Решение по дело №1210/2021 на Софийски градски съд

 

 РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 11.08.2021 год.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, III „Б“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ДИМИТРОВ

          мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Виктория Иванова, като разгледа докладваното от младши съдия Атанасова в.гр.д. № 1210 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20261335 от 26.11.2020г., постановено по гр. дело № 18484/2020г., Софийският районен съд, II ГО, 76-ти състав, е отхвърлил предявения от „А. Ф.“ ЕООД срещу „Ч.Е.Б.“ АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 97, ал. 1, т. 10 от ЗЕ, да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 2117,67 лева /във връзка с изпълнителен лист от 01.03.2016г. по ч.гр.д. №68995/2015г. на СРС, 51 с-в/ като неоснователен.

Със същото решение на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК „А. Ф.“ ЕООД е осъден да заплати на ответника сумата от 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение. 

В законоустановения срок, срещу решението е постъпила въззивна жалба от „А. Ф.“ ЕООД, чрез адв. С.Р. – САК, в която въззивникът прави оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява съображения, че първоинстанционният съд неправилно е посочил, че е недопустимо да се пререшава спора относно дължимостта на процесните суми. Сочи, че е останало недоказано по делото наличието на облигационни отношения между страните, респективно няма представени доказателства за собственост или вещно право на ползване на процесния имот. Сочи, че е неправилен изводът на районния съд, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на дата, на която е бил издаден изпълнителния лист. Поддържа, че в конкретния случай давността е тригодишна. Излага подробни съображения, че стабилизирането на заповедта за изпълнение, нейното влизане в сила, не може да се приравни на силата на пресъдено нещо при съдебните решения с оглед момента, в който същата настъпва. Сочи, че влизането в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение не води до удължаване на давността по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че при перемция прекъсването на давността, считано от последното валидно изпълнително действие, не се запазва, тъй като с обратна сила се обезсилват всички изпълнителни действия поради прекратяването на изпълнителното производство. Излага съображения, че обезсилените по право изпълнителни действия не прекъсват погасителната давност. Поддържа, че следва да се вземе предвид и разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Претендира разноски.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от „Ч.Е.Б.“ АД чрез юрисконсулт С.М., в който оспорва въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без уважение и обжалваното решение да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд не е разгледал възражението на ищеца за липса на  облигационна връзка между страните по делото, като същевременно твърди, че такава е налице. Сочи, че е неоснователно възражението на въззивника, че е изтекла погасителната давност за главниците по изпълнителния лист, както и че същата е тригодишна. Поддържа, че процесните вземания се погасяват с оглед петгодишна давност. Сочи, че влязлата в сила заповед за изпълнение има сила на пресъдено нещо и прекъсва давността, като новата погасителна давност на процесните вземания започва да тече от този момент и е петгодишна. Твърди, че не са налице предпоставките  на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК за прекратяване на изпълнителното дело. Посочва, че по делото взискателят е искал извършването на множество изпълнителни действия, като последното такова е от 29.04.2020г. Претендира разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи следното:

По делото е безспорно установено, че на 11.11.2015г. е депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 68995/2015г. на СРС, 51 с-в, като заявителят е „Ч.Е.Б.“ АД, а като длъжник е посочено „А. Ф.“ ЕООД. Заявлението по чл. 410 ГПК е подадено във връзка с ползвана и доставена на „А. Ф.“ ЕООД електрическа енергия за периода 11.06.2015г. до 09.10.2015г., с адрес на елетроснабдения имот: гр. София, ул. „Луи Пастьор”, ресторант Ш.пред бл. ***за суми, подробно описани в заповедта за изпълнение.

По делото не е спорно между страните, че по отношение на претендираните вземания е бил издаден изпълнителен лист от 01.03.2016г., съгласно който длъжникът

„А. Ф.“ ЕООД е осъден да заплати на кредитора „Ч.Е.Б.“ АД  сумата от 2117,67 лв., за ползване на електрическа енергия за периода от 11.06.2015г. до 09.10.2015г. за имот на адрес: гр. София, ул. „Луи Пастьор”, ресторант Ш., ведно със законна лихва за периода от 11.11.2015г. до изплащане на вземането, законна лихва за забава в размер на 30,40 лв. за периода от 31.07.2015г. до 05.11.2015г. и 102,96 лв. – разноски по делото, а именно: 42,96 лв. държавна такса и 60 лв. възнаграждение на адвокат.

             По делото не се спори между страните и че с молба от 04.11.2016г. „Ч.Е.Б.“ АД   е депозирал молба за образуване на изпълнително дело до ЧСИ А.П., с рег. № 849, с район на действие СГС, като с молбата са предоставени правата на ЧСИ по чл. 18 ЗЧСИ. Видно от приложената по делото молба от „Ч.Е.Б.“ АД  с дата 29.10.2018г. е направено искане за налагане на запор върху всички вземания или други налични суми по банкови сметки на длъжника.

            По делото не се спори между страните и че издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е влязла в сила. Предвид това правилно първоинстанционният съд е достигнал до извода, че не може да се пререшава спора по отношение на който е налице влязла в сила заповед за изпълнение и в тази връзка всички наведени от страните доводи и възражения по отношение на липсата на облигационно отношение, количество на доставена топлинна енергия и др. са ирелевантни и неотносими за спора.

Предявеният иск намира правно основание в разпоредбата на чл. 439 ГПК, според която длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението. Длъжникът може да оспори чрез иск изпълнението като искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. /т.е. факти и обстоятелства, настъпили след стабилизиране на заповедта за изпълнение/ В тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване наличието на правопогасяващи факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, в това число и предпоставките за прилагане на института на погасителната давност - датата на настъпване на изискуемостта на задължението и изтичане на законоустановения давностен срок. Срещу това, ответникът следва да установи правоизключващите си възражения, вкл. осъществяването на юридически факти водещи до спиране и прекъсване на давността.

Предявеният иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение чрез погасяване на вземането поради изтекла погасителна давност. Съобразно разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давнност е всякога пет години. Доколкото издадената заповед има всички последици на съдебно решение - установително действие и преклудиране на обхванатите от обективните и предели факти, стабилитет и изпълнителна сила - то спрямо същата не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна погасителна давност, противно на приетото от СРС, като вида и характера на конкретното вземане е без значение. Предвид гореизложеното неоснователно е наведеното от въззивника  възражение, че в конкретни случай давността е тригодишна,  както и че влизането в сила за заповедта за изпълнение не може да се приравни на силата на пресъдено нещо както при съдебните решения.

Срокът от пет години е започнал да тече в случая, считано от влизане в сила на заповедта. По делото липсват данни, от които да се установи датата на влизане в сила на ЗИ по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 68995/2015г. по описа на СРС, II ГО, 51 състав. ИЛ е издаден на 01.03.2016г. Влизане в сила на заповедта за изпълнение не се оспорва от ищеца нито се твърди, че същият е упражнил правото си на възражение по чл.414 ГПК/или 423 ГПК/.

По делото е приложена молба за образуване на изпълнително дело, от която се установява, че изпълнителното дело е било образувано след обявяването на Тълкувателно решение № 2/2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - на 04.11.2016г. В молбата взискателят „Ч.Е.Б.“ АД е посочил изпълнителни способи/ запор на трудово възнаграждение и запор на банкови сметки, както и да се направи опис на движими вещи, находящи се по адреса на местоживеенето, респ. седалището на длъжника/, поради което следва да се  приеме, че с тази молба е прекъснат давностният срок за вземането по изпълнителния лист.

Основният спор по делото е правен и касае теченето на давностния срок.  Настоящият съдебен състав намира, че от 04.11.2016г. е започнала да тече давност за събиране на вземането по нея като същото е могло да бъде и принудително осъществено /събирането му зависи изцяло от волята на кредитора/. Съгласно действащото към този момент ППВС № 3/1980 г. и до приемане постановките на новото тълкуване по този въпрос в ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС на 26.06.2015 г., давност по време на изпълнителния процес не е текла, на основание чл.115, б „ж“ от ГПК. След този момент и занапред в действие е именно ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 10 от същото, давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/: насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан и т. н. до постъпване на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В ТР изрично са посочени и изпълнителни действия, които не прекъсват давността: Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. За разлика от исковото производство, при което в рамките на процеса давност не тече, в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно-с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършване на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Взискателят трябва да поддържа с действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешни изпълнителни действия и прилагане на нови изпълнителни способи.

При тези данни изводът е, че считано от 04.11.2016г. до момента на подаване на исковата молба, въз основа на която е образувано производс­твото по настоящото дело на 19.05.2020г., и съответно до приключване на устните състе­зания по него пред първата инстанция – на 19.11.2020г. и пред въззивната инстанция - на 11.05.2021г., давностният срок по отношение на процесиите вземания не е изтекъл и същите не са погасени по давност.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

Искане за присъждането на разноски за въззивното производство от въззиваемата страна с оглед изхода на спора следва да бъде уважено. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна сложност на делото, с оглед на това, че процесуалните действия, извършени по делото се свеждат единствено до подаване на отговор на въззивната жалба пред тази инстанция както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лв. Поради изложеното, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сумата от 50 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Воден от гореизложеното, съдът

 

 

 

 

 

                                           Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20261335 от 26.11.2020г., постановено по гр. дело № 18484/2020г., Софийският районен съд, II ГО, 76-ти състав.

ОСЪЖДА „А. Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********, с адрес:  гр. София, бул. „***********, чрез адв. С.В.Р.- САК, да заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:*** Марк, Бизнес център, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 50 лв., представляваща направените разноски пред въззивна инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                        2.