О П
Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.София, 15.12.2020г.
АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV – ти състав, в закрито заседание на петнадесети
декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕНЕЛИН ИВАНОВ
АДЕЛИНА ИВАНОВА
Като разгледа докладваното от съдия Ад.Иванова внчд № 598/20г.
по описа на АСНС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4
вр.ал.2 НПК.
Предмет на въззивна проверка е определение от 03.12.2020г.,
постановено по НОХД № 4517/19г. по описа на СпНС, 16-ти състав, с което
определение по реда на чл.270 ал.1 и ал.2 НПК е оставена без уважение молбата
на подс.С.Ж. за изменение на търпяната от него МНО „Домашен арест“ в по-лека
такава, като в тази връзка в атакуваното определение са изложени подробни
доводи относно наличие на изискуемите съгл. чл.63 ал.1 НПК предпоставки.
Срещу определението е постъпила частна въззивна жалба
от адв. Й.Н., защитник на подс.С.Ж., с отправено искане за отмяна на
първоинстанционното определение и изменение на търпяната МНО в по-лека.В
подадената въззивна жалба не се излагат никакви доводи относно обоснованото
предположение за авторство на процесното престъпление, а в обосновката на горното
искане защитата акцентира основно на времевата продължителност на изтърпяване
на мерките за неотклонение от страна на подсъдимото лице, която продължителност
се оценява за прекомерна такава и поради това се изразява становище, че срокът
се явява неразумен такъв.В тази вр. и с оглед конкретно установените обстоятелства
относно личността на подс. Ж., който обективира едно добро процесуално
поведение, явявайки се за всяко едно съдебно заседание и спазвайки стриктно
задълженията си, произтичащи от наложената му МНО „Домашен арест“; се застъпва
мнението, че целите на мерките за неотклонение, регламентирани от законодателя
в нормата на чл.57 НПК, биха се постигнали и с по-леки по тежест мерки.
Съдът, след като се запозна с изложените в частната
жалба доводи и след като прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
Частната жалба е процесуално допустима, като подадена
от активно легитимирано лице с изявен правен интерес, в срока по чл.342 ал.1 НПК и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.Разгледана по същество,
същата се явява неоснователна.
На първо място от фактическа страна се отбелязва, че
наказателното производство се намира в своята съдебна фаза – на 04.12.19г. в
СпНС е внесен ОА срещу няколко подсъдими лица, включая и срещу подс. Ж. с повдигнато
му обвинение за престъпление по чл.321 ал.3 т.1 вр. ал.1 НК, за което престъпление
законодателят е предвидил наказание ЛСВ.
На второ място от фактическа страна съдът отбелязва и
обстоятелството на отпочване на 24.02.20г. на съдебното следствие по делото,
като по настоящем са разпитани една значителна част от свидетелите, включени в
списъка по чл.246 ал.4 НПК.
Съобразявайки конкретиката по случая и релевираните от
защитата доводи, въззивната инстанция намира за правилен и законосъобразен акта
на първостепенния съд, с който е оставено без уважение искането на подс. Ж. за
изменение на търпяната от него МНО, като изложените в тази насока мотиви са
ясни и недвусмислени.
Правилно е посочено в мотивната част на обжалваното
определение, че съгл. нормата на чл.270 ал.1 НПК решаващият съдебен орган е
задължен да вземе становище касателно наличието или липсата на обосновано
предположение за извършено престъпление, като в тази насока СпНС формира извод
за наличие на евентуална съпричастност на подсъдимия в процесното престъпление
по чл.321 ал.3 т.1 вр.ал.1 НК, базирайки се на цялостния доказателствен
материал, макар и без изрична конкретизация. Този подход на първостепенния съд
е правилен и съобразен с изискването за запазване на обективност и
безпристрастност на решаващия съд.
При извършена самостоятелна проверка и анализ на
приобщените доказателствени източници в контекста на дължимата преценка за
наличие на разумно подозрение за авторство на инкриминираното деяние АСНС
подчертава, че съобрази както всички доказателства, събрани на ДП и
инкорпорирани в приложените гласни и писмени доказателства и в писмените
доказателствени средства, така и тези, съдържащи се в дадените от разпитаните
явни свидетели показания в хода на отпочнатото съдебно следствие.Съобразно
доказателствената информация, настоящият състав на въззивния съд изцяло се
солидализира с първостепенния такъв за наличие на обоснованост на
предположението по см. на чл.63 ал.1 НПК за престъпното деяние, претендирано от
държавното обвинение спрямо подс. Ж..
Въззивният съд споделя и изложения от първостепенния
съд извод за липса на опасност от укриване, мотивиран с обстоятелството на притежавана
от подсъдимото лице постоянна адресна регистрация на територията на страната,
семейна обвързаност и изградена социална среда, като в допълнение се отбелязва
и липсата на данни по делото за обективирано от него намерение и желание за
избягване от наказателно преследване и укриване.
Наличието обаче на опасност от извършване на
престъпление от страна на подсъдимия-частен жалбоподател правилно е
констатирана от първоинстанционния съд, като същата преимуществено е изведена
от характера, спецификата и тежестта на процесното престъпление, което се
ползва с характеристиките по чл.93 т.7 НК и с висока обществена опасност,
презумпивно предопределена от визираното в закона наказание. Правилен е и
извода на СпНС, че белезите на конкретната престъпна деятелност рефлектират и
значително завишават и личната опасност на дееца.
Атакувайки
постановеното от СпНС определение и в контекстта на риска от извършване на
престъпление, защитата в депозираната частна въззивна жалба развива тезата за
намаляване интензитета на тази алтернативно предвидена в чл.63 ал.1 НПК
опасност, поради продължителното задържане на подсъдимия по настоящото дело,
като в същото време първостепенният съд не е съобразил както неговото семейно и
здравословно положение, така и презумпцията за невиновност.
В контекста на защитните доводи следва да се
подчертае, че действително подс.Ж. търпи най-тежката по българското
законодателство МНО за един продължителен времеви период, начиная от 27.11.2018г.
с последващо изтърпяване на следващата по тежест МНО „Домашен арест“ от
11.03.20г. с приложение на законово регламентирания способ по чл.62 ал.6 НПК за
контрол при спазване на ограниченията, съпътстващи този вид МНО, в частност
посредством електронно наблюдение по реда на чл.262 – чл.275 ЗИНЗС.Периодът на
изтърпяване на горните мерки за неотклонение чисто във времеви аспект е около 2
години и 1 месец, но този период не се преценява за неразумен от настоящия
състав на въззивния съд.Тук на първо място следва да се посочи, че дори самият
законодател е възприел един диференциран подход при определяне срока на
изтърпяване на МНО „Задържане под стража“ и приравнената й по последици МНО
„Домашен арест“, разграничавайки досъдебната и съдебна фаза на развитие на
наказателното производство и приемайки, че в рамките на съдебното производство
липсва законово предвидено времево ограничение за изтърпяване на МНО.
Видно от изложените в атакуваното определение доводи и
видно от наведените с депозираната частна въззивна жалба доводи, между процесните
страни не се спори досежно всички горепосочени обстоятелства.От страна на
защитата се възразява само и единствено относно преценката на СпНС за разумност
на срока на изтърпяване на МНО и относно формираното становище за невъзможност
за преодоляване на риска от извършване на престъпление с по-лека мярка.В отговор
на това възражение въззивният съд на първо място подчертава, че интензитетът и
реалността на визираната в чл.63 ал.1 НПК опасност от извършване на
престъпление се явяват водещи за формиране на извод за разумност на срока на
изтърпяване на МНО „Задържане под стража“ и МНО „Домашен арест“.Действително в
националното законодателство липсва легална дефиниция на горното понятие и
законово посочени критерии за разумност на срока, поради което следва да се
отчете практиката на ЕСПЧ и заложените в нея параметри, а именно тежест на
престъплението, личностнови характеристики на подсъдимия, фактическа и правна
сложност на делото, многобройност на извършените и съответно предстоящи за
извършване ПСД и събрани доказателства, подкрепящи обвинителната теза.В
контекста на горното и в допълнение на вече изложените в атакуваното
определение доводи АСНС подчертава факта, че образуваното против подс.Ж.
наказателно производство действително се ползва с фактическа и правна сложност,
но по настоящем са приобщени повечето гласни доказателства.Значими за процесния
спор се явяват и конкретните данни по делото, свързани с начина и механизма на
реализиране на престъплението, за които съдът приема наличие на обоснованост на
предположението – за значима се преценява числеността на предполагаемото престъпно
сдружение, териториалният и времеви обхват на действие на същото и
обстоятелството на предприемане на реални действия по извършване на целената
вторична престъпна деятелност по чл.354а НК, като в контекста на последното се отчита фактът на разследване на
редица престъпления по чл.354а НК и дори за част от същите е налице влязъл в
законна сила съдебен акт, доколкото производството за съответните подсъдими
лица е приключило по реда и условията на глава 29 НПК.
Както правилно е посочил СпНС в обжалваното
определение, допълнителен показател относно реалния характер на опасността от
извършване на престъпление представлява и обремененото съдебно минало на подс.Ж.,
който е нееднократно осъждан, включая и за престъпление по чл.321 ал.3 т.2 НК,
респ. за престъпление с обект на престъпно посегателство, идентичен на
настоящото престъпление. Въззивният съд намира за нужно дебело да подчертае и
обстоятелството, че последното осъждане на подсъдимия датира от 30.05.14г., касае
извършено престъпление по чл.210 ал.1 т.2 вр.чл.209 НК (т.е. отново е налице
квалифицирана престъпна деятелност) и на подсъдимия е наложено наказание ЛСВ за
срок от 1 година и 6 месеца, изпълнението на което наказание на осн. чл.66 ал.1 НК е отложено за срок от 4 години.АСНС съвсем целенасочено отбелязва
конкретиката по това последно осъждане, тъй като независимо, че тези данни не
попадат в нито една от хипотезите по чл.63 ал.2 НПК, приложими само в
производство по чл.64 НПК (както правилно се твърди от защитата), то същите са
значими и показателни за личността на подсъдимия – определеният по това
последно осъждане изпитателен срок изтича на 30.05.18г., времеви момент, който
попада в инкриминирания период за процесното престъпление и доколкото за същото
съдът изгражда извод за евентуална съпричастност на подсъдимия, то се налага
заключението, че той отпочва реализация на тази деятелност преди изтичането на
изпитателния срок.Т.е. макар и горният факт да не влече определени правни
последици (не приложима е хипотезата на чл.68 НК, отчитаща при продължените
престъпления крайния момент на инкриминирания период), то той следва да бъде
съобразен при преценката за личността на подс.Ж. - поради всичко гореизложено, личността
на подсъдимия се ползва със завишена степен на опасност, която от своя страна обуславя
наличие на завишен и то реален риск от извършване на престъпление при промяна
на търпяната МНО.
Именно всички гореизложени данни мотивират настоящия въззивен
съдебен състав да приеме за налична опасността по чл.63 ал.1 НПК от извършване
на престъпление, която опасност все още не е отпаднала дори и на плоскостта на
изтеклия продължителен срок на изтърпяване на МНО „Задържане под стража“ и
приравнената й по последици МНО „Домашен арест“, който срок се приема за
разумен такъв.
Съобразявайки всичко горепосочено, АСпНС приема
процесната частна въззивна жалба за неоснователна, респ. не се налага промяна
на търпяната от подс.С.Ж. мярка за процесуална принуда, а постановеното по реда
на чл.270 НПК определение на първостепенния съд следва да бъде потвърдено, като
правилно и законосъобразно.
Мотивиран от горното и на осн.чл.345 вр.чл.270 ал.4 НПК, СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно Определение от 03.12.2020г. по
НОХД № 4517/19г. по описа на СпНС, 1-ти състав, с което е оставено без уважение
искането за изменение на мярката за неотклонение „Домашен арест“, търпяна от
подс.С.Д.Ж. с ЕГН: **********.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.