отхвърли, поради погасяване по давност на исковата
претенция.
На основание гореизложените
съображения искът за разликата над сумата от 266,25 лв. до пълния предявен
размер от 604,35 лв. или за сумата от 338,10 лв. се явява основателен и доказан
и следва да се уважи. С оглед основателността на тази част от претенцията за
главница, то основателно се явява и искането за присъждане на законна лихва
върху уважената главница, считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното й заплащане.
По
отговорността за разноски:
На основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните по
делото следва да се присъдят разноски по съразмерност. Ищецът претендира
разноски за платена държавна такса в размер на 50 лв., от които съразмерно на
уважената част от претенцията следва да му се присъди сумата от 27,97 лв. Претендира се адв.
възнаграждение. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т.
2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, възлиза на 300 лв., от който по съразмерност следва да се
присъди сумата от 167,83 лв.
Ответникът е представил списък с разноски по чл. 80 ГПК и договор за
правна защита и съдействие, като претендира разноски в размер на 1080 лв.-
изплатен адвокатски хонорар. В договора
за правна защита и съдействие е уговорено, че
адвокатското възнаграждение в размер от 900 лв. без ДДС за
представителство по настоящото дело следва да се заплати по банков път по
посочената банкова сметка *** на фактура. Липсват доказателства обаче за
издаване на фактура и за заплащането на тази сума. Представеният документ –
договор за правна защита и съдействие, както и представения списък с разноски
по чл. 80 ГПК, не удостоверяват подлежащо на изпълнение вземане за разноски,
изразяващи се в заплатен адвокатски хонорар. Това е така, тъй като договорът за
правна защита и съдействие може да служи за разписка за осъществено заплащане
на договореното възнаграждение, единствено когато страните са постигнали
съгласие последното да бъде заплатено в брой и това обстоятелство е
удостоверено в договора. В случаите, в които е уговорено заплащане на
възнаграждението по банков път, следва да бъдат представени доказателства за заплащането
му, а именно – платежно нареждане или друг документ, удостоверяващ извършения
банков превод. В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. №
6/2012 г. ма ОСГТК на ВКС. В посоченото тълкувателно решение е прието, че само,
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ
следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен
акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането. С оглед изложеното искането на ответника
за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение се явява
неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40-46 ДА ЗАПЛАТИ НА Т.А.Д., ЕГН: **********,*** сумата
от 338,10 лв. - главница, представляваща
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва
по договор за паричен заем №***/25.02.2014г., ведно със законната лихва върху
тази сума от 08.04.2019 до окончателното
й изплащане, както и разноски по съразмерност за платена държавна такса в
размер от 27,97 лв., като ОТХВЪРЛЯ предявения
от Т.А.Д., ЕГН: **********,*** против Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40-46 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата над размера от 338,10 лв. до пълния предявен размер от 604,35 лв., а
именно: за сумата от 266,25 лв., представляваща недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем №***/25.02.2014г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от 08.04.2019 до окончателното й изплащане, като погасен по
давност.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40-46 да заплати на ***Д.Г.Б., личен номер ***,
със служебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви” № 1, сумата от 167,83 лв. -
адвокатско възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
безплатна правна помощ, съразмерно на уважената претенция.
Присъдените суми да се преведат по банковата сметка:
***
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд–
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно
с оригинала.
ПМ