№ 7007
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100503257 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца Е. К. А. срещу решение от 20.12.2023 г. по
гр.д. №19328/2023 г. на Софийския районен съд, 33 състав, с което са отхвърлени
предявените от жалбоподателя срещу „Й.Б.“ ЕАД осъдителни искове с правно основание
чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 210,00 лв., представляваща заплатена от ищеца на ответника
сума без основание, поради липса на валидно сключен договор за мобилни услуги между
страните, и с правно основание чл.49 вр. чл.45 вр. чл.52 ЗЗД за сумата от 3000,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, причинени на
ищеца от противоправно поведение на служители на „Й.Б.“ ЕАД в периода от м.08.2022 г. до
11.04.2023 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че се е запознал
предварително с договора, както и че се е съгласил на фиксирани услуги за мобилен и
стационарен телефон. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Й.Б.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
1
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният съд споделя изцяло изводите на СРС, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Независимо от това и във връзка
с доводите за неправилност и необоснованост на решението, изложени във въззивната
жалба, следва да се добави и следното:
По иска с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД:
Според дадените в ППВС №1/1979 г. указания връщане на даденото без основание
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при първоначална липса на основание,
т.е. още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото
на едно лице в имуществото на друго. Искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД предполага
установяване в условията на кумулативност на две предпоставки: разместване на
имуществено благо между патримониумите на два правни субекта и първоначална липса на
основание за получаването и.
По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с
неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице трайна практика на
съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение №138/07.10.2009 г. по т.д.
№375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на
ВКС, решение №211 от 26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според тези
решения и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса
на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ
положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира /в тази
насока е и ППВС №1/79 - т.1/. Поради това в доказателствена тежест на ищеца по иск на
някое от трите правни основания е да установи настъпването на факта на плащане, а в
доказателствена тежест на ответника - доказването на съществуване на основание да го
получи, съответно да задържи извършеното плащане.
В конкретния случай, с оглед фактическите твърдения на страните, в тежест на ищеца
е да установи положителния факт на плащането на процесната сума.
В тежест на ответника е да установи, че страните са били обвързани от сочения
договор за мобилни/фиксирани услуги.
От представения и неспорен по делото договор за мобилни услуги
№*********/08.08.2022 г., двустранно подписан и неоспорен от страните, се установява
наличието на валидни правоотношения по договор за мобилни услуги и договор за лизинг
на мобилен апарат, по които договори и ищецът е извършил процесните плащания.
Ето защо, следва да се приеме, че по делото ответникът, чиято е доказателствената
тежест за това, доказа наличието на валидно правно основание за получаване на заплатената
от ищеца сума в общ размер на 210,00 лв., поради което и предявеният от ищеца иск за
връщането и се явява неоснователен.
По иска с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД:
Основен принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за своите деяния. В
чл.49 ЗЗД е предвидено изключение от това общо правило, като е предвидено, че този, който
е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от негово
противоправно действие при или по повод изпълнението и. За възникване на отговорност по
чл.49 ЗЗД е необходимо да бъдат установени следните предпоставки: вреди, причинени на
2
пострадалия, вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил някаква
работа, да са причинени от противоправно действие при или по повод изпълнението на
работата, възложена от ответника и причинителят на вредата да има вина за причиняването
и. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на които са: деяние
/действие или бездействие/, вредата, противоправността на деянието, причинна връзка и
вината, съединени от правна норма в едно единство. Деянието трябва да е противоправно и
виновно, вината се предполага до доказване на противното, а основният елемент на
непозволеното увреждане е вредата и тя се схваща като промяна чрез смущение,
накърняване и унищожаване на имуществото, телесната цялост и здраве, душевност и
психическо състояние на човека. Причинната връзка е обединяващият елемент на всички
останали елементи, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, като
вината не се предполага, а следва да се докаже от увредения.
В конкретния случай, с оглед фактическите твърдения на страните, в тежест на ищеца
е да установи наличието на виновно и противоправно поведение на служители на ответното
дружество, изразяващо се в оказан тормоз спрямо ищеца и отправени заплахи, в причинна
връзка с което е претърпял сочените неимуществени вреди и размера на същите.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащането на
обезщетението за претърпените от ищеца вреди.
От представената по делото справка се установява единствено, че ищецът е посетил
офис на дружеството-ответник на 21.11.2022 г. във връзка с дължими от него суми за
ползвани телефонни услуги. По делото обаче не са ангажирани от ищеца, чиято е
доказателствената тежест за това, никакви доказателства за установяване на сочените
неправомерни действия от страна на служители на дружеството-ответник, т.е. не се
установява първия елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане.
Поради изложеното, предявеният иск се явява неоснователен и като такъв следва
подлежи на отхвърлен изцяло без да се изследва наличието на останалите елементи от
фактическия състав на съдебно предявените права.
За пълнота на изложението следва да се посочи още, че ищецът не е ангажирал
никакви доказателства и за наличието на сочените от него неимуществени вреди –
усложнения на здравословното състояние, респ. наличието на сочените болки и страдания.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №21153/20.12.2023 г., постановено по гр.д.
№19328/2023 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА Е. К. А., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „****, да заплати на
„Й.Б.“ ЕАД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, жк. „Младост 4”,
Бизнес Парк София, сграда 6, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
3
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4