РЕШЕНИЕ
гр. София,
№
................./.................г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното заседание на петнадесети октомври две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши
съдия НЕШЕВА гр. дело № 11942 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
166903 от 16.07.2019 г. по гр.д. № 21281/2019 г. на Софийския районен съд,
72-ри състав, са отхвърлени предявените от М.И.П., срещу „М.1“ ЕООД, искове е
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, за признаване за
незаконно и за отмяна на уволнението й, извършено със заповед № 2423/14.02.2019
г., издадена от управителя на „М.1“ ЕООД на основание чл. 71, ал.1 КТ, за
възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „чистач/хигиенист“ и за
заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за
периода от 14.02.2019 г. до 13.08.2018 г., в размер на 1314.48 лв. С решението
ищцата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е осъдена да заплати разноски в размер на
1058,41 лева в полза на „М.1“ ЕООД.
Срещу
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищцата в
първоинстанционното производство М.И.П., подадена чрез адв. Г., с която
решението се оспорва като неправилно, необосновано и постановено в противоречие
с материалния закон. Във въззивната жалба се излагат доводи, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че моментът на връчването на заповедта е
14.02.2019 г. Като аргумент се изтъква, че неправилно съдът е кредитирал
показанията на свидетелката Й.Л., които не се подкрепяли от събраните
доказателства по делото. В тази връзка се сочи, че свидетелката е
заинтересована, доколкото е имала конфликт с ищцата, а също и все още работи
при „М.1“ ЕООД, поради което е в отношения на зависимост спрямо дружеството. На
следващо място, се изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
между страните е безспорно, че ищцата се е явила на работа на 14.02.2019 г., но
не е била допусната до работното си място, като се сочи, че според изложеното в
исковата молба ищцата се е явила на работа на 13.02.2019 г., а не на 14.02.2019г.
Предвид липсата на безспорни доказателства за връчване на заповедта при
условията на отказ на дата 14.02.2019 г., то според въззивната жалба следва да
се приеме, че заповедта е била връчена на дата 11.04.2019 г., към която дата
вече е изтекъл срокът за изпитване. Моли се за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваните части и за постановяване на друго, с което претенциите на
ищцата да бъдат уважени изцяло. Претендират се и разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната
жалба, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата и
правилност на обжалваното решение. Сочи се, че липсва посочване на противоречия
на показанията на свидетелката с останалата част от събраните доказателства,
напротив показанията на свидетелката се подкрепят от същите, като свидетелката
също е заявила, че е имало конфликт между нея и ищцата, както и че същата не е
посещавала работа поради продължителен болничен. Сочи се още и, че с оглед
изложеното в исковата молба може да се направи извод, че ищцата твърди, че се е
явявала на работа на 13.02.2019 г. и следващите дни, което включва и 14.02.2019
г., когато според свидетелката е бил направен опит за връчване на заповедта, но
ищцата е отказала да я получи. Твърди и, че вписването в заповедта на датата,
на която работникът е получил фактически заповедта – в случая 11.04.2019 г. не
означава, че заповедта не е била връчена преди този момент при условията на
отказ. Предвид изложеното счита, че правилно първоинстанционният съд е приел,
че заповедта е била връчена на 14.02.2019 г., преди връчването е преди датата
на изтичане на изпитателния срок. Отделно се изтъква, че дори да се приеме, че
датата на връчване на заповедта е на 11.04.2019 г., то срокът за изпитване не е
изтекъл, тъй като ищцата в периода от 13.02.2019 г. до посочената дата не е
престирала труд и то поради обективни пречки – а именно недопускането и до офис
на банка „ОББ“ АД, където е следвало да полага труд именно поради агресивното
поведение, което е проявила на 12.02.2019 г.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира следното:
Жалбата
срещу решение № 166903 от 16.07.2019 г. по гр.д. № 21281/2019 г. на Софийския
районен съд е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, допустима е и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно
уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно
по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение
е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с първоначално кумулативно обективно съединени искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ.
Съгласно чл.
344, ал. 1, т. 1 от КТ работникът или служителят има право да оспорва
законността на уволнението пред работодателя или пред съда и да иска признаване
на уволнението за незаконно и неговата отмяна и възстановяването си на работа.
В тежест на ищеца е да докаже следните предпоставки за уважаване на иска: 1. съществуването
на валидно трудово правоотношение, по което ищецът е бил работник или служител,
а ответникът - работодател; 2. ответникът да е уволнил ищеца като работник или
служител /т.е. едностранно да е прекратил това правоотношение/.
В тежест на
ответника е да докаже законността на уволнението на основанието, на което е
извършено.
С доклада по
делото са отделени като безспорни обстоятелствата, че между ищцата и ответника
е съществувало трудово правоотношение възникнало въз основа на трудов договор,
сключен на 30.3.2018 г., по силата на който П. заемала длъжността
„чистач/хигиенист“, като изпълнението на договора започнало на 2.4.2018 г.
Видно от
представения трудов договор страните са уговорили, че работата ще бъде
изпълнявана до изтичане на определен срок – а именно до изтичане или
прекратяване на договор от 30.03.2018 г. за почистване на обекти на „ОББ“ АД
/чл. 1 /.
В чл. 2 от
договора страните са определили мястото, на което П. следва да престира работната
си сила – а именно – гр. София – София ОББ.
Видно от чл.
3 от представения договор страните са уговорили клауза за изпитване за срок от
6 месеца от датата на постъпване на работа на П., като срокът е уговорен в
полза на работодателя.
С
включването на клаузата за изпитване страните по трудовото правоотношение са се
съгласили да преценят в определения срок доколко е уместно окончателното им
обвързване от трудов договор за неопределено време.
Трудовият
договор с клауза за изпитване не се прекратява с изтичане на срока, модалитетът
„срок за изпитване" дава възможност на страната, в полза на която е
уговорен срокът, да прекрати договора до изтичането му. Или докато тече срокът
за изпитване съществуването на договора е несигурно /той не е окончателно
сключен, работникът не е окончателно приет - арг. от чл.71, ал.2 и чл.70,
ал.1,изр.1 от КТ/, а зависи от волята на страната, в чиято полза е уговорен
срокът. За да се прекрати действието на трудовия договор е достатъчно писменото
изявление на страната, в чиято полза е уговорен срокът, да достигне до насрещната
страна, без да се излагат причините, мотивирали страната да прекрати
договора. В този смисъл работодателят не
е длъжен да мотивира прекратяването на трудовия договор, извършено на основание
чл.71, ал.1 от КТ, при него не се прилага и предварителната закрила по чл.333,
ал.1,т.2 и ал.4 от КТ/ в този смисъл решение № 11 от 24.01.2012 г. по гр. д. №
1783/2010 г. на Върховен касационен съд и решение № 716 от 27.12.2010 г. по
гр.д. № 253/2010 г. на Върховен касационен съд/.
В настоящия
случай страните не спорят за това, че със заповед № 2423/14.02.2019 г. е прекратено трудовото правоотношение с
ищцата на основание чл.71, ал.1 КТ. Както бе отбелязано, позоваването на
разпоредбата на чл. 71, ал. 1 КТ е достатъчно, за да породи последици, а именно
прекратяване на трудовото правоотношение.
Правният
ефект на прекратяването настъпва, когато писменото изявление на прекратяващия
договора е достигнало до насрещната страна. Моментът на изготвянето и
издаването /подписването от страна на работодателя/ на заповедта е ирелевантен
за законността на уволнението, доколкото този факт сам по себе си не поражда
правен ефект. Т.е. волеизявлението за прекратяване поражда правен ефект с
връчването на заповедта за уволнение на работника или служителя.
За достигане
на волеизявлението на работодателя, с което той упражнява потестативното си
право да прекрати правоотношението, до работника са приложими общите правила на
ЗЗД за действие на договорите - правилата за пораждане на правно действие на
изявленията на страните по договора. / в този смисъл решение № 35/7.05.2012 г.
на 4-то ГО на ВКС/. Важно е кога е достигнало волеизявлението до адресата, като
не следва да се спазват изискванията на ГПК относно редовно връчване. Отказът от страна на работника да получи
заповедта за уволнение, когато същият е поканен и информиран за нея, всъщност е
основание да се приеме, че същият е информиран за нея, а отказът му да я получи
е негов избор, който не може да наруши възможността на работодателя да упражни законоустановеното
си право. Дори и в ГПК е предвидено правило, според което при отказ за
връчване, законът фингира, че книжата са редовно връчени. Според практиката на
ВКС законът (чл.335 КТ) не предвижда изискване отказът на работник да получи
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение задължително да бъде
отразен върху самата заповед, като отказът може да бъде установен с всички
доказателствени средства. Не е предвидена форма за доказване на редовното
връчване на заповедта, това обстоятелство може да бъде доказвано с всички доказателствени
средства. Удостоверяването на отказа за получаване на заповедта в документ,
подписан от свидетели е обичайна практика, но при оспорване доказването им в
гражданския процес се осъществява чрез разпит на свидетелите / в този смисъл
решение № 48/ 28.02.2013 г. на 4-то ГО на ВКС/.
От
свидетелските показания на свидетелката Й.Л.и от представеното
съдебномедицинско удостоверение № 85/03.2019 г., издадено от д-р А.А., се
установява, че на 12.2.2019 г. между ищцата и нейната колежка - свидетелката Й.Л.,
е възникнал конфликт.
Видно от
съдебномедицинско удостоверение № 85/03.2019 г., издадено от д-р А.А., ищцата П.
е потърсила медицинско съдействие на 14.03.2019 г. Специалистът не е
констатирал видими травми, констатирано е ограничаване в обема на флексорните
движения в областта на петатата метакарфалангиева и проксималната
интерфелангиеви стави поради болков синдром.
С доклада по
делото, неоспорен от страните, като безспорно е отделено и обстоятелството, че
след 14.02.2019 г. М.П. не е била допускана на работа. Във връзка с довода във
въззивната жалба следва да се подчертае, че противно на изложеното в жалбата,
правилно е прието от първоинстанционния съд, че ищцата е посетила сградата,
където е осъществявала работа в дните след инцидента, като след 14.02.2019 г.
не е била допускана до сградата от охраната. В определението по чл. 140 ГПК, в
което е инкорпориран проекта за доклад на делото, и в последствие в одобрения
от съда доклад това обстоятелство е било отделено като безспорно, при липса на
възражение от двете страни по делото, в това число на жалбоподателката.
Относно
конфликта и опитите за връчване на заповедта за уволнение е разпитана и свидетелката
Й.Л., служителка при ответника- въззиваем. Тя споделя, че двете с ищцата са
започнали работа на 04.04.2018 г. като хигиенистки, работата им се е изразявала
в почистване на помещения на сграда на ДЗИ. Свидетелката споделя и, че ищцата е
отсъствала поради продължителен болничен. Изнася информация във връзка с
конфликта с ищцата, в средата на февруари 2019 г. Заявява, че след инцидента, от
сградата са заявили, че няма да допускат ищцата до сградата, поради което е
трябвало да се намерят други хора. Свидетелката посочва, че прекият ръководител
М.П.е правила опити да връчи протоколи за несвършена работа и заповед за
уволнение, като М.П. първоначално не се е появявала, а след това е отишла и не
е желала да получи заповедта, а си е тръгнала. Свидетелката Лозанова заявява, че е присъствала
при опита за връчване на заповедта и отказа на ищцата да я получи, което е
станало през февруари 2019 г., като свидетелката не е посочила точна дата. Макар
Л. да е била поканена да подпише като свидетел на отказа, но не я e подписала, като
пред СРС е обяснила, че не помни конкретните причина за това.
Настоящият
състав намира, че показанията на свидетелката са последователни, логични и не противоречат
на събрания доказателствен материал. Действително свидетелката е имала конфликт
с ищцата по делото и е в трудово правоотношение с ответника, но след внимателен
анализ на показанията и съпоставката им с данните по делото съдът не намира
основание да не кредитира дадените показания.
От тях се
установява, че през февруари 2019 г. е бил направен опит за връчване на
заповедта за уволнение. Самата ищца в исковата молба е заявила, че е посещавала
сградата, в която е полагала труд след 13.02.2019 г. няколко пъти, но не е
допусната вътре. П. в депозираната искова молба сочи и, че е била уведомена за
прекратяването на трудовото правоотношение, когато е потърсила медицинска
помощ. Изложеното кореспондира и с показанията на свидетелката за уговорките и
опитите на прекия им ръководител да връчи заповедта. Свидетелката посочва, че в
кабинката на охраната пред сградата на „ОББ“ АД, където П. е полагала труд, е
направен опит за връчване на заповедта, но П. е отказала да я получи.
Свидетелката няма съмнение, че именно заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е била представена лично на ищцата, която е отказала да я
получи.
Следва да се
отбележи, че обстоятелството дали свидетелката се е разписала върху самата
заповед е ирелевантно. Законът (чл. 335 КТ) не предвижда изискване отказът на
работник да получи заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение
задължително да бъде отразен върху самата заповед, отказът може да бъде
установен с всички доказателствени средства. Законът (КТ и ГПК) не предвижда
изискване свидетелите за връчване на предизвестие за прекратяване на трудовото
правоотношение да бъдат работници, нито да възпроизведат пред съда съдържанието
на заповедта дословно, важно е да могат да установят пред съда (да
възпроизведат) изявлението на работодателя за прекратяването и че е достигнало
до адресата /в този смисъл Решение № 386 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1309/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 429/15.03.2016 г. по гр.д. № 132/2015 г.
на ВКС, ГК, IV г.о./.
Действително
свидетелката не сочи точна дата на връчването на заповедта на П., но това
обстоятелство може да се изведе при съвкупна преценка на всички събрани
доказателства и изявленията на самата страна, преценени съобразно чл. 175 ГПК.
След внимателен анализ настоящата инстанция намира, че последната дата, на
която П. може да е била уведомена за заповедта е 28.02.2019 г., доколкото
свидетелката заявява, че ищцата е отказала да получи заповедта през месец
февруари.
Поради
изложеното дотук настоящият състав намира, че преди датата на лично получаване,
отразена върху представената заповед за уволнение, заповедта е била вече
връчена при условията на отказ.
Правилни са
изводите на съда, че отказът на ищцата да получи
заповедта не влияе на правния резултат, както и че с връчването на заповедта е
настъпил правният резултат - прекратяване на трудовото правоотношение. В рамките на срока за
изпитване изявлението на работодателя за прекратяване на трудовия договор е достигнало до знанието на работничката, като
в тази връзка следва да се изложи следното:
Срокът за
изпитване започва да тече от момента на фактическото, реално изпълнение на
възложената работа и уговореното за изпитване време трябва да бъде реално
използвано за проверка. Това значи, че в уговореното време за изпитване не се
включва времето, през което работникът или служителят не е изпълнявал работата.
В този случай срокът за изпитване трябва да бъде продължен с толкова работни
дни, с колкото работникът не се е явявал на работа и не е изпълнявал трудовите
си функции, защото само в процеса на реално престиране на работна сила
работодателят може да извърши преценката удовлетворен ли е от годността на
работника да изпълни възложената работа / в този смисъл е решение № 155 от
27.06.2016 г. по гр. д. № 418 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр.
отделение/.
Поради това
следва да се приеме, че в настоящия случай, доколкото страните не спорят за
обстоятелството, че работата е започнала от 02.04.2018 г., то това е и
началният момент, от който започва да тече уговореният 6-месечен срок на
изпитване, който изтича на 02.10.2018 г. Като безспорно по делото е отделено,
че за периодите: 23.04.2018 г. – 06.10.2018 г.; 17.12.2018 г. – 26.12.2018 г. и
27.12.2018 г. – 28.12.2018 г. ищцата не е работила, тъй като е била в отпуск
поради временна неработоспособност. Това време не следва да се включва при
изчисляване на момента, в който изтича срокът, защото работникът или служителят
реално не е изпълнявал трудовите си функции, а работодателят не е имал
възможност да направи преценка за начина на осъществяване на работата. Следва
да се направи уточнението, че чл. 70, ал. 4 КТ не прави разграничение между
вида на използвания отпуск, критерият е дали реално са изпълнявани трудовите
задължения. Поради това следва към датата 02.10.2018 г. да се прибави времето,
през което П. е използвала отпуск по болест, в общ размер на 182 календарни
дни, доколкото срокът за изпитване се изчислява в календарни, а не работни дни.
Срокът в настоящия случай е изтекъл на 02.04.2014 г., към който момент настоящият
състав намира, че вече е връчена заповедта за уволнение.
Поради
изложеното настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че се
е реализирано основанието за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 71 КТ.
Съгласно
чл.335, ал. 2, т. 3 от КТ при прекратяване без предизвестие, какъвто е и
настоящият случай, трудовият договор се счита прекратен от момента на
получаване на писменото изявление за прекратяване на договора.
С оглед
съвкупната преценка на всичко изложено до момента, въззивният съд намира, че
ответникът законосъобразно е упражнил
правото си да прекрати трудовото правоотношение с работника на
посоченото в заповедта основание.
Във връзка с
въведения довод за неспазване на специалните изисквания на чл. 333 КТ, следва
да се посочи, че нормата на чл. 333, ал. 1 КТ е специална и изрично и
изчерпателно изброява случаите, в които е приложима закрилата. Като закрила при
уволнение в срока за изпитване не е сред предвидените хипотези.
По отношение
на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. с
чл. 225, ал. 1 КТ, настоящият съдебен състав намира, че доколкото същите са
обусловени от уважаването на главния иск за признаване незаконността на
уволнението и неговата отмяна и предвид изводите на въззивната инстанция, че
главния иск е неоснователен, то съединените с него искове също се явяват
неоснователни.
По
изложените съображения, доколкото други доводи за неправилност на
първоинстанционния съдебен акт не са наведени, следва да се приеме, че решението
на Софийския районен съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено, а подадената срещу него жалба – оставена без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор право на разноски има въззиваемата страна, която
претендира разноски в размер на 1320 лева – размер на заплатен адвокатски
хонорар за процесуално представителство пред въззивната инстанция с включено
ДДС, като са представени договор за правна помощ, фактура и платежно нареждане,
от които е видно че това е уговорената и заплатена сума. Въззивницата е
релевирала възражение за прекомерност, което е основателно. Минималинят размер
на адвокатското възнаграждение по исковете възлиза на 882.01 лв. /560 лв. по
неоценяемите искове и 322.01 лв. по оценяемия иск/, което съдът намира че
следва да присъди, върху което съгласно §2а от ДР на Наредба № 1 следва да се
начисли и дължимият ДДС, общо 1058.41 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
166903/16.07.2019 г. по гр.д. № 21281/2019 г. на Софийския районен съд, 72-ри
състав.
ОСЪЖДА М.И.П.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес:*** да заплати на „М.1“ ЕООД, ЕИК:
********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. чл. 271, вр.
с чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, сумата от 1058.41 лв. - разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.