№ 637
гр. София, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000503443 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 265177/02.08.2021 г., постановено по гр. дело № 17259/2018 г. по описа
на СГС, I ГО, 24 с-в, изцяло е уважен предявеният от „Д.” АД положителен установителен
петиторен иск срещу „ЧЕЗ Разпределение България“ АД с правно основание чл. 54, ал. 2
ЗКИР (с неправилна правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, дадена от СГС) за
разрешаване на спора за материално право, породен в образуваното пред АГКК със
заявление рег. № 01-341441/04.11.2016 г. административно производство за изменение на
кадастралната карта и кадастралните регистри, като се нанесе схема на самостоятелен обект
- търговско помещение в трафопост (сграда с идентификатор 68134.1203.917.11), със
2
застроена площ от 65,68 м, изграден в ПИ с пл. № 726, УПИ I, кв. 42, м. „Разсадника-
Бежанци” по ПУП на гр. София, одобрен със Заповед № РД-50-09-350/14.11.1990 г., състоящ
се от търговска зала, склад и сервизни помещения, ведно със съответното право на строеж,
при съседи: от изток - спортна площадка; от запад - трафопост; от север - улица и от юг -
тревна площ.
Решаващият първоинстанционен съд е приел, че ищецът е придобил правото на
собственост върху спорния имот въз основа на сключен със Столична община през 2000 г.
(чрез изп. директор на Столична общинска агенция по приватизацията) приватизационен
договор. Счел е, че процесната част от трафопоста е била придобита от Столична община от
държавата на основание § 10 от ПЗР на ЗОС (неправилно посечен ЗС), предписващ, че с
1
влизането на закона в сила преминават в собственост на общините обектите, изградени с
държавни средства, предоставени на бившите народни съвети, или с доброволен труд и
средства на населението. При анализ на събраните по делото писмени и гласни
доказателствени средства СГС е достигнал до правния извод, че спорната недвижима вещ
никога не е представлявала по своята правна същност енергиен обект по смисъла на
действащите от неговото изграждане до настоящия момент закони, уреждащи обществените
отношения, свързани с производство на електрическа енергия, електрическите уредби и
мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия, поради което той не е бил
предоставян за стопанисване и управление на съответното държавно
електроразпределително предприятие, което впоследствие за целите на приватизацията е
било преобразувано в търговско дружество, с принципал държавата.
Срещу първоинстанционното решение е предявена въззивна жалба от ответника, в
която се излагат съображения за незаконосъобразност на крайния съдебен акт, постановен
от СГС. Въззивникът поддържа, че, тъй като спорният имот е въведен в експлоатация през
1976 г. по време на действието на ЗЕ от 1975 г. (отм.), съгласно своето предназначение -
трафопост, е представлявал енергиен обект (сграда за енергопроизводство, ведно с всички
монтажни и/или помощни помещения към нея), поради което той е бил предоставен на
държавното енергоразпространително предприятие, впоследствие преобразувано в
търговско дружество за целите на приватизацията, при която ответното дружество е станало
собственик на спорната недвижима вещ. Счита, че първоинстанционният съд е допуснал
процесуално нарушение, тъй като не бил обсъдил наведените от ответника правни доводи за
наличие на съществуващи в негова полза сервитутни права.
Въззиваемият е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба, тъй като в обжалваното решение
първоинстанционният е достигнал до правилния извод, че ищецът е придобил правото на
собственост върху спорния имот от надлежен праводател - Столична община, въз основа на
приватизационна сделка. Счита, че от събраните по делото доказателства, вкл. и от
служебно допуснатата и изслушана от въззивния съд СТЕ се установява по несъмнен начин,
че процесният имот, макар и да е изграден в трафопост, винаги е представлявал отделен
обособен обект с обществено предназначение, без да е било налице каквато и да е била
функционална или физическа връзка с помещението, представляващо действителният
енергиен обект (трафопоста), поради което правото на собственост върху него е преминало
по силата на закона в патримониума на Столична община, която с процесния
приватизационен договор надлежно се е разпоредила с него в полза на ответника.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
СГС, ГО, I-24 състав е бил сезиран с положителен установителен петиторен иск с
правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР.
Квалифицирайки предявения иск като такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК,
2
първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на повдигнатия пред него
с исковата молба материалноправен спор. Но това обстоятелство само по себе си не е довело
до порок в съдебното решение, обуславящ неговата недопустимост, тъй като
първоинстанционният съд, съобразно основания принцип в българския граждански процес –
диспозитивното начало, изцяло се е произнесъл по наведените фактически твърдения от
ищец в исковата молба (разгледал е материалноправен спор, възникнал по повод на
административно производство за изменение на кадастралната карта и кадастралните
регистри - във връзка с отразяването на действителния собственик на процесния корпорален
обект). Неправилната правна квалификация, под която СГС е подвел предявеното спорно
материално право, представлява нарушение на материалния закон, което трябва да бъде
съобразено от въззивния съд при постановяване на своя краен съдебен акт.
Съгласно чл. 2, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗКИР кадастърът освен съвкупността от основни
данни за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти на територията
на Република България включва и данни за правото на собственост и други вещни права
върху недвижимите имоти, поради което, когато пред административния орган се
представят от различни правни субекти титули за собственост на съответния недвижим имот
или те заявят различни юридически факти, въз основа на които твърдят, че са станали
собственици на съответния обособен корпорален обект, какъвто е настоящият случай, между
тези лица се поражда спор за материално (вещно) право, който трябва да бъде решен със
сила на пресъдено нещо. Едва след установяването принадлежността на правото на
собственост в патримониума на един от спорещите страни началникът на службата по
геодезия, картография и кадастър по местонахождение на имота е длъжен да отстрани
допуснатата грешка в кадастралната карта и кадастралния регистър на недвижимите имоти -
и по отношение отразяването на действителния собственик на обособения обект.
Чрез петиторния иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР ищецът иска от съда със
сила на пресъдено нещо да се установи спрямо ответника, че е придобил твърдяното право
на собственост върху спорния имот на деривативно основание (при осъщественото
правоприемство от Столична община по сключен с нея през 2000 г. приватизационен
договор). Следователно, по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на „Д.” АД принадлежи
процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи, че е придобил правото
на собственост на твърдяното от него деривативно (производно) придобивно основание.
Това доказване следва да бъде пълно и главно.
По силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен
да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във
въззивната жалба основания, т.е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото
съдебно производство, въззивният съд действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив”).
Но съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за
3
обжалване. Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно
обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с
каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са
изчерпателно посочени в закона (numerus clausus, поради което правилата, които ги уреждат,
имат императивен характер).
Основните два въпроса, върху които се съсредоточава правният спор, предмет на
настоящото съдебно производство, представлява обстоятелството дали процесният имот е
бил енергиен обект, респ. дали е бил предоставен от държавата на съответното държавно
електроразпределително предприятие за стопанисване и управление, както и дали правото
на собственост върху него е преминало по силата на закана от държавата в патримониума на
Столична община, праводател на ответника по сключен през 2000 г. договор за
приватизация на обособен обект.
Както бе изяснено, искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е положителен
петиторен, насочен към установяване на действителното правно състояние, което да бъде
удостоверено в действащите кадастрални карти и кадастрални регистри, поради което съдът,
решаващ този вещен спор, трябва да вземе предвид всички настъпили правнорелевантни
факти до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция - арг. чл. 235, ал. 3
ГПК. В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения,
дадени в т. 4 от ТР № 8/23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК.
От Акт за държавна собственост № 8297/1120/31.05.1978 г. се установява, че
процесният имот е въведен в експлоатация със следното предназначение: „Клуб на
Отечествения фронт, състоящ се от салон, канцелария и др. помещения”, като то е
предоставено за стопанисване и управление на следната обществена организация:
Димитровски районен комитет на Отечествения фронт.
От допуснатата и приета от САС като компетентно изготвена и неоспорена от
страните СТЕ, изследвала подробно предназначението на спорния имот от въвеждането му в
експлоатация до настоящия момент, се изяснява правнорелевантното обстоятелство, че
процесното помещение от самото му изграждане и приемане по съответния ред с Протокол
Обр. 16 от 31.03.1977 г. с предназначение „Трафопост с ОФ Клуб”, до извършване на
приватизационната сделка - на 03.04.2000 г., винаги е представлявал обособен корпорален
обект с обществено предназначение, без да е налице каквато и да е било функционална или
физическа връзка с помещението, определено за трафопост. В момента той представлява
търговски обект (магазин), който винаги (от самото му изграждане с предназначение „Клуб
на ОФ”) е бил отделен от помещението за трафопост с масивна стена, той не е бил
преустрояван, т.е. не са извършвани никакви интервенции върху носещата конструкция
(изпълнен е с масивна носеща конструкция, с плосък покрив от стоманобетонови панели и
хидроизолация). Търговският обект има обособен самостоятелен вход за клиенти от север и
вход-зареждане от юг. Западната половина е заета от трафопост, чиито врати са
разположени от запад. Цялата сграда (трафопоста и търговският обект) е с обща застроена
2
площ от 142 м. Единствените промени и преустройства, констатирани в обособения
4
търговски обект (бивш „Клуб на ОФ”) са свързани с промяна на предназначението му - в
магазин за хранителни стоки, като в съответствие с новото му предназначение са извършени
само интериорни изменения и ремонти.
Следователно, от момента на въвеждането на цялата сграда в експлоатация през 1977
г. до влизане в сила на ЗМСМА (на 17.09.1991 г.) са били обособени два обекта: 1)
трафопост (енергиен обект за електроразпределение по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЕ от 1975 г.
(отм.), § 1, т. 27 от ДР на ЗЕЕЕ (отм.), респ. § 1, т. 41 от ДР на ЗЕ, в сила от 2003 г.) и 2)
„Клуб за ОФ” (с обществено предназначение). В този смисъл, след влизане в сила на
ЗМСМА първият обект (трафопостът) е останал в патримониума на държавата, а вторият
(„Клуб за ОФ”) е преминал по силата на закона в имуществения комплекс на Столична
община - арг. § 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА, който предписва, че с влизане в сила на този закон
преминават в собственост на общините обектите на общинската инфраструктура с местно
значение, предназначени за образователно, културно, търговско обслужване. Сходна е
последващата правна уредба - арг. § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС (ДВ, бр. 96/99 г.), който
предписва, че застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост,
отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на
общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този
закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините.
Както бе изяснено, от Акт за държавна собственост № 8297/1120/31.05.1978 г. се
установява, че процесният имот е представлявал „Клуб на Отечествения фронт, състоящ се
от салон, канцелария и др. помещения”, като той е бил предоставен за стопанисване и
управление на следната обществена организация: Димитровски районен комитет на
Отечествения фронт. Липсват данни впоследствие до Акт за частна държавна собственост №
4358/11.01.2005 г., съставен след влизане в сила на § 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА и § 42 от ПЗР на
ЗИДЗОС, този обособен имот да е предоставян за управление и стопанисване до влизане в
сила на ЗМСМА (на 17.09.1991 г.) на друга обществена организация или държавно
предприятие, вкл. и такова, което да е представлявало структурно звено от Стопанския
енергоснабдителен комбинат-София. Напротив, от неговото предметно съдържание се
изяснява, че той е съставен въз основа на Разпореждане № 46/07.11.1991 г. на МС и
Протокол - Обр. № 16/31.03.1977 г. на приемателна комисия на АС част на трафопост с ОФ
клуб, поради което процесният обособен обект „Клуб за ОФ” не е бил предоставян на
друга обществена организация или държавно предприятие за стопанисване и управление
извън тази, която е била описана в Акт за държавна собственост № 8297/1120/31.05.1978 г. -
Димитровски районен комитет на Отечествения фронт. Изрично в т. 6 от този Акт за
държавна собственост е удостоверено, че той не е съставян въз основа на по-ранно
издадени актове за държавна собственост.
От друга страна, актът за държавна собственост, макар и да има материалноправно
легитимиращо действие, не притежава конститутивен ефект (арг. чл. 5, ал. 3 ЗДС), т.е. не се
ползва със задължителна материална доказателствена сила, а трябва да се преценява от съда
по вътрешно убеждение – в случай че се противопоставят насрещни вещни права, какъвто е
5
настоящият случай (изрично в чл. 5 от закона е уредено правилото, че тези актове не
притежават конститутивно действие). В този смисъл е и константната практика на ВКС -
напр. Решение № 61/26.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7685/2013 г., II г. о., ГК – „Съдът обаче
не е обвързан да приеме, че държавата е собственик на актувания имот, както и че същият
представлява публична държавна собственост, а формира този правен извод по вътрешно
убеждение, с оглед на всички доказателства по делото и разпоредбите на закона. В случай,
че по делото са събрани доказателства, отричащи принадлежността на правото на
собственост към патримониума на държавата, респ. отричащи публичния характер на
собствеността, съдът на общо основание следва да формира извод в противен смисъл, без да
е сезиран с възражение на противната страна по спора, тъй като има служебното
задължение да обезпечи правилното приложение на императивния материален закон /чл. 5
ГПК/, а уредбата на основанията за придобиване собствеността на държавата и на
обособяването й като публична и частна е от императивен порядък”.
Удостовереното в този акт за държавна собственост обстоятелство, че целият
трафопост е бил предоставен за управление и стопанисване на СК „Електроснабдяване”-
София, се опровергава от събраните пред СГС гласни доказателствени средства.
От показанията на свидетеля Ц. Д., работеща в процесния магазин, се изяснява
правнорелевантният факт, че това търговско помещение е отделено от енергийния обект
(трафопоста), като от 2000 г. ищецът ползва този имот до настоящия момент - „През
всичките тези години не сме имали спорове и претенции от „ЧЕЗ” - те си имат отделен вход
и нямаме допир с тях. Магазинът не възпрепятства достъпът до „ЧЕЗ”, до неговите
съоръжения - то си е като самостоятелна сграда, част от цялата сграда”.
Тези обстоятелства се допълват и от показанията на свидетеля С. Д., работещ като
електротехник при ищцовото дружество - „Аз съм правил този магазин през 2000 г.. С
трафопоста има само една обща стена. Магазинът е отделно, има вход от към търговската
част и един от складовата, като няма общо с уредбата на „ЧЕЗ”. Те си влизат от другата
страна, от другата улица и си имат самостоятелен вход. Нямало е претенции до сега от
„ЧЕЗ” - трябваше да се издаде една скица и от там тръгнаха тези проблеми”.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетелите, тъй като, преценени с
всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно
противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото
доказателства (приетата СТЕ и Акт за държавна собственост № 8297/1120/31.05.1978 г.).
Следователно, процесният обект с обществено предназначение никога не е бил
предоставян на СК „Електроснабдяване”-София, както погрешно е удостоверено в този акт
за държавна собственост, съставен едва през 2005 г.
Нещо повече, именно Разпореждане № 46/07.11.1991 г. на МС, на което ответникът
основава своята материална легитимация като собственик (вследствие на настъпило
правоприемство от преобразуваното държавно предприятие в търговско дружество за целите
на приватизацията) е издадено след влизане в сила на ЗМСМА, т.е. след като Столична
община е станала собственик на процесния обект с обществено предназначение - по силата
6
на закона.
Изрично с доклада на въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, обективиран
в Определение № 3091/23.11.2021 г., въззивният съд е изяснил на въззивника, че нему
принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи, че
спорният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на държавното
предприятие, а впоследствие той да е бил включен в капитала на търговското дружество,
образувано чрез преобразуване на държавно предприятие в еднолично търговско дружество
с държавно участие.
Тъй като това правнорелевантно обстоятелство не бе доказано до край на съдебното
дирене и пред настоящата съдебна инстанция, при приложението на правилата за
разпределения на доказателствената тежест САС (и с оглед на вече изложените правни
съждения) трябва да приеме, че ответникът не е придобил правото на собственост на
деривативно правно основание (въз основа на универсално правоприемство при
преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество на основание чл. 1 от ПМС
№ 201/25.10.1993 г., притежаващ тълкувателно значение, респ. чл. 17а ЗППДОбП, отм.). В
този смисъл не е приложима и правната норма, уредена в § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА.
Понеже при влизане в сила на ЗМСМА правото на собственост върху обособения
обект с обществено предназначение в процесния трафопост (без да е налице каквато и да е
функционална или физическа връзка с помещението, представляващо енергиен обект) е
преминало от патримониума на държавата в имуществения комплекс на Столична община,
със сключването на договора за приватизация от 03.04.2000 г. е настъпило
вещнотрансаливното действие на тази двустранна възмездна прехвърлителна сделка, поради
което ищецът е придобил правото на собственост върху спорния имот.
При така установените правнорелевантни факти и развитите правни съждения
настоящата съдебна инстанция приема, че ищецът установи чрез пълно и главно доказване,
както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, че е придобил спорното вещно право
на твърдяното деривативно правно основание, поради което предявеният от него
положителен установителен петиторен иск трябва да бъде уважен.
В случай че ответникът притежава сервитутни права върху процесния имот, те не
биха по никакъв начин прекратили притежаваното от ищеца право на собственост върху
спорната недвижима вещ, а единствено биха ограничили упражняването на вещните
правомощия, включени в сложното право на собственост, поради което и това възражение
на въззивника като неоснователно за правилното решаване на правния спор, предмет на
делото, следва да бъде оставено без уважение.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, макар и
по различни правни съображения, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно, а въззивната жалба отхвърлена.
При този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на
7
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия трябва да се
присъдят сторените пред САС съдебни разноски - в размер на сумата от 3650 лв.,
представляваща сборът от заплатеното адвокатско възнаграждение за осъщественото
процесуално представителство пред въззивната инстанция и заплатеното възнаграждение за
изготвяне и изслушване на СТЕ (с оглед цената на иска в размер на сумата от 91352,20 лв.
неоснователно се явява релевираното от въззиваемия възражение за прекомерност на
уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 3300 лв. - минималният нормативно
установен размер възлиза на сумата от 3270,57 лв., което е незначително по-малко от
заплатеното).
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 265177/02.08.2021 г., постановено по гр. дело №
17259/2018 г. по описа на СГС, I ГО, 24 с-в, с което е уважен предявеният иск с правилна
правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК ЧЕЗ
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 159, „Бенч Марк Бизнес Център” да заплати на „Д.”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Костинброд, Софийска област,
Птицекомбинат сумата от 3650 лв. – разноски пред САС.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в 1-месечен срок от получаване на препис от
решението от страните пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК.
Препис от Решението да се връчи на страните!
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8