РЕШЕНИЕ
№ 6
гр. Бургас, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на дванадесети
януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Румяна Ст. Калошева Манкова
Членове:Събина Н. Христова Диамандиева
Албена Янч. Зъбова Кочовска
при участието на секретаря МАРИНА Д. ДИМОВА
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20212000500510 по описа за 2021 година
Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК,
образувано по жалбите на двете страни по гр.д.№183/2021г. по описа на
Окръжен съд-Сливен, против постановеното по същото дело Решение
№166/07.10.21г.
Въззивната жалба на ищеца Х. Г. Н., с ЕГН ********** от гр. С., е
насочена срещу горното решение в частта, отхвърляща претенцията му за
неимуществено обезщетение над 4000лв., до пълния поискан размер от 36
000лв., ведно със законна лихва за забава върху разликата, считано от
25.10.18г., до окончателното изплащане.
Присъденото се сочи за недостатъчно да репарира вредите на пострадалия
с оглед възрастта и местоработата му, както и с оглед характера и интензитета
на претърпените от него отрицателни емоционални изживявания. Намира за
доказана претенцията си за обезвреда в пълния, заявен по делото размер.
Моли за отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част
като неправилно и незаконосъобразно и за постановяването на друго, с което
искът му бъде уважен в пълен размер. Дири разноски за две съдебни
инстанции и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.3 от Закона
за адвокатурата.Не ангажира нови доказателства.
Въззивната жалба на ответник Прокуратура на Р България, е насочена
1
срещу съдебното решение на Сливенски окръжен съд в частта, присъждаща
на ищеца обезщетение в размер на 4000лв., ведно със законна лихва за забава,
считано от 30.03.20г., до окончателното изплащане на сумата, за
неимуществени вреди, произтичащи от незаконно обвинение в извършване на
престъпление по чл.122,ал.1 от НК, за което е образувано ДП №1386/18г. по
описа на РУ-Сливен, вх.№3466/18г., пор.№1233/18г. по описа на РП-Сливен,
прекратено с постановление от 30.03.20г. на прокурор на РП-Сливен, като
ответникът е осъден и за заплащането на разноските на ищеца за
първоинстанционното производство.
В тези части горното се сочи за неправилно, защото не е било
разгледано възражението на Прокуратурата за ненастъпил стабилитет на
постановлението за прекратяване на горепосоченото ДП, чиято отмяна е
възможна и понастоящем;поради необсъждане в мотивите на съдебното
решение на отделни възражения на жалбоподателя за наличието на
предпоставките по чл.5, ал.1 и ал.2 от ЗОДОВ; поради неправилно определен
от съда срок, в който ищецът е имал качеството на обвиняем по досъдебното
производство(в същност този срок е по-кратък-от 25.10.18г. до 27.05.2019г.);
поради неправилно обсъждане на събраните в процеса доказателства и в
частност- необосновано верифициране на показанията на двамата свидетели
на ищеца: М. Д.- адвокат от АК-С. и негов защитник в хода на наказателното
производство, работещ в една и съща кантора с настоящия процесуален
представител на въззивника- ищец( твърди се нарушение на чл.166, ал.3 от
ГПК), а заявеното от св. П. С. се сочи за твърде удобно-абстрактно за тезата
на Н., като възниква съмнение дали двамата се познават.Липсвали и
медицински документи, свидетелстващи за претърпените от ищеца вреди в
здравен, аспект(физически и психологически), както и за отказа на
пострадалия да се храни и за суицидните му намерения. Излагат се подробни
съображения.
Претенцията за обезщетението се оспорва и по размер, като се твърди,
че присъденият не е съобразен с доказателствата по делото, с критерия в
нормата на чл.52 от ЗЗД и с утвърдената съдебна практика.
В обобщение се моли за отмяна на първоинстанционното съдебно
решение в горепосочените части и за постановяване на друго, с което
претенцията за обезщетение бъде изцяло отхвърлена като неоснователна,
евентуално, ако бъде счетена за основателна, размерът й да бъде намален до
минималния, съобразно съществуващата съдебна практика и установените в
хода на делото обстоятелства такъв.
Дирят се разноски и не се ангажират нови доказателства.
Страните не са представили отговори на въззивните жалби.
Проверката на съда, извършена с Определение №426/09.12.21г. сочи
въззивните жалби за редовни и допустими,а тази по чл.269 от ГПК, определя
атакуваното съдебно решение като валидно и допустимо.
2
По съществото на спора, с оглед оплакванията в жалбите за
неправилност на съдебното решение, при съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е образувано по претенция за обезщетение на
причинени на физическо лице неимуществени вреди от незаконно обвинение,
на основание чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ.
Ищецът Х. Г. Н. моли за осъждането на Държавата чрез Прокуратура на
Република България, за обезщетение в размер на 36 000лв. за претърпени
неимуществени вреди вследствие повдигнато, предявено и поддържано
спрямо него обвинение за извършено престъпление по чл. 122 ал. 1 от НК, по
досъдебно наказателно производство, което впоследствие било прекратено,
т.к. деянието било прието за случайно. Претендира главницата ведно със
законна лихва за забава, считано от 25.10.2018г., до окончателното
изплащане. Дири и деловодни разноски.
В обстоятелствената част на исковата си молба обяснява,че след като на
24.10.2018 г. в гр. Сливен, в м. „Гочева мелница”, яздейки препускащ кон,
блъснал преминаващи покрай него, движещи се по улицата майка с дете, от
което детето по-късно починало в болница, срещу него било образувано
досъдебно производство /ДП/ № 1386/2018 г. по описа на РУ на МВР –
Сливен, а на 25.10.2018г. по същото производство му било повдигнато
обвинение за причиняване на смърт по непредпазливост.
По този повод ищецът бил задържан за срок от 72 ч. от РП – Сливен,
след което било уважено искането на Прокуратурата за вземане на
първоначална МНО „Задържане под стража” на ищеца от 25.10.2018 г. ,
потвърдено с определение от СлОС по ВЧНД № 539/2018г. Ищецът останал в
ареста около месец в извънредно тежки условия, преди да бъде преместен в
Затвора в гр. Сливен. Здравословното и особено психичното му състояние в
условията на ареста се влошили извънредно. Той отказал да яде и за малко не
получил тежко заболяване или летален изход от причинения стрес от
условията в ареста и най-вече от клеймото „убиец”. Той никога не е бил
задържан преди това, поради което счита за необосновано вземането спрямо
него на най-тежката МНО. Сочи, че макар мярката за неотклонение да била
променена в парична гаранция от 2000лв., както тя, така и обвинението
продължили до 30.03.2020г., т.е. около 2г., през което време Н. живял под
постоянен стрес, бил викан за очни ставки и допълнителни разпити,
непрекъснато изпитвал страх, че може да влезе в затвора. Психиката му била
срината, не излизал от дома си. След привличането му като обвиняем, ищецът
станал затворен, избягвал контакти, изградил бариера между себе си и
околния свят. В ареста искал да слага край на живота си чрез обесване.
Всички приятели и близки се дистанцирали от него и станали подозрителни.
Изострили се отношенията му със семейството, ищецът отказвал да се храни,
станал нервен и затворен. Наказателното производство срещу ищеца било
3
прекратено с постановление от 30.03.2020 г. на РП – Сливен, с което била
отменена и МНО „Парична гаранция” в размер на 2000 лв.
Счита, че горните обстоятелства попадат в приложното поле на чл. 2 ал.
1 т.3 от ЗОДОВ, предвиждащ обективна отговорност на Държавата в случаите
на незаконно повдигане и поддържане на обвинение за извършено
престъпление в наказателно производство, което е прекратено.
В законоустановения срок, пред първата инстанция е депозиран писмен
отговор от ответната страна, с който се оспорва допустимостта на
производството по реда на ЗОДОВ (т.к. чл.243 ал.10 от НПК предвижда
възможност за служебна отмяна на постановлението за прекратяване на ДП
№ 1386/2018г. по описа на РУ – Сливен в посочен от закона срок след
издаването му), както и основателността на предявения иск. Оспорва се
размерът на претендираното обезщетение, като прекомерно завишено.
Поддържа се приложение на чл.5, ал.1 от ЗОДОВ, изключващ изцяло
отговорността на Държавата, поради това, че макар извършеното от ищеца
деяние – причинена смърт- да е обявено за случайно, той е негов автор и в
този смисъл дори да бяха доказани неимуществени вреди, които ищецът да е
претърпял по повод осъщественото спрямо него наказателно преследване, той
носи изключителната вина за това и за тях не му се следва обезщетение. По
отношение на лошите условия в ареста, счита отговорна друга институция.
Извлича доводи за недължимост на обезщетението и като оспорва
претърпените вреди от ищеца и поради личността му, подробно обрисувана
негативистично чрез характеровите й особености, от което, с оглед
етническата му принадлежност и естеството на извършеното посегателство,
изразява предположение за изживени от Н. притеснения, свързани с опасение
от търсене на възмездие от общността. Допуска, че самоизолацията на ищеца
се дължи на угризения на съвестта, след като е осмислил последиците от
поведението си.
Оспорва се размерът на претендираното обезщетение, като несъобразен
с икономическата действителност в Р България и като изключително
надвишаващ обективния икономически критерий - среден годишен доход на
едно лице. Сочи се, че при определяне размера на обезщетението следва да се
има предвид, че прокуратурата е водила разследването в разумен срок, а
предметът на деянието разкрива фактическа и правна сложност, извършени са
множество процесуални действия:разпити на свидетели, включително и пред
съдия, назначени и извършени са СМЕ и ветеринарна експертиза. Следвало
да се съобрази и това, че първото прекратяващо наказателното преследване
постановление е отменено по жалба, подадена от майката на покойното дете,
а новото разследване на деянието е осъществено по задължително за
производството указание на съда.
Евентуално, с оглед факта на извършване на деянието от обективна
страна, се поддържа и намаляване на обезщетението, поради съпричиняване
на вредата от пострадалия, при условията на чл.5, ал.2 от ЗОДОВ. Оспорва се
4
и началната дата на акцесорната претенция, като за най-ранна възможна
такава се сочи тази на второто постановление за прекратяване на
производството.
Моли се за отхвърляне на заявените претенции.
Първоинстанционният съд е уважил заявената претенция, присъждайки
в полза на ищеца неимуществено обезщетение на основание чл.2,ал.1, т.3 от
ЗОДОВ в размер на 4 000лв., ведно със законна лихва за забава върху него от
30.03.20г., до окончателното му изплащане, както и деловодни разноски и
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. В
останалата част претенцията за обезщетение е отхвърлена, като
неоснователна.
Въззивният съд споделя горния краен правен извод, като по отношение
на предпоставящите го фактически констатации и решаващи правни
аргументи, споделя мотивите на съда, изразени в първоинстанционното
решение и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
В отговор на повдигнатите с жалбата оплаквания, съдът добавя
следното:
Фактическата обстановка по делото установява на база събраните
писмени доказателства изразените в исковата молба твърдения за предприето
срещу ищеца по делото наказателно преследване от 25.10.2018г. по ДП №
1386/2018 г. по описа на РУ на МВР – Сливен, по което му е било повдигнато
обвинение в причиняване на смърт по непредпазливост за това, че на
24.10.2018 г. в гр. Сливен, в м. „Гочева мелница”, яздел препускащ кон, който
не успял да контролира и при преминаване покрай движещите се по улицата
майка с дете, ги блъснал.В следствие причиненото му от удара нараняване,
детето Ц. Я. М. починало по-късно в болницата. Досъдебното производство
било прекратено първоначално с постановление на РП – Сливен от
27.05.2019г, но след инстанционен контрол по жалба на майката на
пострадалото дете, с определение от 18.09.2019г. по ЧНД № 887/2019г. на
СлРС, отменящо постановлението за прекратяване, делото е върнато на РП–
Сливен за доразследване. Ищецът бил с взета МНО „Задържане под стража“
от 25.10.18г., наложена по внесено искане от РП – Сливен по реда на чл. 64
ал. 1, вр. чл. 63 ал. 1 от НПК, с определение по образуваното ЧНД №
1372/2018 г. по описа на СлРС, потвърдено с определение от СлОС по ВЧНД
№ 539/2018 г. Ищецът е престоял в ареста около месец, след което е бил
преместен в Затвора гр. Сливен. С определение от 28.11.2018г. по ЧНД №
1527/2018г. по описа на РС – Сливен, взетата спрямо обвиняемия Н. мярка за
неотклонение е изменена в „Гаранция в пари“ в размер на 2000лева. С
Постановление от 30.03.2020г. на РП-Сливен, горепосоченото ДП е
прекратено, като е отменена и мярката за неотклонение.
Въззивният съд намира, че показанията на разпитаните пред първа
инстанция двама свидетели установяват наличието на негативни
5
преживявания на ищеца по време на воденото срещу него наказателно
производство, изразяващи се в притеснения, стрес и безпокойство, с оглед
угрозата от бъдещо наказание „лишаване от свобода“. Ограниченията на
субективните права и свободи на ищеца посредством първоначалната МНО,
осъществили спрямо него репресия, продължили около месец, но
самоограниченията му в контактите с околните продължили до
прекратяването на разследването. Според свидетелите ищецът се затворил в
себе си, изживявал тежко несправедливо повдигнатото и поддържано спрямо
него обвинение в престъпление „убийство“, извършено от него всъщност
неволно. Именно заради осъщественото наказателно преследване, Н. бил
отхвърлен от обществото и от близките си. Той проявил депресивна реакция
и социално отдръпване. Чувствал се унизен, изпитвал неудобство от
положението, в което е поставен, както и мъка за причиненото от инцидента
нещастие, подсилени от съзнанието, че не е виновен за смъртта на малкото
дете и неоснователно е обвинен в отнемането на човешки живот. През този
период ищецът живял в страх и в постоянен стрес, поради несигурното си
бъдеще.Затворил се в себе си, не му се разбирало какво говори, спял при
конете, загубил интерес към обичайния си начин на живот-компания,
приятели, семейство. Често говорел, че иска да се самоубие, когато го
затворили. Изглеждал объркан, неадекватен, отчужден, разстроили се и
личните му отношения в семейството, включително с жената, с която
съжителствал и от която имал родено дете.
Съдът не споделя възраженията за недостоверност на събраните по
делото гласни доказателства. На първо място св. М. Д., макар безспорно и
видно от материалите по делото да е бил адвокат на ищеца в наказателното
производство, не е негов процесуален представител в настоящия процес, т.е.
се явява необоснован доводът, че в случая показанията на този свидетел са
събрани в противоречие с разпоредбата на чл.166, ал.3 от ГПК.
На следващо място, с оглед визираното в чл.172 от ГПК и константната
в тази връзка съдебна практика( вж напр. Решение № 312 от 11.01.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 191/2017 г., IV г. о., ГК), съдът съобразява, че цитираната
норма не съдържа императив за изключване показанията на описаната в
хипотезата й категория лица от доказателствения материал по делата, а
представлява указание за по-внимателната им комплексна преценка, след
съпоставка с останалите събрани в производството доказателства, чиято
обективност е безспорна, като се съобразят и евентуални противоречия между
двете групи доказателства.
В случая съставът приема, че няма основание за дискредитиране
показанията на свидетеля адвокат. Това е така, защото е бил очевидец на
изразеното от ищеца намерение да се самоубие както в ареста, където го е
посещавал като защитник по повод наказателното разследване, така и по-
късно, при срещите им след освобождаването му, до приключването на
досъдебното следствие, когато ищецът изразявал постоянния си страх от това
6
да не влезе в затвора, както и притесненията си, че е причинил смърт на дете,
която не могъл да предотврати, т.к. деца ударили и подплашили яздения от
него кон. Свидетелят лично е установил депресивните реакции на ищеца и
това му възприятие съвпада с установеното лично и от втория свидетел по
делото(за него няма данни да е заинтересован), заявяващ, че пред него
ищецът също е правил изявления за самоубийство, освен това сам е установил
драстичната промяна в поведението на Х.Н. преди и след фаталното събитие,
в негативна посока.
Настоящият състав съобразява също и трайно възприетото от
съдилищата становище, че осъществяването на наказателно преследване
принципно генерира притеснения за разследваното лице, които съществено
нарушават обичайния му начин на живот, разстройват психиката му,
ограничават правната му сфера, влошават отношенията му с членовете на
семейството, с приятелския кръг и предизвикват социално отчуждение,
депресивни реакции и вътрешни сътресения на засегнатото лице, често
бележещи негативно ценностната му система трайно или завинаги.
С оглед всичко изложено в контекста на обследването по въпроса за
моралните вреди, които е претърпял ищецът по делото от наказателното
производство, съдът приема за установени обичайните в тези случаи такива и
не счита основателни възраженията на Прокуратурата, че не били доказани. С
горните аргументи съдът обосновава също извода си, че на прецизно
допълнително доказване подлежат всички извънредни неимуществени вреди,
болки и страдания, които ищецът твърди да е претърпял вследствие
наказателното преследване, ако те са довели до пораждането на тежки трайни
или необратими негативни здравословни проблеми или до необичайно
влошаване на вече съществуващи заболявания, респективно- до тежки и
непоправими нарушения в личния живот на ищеца, каквито в случая нито са
заявявани, нито пък са подкрепени от съответни писмени доказателства,
респективно експертни заключения.
По правните изводи:
Тъй като всички изнесени в исковата молба твърдения за спора и
дирената защита се субсумират под хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ,
съдът намира, че в случая са налице всички предпоставки за уважаване на
заявената срещу Държавата претенция за обезщетение, заради причинени от
наказателното преследване на ищеца неимуществени вреди. Съответно на
визираното в нормата, Н. е бил подложен на наказателно преследване, което е
прекратено с влязъл в сила акт на Прокуратурата, поради това, че деянието му
е било прието за случайно(по смисъла на чл.15 от НК), т.е. за поведение,
изключващо всякаква форма на вина за постигнатия противоправен резултат.
Неимуществените вреди на ищеца, претърпени от наказателното преследване,
както по-горе бе отбелязано, са доказани. Това е достатъчно да породи за
Държавата отговорността за вреди, която по закон е обективна, гаранционно-
обезпечителна.
7
Отговорността може да бъде изключена(респективно намалена),
независимо от наличието на предпоставките, изводими от хипотезата на
горепосочената норма, само при наличие на обстоятелства, попадащи в
приложното поле на чл.5 от ЗОДОВ.
В случая има въведени доводи за изключителна вина на пострадалия по
смисъла на чл.5, ал.1 от ЗОДОВ, изключваща отговорността на Държавата, но
съдът ги намира неоснователни.
Те се черпят от доказаното в прекратеното ДП, че именно ищецът е
извършил деянието, осъществяващо от обективна страна престъплението,
визирано в хипотезата на чл.122, ал.1 от НК, а точно това било наложило
предприемането и на наказателното разследване.
Настоящият съд намира горното разбиране за необосновано от закона и
съдебната практика по прилагането му. В Решение №62/03.04.19г. по д.
№2308/18г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., е изразено споделеното и от състава на
Апелативен съд-Бургас становище, че чл.5 от ЗОДОВ се прилага в случаите,
когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно- следствена връзка с
поведението на пострадалия- ако с действията си по време на наказателното
преследване той недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и
поддържане на незаконно обвинение(при недобросъвестно направени
неистински признания, при въвеждане на органите на разследване в
заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или
опорочи разследването на престъплението).
В случая не са въведени такива твърдения от процесуалния субституент
на Държавата, нито се излагат някакви други подобни им, като осуетяващи
разследването спрямо обвиняемия по време на осъщественото наказателно
преследване. Увреждането на ищеца по делото произтича от незаконното
повдигане и поддържане на обвинение в извършено престъпление по чл.122,
ал.1 от НК, описано в закона с обективните си и субективни елементи.
Обективната страна в случая е безспорно установена- причинена е смърт на
дете и деецът е доказан, но липсва субективната страна на престъплението- не
се доказва посочената в разпоредбата на НК форма на вина- непредпазливост,
т.к. деянието е случайно по смисъла на чл.15 от НК, следователно деецът не е
длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на обществено опасните
последици от събитието, в което участва. Това означава, че ищецът не е
подлежал на наказателно преследване. Следователно има право на
обезщетение по реда на ЗОДОВ за неудобствата, причинени му от
неоснователно повдигнатото и поддържано по време на разследването спрямо
него обвинение в убийство. В този смисъл също:Решение №274/16.03.15г. на
РС-В.Търново по гр.д.№3051/14г.,Решение №116/17.05.17г. на ОС-Габрово по
гр.д.№10068/16г., Решение №1940/16.06.10г. на РС-Пловдив по гр.д.№80/10г..
Следователно възражението, че Държавата се освобождава от
отговорност по ЗОДОВ, поради образуване на наказателното производство по
изключителна вина на пострадалия, е необосновано.
8
Горното изцяло кореспондира и с разясненията, дадени в т.3 от ТР
3/2005г. на ОСГК на ВКС, че в тези случаи се изследва доколко поведението
на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен
резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко
освобождава последния от отговорност. Ако единствен каузален фактор за
вредите е поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря, а ако с
това пострадалият само е допринесъл за увреждането си- обезщетението се
намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай (чл. 5, ал. 2
ЗОДВПГ, сега ЗОДОВ).
Неоснователни са също и доводите, че обезщетението е недължимо,
защото чл.243 ал.10 от НПК предвижда възможност за служебна отмяна на
постановлението за прекратяване на ДП № 1386/2018 г по описа на РУ –
Сливен в посочения от закона срок след издаването му, за което
Прокуратурата била направила своевременно възражение.
Данните по делото сочат, че в случая този срок е изтекъл преди
завеждането на делото по ЗОДОВ. Постановлението от 30.03.20г., издадено
от РП-Сливен за прекратяване на процесното ДП, не е било обжалвано, но т.к.
престъплението по чл.122, ал.1 от НК, за което на ищеца е било повдигнато
обвинение, не е тежко по смисъла на чл.93 т.7 от НК( наказанието е лишаване
от свобода до 5 години), срокът за възможната служебна отмяна на
прекратяващото делото постановление е едногодишен и в случая е изтекъл на
30.03.21г. Производството по настоящото дело е образувано пред Сливенски
окръжен съд след това-на 09.04.21г., т.е. при вече настъпил стабилитет на
акта за прекратяване на процесното ДП.
Необосновани са и възраженията, че Прокуратурата не следва да носи
отговорност за поддържаното спрямо ищеца обвинение след 27.05.19г.,
когато за първи път прекратила производството по процесното ДП.
Обстоятелството, че друг участник в процеса е станал причина за отмяната на
прекратяващото разследването постановление, упражнявайки законното си
право на жалба срещу този акт, при това основателно, защото е било
необходимо извършването на допълнителни следствени действия, не е
предпоставка за освобождаване на Държавата от отговорност за вреди до края
на предприетото срещу Н. наказателно производство, т.к. самото повдигане
на обвинението срещу това лице е резултат от неправилна правна преценка-
ДП би могло да се води и срещу неизвестен извършител.По същите
съображения връщането на производството за доразследване на
Прокуратурата по задължителни за изпълнение указания на съда, не е
основание за отклоняване или намаляване отговорността по ЗОДОВ на
Прокуратурата спрямо ищеца.
По размера на обезщетението:
Съдебната практика приема, че размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост(чл.52 от ЗЗД),
9
след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства; с
оглед особеностите на всеки конкретен случай. Обстоятелства от значение за
горния са: тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно
обвинение; продължителността на незаконното наказателно преследване;
интензитетът на мерките на процесуална принуда;броят и продължителността
на извършените с участие на ищеца процесуални действия; начинът, по който
обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина
на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация
на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти,
отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние
и пр. фактори, които следва да се преценяват съобразно конкретните
обстоятелства за всеки отделен случай. (В този смисъл Решение № 358 от
06.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2026/2014 г., IV г. о., ГК).
Данните по делото насочват този съд към извода, че обезщетението от
4000лв., което е определила първата инстанция, е справедливо и съответно на
претърпените от ищеца морални вреди, което се обосновава от преценката на
следните обстоятелства:
Ищецът е млад човек (род. **** г.), но вече осъждан през 2015 г. на
лишаване от свобода за срок от 6 месеца, макар и условно- за кражба на
МПС, както и за съпружеско съжителство с лице, ненавършило 16-годишна
възраст- през 2018г.(вж. свидетелство за съдимост- л.114-115 ДП). Според
свидетелските показания по делото Н. не е „много образован“, няма данни да
упражнява определена професия, не е обществено известна личност, чието
добро име и престиж да са били уронени чрез широко огласяване на
наказателното производство спрямо него, нито се твърди и установява
информация в тази връзка да е било медийно оповестена. Доказано е обаче, че
е бил отхвърлен от своята общност, от близки и от семейството си във връзка
с повдигнатото обвинение, че е изпаднал в депресивни състояния,
продиктувани от страх и притеснения за несигурното му бъдеще, от терзания
за причинената, макар и без вина смърт на малко дете, които страдания са
обичайни и характерни за случаите, когато спрямо едно лице е предприето
наказателно разследване за убийство, макар да е по непредпазливост.
Интензивността на преживените страдания е съизмерима с обичайната в
такива случаи, като се има предвид, че според данните от ДП, Н. е бил
активно ангажиран в процеса на разследването, а продължителността им е 17
месеца. Най-тежката МНО „задържане под стража“ е наложена спрямо ищеца
само за един месец, а заменящата я в останалата част от времето на
провежданото ДП, е значително по-лека- „парична гаранция от 2000лв.“
Самото престъпление, в извършването на което е бил обвинен Н., е
наказуемо с лишаване от свобода, но не е тежко по смисъла на чл.93 от НК,
10
т.к. наказанието е предвидено за срок до 5 години.
Обществено–икономическата обстановка в страната по време на
провеждането на наказателното производство, определяща общественото
разбиране за справедливост на паричната репарация в съпоставка с
установените по делото неимуществени вреди на ищеца, обосновават изцяло
горепосочения размер на обезщетение, а възраженията за несъобразяване с
наличната по подобни казуси съдебна практика, са формални.
Съдът не намира основание за намаляването на присъденото
обезщетение по размер и поради съпричиняване от страна на ищеца по
смисъла на чл.5,ал.2 от ЗОДОВ, доводи за което Прокуратурата необосновано
извлича отново от обсъжданото по-горе поведение на Н., т.е. от факта, че с
осъщественото от него случайно деяние е причинена смърт.
Обезщетението се дължи ведно със законна лихва за забава от
постановяването на втория прекратителен за процесното ДП акт на
Прокуратурата, до пълното изплащане, в какъвто смисъл се е произнесъл
окръжният съд и това не е предмет на настоящото обжалване.
Присъждане на обезщетение в по-голям размер е необосновано от
фактите по делото, поради което и недоказано.Претенцията на ищеца за
парични репарации по ЗОДОВ от още 32000лв., за причинените му от
процесното ДП неимуществени вреди, е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена, ведно с акцесорния иск за законна лихва за забава върху
главницата, както е постановил в обжалваното решение окръжният съд.
В обобщение на горното и поради съвпадение на крайните правни
изводи на двете инстанции по спора, решението на Окръжен съд-Сливен
следва да бъде потвърдено.
При този изход от обжалването, процесуалният представител на
въззивника ищец има право на адвокатско възнаграждение на осн. чл.38, ал.2
от Закона за адвокатурата в размер на минимума според чл.7, ал.2,т.2 от
НМРАВ(върху обжалваем интерес от 4000лв.), т.е. на 510лв.
Мотивиран от горното, Апелативен съд-Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно Решение №166/07.10.21 г., изменено в частта
за разноските с Определение № 423/15.11.21 г., постановено по гр.д.№ 183/
2021 г. по описа на Сливенски окръжен съд.
ОСЪЖДА Прокуратура на Р България с адрес: гр.София, бул. “Витоша“
№2, да заплати на адв. С. Р., вписан в АК - С., с адрес: гр. С., ул. “Г. С.
Р.“№*, офис *, възнаграждение в размер на 510 лв., на основание чл.38, ал.2
от Закона за адвокатурата, за осъщественото процесуално представителство
на Х. Н. в производството по в.гр.д.№510/21г. по описа на Апелативен съд-
11
Бургас.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването
му на страните, с касационна жалба, пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12