РЕШЕНИЕ
гр. София, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е”
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
пети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с.: ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 3610
по описа на СГС за 2021 г., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20264476 от 30.11.2020 г., постановено по гр. д.
№ 47835/2019 г., по описа на СРС, II
ГО, 72 състав, е бил частично уважен предявеният от П.И.П. срещу „Г.“ ЕАД
осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от
10232,97 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
следствие на настъпила на 15.08.2018 г. трудова злополука, ведно със законната
лихва върху сумата считано от 15.08.2018 г. до окончателното и плащане, като
този иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 10232,97 лв. до сумата
от 10622,23 лв. като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответника за
сумата от 389,26 лв. платени без основание здравноосигурителни вноски за ищеца
за периода 01.07.2013 г. – 02.05.2017 г. и за разликата над 10622,23 лв. до
пълния предявен размер от 30000,00 лв. като неоснователен.
Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 197,67 лв. разноски по делото
съразмерно на отхвърлената част от иска, а ответното дружество е осъдено на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на СРС сумите от 409,32 лв.
държавна такса и 81,86 лв. разноски.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е
отхвърлен като неоснователен предявеният иск за разликата над 10622,23 лв. до
пълния предявен размер от 30000,00 лв. е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез
пълномощника му – адв. Д. С., с надлежно учредена представителна власт по
делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че злополуката не е предизвикана
от пострадалия и не следва неговото поведение да се приема за „груба
небрежност“, тъй като не покрива посоченият от законодателя критерий. Изтъква,
че тази преценка на съда почива на твърдения и показания на свидетел, които са
противоречиви и взаимоизключващи се. Поддържа, че от заключението на вещото
лице се установявало, че инцидентът е предшестван от изтичане на газ от
подгревателната система, към което обаче ищецът не е бил съпричастен. Посочва,
че съдът неправилно е преценил размера на неимуществените вреди в разрез с
принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да уважи изцяло предявеният иск. Претендира разноски.
Ответникът „Ф.“ ЕАД е подал отговор на
въззивна жалба, с която оспорва същата по подробно изложените съображения.
Сочи, че от доказателствата по делото е безспорно установен факта на
съпричиняване от страна на ищеца при настъпване на вредоносния резултат
следствие на проявена от работника „груба небрежност“. Моли съда да остави без
уважение въззивна жалба на ищеца.
Подадена е въззивна жалба и от ответника, чрез пълномощника
му – В.С., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са
изложени оплаквания за неправилност на същото, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че в нарушение на
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът не е направил преценка на всички обективно
съществуващи обстоятелства за определяне на справедлив размер на обезщетението.
Счита, че неправилно съдът е определил съотношението на приноса на работника и
работодателя, поддържайки че работникът изцяло е допринесъл за настъпване на
вредоносния инцидент. Изтъква, че неоснователно е оставено без уважение
направеното при условията на евентуалност възражение за прихващане със
стойността на претъпените от „Ф.“ ЕАД вреди в размер на 15000 лв.,
представляваща заплатена неустойка по договор за наем с „Г.И.“ ЕООД от
05.01.2018 г.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК от легитимирани
лица - страни в процеса, същите са редовни, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази оплакванията на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира жалбите
за неоснователни, като настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС,
като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
С оглед характера на оплакванията в жалбите спорът между страните и само
по отношение на които въззивният съд следва да се произнесе – арг. чл. 269,
изр. 2 ГПК, се съсредоточава върху обстоятелството относно справедливия размер
на имуществената отговорност на работодателя и дали е налице „груба небрежност“
от страна на ищеца, респективно какъв е приносът му при настъпване на трудовата
злополука и дали това заместващо обезщетения трябва да бъде намалено поради
съпричиняване на вредоносния резултат, съдът намира следното:
За да възникне имуществена отговорност на работодателя за
обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или
служител неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно
/от ищеца/ доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните кумулативни
материални предпоставки: 1) наличие на трудово правоотношение между ищеца и
ответника; 2) трудова злополука; 3) вреда, водеща до неблагоприятни последици –
болки и страдания и 4) причинно-следствена връзка между злополуката и
причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна,
естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка
или по повод на извършваната работа, както
и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената
отговорност на работодателя за обезвреда и възниква независимо от
обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или
служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл
отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради
което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при
небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала
работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но
не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и
при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201,
ал. 2 КТ е използван термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя
може само да бъде намалена.
Страните не спорят, че между тях е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „шофьор,
товарен автомобил“ по сключен Трудов договор № 135
от 17.10.2017 г. Не е спорно между страните, че по време на престиране на
своята трудова сила е настъпила процесната трудова злополука, която е призната
за такава с Разпореждане № 22465/14.09.2018 г., издадено от Териториално
поделение-София – град на НОИ.
По отношение на оплакванията, касаещи размера на ищцовата
претенция следва да се има предвид, че чл. 212 КТ препраща пряко към
разпоредбите на гражданското законодателство – за неуредените от КТ въпроси за
имуществената отговорност на работодателя. Доколкото в КТ липсва метод за
оценка на заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди, следва да
се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а именно – обезщетението да се
определи по справедливост. Ето защо причинените на ищеца неимуществени вреди –
болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий,
включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални
страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т.н. В този смисъл и т. 2 на
Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява, че понятието „справедливост“
по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата
по делото.
В конкретния случай от
събраните по делото доказателства и кредитираното от съда заключение на
неоспорената от страните СМЕ безспорно се установява, че ищеца е претърпял
твърдяната трудова злополука, следствие на което е получил следните травматични
увреждания: изгаряне в областта на лява подбедрица на обща площ 7% и степен на
изграянето 2-ра 3-та степен. Следствие на дълбокото изгаряне са засегнати кожа,
подкожие и мускули, но не в голям процент, който да доведе до функционален
дефицит в този крак. Характерът на увреждането е временно разстройство на
здравето, неопасно за живота. За възстановяване на здравето на пострадалия е
проведено оперативно лечение по спешност като е извършена свободна кожна
пластика за покриване на дефектите с автоприсадък от лявото бедро. Вещото лице
посочва, че възстановителния период е продължил около три месеца и половина. През
този период, ищеца е търпял болки и страдания, като първите 30 дни, болките са
били с по – голям интензитет. При извършен преглед на 15.06.2020 г. се
установило оперативен белег след свободна кожна пластика с размер 25/15 см. В
средата на лява подбедрица от предновътрешната страна се вижда неправилен белег
с прибизителни размери 8/5 см. с променен цвят на кожата, под нивото на кожата,
поради липса на подкожна тъкан. Установява се наличие на белег по
предновъншната страна на ляво бедро от донорското място на свободната кожна
пластика с размери 15/20 см., наличие на малки белези в основата на 3-ти и 4-ти
пръсти на ляво ходило по горната страна, като тези белези са с траен характер.
Установява се също така, че пострадалият е ползвал отпуск, поради временна
нетрудспособност за срок от 102 дни или за периода от 19.08.2018 г. до
29.11.2018 г.
От показанията на свидетелката Бисерка Петрова, която живее
заедно с ищеца на съпружески начала, които преценени при условията на чл.172 ГПК настоящият състав на съда намира за обективни, последователни и
непосредствено възприети, кореспондиращи и с останалите събрани по делото писмени
доказателства, и които показания кредитира с доверие, се установява, че
първоначално ищецът е постъпил в спешния център МБАЛ „Христо Ботев“, където го
превързали и му казали, че не е нещо сериозно. След два дни вдигнал
температура, болките не минавали и бил откаран в УМБАЛСМ „Пирогов“ в гр. София,
където претърпял оперативно лечение, където около седмица не ставал от леглото
и изпитвал видимо силни болки. След това постепенно започнали да го вдигат, за
да ходи, като в болницата престоял около 2-3 седмици. Споделя, че в началото е
ползвал с патерица и не е могъл да се придвижва свободно и да обслужва битовите
си нужди. След около месец започнал да се движи повече, но само да излезе пред
блока и да се върне. Дава показания, че при студено време и физическа активност
изпитва болки и имал хематоми, като отказал втора операция. Лято изпитвал срам
да си обуе къси панталони, тъй като имал загрозяващ белег и след инцидента
станал по-нервен.
Следва да се има предвид, че тази травма е създала
значителни неудоства в нормалната деятелност на ищеца, като в първите дни след
злополуката същият е изпитвал силни и интензивни болки, довела е до ежедневни
битови затруднения при воденето на нормален живот, с оглед на продължителността,
интензивността на болките и страданията, изпитвани от ищеца, както и с оглед на
обстоятелството, че в зряла работоспособна възраст е загубил за период – около
4 месеца, своята работоспособност, като следствие на инцидента е получил трайни
белези. Ето защо настоящата съдебна инстанция приема, че първоинстанционният
съд е преценил правилно обстоятелствата, свързани с определяне на справедливото
обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, приложим в случая поради изричното
препращане на чл. 212 КТ и определеното обезщетение в размер на 18000,00 лв. е
справедливо. В тази връзка следва да се посочи, че понятието “неимуществени вреди”, според
последователната практика на ВКС, споделяна и от настоящия състав (Решение
№407/26.05.2010г по гр.д. № 1273/2009г.,III ГО, ВКС; Решение. №195 от
16.07.2013 по гр.дело №757/2012, IV ГО, ВКС) се включват всички телесни и
психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания,
които в своята цялост формират именно негативните емоционални изживявания на
същия, за които е ноторно отразяването им върху психиката и създадения от това
социален дискомфорт. В заключение следва да се отбележи, че принципът за
справедливост включва в най – пълна степен компенсиране на вредите на
увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички
доказателства, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални
вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа за
справедливост.
По отношение наведеното оплакване във въззивната жалба,
относно наличието на съпричиняване от страна на ищеца, респ. неговия обем
следва да се отбележи, че груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ е налице, когато
работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните
последици, предвиждал е абстрактната възможност да бъде причинено увреждането,
но е смятал, че е способен да ги предотврати. В това се изразява груба
небрежност на работника, самонадеяното му поведение, неговата нереална
субективна представа за обективната действителност. В този смисъл е и константната
практика на ВКС (Решение № 195 от 16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 757/2012 г.,
IV г. о., ГК; Решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/10 г. на IV г. о.
ВКС; Решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2014 г., IV ГО), в
която е прието, че съпричиняването при трудовата злополука има винаги, когато
работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение
технологичните правила и правилата за безопасност. Нещо повече, не всяко
съпричиняване дори е основание за намаляване на дължимото от работодателя
обезщетение. Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на работодателя може да
се намали само, когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е
допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и
внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност – когато не е положил
грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства.
Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при
които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с
доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия
е настъпила вредата.
От събраните гласни доказателства – показанията на свидетеля
К.Г., възприел непосредствено фактите, за които дава показания и които съдът
намира за обективно дадени и кредитира с доверие, се установява, че ищецът не е
извършвал почистване на всички маркучи и дюзи на битумната система с нафта в
края на работния ден, съобразно техническите изисквания за това, което било
предпоставка за инцидент. Сочи, че след като престои една вечер асфалта в
машината, той стяга и става труден за почистване на следващия ден. Изтъква, че
е предупреждавал ищеца за възможни инциденти за начина, по който почиства
сутрин дюзите със запалка и дори няколко пъти използването на горелката на свидетеля,
за което му се ядосал, казвайки му, че още са млади и не му се умира. Споделя
още, че имало дни, в които няколко негови работници са помагали на ищеца да
почисти дюзите, както и че използването на горелката е много опасно, тъй като
може да гръмне битума.
От неоспореното от страните заключение на вещото лице по
изслушаната в първоинстанционното производство СТЕ, което настоящият състав на
съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се
установява, че има две хипотези за възможност за възпламеняване. При работеща
отоплителна система, за да се получи изтичане на газ от пробойна в системата и
този газ да се възпламени от горелката на системата или при пускане на
отоплителната система пиезокристалната запалка не подава искра и газа не се
запалва, той се подава под резервоара за подгряване, но не изгаря и след това
при подаване на искра се възпламенява. Вещото лице е посочило още, че не са
забелязани следи от използване на ръчна запалка, но поради миналото време от
повече от 2 години от инцидента не може категорично да се изключи използването
й.
При така установените факти от събраните по делото доказателства
настоящият състав на съда приема за обоснован извода на първоинстанционния съд,
че процесната трудова злополука е настъпила поради допуснати от ищеца нарушения
на задължението си като работник да поддържа и се грижи за безопасното функциониране
на поверената му машина, както и да спазва установените технически изисквания
за своевременно почистване на гудронатора, вменени му с връчената на 23.10.2017
г. длъжностната характеристика, удостоверено с подписа му. Той е бил длъжен
след приключване на работния ден да почисти всички маркучи и дюзи на битумната
система с нафта чрез превключване на обратен клапан на помпата за смучене на
нафта, за да се изчисти останалия в системата битум и същия да не се залепне по
маркучите и пръскащите дюзи при изстиване, да провери за дефекти цялата система
и да я подготви за работа през следващия ден. Именно това неизпълнение е довело
до необходимост от почистване на машината сутрин. Нещо повече, според свидетеля
Д.Й., когато ищеца е бил на каросерията на камиона, отоплителната система вече
е работила. Следователно м съответствие със събраните доказателства
/показанията на свидетелите Г.и Й.и заключението на изслушаната СТЕ/
пъровинстанционния съд е приел, че е налице първата хипотеза на възпламеняване
посочена в заключението на вещото лице от изслушаната СТЕ, а именно изтичане на
газ от пробойна в системата, който газ се е възпламенил от горелката. С тези си
действия П.П. се е поставил в положение на повишен риск след като многократно е
предупреждаван от свидетеля К.Г., че използването на горелката за почистване на
маркучите сутринта от засъхналия асфалт е опасно, както за него, така и за
другите работници наоколо. В този смисъл е обоснован извода на
първоинстанционния съд относно наличието на съпричиняване поради груба
небрежност от страна на работника за настъпване на процесната трудова
злополука, който принос съответства на 40 % за настъпване на вредоносния
резултат.
Относно възражението на ответника за прихващане със
стойността на претърпените от него имуществени вреди в размер на 15000 лв.,
следва да се отбележи, че за да се реализира пълната имуществена отговорност на
работника е необходимо да се установят всички елементи от фактическия състав на
деликта, а именно: деяние извършено от ищеца, което да е противоправно, да е
причинен вредоносен резултат, който да е в причинно – следствена връзка с
деянието, както и специфичните елементи съгласно чл. 203, ал. 2 КТ – вредата да
е причинена умишлено или в резултат на престъпление или да е причинена не при
или по повод изпълнение на трудовите задължения на работника. От данните по
делото не се установява, че ищецът е действал умишлено, като нито е целял, нито
е допускал настъпването на вредоносния резултат. В случая става въпрос за проявена
груба небрежност по време на изпълнение на възложената работа на П.П.. Тази
имуществена отговорност на работника следва да се реализира по специален ред на
Кодекса на труда, поради което законосъобразно първоинстанционния съд е приел
възражението на ответното дружество за неоснователно.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
жалбите на страните за неоснователни, като правните изводи на двете инстанции съвпадат
изцяло. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед обстоятелството, че жалбите и на двете страни са
неоснователни, то разноските следва да останат за страните, така, както са
направени от тях.
С оглед на
цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение подлежи
на касационно обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчване на препис на страните.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖАВА Решение
№ № 20264476 от 30.11.2020 г., постановено по гр. д. № 47835/2019 г., по описа на СРС, II
ГО, 72 състав.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: