№ 845
гр. София, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Цветан Ив. Колев
Членове:Биляна М. Вранчева
Иван Ал. Стоилов
при участието на секретаря Цветанка Б. Делова
като разгледа докладваното от Иван Ал. Стоилов Въззивно наказателно дело
от частен характер № 20241100606099 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава XXI НПК.
С Присъда № 373 от 16.12.2022 г., постановена по НЧХД № 9942/21 г. по описа на
СРС, НО, 17 състав, първоинстанционният съд е признал подсъдимия Й. С. Й. за невиновен,
като го е оправдал по повдигнатото с частна тъжба от Д. С. А. обвинение за престъпление
по чл. 130, ал. 1 от НК. В тежест на частния тъжител А., на основание чл. 190, ал. 1 от НПК,
са възложени направените от подсъдимия Й. разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 1040 лева.
Срещу присъдата, в срока по чл. 319, ал. 1 НПК, е постъпила жалба от адв. С. Г. –
повереник на частния тъжител (ЧТ) А., с която се оспорва правилността на съдебния акт,
като постановен в противоречие със събраните в хода на съдебното производство
доказателства. На критика се подлагат аргументите на първоинстанционния съд при анализа
на доказателствата. По-специално се акцентира на показанията на свидетелите Д. и Й., които
първият съд е кредитирал, като се твърди, че от установеното им местоположение същите не
са могли да възприемат дърпането на вратата и нанасянето на удари с крака от подсъдимия
спрямо ЧТ, защото паркираният бус бил попречил на св. Д. да види ударите, тъй като
същите били нанесени зад автомобила и падането било станало от страна на трамвайните
линии, за което свидетелствал Й.. Фактическите възприятия на единия свидетел
компрометирали възприятията в показанията на другия и обратно. Отделно св. Й.
демонстрирал при разпита си селективна памет, обслужваща изцяло защитната версия. За
доказаността на травматичното увреждане повереникът се позовава и на заключението на
съдебно-медицинската експертиза (СМЕ).
С жалбата не се депозират доказателствени искания.
Срещу въззивната жалба е постъпило възражение от подс. Й. Й., чрез неговия
1
защитник – адв. Н. Г., с което се изтъкват аргументи за правилността и обосноваността на
постановената присъда от първоинстанционния съд.
Въззивният съд по реда на чл. 327 НПК прецени, че с оглед правилното решаване на
делото не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие.
В съдебното заседание пред въззивната инстанция повереникът на ЧТ моли за отмяна
на оправдателната присъда на първоинстанционния съд и постановяване на нова, с която
подс. Й. да бъде признат за виновен на база изложените в жалбата аргументи.
Защитникът на подсъдимия Й. Й. моли за потвърждаване на първоинстанционната
присъда като правилна и законосъобразна, доколкото от събрания доказателствен материал
не се установило подсъдимият да е извършил съставомерното деяние, в което бил обвинен.
Претендират се разноски за въззивното производство в размер на 1200 лева.
В правото си на лична защита и в своята последна дума подс. Й. моли за
потвърждаване на първоинстанционната присъда.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и служебно
провери правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално-допустима, доколкото е депозирана в срок и то от
активно легитимирана страна.
Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна. Съображенията на
състава са следните:
За да постанови присъдата си, районният съд е приел следната фактическа
обстановка:
Подсъдимият Й. Й. и ЧТ Д. А. имали общо дружество и съсобствен имот (апартамент
на ул. ****, етаж 2), но отношенията им се влошили и към 2021 г. двамата водели дело за
съдебна делба. Отношенията били обтегнати и между техните съпруги и служители, като и
двамата продължавали да развиват бизнеса си в близки обекти на ул. „Екзарх Йосиф“ в гр.
София: обектът на дружеството на ЧТ се намирал на № 8, а този на дружеството на
подсъдимия - отсреща на № 7. И двамата имали достъп до горепосочения съсобствен имот,
обект на дела и скандали, при поделено ползване на помещенията.
На 07.05.2021 г. преди 16:15 часа подс. Й. откачил вратата на тоалетната в
горепосочения съсобствен апартамент и я свалил на улицата, за да я откара на ремонт, но без
да съгласува действията си с ЧТ. За целта подсъдимият бил осигурил камион за превоз на
някои вещи и помощ за пренасянето им в лицето на неговия служител св. А. Й., който го
чакал при камиона, паркиран пред магазина на подсъдимия на ул. ****. На улицата пред
магазина била излязла и св. Д., служителка на подсъдимия.
По това време ЧТ А., който се намирал в сградата, чул шума от свалянето на вратата
и излязъл навън, където видял как подсъдимият и св. Й. я пренасят през улицата към
камиона. ЧТ се развикал на подсъдимия и започнал да дърпа вратата обратно към своя
обект, докато подсъдимият и св. Й. я дърпали към камиона. При това дърпане и бутане на
вратата ЧТ получил нараняване под формата на кръвонасядане в областта на десния хълбок
с размери 8/2.5-3 см. При поредния опит да дръпне силно вратата към себе си, ЧТ паднал
назад на пътното платно, от страната на трамвайните релси, като веднага след това се
изправил и позвънил на тел. 112.
Междувременно подсъдимият и св. Й. оставили вратата на борда на камиончето. В
този момент на мястото се появила и съпругата на ЧТ - св. А.а, която се развикала, в
резултат на което подсъдимият и св. Й. се прибрали към своя обект.
2
На място дошли полицейски служители от 03 РУ-СДВР, които издали протокол за
предупреждение на подсъдимия и изготвили докладни записки за случая след като
изслушали замесените лица.
По-късно ЧТ качил вратата обратно до съсобствения им апартамент.
На 09.05.2021 г. сутринта ЧТ А. посетил кабинета по съдебна медицина в
Медицинския университет София, където при негов преглед било установено кръвонасядане
на дясната хълбочна област с бледоморав цвят с обща дъговидна форма насочена надолу с
площ 8 см./2.5-3 см.
Още на 07.05.2021 г. ЧТ А. подал сигнал за случилото се и била образувана пр. пр.
№23176/2021 г. по описа на СРП, по която бил постановен отказ за образуване на досъдебно
производство по случая на 11.06.2021 г. Впоследствие, на 08.07.2021 г., ЧТ Д. А. подал
процесната тъжба до СРС.
За да възприеме гореизложената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е
подложил на анализ събраните на съдебното следствие гласни и писмени доказателства, а
именно: обясненията на подсъдимия Й. Й., показанията на разпитаните свидетели К.З., С.
Д., А. Й., Д. А.а, Ц.П. и Н.П., заключението на СМЕ, СМУ № 146/2021 г., материалите по пр.
пр. №23176/2021 г. по описа на СРП и справката за съдимост на подсъдимия
Пред настоящата съдебна инстанция не бяха представени и събрани нови
доказателства и доказателствени средства, поради което въззивният съд изгради своите
фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствения материал събран в хода на
съдебното следствие пред първата съдебна инстанция.
Въззивният съд счита, че вътрешното убеждение на СРС по фактите е формирано на
основата на внимателен, правилен и задълбочен анализ на събраните по делото
доказателствени материали, като споделя доводите и съображенията му относно показанията
на разпитаните свидетели и приложените писмени доказателства.
Първостепенният съд правилно е отчел, че всяка от страните е предложила по двама
свои свидетели, претендиращи да са възприели непосредствено конфликта на улицата между
подсъдимия и ЧТ. Съответно свидетелите Д. А.а (съпруга на ЧТ) и К.З. дават показания в
подкрепа на фактическата обстановка, изложена в тъжбата, а свидетелите Д. и Й. дават
информация за своите възприятия, която информация не подкрепя основните факти от
тъжбата за нанесен удар от подсъдимия с крак по ЧТ и е залегнала в основата на мотивите
на първоинстанционния съд, който е дал вяра изцяло на показанията на Д. и Й., за сметка на
показанията на първата двойка свидетели.
При това първоинстанционният съд се е аргументирал обстойно защо ще се осланя
предимно на гласните доказателства, а не на заключението на СМЕ, чиито констатации
принципно би следвало да са приоритетни по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 2 от НПК,
доколкото всяка телесна повреда се изяснява по метода на експертизата. В тази връзка
логично първоинстанционният съд е позиционирал при анализа на доказателствата в
мотивите си на първо място констатациите от заключението на СМЕ и предхождащото го
СМУ, за да обоснове впоследствие основните си изводи на база гласните доказателства.
Вещото лице, изготвило СМЕ, е потвърдило наличните и фиксирани още със СМУ
травматични увреждания (кръвонасядането на дясната хълбочна област по кожата над
свободния ръб на илиячната кост с обща дъговидна форма и конкавната част насочена
надолу с площ с размери около 8/2,5-3 см. с неясни граници), които били причинили на ЧТ
болка и страдание. В експертното си заключение и при устната защита на експертизата си в
съдебното следствие вещото лице е уточнило, че увреждането не било причинено при
падане на терена от собствена височина, освен ако пострадалият е паднал на издадена част
от терена, за която обаче нямало данни по делото. Също така възможно било, освен от удар с
крак, за което съобщава ЧТ, нараняването да е получено и при удар в бюро или някакъв друг
3
предмет, включително било възможно и при удар с прав предмет да се получи нараняване в
дъговидна форма, поради формата на хълбочната кост, където било позиционирано
нараняването. В допълнение вещото лице приема също така, че било възможно
нараняването да бъде получено и при един ритник в засегната област.
Първоинстанционният съд не е констатирал факти, които да поставят под съмнение
правилността на експертното заключение, нито избягване на отговор от страна на вещото
лице на поставените му въпроси. Същевременно съдът правилно е отчел вариативността на
експертното заключение относно механизма на причиняване на установеното травматично
увреждане, доколкото вещото лице е допуснало множество и различни хипотези.
Въззивният съд следва да посочи, че принципно целта на всяка експертиза, отнасяща
се до механизма на причиняване на което и да е травматично увреждане, е по възможност да
предложи категоричен и убедителен отговор, което житейски обаче не винаги е възможно.
Посегателството срещу отделните анатомични части на едно човешко тяло могат да бъдат
осъществени по най-различни начини, примерно: чрез удари с крайници нанесени с
различна сила от друго лице; удари нанесени с други части на тялото, като главата
например; удари, нанесени с твърди предмети; травми, получени по индиректен начин,
вследствие на получени предходни удари, като падане на терен (също различен, според
заобикалящата обстановка). Това е неизчерпателно, примерно изброяване на различните
хипотези на механизма на причиняване на травматични увреждания. Високата процесуална
стойност на една експертиза не може безусловно да се крепи на категоричността на
експертното заключение, особено ако то е декларативно и базирано на избирателни факти.
Точно обратното – едно експертно заключение може да не изглежда на пръв поглед
категорично, но това да се дължи не на неубедителността на вещото лице, а на
обстоятелството, че експертът е изследвал причинно-следствените връзки от „всеки
възможен ъгъл“, което логично предполага повече от един възможен отговор. Такъв е
случаят и с процесната СМЕ, при която вещото лице обосновано и аргументирано сочи
различни хипотези на механизма на причиняване на установеното травматично увреждане,
което не е резултат на неубедителност, а на житейски възможни различни причинно-
следствени връзки.
Горните уточнения на въззивната инстанция са с оглед подкрепа на напълно
закономерния и логичен извод на първоинстанционният съд, че СМУ и СМЕ не дават
категорични отговори на съществения спорен въпрос по делото относно механизма на
деянието, касаещ в крайна сметка и авторството, поради което изводите в тази насока следва
да се основават на събраните по делото гласни доказателствени средства. Последното не е
оставило друг избор на първия съд, освен, образно казано, да постави двете групи
противоречиви гласни доказателства на „везните на Темида“ и, изхождайки от обективни
критерии като заинтересованост, предубеденост, вътрешна противоречивост,
несъответствие с житейската логика и не/опроверганост от други гласни или писмени
доказателствени средства, да посочи кои кредитира, кои не, и защо.
В тази връзка първоинстанционният съд е изложил правилни и обосновани доводи
защо кредитира изложеното от свидетелите Д. и Й., наравно с обясненията на подсъдимия, и
защо е значително по-критичен към свидетелите от другата условна група, включваща
показанията на свидетелите А.а и З.. Без да преповтаря дословно мотивите на първия съд
въззивният състав се съгласява, че гласните доказателствени средства, изхождащи от
свидетелите Д. и Й., наравно с обясненията на подсъдимия, са в значителна степен по-
последователни, вътрешно и взаимно непротиворечиви и убедителни, в сравнение с
показанията на останалите разпитани свидетели, афиширали се като очевидци. Първият съд
акуратно е отчел евентуалните елементи на заинтересованост при свидетелите Д. и Й., с
оглед служебните им отношения с дружество на подс. Й., но тя не се е отразила както на
взаимната кореспонденция между изложеното от всеки един от тях, така и на обективните
4
факти по делото.
Точно обратното се наблюдава при свидетелите А.а и З.. Преди всичко въззивният
състав следва да отчете, че аргументите за заинтересованост и предубеденост при двете
свидетелки са значително повече, за разлика от Д. и Й., и това налага самостоятелно по-
задълбочен и критичен анализ. Това е така, доколкото Д. се явява съпруга на ЧТ, а З. в
близкото минало е водила наказателно дело от частен характер като тъжител за обида срещу
съпругата на подс. Й.. Не само степента на заинтересованост обаче е проблемът при тази
условно обозначена втора група свидетели. Двете излагат противоречиви помежду си
сведения относно основни релевантни факти по делото. Това, например, е присъствието на
св. Й. на събитието. Св. А.а заявява в разпита си, че имало трето „момче“, което дърпало
вратата от третата й страна. Казва също, че след като ЧТ бил съборен като „животно“,
подсъдимият го ритал (не може да си спомни колко пъти) с ожесточение и злоба. Св. З.
казва съвсем друго: тя не е видяла трето лице, освен подсъдимия и ЧТ, което да държи или
дърпа вратата. Сочи и само за един единствен удар, нанесен от подсъдимия, докато ЧТ бил
паднал. Не без значение е фактът, че св. А.а е дала показания в последващо съдебно
заседание, след като вече са били разпитани останалите свидетели и е имала реална
възможност (в качеството на съпруга на ЧТ) да се осведоми за съобщеното до този момент
от вече разпитаните свидетели. На последно място, при съпоставката между двете групи
гласни доказателства и преценката коя от тях да кредитира първоинстанционният съд
правилно е използвал като своеобразен „детектор“, показанията на допуснатите
допълнително като свидетели Ц.П. и Н.П. („Ц. и К.“), за които и двете свидетелки А.а и З.
твърдят, че са наблюдавали ситуацията. При разпита свидетелите Ц.П. и Н.П. са отрекли да
са възприемали скандал или инцидент, свързан с врата, между подсъдимия и ЧТ, с което
допълнително разколебават показанията на А.а и З..
В обобщение въззивният съд намира, че не са налице основания за промяна на
фактическата обстановка, възприета от първостепенния съд, доколкото тя е правилно
установена на база на внимателна, аналитична и точна преценка на доказателствения
материал.
По отношение на възражението на повереника на ЧТ, че първоинстанционният съд
не бил отчел противоречията в показанията на свидетелите Д. и Й., доколкото от
установеното им местоположение същите не са могли да възприемат дърпането на вратата и
нанасянето на удари с крака от подсъдимия спрямо ЧТ, въззивният съд следва да посочи, че
от техните показания не може да се направи извод, че същите са били в позиция, която да е
ограничавала видимостта им към разиграващия се на улицата конфликт с врата, или, най-
малкото, са били в по-неблагоприятна позиция за видимост от тази на свидетелите А.а и З..
Кредитирайки с дължимото, обосновано доверие именно изложеното от свидетелите
Д. и Й. (което е в унисон и с обясненията на подсъдимия), съдът е приел като най-житейски
правдоподобно събитие, че при падането на земята на ЧТ никой не му е бил нанасял
ритници, включително и подсъдимия. По този начин по повод констатираното
кръвонасядане на хълбока на ЧТ, посочено като възможно и от вещото лице, съдът излага
служебна версия, че то е било получено при дърпането и бутането на вратата между
тримата, който механизъм съответствал и на локализацията на кръвонасядането, предвид
това, че описаното държане на вратата е било именно на нивото на кръста или хълбока.
Ширината на кръвонасядането от 2.5-3 см., според първоинстанционния съд, напълно
съответствало на типичната ширина на старите дървени врати, независимо, че по делото не
били установени точните размери на процесната врата за тоалетна. В тази връзка въззивният
съд следва да посочи, че макар първоинстанционният съд ненужно да се е впуснал в
предположения какво точно вероятно се е случило, крайният му извод, на база правилно
кредитираните доказателства, че при падането на земята на ЧТ никой не му е бил нанасял
ритници, включително и подсъдимия, е правилен, съответен на кредитираните доказателства
5
и единствено възможен на база същите.
Предвид горното първостепенният съд е направил правилни правни изводи за липса
на осъществено от обективна и субективна страна престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК от
страна на подс. Й. Й..
От една страна, установеното от СМЕ увреждане не е реализирало медико-
биологичната характеристика „временно разстройство на здравето, неопасно за живота” по
чл. 130, ал. 1 от НК, каквото обвинение се предявява с частната тъжба, а „болка и
страдание“, което съответства на правната квалификация по чл. 130, ал. 2 НК.
От друга, което е и по-същественото, не се установява виновно поведение на
подсъдимия, което да е в причинно-следствена връзка с установеното увреждане на ЧТ,
причинило му болка и страдание.
От субективна страна първоинстанционният съд обосновано е приел, че липсват
каквито и да е доказателства този удар с/във вратата да е нанесен на ЧТ умишлено от
подсъдимия или пък, че в процеса на дърпане на вратата подсъдимият съзнателно и
целенасочено да е бил избутал вратата към тъжителя, с цел да го нарани. Описаната
фактическа обстановка сочила на „случайно деяние“ по смисъла на чл. 15 от НК, който
извод следва да бъде споделен и от въззивния състав.
Първият съд правилно е допълнил, че дори да се приемело, че именно действие на
подсъдимия по избутване на вратата към ЧТ било причинило кръвонасядането на
последния, това действие по-скоро следвало да се приеме за част от опитите му да запази
владението на вратата за себе си и да я отнесе до камиончето, за да бъде откарана за ремонт,
което сочило на непредпазливо деяние по нанасяне на лека телесна повреда, което е
ненаказуемо.
Предвид това, че с тъжбата се вменява освен по-тежък съставомерен резултат по чл.
130, ал.1 от НК (а не установения по метода на експертизата вредоносен резултат, обуславящ
юридическия критерий за лека телесна повреда по чл. 130, ал. 2 от НК), но и различен
механизъм на получаване на леката телесна повреда (чрез два ритника от страна на
подсъдимия по ЧТ), съдът правилно не е видоизменил диспозитива на крайния си акт,
доколкото в негово задължение е било да се произнесе по частното обвинение във вида, в
който е депозирано в съда. Съдът е имал възможност да се произнесе с осъдителна присъда
на база констатираните на съдебното следствие травматични увреждания и по по-лекия вид
лека телесна повреда по чл. 130, ал. 2 от Нк, стига да е установил по безспорен начин
противоправно поведение от страна на подсъдимия, което да е в пряка причинно-
следствена връзка с установеното нараняване на ЧТ. На база събраните доказателства
подобно поведение от страна на подсъдимия не е установено по изискуемия несъмнен и
безспорен начин, което законосъобразно е било отразено и в постановената от
първоинстанционния съд присъда.
С оглед всичко гореизложено присъдата на първоинстанционния съд следва да бъде
потвърдена като правилна и законосъобразна.
Присъдата е правилна и в частта й по разноските в размер на 1040 лева за адвокатско
възнаграждение (удостоверени в договора за правна помощ), присъдени на ЧТ по аргумент
от чл. 190, ал. 1 от НПК.
На същото основание, ЧТ А. следва да бъде осъден да заплати на подс. Й. Й. и
изрично претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред въззивната
инстанция, равняващи се на 1200 лв., съгласно приложения договор за правна помощ и
съдействие пред въззивната инстанция и списък на разноски към него.
При този фактически и доказателствен анализ, и на основание чл. 334, т. 6 НПК вр.
чл. 338 НПК, Софийски градски съд
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Присъда № 373 от 16.12.2022 г., постановена по НЧХД №
9942/21 г. по описа на СРС, НО, 17 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 190, ал. 1 от НПК, ЧТ Д. С. А., ЕГН **********, да
заплати на Й. С. Й., ЕГН **********, сумата от 1200,00 (хиляда и двеста) лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7