№ 218
гр. Пловдив, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000530 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №21023 от 02.04.2021 г.,постановено по т.д.№104/2019 г. по описа на
Смолянския окръжен съд,е осъден ответника З. „Б.“АД с ЕИК *** да заплати на Л. Д. С. с
ЕГН ********** и на А.. МЛ. С. с ЕГН **********,и двамата с адрес с.Д.,община
З.,обезщетение за причинените им неимуществени вреди,вследствие смъртта на сина им О
А.еев С.,настъпила в пряка причинно-следствена връзка от ПТП на 12.06.2019 г.,в размер на
по 200 000 лв. за всеки един от тях,ведно със законните лихви за забава върху присъдените
обезщетения,считано от 18.10.2019 г.,когато е изтекъл тримесечният срок за произнасяне по
предявените застрахователни претенции,предвиден в КЗ,до окончателното им
изплащане,както и съдебни разноски по водене на делото в размер на 261,82 лв.
Наред с това,със същото решение е осъден ответника З. „Б.“АД с ЕИК *** да заплати
на МЛ. А.. С. с ЕГН ********** обезщетение за причинените му неимуществени
вреди,вследствие смъртта на брат му О А.еев С.,настъпила в пряка причинно-следствена
връзка от ПТП на 12.06.2019 г.,в размер на 80 000 лв.,ведно със законните лихви за забава
върху присъденото обезщетение,считано от 18.10.2019 г.,когато е изтекъл тримесечният
срок за произнасяне по предявените застрахователни претенции,предвиден в КЗ,до
окончателното плащане.
1
С решението от 02.04.2021 г. е отхвърлен като неоснователен предявеният от МЛ. А..
С. срещу ЗД „Б.“АД-гр.С. иск с правно основание чл.432,ал.1 от КЗ във вр. с чл.380 от КЗ за
разликата от 80 000 лв. до 150 000 лв.
На следващо място,с горното решение от 02.04.2021 г. на ОС-Смолян,е осъдено
ответното дружество ЗД „Б.“АД да заплати по сметка на Смолянския окръжен съд
дължимата държавна такса в размер на 19 200 лв.,съобразно уважената част на предявените
искове,а също така е осъдено да заплати на основание чл.38,ал.2 от ЗА на адв. П.Д.
дължимото адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на
ищците,общо в размер на 13 990 лв.
И най-накрая,с горното решение тримата ищци-Л. Д. С.,А.. МЛ. С. и МЛ. А.. С. са
осъдени да заплатят солидарно на ответника ЗД „Б.“АД съдебни разноски в размер на 1
995,51 лв. за първата инстанция,съобразно отхвърления размер на предявените искове.
Така описаното решение на ОС-Смолян е обжалвано от ответника в
първоинстанционното производство-ЗД“Б.“АД с ЕИК *** в следните части:в частта,с която
осъдителните искове на Л. Д. С. и на А.. МЛ. С. по чл.432,ал.1 от КЗ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди,търпени в резултат от смъртта на сина им О С., са
уважени за разликата от по 50 000 лв. /за всеки от двата посочени ищци/ до пълния присъден
размер от по 200 000 лв. и в частта,с която иска на МЛ. А.. С. за заплащане обезщетение за
неимуществени вреди,търпени вследствие смъртта на брат му О С.,настъпила при ПТП,е
уважен за цялата присъдена сума от 80 000 лв.Решението е обжалвано и в частта,с която
върху обжалвания размер обезщетение са присъдени съответни лихви и съответни разноски.
Жалбоподателят счита първоинстанционното решение за неправилно в обжалваните
му части.Заявява,че не оспорва изводите на първоинстанционния съд по отношение
наличието на ПТП и наличието на валидно застрахователно правоотношение,но по
отношение иска на МЛ. А.. С. жалбоподателят оспорва да е доказана „особено близка връзка
с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди“ по смисъла на ТР №1/2018 г.
на ОСНГТК на ВКС.Счита,че в отношенията между посочения ищец и починалия му брат
няма нищо „изключително“,което да подлежи на обезщетяване.Излага подробни аргументи
за очертаните в тълкувателното решение предпоставки,които следва да са установени,за да
бъде присъдено обезщетение на лице извън кръга на лицата,посочени в Постановления
№4/61 и №5/69 г. на Пленума на ВКС,като намира,че в случая същите тези предпоставки не
са доказани и не са осъществени,противно на приетите от първоинстанционния съд изводи
за наличието им.При условията на евентуалност,в случай,че настоящият съд не отмени
изцяло обжалваното осъдително решение по отношение иска на ищеца М.С.,дружеството-
жалбоподател счита,че е приложима разпоредбата на §96,ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ и
предвидения с нея лимит на застрахователно обезщетение до размера от 5000 лв. и оспорва
като неправилни изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението
на ответника /настоящ жалбоподател/,основано на същата разпоредба.Подробни доводи в
тази насока развива в жалбата си,позовавайки се и на европейски директиви и в обобщение
счита,ч исковата претенция на горния ищец е уважена в прекомерна стойност.
2
По отношение на исковете на ищците Л. Д. С. и А.. МЛ. С. дружеството-
жалбоподател заявява,че присъденото на всеки от тези ищци обезщетение на търпените от
тях неимуществени вреди е прекомерно завишено и не отговаря на закона,на ППВС
№4/68,на икономическата конюнктура в страна към датата на деликта и практиката на ВКС
по сходни случаи и в крайна сметка-на правилото за „справедливост“,залегнало в нормата
на чл.52 от ЗЗД.Позовава се на неправилно приложение на посочената разпоредба в
конкретния случай.Жалбоподателят твърди,че в случая извън стандартните описания в
исковата молба и схематичните заключения на свидетелите,няма никакво основание да се
определя завишено в такава степен обезщетение,което надвишава значително реалната
вреда.В жалбата са оспорени и изводите на първоинстанционния съд за неоснователността
на поддържаното от жалбоподателя /като ответник по исковете/ възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.По изложени в жалбата
аргументи счита,че това възражение следва да се разгледа по-обстойно и да се възприеме
като основателно,съответно на което обезщетенията на ищците да бъдат намалени на
основание чл.51,ал.2 от ЗЗД съобразно приноса на пострадалия.
И въз основа на изложените във въззивната жалба аргументи,дружеството-
жалбоподател моли да бъде отменено решението от 02.04.2021 г.,постановено по т.д.
№104/2019 г. по описа на Окръжен съд-Смолян,в частта,с която исковете на Л.С. и на А.С.
са уважени над размера от по 50 000 лв.,а иска на М.С. е уважен за сумата от 80 000
лв.,ведно със съответната част лихви и разноски върху обезщетенията,като вместо това се
постанови решение,с което исковете на първите двама ищци се отхвърлят за разликата над
посочената сума от по 50 000 лв.,а иска на ищеца М.С. се отхвърли изцяло като
неоснователен,ведно със законните последици.Моли да му се присъдят разноски за двете
съдебни инстанции.
Въззиваемите Л. Д. С.,А.. МЛ. С. и МЛ. А.. С. са подали в законния срок един общ
отговор на въззивната жалба чрез общия им пълномощник адв. П.Д..В отговора е изразено
становище,че въззивната жалба е изцяло неоснователна и необоснована,както са
неоснователни и поддържаните в нея оплаквания срещу първоинстанционното
решение.Подробни аргументи в тази насока излагат в отговора си.Намират,че
първоинстанционното решение е правилно и молят да бъде потвърдено като такова в
обжалваната му част,а подадената жалба да се остави без уважение като
неоснователна.Молят да им бъдат присъдени всички направени по делото разноски пред
двете съдебни инстанции.
От страните не са заявени доказателствени искания пред въззивната инстанция,не са
представени и писмени доказателства в настоящото въззивно производство.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо
правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно решение и то именно в
3
обжалваните му части,а и при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по
чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по
същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо в обжалваните му части.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
С подадената по т.д.№104/2019 г. по описа на Окръжен съд-Смолян искова молба са
предявени три субективно кумулативно съединени иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ
от ищците Л. Д. С.,А.. МЛ. С. и МЛ. А.. С. против ответника ЗД „Б.“АД с ЕИК ***,като
всеки от първите двама ищци е поискал ответникът да бъде осъден да му заплати по 200 000
лв.,представляващи обезщетение за неимуществени вреди,вследствие смъртта на сина им О
С.,настъпила в пряка причинно-следствена връзка от ПТП от 12.06.2019 г.,а третият ищец-
М.С. е поискал ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 150 000 лв. обезщетение
за търпените от него неимуществени вреди,вследствие смъртта на брат му О С.,настъпила в
пряка причинно-следствена връзка от ПТП от 12.06.2019 г.Поискано е също така ответникът
да бъде осъден да заплати на ищците законната лихва за забава върху присъдените им
обезщетения за неимуществени вреди,считано от 18.10.2019 г.,когато е изтекъл 3-месечният
срок за произнасяне по предявените доброволни претенции,предвиден в КЗ,до
окончателното изплащане на същите.Поискано е ответникът да бъде осъден да заплати и
направените от ищците съдебни разноски по първоинстанционното дело.
Исковете са основани на следните главни твърдения:
Твърди се,че на 12.06.2019 г. около 22,20 часа на влизане в гр.Н.,на път SML 3170,км
1+500 е реализирано пътно-транспортно произшествие между лек автомобил марка
„Б.“,модел „***,с рег. №***,управляван от Б.В.Х. и товарен автомобил марка „М.“,модел
„С.“,с рег.№***,управляван от Г.С.С,вследствие на което е починал О С.-син на ищците Л. и
А.С.и и брат на ищеца М.С..В исковата молба е описан механизма,при който според
твърденията на ищците е настъпило горното ПТП и се твърди,че вина за настъпване на
произшествието носи водача на лекия автомобил марка „Б.“-Б.Х..По случая било образувано
и досъдебно производство №119/2019 г. по описа на РУП-З.,съответно пр.пр. №1237/2019 г.
4
по описа на Окръжна прокуратура-Смолян.Твърди се още,че причина за смъртта на О С. са
били множеството несъвместими с живота телесни увреждания,получени при пътния
инцидент,като тези травми са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП.
Твърди се още,че поради внезапната смърт на О С.,за всеки от ищците са настъпили
вредни последици,изразяващи се в душевни и психически болки и страдания,като загубата
на техния родственик е най-тежкия момент от живота им.В исковата молба са описани
неимуществени вреди,които се твърди,че са претърпели ищците Л. и А.С.и вследствие
смъртта на сина им О и отделно са описани неимуществените вреди,които се твърди да е
претърпял ищеца М.С. като брат на загиналия при ПТП О С..Изложени са твърдения и за
отношенията между ищците и починалия приживе,а също е изложено и твърдението,че
отговорността на виновния водач,управлявал лекия автомобил с марка „Б.“,е застрахована в
ответното З. „Б.“АД със застрахователна полица „Гражданска отговорност“
№BG/02/119000883667,валидна от 26.03.2019 г. до 25.03.2020 г.Твърди се още,че съобразно
разпоредбата на чл.380 КЗ на 17.07.2019 г. ищците са депозирали пред ответника-
застраховател писмена молба за изплащане на обезщетение за причинените им от
процесното ПТП неимуществени вреди,но към момента на подаване на исковата молба
ответникът не бил определил и/или изплатил застрахователно обезщетение.С оглед на това
ищците са заявили,че имат правен интерес да претендират по съдебен ред изплащане на
застрахователно обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди,вследствие
смъртта на О С.,пряко от застрахователя на виновния водеч-ЗД „Б.“АД.Относно ищеца М.С.
твърдяния правен интерес е обоснован и с Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018
г. на ОСНГТК на ВКС.
С отговора на исковата молба,подаден от ответника ЗД“Б.“АД в законния
срок,същият е оспорил предявените срещу него искове по основание и размер,поддържайки
няколко основни възражения.На първо място е заявил,че е налице съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия О А.еев С.,тъй като в деня на инцидента
водачът Б.В.Х.,както и самият О С. са употребили алкохол.В тази връзка ответникът е
заявил,че пътуването в МПС с водач,употребил алкохол,съставлява рисково поведение и в
случая е налице съпричиняване от страна на пострадалия О,понеже той е поел риска да
пътува в автомобил с водач,който не е бил в състояние да управлява безопасно моторно
превозно средство.От друга страна,според ответника,при положение,че в деня на инцидента
О също е употребил алкохол,то той не е могъл да предприеме адекватни действия в своя
защита и да избегне настъпването на ПТП.На следващо място ответникът е заявил,че
приносът на О С. за настъпване на вредоносния резултат се изразява и в това,че като пътник
в автомобила е нарушил разпоредбата на чл.137а от ЗДвП,изискваща поставяне на
обезопасителен колан,с който моторното превозно средство е било оборудвано и това
нарушение пряко и непосредствено е допринесло за настъпване на леталния за О изход.
В отговора на исковата молба ответникът е заявил и възражение за недоказана вина
на водача на застрахования автомобил за настъпване на процесното ПТП,както и за липса на
доказателства,установяващи връзка между действията на водача на
5
автомобила,упражданията на пострадалия и настъпилата смърт.Ответникът е оспорил
исковите претенции на ищците Л. и А.ей С. и по размер,твърдейки,че предявения размер на
неимуществените вреди е прекомерен и неотговарящ на критериите на чл.52 от ЗЗД,както и
че същият не е съобразен с обществено-икономическите условия в страната към момента на
увреждането.Заявил е и довода,че при определяне на обезщетението за неимуществени
вреди от причинена в резултат на деликт смърт,същото следва да е съобразено с принципа за
справедливост,при отчитане на установените в КЗ лимити на отговорността на
застрахователя и общото благосъстояние на обществото в страната.Заявил е и възражение за
намаляване на размера на обезщетението,което евентуално съдът ще определи,с оглед
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице.
По отношение на претенцията на ищеца М.С. ответникът е заявил самостоятелни
възражения в подадения отговор на исковата молба.Основното му възражение в тази връзка
е,че тази претенция е изцяло неоснователна,защото ищецът М.С. не е сред законните
наследници на пострадалия и като негов брат не попада в кръга на лицата,легитимирани да
поискат обезщетение за неимуществени вреди,съгласно Постановление 4/1961 г. и
Постановление №5/1969 г. на Пленума на ВС,а не попада и в разширения кръг на
лицата,очертан с Тълкувателно решение №1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС,които по
изключение,поради създадена особено трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
претърпяни от неговата смърт продължителни болки и страдания,е справедливо да бъдат
обезщетени.Освен възражението за недължимост,ответникът е заявил и алтернативното
твърдение за прекомерност на претенцията на М.С. и противоречието й с принципа за
справедливост,прогласен от чл.52 от ЗЗД,включително и противоречие с §96,ал.1 от ПЗР към
ЗИД на Кодекса за застраховането,във вр. с чл.493а,ал.4 от същия кодекс.Оспорил е и
претенцията на ищците за присъждане на лихва за забава върху присъденото
обезщетение,считано от изтичане на тримесечния срок за произнасяне на застрахователя-
18.10.2019 г.,по съображения изложени в отговора.
В допълнителната искова молба ищците са оспорили всички заявени от ответника
възражения срещу процесните искове,излагайки в същата молба аргументите си в тази
насока,без обаче да излагат допълнителни фактически обстоятелства във връзка с исковите
си претенции,нито пък да заявяват изменение на същите.
В отговора на допълнителната искова молба,ответникът е заявил,че поддържа всички
възражения,оспорвания и искания в депозирания от него писмен отговор на исковата
молба,а наред с това е изложил и контрааргументи на някои от изложените в
допълнителната искова молба доводи на ищците.
С обжалваното решение от 02.04.2021 г. първоинстанционният съд е приел за доказан
твърдяния от ищците фактически състав на чл.45 от ЗЗД-настъпване на процесното ПТП при
установения по делото механизъм,вината на водача Б.Х. за настъпване на същото ПТП от
12.06.2019 г.,противоправността на деянието,причинно-следствената връзка между него и
смъртта на О С.,пътувал при настъпване на произшествието в лекия автомобил,управляван
от виновния водач.Приел е за безспорно наличието на действаща към момента на
6
процесното ПТП застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобила,с който е било
причинено ПТП,сключена с ответното З. и след като е приел за установени описаните в
решението неимуществени вреди като претърпени от ищците в резултат смъртта на О С.-
син на ищците Л. и А.С.и и брат на ищеца-М.С.,първоинстанционният съд е счел,че
исковите претенции на първите двама ищци са изцяло доказани по основание и размер и ги
е уважил в пълния им предявен размер от по 200 000 лв.,а относно иска на третия ищец е
приел,че същият е частично основателен по размер-до сумата от 80 000 лв. и до този размер
е уважил същия иск,а за разликата до пълния претендиран размер от 150 000 лв. е отхвърлил
същия иск.По отношение иска на М.С. първоинстанционният съд е изложил и допълнителни
аргументи,с които е обосновал позицията си,че е доказана активната материалноправна
легитимация на същия ищец по смисъла на ТР №1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС и
затова същият разполага с правото да получи обезщетение за неимуществените
вреди,търпени от него вследствие смъртта на брат му О.По отношение на поддържаното от
ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия,първостепенния съд е приел,по изложени в решението си мотиви,че същото
възражение е неоснователно,поради което и дължимите на ищците обезщетения не
подлежат на намаляване на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД.
Относно претендираните законни лихви върху обезщетенията,ОС-Смолян е приел,че
такива лихви следва да бъдат присъдени съгласно изискванията на чл.496,ал.1,т.1 от КЗ,т.е.
с изтичане на срока от три месеца от постъпването на молбата на ищците с вх.№ИО-43224
от 17.07.2019 г. в ЗД „Б.“АД-гр.С.,защото това,според първоинстанционния съд,е срокът,в
който застрахователят е следвало да се произнесе по застрахователната им претенция.И тъй
като този срок изтекъл на датата 18.10.2019 г.,то законната лихва върху присъдените на
ищците обезщетения е начислена,считано именно от тази дата до окончателното плащане на
сумите.
Настоящата апелативна инстанция счита,че фактическата обстановка, относима към
предмета на процесните искове и касаеща настъпването на твърдяния от ищците
деликт,механизма на процесното ПТП,причиняването му виновно от водача на лекия
автомобил марка „Б.“ с горния регистрационен номер,причинно-следствената връзка на
произшествието със смъртта на О С.-син на ищците Л. и А.С.и и брат на ищеца М.С.,а също
и наличието на валидна и действаща към момента на деликта застраховка „Гражданска
отговорност“ по сключен между виновния водач и ответника застрахователен договор,е
изяснена правилно,пълно и съобразно събраните по първоинстанционното дело
доказателства и въззивният съд я споделя изцяло.Самият жалбоподател изрично е заявил във
въззивната жалба,че не оспорва изводите на първоинстанционния съд относно наличието на
процесното ПТП и изводите за наличие на валидно застрахователно правоотношение.Като
цяло,жалбоподателят не оспорва и наличието на фактическия състав на чл.432,ал.1 от КЗ за
ангажиране отговорността му като застраховател по предявените от ищците Л. и А.С.и
осъдителни искове,имайки предвид обстоятелството,че касателно тези искове
първоинстанционното решение не е обжалвано в цялата му осъдителна част,а само за
7
присъдения на тези двама ищци размер на обезщетението над сумата от по 50 000 лв. до
присъдения размер от по 200 000 лв.Само по отношение на предявения от ищеца М.С.
иск,дружеството-жалбоподател счита,че изобщо не следва да носи отговорност поради
липса на материалноправна легитимация на този ищец по предявения от него иск.Затова и е
поискал решението да се отмени за цялата присъдена на същия ищец сума от 80 000 лв.-
обезщетение за неимуществени вреди.В крайна сметка,като се имат предвид конкретните
оплаквания на жалбоподателя срещу обжалваните части на първоинстанционното
решение,спорен пред настоящата инстанция остава въпроса за размера на дължимото на
ищците обезщетение за търпените от тях неимуществени вреди от смъртта на О С. от гледна
точка на принципа за справедливост,установен с нормата на чл.52 от ЗЗД,както и въпроса за
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия родственик на ищците,а по
отношение иска на ищеца М.С. спорен остава и въпроса дали изначално му се дължи
претендираното от него обезщетение за неимуществени вреди и при условие на
евентуалност,ако се приеме,че такова му се дължи-приложим ли е предвиденият в нормата
на §96,ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ лимит на обезщетението за неимуществени вреди.Именно
по тези въпроси въззивният съд дължи преценка с настоящото решение и в тази връзка
приема следното:
От показанията на св.Ж. С.-сестра на ищеца А.С.,както и от показанията на св.Р. С.-
трета братовчедка на същия ищец,които показания съдът кредитира като основани изцяло на
непосредствени впечатления,се установява,че приживе починалия О е имал много добри
отношения с родителите си А.ей и Л. С.и,всички те са живеели в едно домакинство,не е
имало никакви скандали в семейството им и всички са се отнасяли помежду си с любов и
обгриженост.Били са много сплотено семейство,както сочи св. Ж. С. и “семейство за
пример“,както сочи другата свидетелка.От показанията на същите две свидетелки се
установява и това,че родителите са понесли много тежко смъртта на сина си О,психическата
им травма е била ужасна,както заявява св. Ж. С. и животът им се е променил след
преживяната трагедия.Преди нея и ищеца А.С.,и ищцата Л.С. били общителни и
разговорливи,но след смъртта на сина им О те се затворили в себе си,а Л. вече не можела да
работи в колектив,отделила са и работела по-самостоятелно /според показанията на св. Ж.
С./,тъй като вече не можела да понася хора около себе си.Преди семействата на посочената
свидетелка и на ищците се събирали редовно по празници,но след смъртта на О вече нямало
празници за неговото семейство,родителите му прекарвали безсънни нощи,а ищецът А.ей
започнал много да пуши.Според показанията на св. Р. С.,след смъртта на сина си О ищцата
Л. С. е загубила гласа си за няколко дни и се чувствала много сломена,защото тази смърт
била много голям удар за нея като майка на О.
Наред с горното,от заключението на приетата по първоинстанционното дело съдебно-
психологична експертиза,изготвено от вещото лице Д.Т. /магистър-психолог/,се
потвърждава,че ищците А.ей и Л. С.и са понесли тежко смъртта на своя син О,настъпила
при ПТП на 12.06.2019 г. и продължават да изпитват психически страдания,мъка и душевни
болки към момента на проведените с тях интервюта от вещото лице Внезапната смърт на
8
О,както сочи вещото лице Т.,има изключително тежки последици за родителите му,които са
загубили детето си във възраст,когато то все още е част от семейството и те са имали
надежди,очаквания,планове за бъдещето му.Загубата е необратима,съпътствана с ежедневна
мъка и коренна промяна в живота им,обременява както ежедневието,така и мислите и
преживяванията им.Показателни в тази посока,според вещото лице,са признанията на
родителите,че все още продължават да посещават гроба два пъти седмично,а когато сутрин
майката си купува кафе,плаща едно и за мъртвия си син.Вещото лице Т.,подобно на
разпитаните две свидетелки,също е констатирала в заключението си това,че А.ей и Л. вече
не се събират с близки,не празнуват,затворили са се и преживяват трагедията в
семейството.След смъртта на сина си,двамата са се променили емоционално,с ежедневно
негативно преживяване на мъката от загубата на сина си и осезателно усещане на неговата
липса.Станали затворени,подтиснати,с понижено настроение и силно ограничени социални
контакти.Към момента на проведеното от вещото лице психологическо изследване на
ищците /заключението е изготвено на 18.02.2021 г. и съдът приема,че в близост до този
момент вещото лице е осъществило това изследване/,при ищеца А.С. са установени от
вещото лиц нарушения в протичането на психичните му функции,които обуславят
необходимост от професионална психиатрична помощ,а при ищцата Л.С.,независимо,че от
психотравменото събитие са изминали година и осем месеца /както сочи вещото лице в
заключението си/,се установяват нарушения в протичането на психичните й функции и
преживявания,които имат патологични характеристики и болестна изразеност и обуславят
необходимост от професионална психиатрична помощ.Вещото лице заявява,че въпреки
изминалия период от двете,понастоящем травматичните симптоми при всички ищци не са
отшумели и смъртта на О ще има дълго във времето и непреодолимо въздействие върху
родителите и брат му.Тази загуба,според експерта,е тежко и непреодолимо емоционално
изживяване,с трайно и неотменимо проявление във времето.
Коментираните по-горе доказателства и извличащите се от тях данни очертават
фактическата картина на отношенията на ищците А.ей и Л. С.и със сина им О
приживе,както и търпените от същите ищци неимуществени вреди вследствие смъртта на
сина им.Тези отношения,както и вида,интензитета и продължителността на търпените от
родителите неимуществени вреди вследствие смъртта на О несъмнено имат значение при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявените от А.ей и Л.
С. искове.Поначало и както следва от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,а и е трайно наложено в
съдебната практика,обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост.В ППВС №4/68 г.е указано, че понятието "справедливост" по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението,като:вид,характер,степен на увреждане,начин и
обстоятелства,при които е получено увреждането, продължителност на претърпените болки
и страдания и техния интензитет и пр.При причиняването на смърт от значение са и
възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и
близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други
9
обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи
какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
В случая,за определяне на справедлив размер на обезщетението по смисъла на чл.52
от ЗЗД,настоящият съд отчита родствената връзка между ищците А.ей и Л. С.и и починалия
при ПТП техен син О,отношенията на обич и привързаност помежду им,факта,че смъртта на
О е била внезапна,неочаквана и допълнително угнетяваща с оглед обстоятелствата,при
които е настъпила.Съдът отчита и възрастта на родителите,както и на сина им О към
момента на настъпване на процесното ПТП,а също и съдържанието,интензитета и
продължителността на преживените от двамата ищци-родители на починалия,душевни
болки и страдания,тяхното трайно и неотменимо проявление във времето.И при
съобразяването на всички тези обстоятелства,въззивният съд намира,че справедливото по
смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за ищците А.ей и Л. С.и следва да бъде определено в
размер на 200 000 лв. за всеки от тях,както е приел и първоинстанционния съд с
обжалваното решение.Предвид това е неоснователно оплакването на дружеството-
жалбоподател,че определеният от окръжния съд размер на обезщетението е несправедлив и
прекомерно завишен.
Крайният извод на въззивния съд за размера на дължимото на горните двама ищци
обезщетение обаче е поставен в зависимост и от преценката на заявеното от ответника
/настоящ жалбоподател/ възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия О С.,респективно-за намаляване на обезщетението на основание чл.51,ал.2 от
ЗЗД.В жалбата се поддържа оплакването,че е неправилен извода на първоинстанционния
съд за неоснователност на така заявеното възражение за принос на пострадалия за
настъпването на увреждането.Същото възражение е обосновано от ответника-жалбоподател
с твърденията,че в деня на пътния инцидент водачът Б.Х. и пострадалия О
Сапунджив,пътувал в управлявания от този водач лек автомобил,са употребили алкохол,а
освен това О е бил и без поставен предпазен колан в нарушение на разпоредбата на чл.137а
от ЗДвП,като всички тези обстоятелства са допринесли за настъпване на
увреждането.Въззивният съд,след самостоятелна преценка на събраните
доказателства,отнасящи се до възражението за съпричиняване на вредоносния
резултат,намира същото за неоснователно,както е приел и първоинстанционния съд в
обжалваното решение.В заключението на комплексната съдебно-медицинска и
автотехническа експертиза,изготвена и приета по първоинстанционното дело,е
констатирано,че е налице токсикологична експертиза №6415 от 24.06.2019 г.,установила,че
в кръвта на Б.В.Х. е имало концентрация на етилов алкохол от 0,33 промила по време на
пътния инцидент,а от друга токсикологична експертиза с №6416 от 24.06.2019 г. било
установено,че по същото време в кръвта на О С. е имало концентрация на етилов алкохол от
1,47промила.Съгласно т.7 от Тълкувателно решение №1 от 23.12.2015 г. по тълк.дело
№1/2014 г. на ОСТК на ВКС,налице е съпричиняване на вредата,когато пострадалото лице е
пътувало в автомобил,управляван от водач,употребил алкохол над законоустановения
минимум,ако този факт му е бил известен.В случая установената концентрация на алкохол в
10
кръвта на водача,управлявал автомобила,в който е пътувал пострадалия О С. към момента
на пътния инцидент,е под предвидения в разпоредбата на чл.5,ал.3,т.1 от ЗДвП минимум,т.е.
под 0,5 промила.Освен това,по делото не е установено пострадалият О да е знаел,че водача
Б. е употребявал алкохол в деня на инцидента.Предвид изложеното и при съобразяване на
посоченото тълкувателно решение,не може да се приеме,че пострадалият О има принос за
настъпване на увреждането му,тъй като е пътувал в автомобил,управляван от
водач,употребил алкохол.Действително водача е управлявал автомобила при употребен от
него алкохол,но алкохола е бил под законоустановения минимум и наред с това не е
установено пострадалия да е знаел факта на употребен от водача на автомобила алкохол.Що
се касае до установения факт,че и самия пострадал е бил употребил алкохол,то този факт
сам по себе си не обосновава извод за съпричиняване на вредоносния резултат,при
положение,че няма никакви данни за пряка причинно-следствена връзка между употребата
на алкохол от пострадалия и причинените му увреждания,довели до неговата смърт.
На следващо място,неоснователно и недоказано е и възражението за съпричиняване
на вредоносния резултат от О С. поради непоставяне на обезопасителен колан в нарушение
на чл.137а от ЗДвП.От заключението на комплексната съдебно-медицинска и
автотехническа експертиза става ясно,че лекия автомобил марка „Б.“ с рег.№***,на задната
седалка в който е пътувал О С. по време на настъпване на процесното ПТП,е бил оборудван
фабрично с триточкови колани на предните и задната седалки,а в материалите по
досъдебното производство е било посочено,според констатациите на вещите лица,изготвили
горната комплексна експертиза,че обезопасителни колани не са били използвани от водача и
спътниците му в лекия автомобил марка „Б.“ с посочения регистрационен номер.От тези
данни обаче не следва извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия О С..В заключението на комплексната експертиза е посочено,че като се вземе
предвид тежестта на уврежданията,получени от О С. вследствие удара между двете
участвали в инцидента МПС,то ролята на предпазния колан,дори и да е бил ползван такъв,би
била нищожна.С други думи,използването на обезопасителен колан в случая от О не би
изключило и/или ограничило настъпването на травмите,довели до смъртта му,при което
положение се налага извода за неоснователност на така поддържаното от ответника и
коментирано възражение за съпричиняване,обосновано с твърдението за неизползване на
обезопасителен колан.Не се установи неизползването на такъв колан да е допринесло за
настъпване на уврежданията,предизвикали смъртта на О,а се установи обратното-че дори и
да е бил ползван обезопасителен колан,о това е нямало да предотврати тези увреждания.
Предвид горния извод за неоснователността на поддържаното от ответника
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия,дължимите
на ищците А.ей и Л. С.и и определени съобразно чл.52 от ЗЗД обезщетения за
неимуществени вреди не подлежат на намаляване на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД.Оттук и
предвид извода,че справедливия размер на обезщетението за всеки от тези двама ищци се
равнява на сумата от по 200 000 лв.,колкото е определил и първоинстанционният съд с
решението си от 02.04.2021 г.,то се налага крайния извод,че същото решение следва да бъде
11
потвърдено като правилно в обжалваната му част,с която дружеството-ответник е осъдено
да заплати на същите двама ищци обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 50
000 лв. до присъдения размер от по 200 000 лв.
По отношение на законните лихви върху присъдените
обезщетения,първоинстанционният съд е приел,че такива лихви се дължат,считано от датата
18.10.2019 г.,на която е изтекъл тримесечния срок за произнасяне от страна на
застрахователя по предявените пред него от ищците застрахователни претенции.От този
именно начален момент и самите ищци са поискали да им бъде присъдена законната лихва
върху претендираните от тях обезщетения.Настоящият състав е на становището,че поначало
законната лихва върху застрахователното обезщетение при предявен иск по чл.432,ал.1 от
КЗ се дължи считано от по-ранната измежду датите,на които застрахователят е бил
уведомен от застрахования за настъпилото застрахователно събитие или пък е бил уведомен
за това от увреденото лице,респ. е била предявена от същото лице застрахователна
претенция.Иначе казано,съдът намира,че законната лихва се дължи от по-ранен момент от
този,който първоинстанционният съд е определил като начален момент на начисляване на
законната лихва.Но понеже самите ищци са поискали законната лихва върху обезщетенията
да се присъди от по-късен момент,съвпадащ и с определения от първоинстанционния съд
начален момент,а именно-от датата 18.10.2019 г.,то при съобразяване на диспозитивното
начало в гражданския процес,настоящият съд счита,че първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено и в частта,с която върху обжалваната разлика от по 50 000 лв. до
присъдените по 200 000 лв. обезщетение за всеки от ищците А.ей и Л. С.и,е начислена
законна лихва,считано от 18.10.2019 г. до окончателното плащане.Решението ще следва да
се потвърди и в частта,с която ответникът е осъден да заплати в полза на същите двама
ищци съдебни разноски по водене на делото в размер на 261,82 лв.
Както по-горе се отрази в настоящото решение,по отношение иска на ищеца М.С.
остава спорен и в настоящата инстанция въпроса дали изначално на този ищец се дължи
претендираното от него обезщетение за неимуществени вреди или казано с други думи-дали
същият притежава материалноправна легитимация по предявения от него
иск.Първоинстанционният съд е приел,че такава легитимация е налице и е доказана,но
въззивният съд намира за неправилни тези изводи по следните съображения:
Тъй като ищецът М.С. е брат на загиналия при настъпилото на 12.06.2019 г. ПТП-О
С.,то несъмнено за преценка на материалноправната му легитимация по предявения от него
иск следва да бъдат съобразени задължителните за съдилищата разяснения по тълкуване и
прилагане на закона,дадени с Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК
на ВКС.Съгласно същото тълкувателно решение,материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице,
създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпящо продължителни болки
и страдания от неговата смърт, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени.В цитираното тълкувателно решение изрично е посочено, че обезщетение се
12
присъжда при доказана особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му неимуществени вреди, а в съобразителната му част е разяснено, че възможността
за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г., следва
се допуска само по изключение – когато житейски обстоятелства и ситуации са станали
причина за възникване на особено близка привързаност между родствениците /баби, дядовци
и внуци, братя и сестри/, надвишаваща традиционната за българските семейни отношения
такава, изразяваща се във взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост,
така че смъртта на единия да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи
нормално присъщите за съответната родствена връзка и сравними по интензитет и
продължителност с неимуществените вреди, търпени между най-близките – лицата от
цитираните постановления. Съществуването на особено близка житейска връзка, даваща
основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт в подобна
хипотеза, следва да се преценява от съда във всеки конкретен случай, въз основа на
наведените и установени по делото факти, а обезщетение е дължимо само при условие, че
ищецът е провел главно и пълно доказване относно наличието й.
В случая,за установяване на твърдяните от ищеца обстоятелства относно връзката му
с неговия брат приживе,както и на обстоятелствата относно понесените от ищеца морални и
емоционални болки и страдания вследствие смъртта на брат му,по първоинстанционното
дело са разпитани свидетелите Ж. С. и Р. С.,чиито показания вече бяха коментирани по-
горе,но по повод отношенията на починалия О с неговите родители и търпените от тях
неимуществени вреди.Освен това,относими към иска на М.С. данни се извличат и от
коментираната по-горе съдебно-психологична експертиза,изготвена от вещото лице Т..От
показанията на посочените две свидетелки се изяснява,че отношенията между двамата
братя-М. и О са били много добри,те са живеели в едно домакинство заедно с родителите си
и са били много близки,отнасяли се с любов и загриженост един към друг /също като
отношенията между тях двамата и родителите им/.Установява се още,че известно време
двамата братя са работели заедно в строителния бранш,но дори и като ученици винаги били
заедно и се движели в една компания,между тях не е имало конфликти и съперничество,те
всичко си споделяли и не можели един без друг,били много сплотени.М. бил взел О под
своето крило,както заявява свидетелката Ж. С.,понеже бил по-големия брат и приел смъртта
му много тежко.Бил тотално съсипан след смъртта на брат си О,според показанията на св. Р.
С.,и затова отишъл да работи в Г..В заключението на съдебно-психологичната експертиза
също е направена оценка за съществувала между двамата братя близост,взаимно уважение и
подкрепа,както и за тежкото понасяне от М. на смъртта на брат му О.Тази смърт,както сочи
вещото лице Т.,е тежка емоционална травма за М. и му носи силна мъка,болка и
страдание,тъй като приживе между тях е била изградена много силна емоционална
връзка,трайна и дълбока близост.Към момента на извършеното от експерта проучване,при
М.,подобно на баща му А.ей,са констатирани нарушения в протичане на психичните му
функции,обуславящи необходимост от професионална психиатрична помощ.
Очертаната обаче от свидетелските показания и от експертизата фактическа картина
13
на отношенията между двамата братя приживе,не обосновава извод за изключителност в
близостта им по смисъла,разяснен в Тълкувателно решение №1/2016 г. на ОСНГТК на
ВКС,а сочат на извод за нормална за българската традиция духовна и емоционална близост
между братя,характеризираща се обичайно с взаимна обич,разбирателство и морална
подкрепа.За да се приеме,че между едно починало в резултат на ПТП лице и
лицето,претендиращо обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на първото и
попадащо извън кръга на лицата по Постановление №4/1961 г. и Постановление №5/1969 г.
на Пленума на ВС,е съществувала особено близка връзка,необходимо е освен формалното
родство с произтичащата от него близост между лицата,да са се проявили конкретни
житейски обстоятелства,обусловили създаването на по-голяма от близостта,считана за
нормална за съответната родствена връзка.Такова обстоятелство например,относимо към
връзката между братята /или братята и сестрите/ е израстването им сами като деца поради
продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина или поради друга причина /в
този смисъл-решение №92 от 17.11.2020 г. на ВКС по т.д.№12752019 г.,II
т.о.,ТК,постановено по реда на чл.290 от ГПК/.В случая подобни житейски обстоятелства не
се установяват.В показанията на горните свидетели не се изнасят никакви данни братята О и
М. да са расли като деца в семейна среда,различна от традиционната и обичайна такава,в
която братята и сестрите живеят заедно с родителите си и имат помежду си взаимна
подкрепа,обич и сплотеност.От същите доказателства следва извода,че и към момента на
пътния инцидент,отнел живота на единия от братята,техните отношения са имали характера
на една нормална братска връзка,с взаимно уважение,привързаност,обич и подкрепа.Всичко
изложено налага извода,че в случая ищецът М.С. не е доказал очертаната с горното
тълкувателно решение материалноправна легитимация,при наличието на която едно лице
извън кръга на лицата по горните две постановления има право да получи обезщетение за
неимуществените вреди,търпени вследствие смъртта на негов близък.А
липсата,респективно-неустановеността на такава легитимация обосновава и крайния
извод,че предявеният от М.С. осъдителен иск е неоснователен и като такъв подлежи на
отхвърляне изцяло.Ето защо се налага и крайният извод,че първоинстанционното решение е
неправилно в частта,с която същият иск е уважен частично-до размера от 80 000 лв.,ведно
със законната лихва,считано от датата 18.10.2019 г. до окончателното плащане и затова в
тази осъдителна и обжалвана от ответника част решението на първата инстанция от
02.04.2021 г. следва да се отмени.Вместо това с настоящото решение иска на М.С. следва да
се отхвърли като неоснователен и за уважения от първоинстанционния съд размер от 80 000
лв.,ведно с претендираната законна лихва върху него /за разликата над този размер до
претендирания такъв от 150 000 лв. иска е отхвърлен с първоинстанционното решение и в
тази част,както по-горе се отрази,същото решение не е обжалвано/.
Изхода от спора след произнасянето на въззивната инстанция налага частична отмяна
на първоинстанционното решение и в частта,с която ответникът е осъден да заплати ДТ по
сметка на ОС-Смолян,като с оглед приетата пълна неоснователност на иска на
М.С.,ответникът няма задължението да поема на основание чл.78,ал.6 от ГПК заплащането
на ДТ по този иск.С оглед на това,дължимата от ответника ДТ е в размер на 16 000
14
лв.,начислена върху уважения размер на исковете на останалите двама ищци-А.ей и Л. С.и,а
не е в размер на 19 200 лв.,както е определено с решението на първата инстанция.Предвид
изложеното,същото решение следва да се отмени в частта,с която ответникът е осъден да
заплати по сметка на ОС-Смолян държавна такса за разликата над сумата от 16 000 лв. до
присъдената в полза на съда сума от 19 200 лв.
Предвид изхода от спора пред настоящата инстанция,първоинстанционното решение
ще следва да се отмени частично и относно присъденото в полза на адв. П.Д. адвокатско
възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА.С оглед неоснователността на иска на М.С.,не се дължи
на пълномощника му адв. Д. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА за
процесуалното представителство на този ищец пред първата инстанция.Дължи се само за
осъществената на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА правна защита на останалите двама ищци-
А.ей и Л. С.и.А съгласно приложимата в случая разпоредба на чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,дължимото
минимално адвокатско възнаграждение за осъщественото от адв. Д. процесуално
представителство на посочените двама ищци възлиза на общата сума от 11060 лв.Предвид
изложеното,първоинстанционното решение ще се отмени в частта,с която ответникът е
осъден да заплати на адв. Д. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА за разликата над
сумата от 11060 лв. до присъдения размер от 13 990 лв.
По разноските за въззивната инстанция:
С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция,въззиваемите Л.С. и А.С. имат
право на разноски за въззивното производство.От представените по настоящото дело два
договора за правна защита и съдействие с дата от 27.08.2021 г.,единият от които е сключен
между адв. П.Д. и А.С.,а другият между същия адвокат и Л.С.,е видно,че е уговорено
адвокатско възнаграждение в размер от по 5000 лв. във всеки от договорите и е
удостоверено плащането му в брой.Следователно е доказано уговарянето и реалното
плащане от посочените двама въззиваеми на разноски за адвокатско възнаграждение в
размер от по 5000 лв.
Дружеството-жалбоподател в самата въззивна жалба е заявил възражение по
чл.78,ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна.Настоящият съд счита това възражение за неоснователно,намирайки че уговореното
с двата посочени по-горе договора адвокатско възнаграждение не се явява прекомерно с
оглед фактическата и правна сложност на спора.Поради това въззивният съд намира,че
дружеството-жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на всеки от двамата посочени
въззиваеми по 5000 лв. разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.
С оглед основателността на въззивната жалба по отношение на частта от
първоинстанционното решение,касаеща предявения от ищеца М.С. иск,на последния не
следва да се присъждат разноски за въззивната инстанция.Обратното,предвид изхода от
спора,същият ищец-въззиваем в производството по настоящото дело,следва да бъде осъден
да заплати на дружеството-жалбоподател сумата от 1600 лв.,представляваща платена по
15
сметка на АС-Пловдив ДТ от 2 % върху обжалваемия интерес по предявения от М.С. иск.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №21023 от 02.04.2021 г.,постановено по т.д.№104/2019 г.
по описа на Смолянския окръжен съд,в обжалваната част,с която ответника З. „Б.“АД с
ЕИК *** е осъден да заплати на всеки от ищците Л. Д. С. с ЕГН ********** и А.. МЛ. С. с
ЕГН ********** обезщетение за неимуществените вреди,явяващи се следствие от смъртта
на сина им О А.еев С.,настъпила от ПТП на 12.06.2019 г.,за разликата над сумата от 50 000
лв. до присъдения размер от по 200 000 лв. за всеки един от тях,ведно със законните лихви
за забава върху тази разлика,считано от 18.10.2019 г.,когато е изтекъл тримесечният срок за
произнасяне по предявените застрахователни претенции,предвиден в КЗ,до окончателното
плащане,както и в частта,с която ответникът е осъден да заплати на същите двама ищци
съдебни разноски по водене на делото в размер на 261,82 лв.
ОТМЕНЯ решение №21023 от 02.04.2021 г.,постановено по т.д.№104/2019 г. по
описа на Смолянския окръжен съд,в обжалваната част,с която е осъден ответника З. „Б.“АД
с ЕИК *** да заплати на ищеца МЛ. А.. С. с ЕГН ********** обезщетение за причинените
му неимуществени вреди,вследствие смъртта на брат му О А.еев С.,настъпила в пряка
причинно-следствена връзка от ПТП на 12.06.2019 г.,в размер на 80 000 лв.,ведно със
законните лихви за забава върху присъденото обезщетение,считано от 18.10.2019 г.,когато е
изтекъл тримесечният срок за произнасяне по предявените застрахователни
претенции,предвиден в КЗ,до окончателното плащане,като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от ищеца МЛ. А.. С. с ЕГН
********** против З. „Б.“АД с ЕИК *** осъдителен иск по чл.432,ал.1 от КЗ за размера до
80 000 лв.-обезщетение за неимуществени вреди,търпени от същия ищец вследствие смъртта
на брат му О С.,настъпила от ПТП от 12.06.2019 г.,до който размер същия иск е бил уважен
с първоинстанционното решение от 02.04.2021 г.,постановено по т.д.№ 104/2019 г. по описа
на Смолянския окръжен съд,ведно със законната лихва върху този размер,считано от
18.10.2019 г. до окончателното плащане.
В частта,с която предявения от МЛ. А.. С. против ЗД „Б.“АД осъдителен иск по
чл.432,ал.1 от КЗ е отхвърлен за разликата над сумата от 80 000 лв. до пълния предявен
размер от 150 000 лв.,първоинстанционното решение №21023 от 02.04.2021 г.,постановено
по т.д.№104/2019 г. по описа на Смолянския окръжен съд,не е обжалвано и е влязло в
законна сила в тази му част.
ОТМЕНЯ решение №21023 от 02.04.2021 г.,постановено по т.д.№104/2019 г. по
описа на Смолянския окръжен съд,и в следните части:1/в частта,с която З. „Б.“АД с ЕИК ***
16
е осъдено да заплати по сметка на Смолянския окръжен съд държавна такса за разликата над
сумата от 16 000 лв. до присъдения в полза на съда размер от 19 200 лв. и 2/в частта,с която
З. „Б.“АД с ЕИК *** е осъдено да заплати на основание чл.38,ал.2 от ЗА на адв. П.Д.
адвокатско възнаграждение за разликата над сумата от 11060 лв. до присъдения размер от 13
990 лв.
ОСЪЖДА З. „Б.“АД-гр.С. с ЕИК *** да заплати на Л. Д. С. с ЕГН ********** и на
А.. МЛ. С. с ЕГН ********** по 5000 лв. /по пет хиляди лева/,представляващи направени
пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА МЛ. А.. С. с ЕГН ********** да заплати на З. „Б.“АД с ЕИК *** сумата
от 1600 лв. /хиляда и шестстотин лева/ разноски за производството пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17