Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 21.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5245 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.12.2017 год., постановено
по гр.дело №47823/2017 год. по описа на СРС, ГО, 125 с-в, Г.Ф.е осъден да
заплати на Т.И.И. по частичен иск с правно основание чл. 558, ал. 5 вр. с чл.
557, т. 2, б. „а“ КЗ сумата от 20 000
лв. – част от вземане в цял размер от 80 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от пътнотранспортно произшествие
/ПТП/ от 12.12.2016 год., настъпило около 16.00 ч. на територията на
с.Новачене, общ.Ботевград, по вина на Й.В. Т., управлявал товарен автомобил
„Волво“ с рег.№******без валидна застраховка „гражданска отговорност“, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 14.07.2017 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в
останалата му част по пълния предявен частичен размер от 25 000 лв.;
ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищцата – на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 440 лв., на Адвокатско
дружество „Г. и П.“ – сумата от 1 228.80 лв. /с ДДС/, представляващо
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА и
по сметка на СРС – на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 760 лв. – държавна
такса, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 80 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ответника трето
лице-помагач Й.В. Т..
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения частичен иск, е подадена
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Т.И.И..
Жалбоподателката поддържа, че правилно СРС бил установил осъществяването на
фактическия състав по чл. 558, ал. 5 вр. с чл. 557, т. 2, б. „а“ КЗ – наличието
на деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и липсата на валидно застрахователно
правоотношение, при което отговорност носел ответникът. Същевременно
първоинстанционният съд бил нарушил установения в чл. 52 ЗЗД принцип на
справедливост, както и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и бил определил
обезщетение, което не отразявало действителната тежест на причинения
противоправен резултат и не съответствал на степента на търпените от ищцата
неимуществени вреди. Неправилно СРС бил приел, че е налице съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на ищцата в размер на 1/5, поради това, че същата
пътувала без поставен предпазен колан. По делото не било доказано, че за ищцата
съществувала обективна възможност да се вози в МПС с поставен предпазен колан,
както и че ако била с поставен такъв, уврежданията не биха настъпили или биха
били в по-малък обем. Вещото лице допускало, че процесните увреждания щели да
настъпят и ако ищцата се била возела с поставен предпазен колан. Липсвала
причинна връзка между непоставянето на предпазен колан и настъпилите телесни
увреждания. Според вещото лице М., изготвил съдебната автотехническа
експертиза, трудно можело да се каже при преобръщане на влекача колко ефективен
е предпазния колан. Доколкото преобръщането било с по-ниска скорост – 26 км/ч.,
не било от такова значение дали е поставен колан или не, с оглед уврежданията,
като в случая пострадалата и с колан щяла да се удари на вратата отстрани.
Изводът на наличие на съпричиняване на можел да почива на предположения и
намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт предполагало доказване
по категоричен начин на конкретни действия или бездействия на увреденото лице,
с които то обективно е способствало за настъпване на вредоносния резултат, като
е създало условия или е улеснило неговото настъпване. Само по себе си обстоятелството, че
пострадалият при ПТП пътник е пътувал без поставен предпазен колан, не било
достатъчно, за да приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Размерът на определеното
обезщетение бил занижен. СРС следвало да изходи от общото понятие за
справедливост и да даде неговите основни характеристики. Определеният размер от
25 000 лв. /без да е приспаднато съпричиняването/ бил недостатъчен да
репарира изцяло всички преживени болки и страдания. Напротив, в случая
дължимото обезщетение надхвърляло размера на предявения частичен иск. В
частност в резултат на процесното ПТП ищцата била получила мозъчно сътресение,
контузия на главата челно, счупване с изкълчване на дясната глезенна става и
счупване на носни кости, като изпитала множество и силни физически болки,
страдания и битови неудобства. Проведено й било болнично и стационарно лечение.
Непосредствено след ПТП била откарана по спешност в УМБАЛ „Света Анна“АД,
където била хоспитализирана в периода от 12.12.2016 год. до 16.12.2016 год.
Поради естеството на счупването на глезенната става било проведено консервативно
лечение – поставена й била гипсова имобилизация за срок от 35 дни. След
изписването от болницата ищцата била продължила лечението си в домашни условия,
при постелен режим, при което имала нужда от чужда помощ, дори при извършването
и на най-елементарните си ежедневни нужди. Тя изпитвала болки и страдания в
продължение на 3-4 месеца, през който период движението на крайника й било
трайно затруднено. Според вещото лице уврежданията на ищцата били изключително
сложни, тъй като освен счупване същата била получила и изкълчване на глезенната
става, което довело до продължително подуване на глезена – подочен тип подуване
продължавало около година, но можело да остане и до живот. Допълнително
състоянието на ищцата било вложено поради полученото разкъсване на ставни
връзки, което не подлежало на корекция и оставало за цял живот. От събраните
гласни доказателства било видно, че няколко месеца след инцидента ищцата се
движела с накуцваща походка, налагало се да й се помага, като понастоящем
същата изпитвала спорадични болки при натоварване на увредения крайник и се
оплаквала от затруднено дишане, вследствие на което говорът й станал
„по-носов“. Към датата на ПТП ищцата била на 33 години, напълно здрава и
жизнена жена. Получените травми се отразили на начина й на живот за дълъг
период от време, като тя все още търпяла последиците от нанесените й
увреждания. СРС не бил съобразил и икономическата конюнктура в страната,
характеризираща се с инфлация, обезценяване на лева и нарастване на цените.
Постъпателно се увеличавала и минималната работна заплата, която през 2016 год.
била в размер на 420 лв. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Г.Ф.счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищцата част. Безспорно било доказано изпадането на пострадалата
от кабината на процесното МПС, което било в пряка причинно-следствена връзка с
неизпълнението на задължението по чл. 137а от Закона за движение по пътищата
/ЗДвП/, вследствие на което били настъпили и травматичните увреждания.
Установено било също така, че процесният товарен автомобил бил оборудван с
предпазни колани, поради което възражението за съпричиняване било доказано.
Срещу
решението в частта му, в която предявеният иск е уважен за разликата над
10 000 лв. до размера от 20 000 лв., е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Г. Ф.. Жалбоподателят
поддържа, че определеното обезщетение от 25 000 лв. не съответствало на
броя и вида на уврежданията, претърпените от ищцата болки и страдания,
икономическите условия към датата на увреждането и съдебната практика, както и
наличието на съществен принос за настъпването на вредоносния резултат. По
делото било доказано, че непоставеният задължителен предпазен колан бил довел
до изпадането на ищцата от кабината на товарния автомобил, което било от
определящо значение за тежестта на получените увреждания. В този смисъл
приносът на ищцата следвало да бъде определен не по-малко от 50 %. Освен това
първоинстанционният съд не бил определил съответния размер на обезщетението за
всяко едно от уврежданията. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата
по жалбата Т.И.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част. Налице били предпоставките по чл. 558, ал. 5 вр.
с чл. 557, ал.1, т. 2, б. „а“ КЗ за ангажиране отговорността на ответника. Определеният
от СРС размер на обезщетението не бил завишен – напротив същият бил занижен. Не
се дължало произнасяне по отношение на размера на обезщетението по всяко едно
от уврежданията поотделно. Дължимото обезщетение се определяло общо – за всички
претърпени неимуществени вреди. В случай въобще не бил налице принос от страна
на ищцата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а същевременно именно ответникът
следвало да докаже възражението си за съпричиняване.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане частичен иск с правно основание чл. 558, ал. 5 вр. с чл. 557, ал.
1, т. 2, б. „а“ КЗ.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /действала към момента на
настъпването на процесното ПТП/, ГаранционниятФ.изплаща на увредените лица
обезщетения за имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или
телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество, причинени на територията на
Република България от моторно превозно средство, което обичайно се намира на
територията на Република България и за което няма сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
В чл. 558,
ал. 5 КЗ е предвидено, че увреденото лице може да предяви претенцията си пред
съда, ако ГаранционниятФ.не е платил в срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати
обезщетение или увреденото лице не е съгласно с размера на определеното
обезщетение. В частност по делото са събрани доказателства, от които е видно,
че ответникът е бил сезиран с искане за определяне и заплащане на обезщетение
за неимуществени вреди, но е постановен отказ, който е бил съобщен на ищцата
/т.е. релевираната претенция е процесуално допустима/.
Основателността
на предявения иск е обусловена от установяването на две групи факти: 1/
възникнали права на ищцата срещу причинителя на вредите на основание чл. 45,
ал. 1 ЗЗД – т.е., че са настъпили вреди в резултат на процесното ПТП, които са
причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 2/ липсата
към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка
„Гражданска отговорност“, който да покрива отговорността на причинителя на
вредите. Твърдението за липсата на такъв договор е за отрицателен факт, поради
което ответникът, ако твърди противоположния положителен факт, носи тежестта да
го докаже на основание чл. 154, ал. 1 ГПК.
В
разглеждания случай във въззивното производство е безспорно между страните, че на
12.12.2016 год., около 16.00 ч., на територията на с.Новачене, общ.Ботевград, е
настъпило ПТП по вина на Й.В. Т., управлявал товарен автомобил „Волво“ с
рег.№ВР 3021 ВР, без валидна застраховка „гражданска отговорност“, който се
преобърнал, в резултат на което ищцата, която пътувала в посоченото превозно
средство – на дясната седалка до водача, изскочила от кабината и паднала на
пътното платно при преобръщането на влекача наляво /при скорост 26 км/ч./, като
й били причинени следните увреждания: мозъчно сътресение; контузия на главата
челно; счупване с изкълчване на дясната глезенна става и счупване на носни
кости /посочените обстоятелства се установяват и от съвкупната преценка на
писмените доказателства и заключенията по допуснатите и изслушани в
първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза и
съдебно-медицинската експертиза, които подлежат на кредитиране при преценката
им по реда на чл. 202 ГПК/.
Спорните между страните въпроси
са свързани с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и
наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна ищцата, в т.ч. дали
последната е имала обективна възможност да пътува в процесното МПС с поставен
предпазен колан.
На първо
място във връзка с оплакването във въззивната жалба на ответника следва да бъде
посочено, че обезщетението за неимуществени вреди се присъжда глобално, като
различните конкретно обективно установени обстоятелства, имащи отношение към
засегнатите нематериални блага на пострадалия са от значение за определяне на
справедливия размер на паричното обезщетение. Така е постъпил и
първоинстанционния съд присъждайки сумата от 20 000 лв. /при определено
обезщетение от 25 000 лв. и отчетен принос на ищцата от 1/5/.
На второ
място СГС приема, че за настъпването на твърдяната вреда, изразяваща се в продължително
безсъние, налагащо ежедневен прием на седативни и обезболяващи средства, по
делото не са ангажирани каквито и да било доказателства от страна на ищцата, а
доказателствената тежест в тази насока е била нейна /чл. 154, ал. 1 ГПК/. По
делото не е доказано и, че увреждането на носа на ищцата – напречен ръбец на
гърба на носа с размери 0.9 см., има характера на обезобразяване /т.е., че
съставлява средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 вр. с
ал. 1 НК/. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 12 от
Постановление №3 от 27.09.1979 год. на Пленума на ВС, обезобразяването
представлява такова увреждане, при което се причиняват значителни изменения на
лицето, снагата или крайниците на тялото и те обикновено загрозяват вида на
човека
/например – дълбоки порезни рани на
лицевата част, парализа на лицевия нерв, отнемането или измененията в
нормалното положение на носа, външното ухо, устните, веждите или клепачите,
деформиране на снагата, походката, мускулатурата и формата на крайниците,
гладкостта на кожната обвивка/. Не всяко загрозяване обаче представлява
обезобразяване по смисъла на закона. Обезобразяването е такова загрозяване, при
което лицето и тялото не само се изменят съществено, но тези изменения имат
траен и постоянен характер. Краткотрайните и скоропреходни изменения, дори да
са довели до значителни изменения на лицето и други части на тялото, не
съставляват средна телесна повреда /например – кратковременните насинявания, подувания на
лицето, порезните рани, от които не остават значителни белези и др./.
Следователно
разграничаването на едно обикновено загрозяване от обезобразяването се основава
на два критерия – трайност и степен на увреждането. Действително в настоящия случай
е установено въз основа на заключението по съдебно-медицинската експертиза, че при
прегледа, извършен от вещото лице, е установен дискретен напречен ръбец на
гърба на носа 0.9 см. със сивкаво белезникав цвят, като няма данни дали същият ще
остане до живот. Същевременно по делото не са събрани доказателства, които да
дават основание на съда да приеме, че полученото от ищцата загрозяване е от
такова висока степен, че да води до решителна промяна на нормалния и външен
вид, свързана със сериозни промени за личността /всъщност за това конкретно
обстоятелство не е изслушвано и заключение на вещо лице/. Ето защо макар
причиненото на ищцата увреждане да накърнява външния и вид, то има характера на
обикновено загрозяване и в този смисъл съставлява лека телесна повреда по чл. 130,
ал. 1 НК.
Настоящият
съдебен състав счита, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне
между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната
престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки
конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има
компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда
при определяне размера на обезщетението – виж разясненията, дадени в т. 2 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС. Такива обективни
обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания и пр.
В
разглеждания случай съобразявайки от една страна – възрастта на пострадалата,
която към момента на произшествието е била на 33 год. – жена в активна
трудоспособна възраст; вида и тежестта на установените увреждания – едното от които
е временно опасно за живота /мозъчно сътресение/, а друго – счупване с
изкълчване на дясната глезенна става, е довело до трайно затруднение движението
на долен крайник, като подуването на глезена е продължило по-дълъг период от
време – до година; извършена хирургична интервенция и поставена гипсова
имобилизация за 35 дена; остатъчните последици от травмите – болки в глезена
при промяна на времето и болка и подуване при претоварване /при прегледа на
ищцата от вещото лице са установени обиколка на десен глезен 26 см., а на ляв
24.5 см./, запушване на носа при събуждане сутрин и студено време; интензивността на търпените болки и страдания от ищцата, както и тяхната продължителност – най-дълго е продължил
възстановителния процес по отношение на счупения глезен – не по-малко от 3-4
месеца при обичаен ход на възстановителния процес, като през първите седмици болките
са били с по-голям интензитет, ищцата е била обездвижена и е търпяла
неудобството да разчита на чужда помощ в ежедневното си обслужване и по този
начин е била лишена от нормалния си начин на живот; а от друга страна – липсата
на трайни последици за здравето на ищцата /счупването на глезена е зараснало, а
макар разкъсаните ставни връзки, да не подлежат на възстановяване, организмът
се адаптира към тях, като остава подуване в глезена/, липсата на съществена
промяна в общото й психическо състояние – извън нормалните за всеки пострадал
от ПТП стрес и уплаха, съществуващите
в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на
вредите, индиция
за които са лимитите на застрахователно покритие, без те да имат самостоятелно
значение /§ 27 ПЗР на КЗ /отм.//, както и създаденият от съдебната практика
ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта“ до голяма
степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални ценности, а в
сферата на последните равенството в обществото намира най-чист израз, въззивният
съд намира, че присъждането на 25 000 лв. било справедливо по размер
обезщетение за търпените неимуществени вреди, както е приел и СРС. Определянето
на по-голяма от тази сума би довело до несъответстващо на изискванията на
справедливостта имуществено разместване.
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване
на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин
и самите вреди, респ. увеличил е техният размер /или необходимо е действията или
бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие, но не е необходимо
наличието на вина/. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на
съпричиняването страна – ответника – виж и т. 7 от Тълкувателно решение №
1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.
Въз основа
на цененото заключение на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза и
заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза е установено по
несъмнен начин, че процесният товарен автомобил
е с две места в кабината, които са оборудвани с предпазни колани, както и че ищцата
като пътник в това превозно средство, което е било в движение, е нарушила
правилото на чл. 137а ЗДвП – не е използвала обезопасителния колан.
При
осъществената самостоятелна преценка на изнесените от вещите лица по съдебната
автотехническа експертиза и съдебно-медицинската експертиза данни в тяхната
житейски логическа връзка, настоящият
съдебен състав приема, че пострадалата е спомогнала за настъпването на
вредоносния резултат като не е използвала задължителния предпазен колан, който
да я задържи на мястото на което е пътувала. С оглед механизма на процесното
ПТП и преобръщането с по-ниска скорост, а именно 26 км/ч., вещото лице по съдебната
автотехническа експертиза е посочило, че при поставен предпазен колан ищцата би
се ударила във вратата отстрани, а доколкото е била в горната част на влекача,
това е допринесло за по-лесното й излизане от влекача, а водачът е бил затиснат
на лява седалка. Същевременно установено е, че непоставянето на предпазен колан
е довело до изпадането на ищцата на пътното платно от предното стъкло на влекача,
което показва свободно движение на тялото /виж т. 5 от заключение по
съдебно-медицинската експертиза, която не е била оспорена от ищцата и данните
за видими щети в констативен протокол №228 от 12.12.2016 год., изготвен от
служител на РПУ-Ботевград/. Въпреки че вещото лице по съдебната автотехническа
експертиза е заявило, че трудно може да бъде определена ефективността на
предпазния колан при преобръщане на влекача, е несъмнено с оглед вида на
травматичните увреждания, че ищцата е понесла поне още един допълнителен удар в
резултат на това, че тялото й е било подвластно на инерционните сили /който не
би настъпил ако тя е пътувала с поставен обезопасителен колан, който би
задържал тялото й близо до седалката на кабината на влекача/, т.е. вредите биха
били в по-малък обем. Отделно от това следва да се посочи, че самата ищца не
твърди да е загубвала съзнание при първия удар, който е усетила, а ефективността
на предпазния колан, като система за защита на живота и здравето на пътуващите
в превозното средство, се презумира от закона.
Установеният
механизъм на ПТП – преобръщане на процесния товарен автомобил, предизвикано от
водача Й.В. Т., поради движение с несъобразена скорост и загубване на контрола
върху управлението превозното средство – поведение в разрез с правилата на чл.
20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, дава основание за извода, че допуснатите от същия
нарушения на правилата за движение превишават по вид и тежест нарушението на
увредената, респ. относителното им значение, като причина за настъпването на
произшествието, е с многократно по-висока степен. Поради това приносът на
ищцата за настъпването на вредите следва да бъде определен в размер на 1/5 или 20 %, което представлява 5 000 лв. от
определеното по-горе обезщетение.
След
извършване на намаляване на определеното обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД размерът на дължимото обезщетение, което ответникът следва да заплати на
ищцата възлиза в размер на 20 000 лв., до който и релевираната частична
претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане, а в останалата част подлежи
на отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваните му части.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.12.2017
год., постановено по гр.дело №47823/2017 год. по описа на СРС, ГО, 125 с-в, в
обжалваните му части.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач Й.В. Т..
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/