Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 07.12.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ТЕОДОРА И.
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11263 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 02.03.2020 год., постановено по гр.дeло № 58632/2017 г. на
СРС, І Г.О., 45 състав, е признато за установено по предявения от Р.И.М.,
ЕГН ********** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, иск с правно основание чл.26,
ал.1 от ЗЗД, вр. чл.146, ал.2, вр.
чл.143 от ЗЗП, че клаузата, обективирана в чл.6, ал.3
от Договор за потребителски кредит с № HL 33411/11.02.2008 г., сключен между „Ю.Б.“АД,
ЕИК ********, като кредитодател
и Р.И.М., ЕГН **********, като кредитополучател е нищожна поради неравноправност
по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП. С решението на съда е осъдено „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от П.Н.Д., Д.Б.Ш., да заплати на Р.И.М., ЕГН ********** ***, сумата в
размер на 1250,00 лева /хиляда двеста и петдесет/ лева, частично от сумата в размер на 20000,00 лева, за периода от
м.09.2012 г. до м.03.2017 г., като платена при начална липса на основание, и
представляваща разликата между уговореното с Договор за потребителски кредит с
№ HL 33411/11.02.2008 г., сключен между „Ю.Б.“АД, ЕИК ********, като кредитодател и
Р.И.М., ЕГН **********, като кредитополучател и заплатените анюитетни
вноски, включващи главница и лихва в увеличения им размер. С решението на съда
е осъдено „Ю.Б.“АД, ЕИК ********, да
заплати на Р.И.М., ЕГН ********** на
основание чл.78. ал.1 ГПК сумата от 240,40 лева - съдебни разноски. С решението
на съда е осъдено „Ю.Б.“АД, ЕИК ********, да заплати на адвокат В.В.Т., ЕГН **********, с адрес на упражнавяне
на дейността в гр.София, бул.“********№ ********НП, център „Венус“,сумата
в размер на 317,50 лева, адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.
Въззивникът- ответник „Ю.Б.“ АД, ***, чрез юрк.Б.К.е
подал въззивна жалба, с която моли съда обжалванато решение да
бъде отменено изцяло, като неправилно и незаконосъобразно, по
подробни съображения изложени във въззивната жалба и
вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените
искове, като неоснователни. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна
- ищец Р.И.М., чрез
пълномощника си Адвокатско съдружие“Б.К.“, чрез адв.К.Б.оспорва
жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Излага съображения за правилност и
законосъобразност на обжалваното съдебно решение. Моли съда, жалбата като неоснователна
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
В
хода на производството по делото пред въззивната инстаниця е починал на 25.09.2021 г., въззиваемата
страна- ищец Р.И.М.. С определение постановено в публично съдебно заседание на
14.12.2022 г. по настоящето въззивно гражданско дело са
конституирани, като въззиваеми страни- ищци по делото
на мястото на починалия ищец Р.И.М. неговите наследници по закон, а именно: И.Р.И.-
дъщеря и М.Р.И.- дъщеря.
С писмена молба подадена на 29.11.2022 г. от М.Р.И.,
чрез пълномощника си адв.В.С., изрично е заявила, че
поддържа депозираният от нейния наследодател Р.И.М. отговор на въззивна жалба. Оспорва подадената въззивна
жалба, като неоснователна. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
С писмена молба подадена на 29.11.2022 г. от И.Р.И.,
чрез пълномощника си адв.С.Д. изрично е заявила, че
поддържа депозираният от нейния наследодател Р.И.М. отговор на въззивна жалба. Оспорва подадената въззивна
жалба, като неоснователна. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по
чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да
се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявените при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1
ЗЗД, във връзка с чл.146, чл.143, т.10 от ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат
с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил подробно
събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
С решения на ВКС, постановени по реда на
чл.290 ГПК, а именно: решение № 51 от 04.04.2016 г.
по т.дело № 504/15 г., решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр.дело № 4452/14 г. на
ВКС, ІІІ г.о., решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр.дело №1 899/15 г., на ВКС
ІV г.о. и др., състави на ВКС еднозначно са приели, че уговорката в договор за
банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в
договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание
и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства,
които са извън контрола на доставчика на услугата е неравноправна по смисъла на
общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. С решение № 95 от 13.09.2016 г. по т.дело № 240/15
г. на ВКС, ІІ т.о. е съобразена практиката цитирана по-горе, като е прието още,
че методът на изчисление на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и индикатори. От това е изведено, че съобразно правната природа на
договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране
възнаграждението на кредитодателя- т.е. да е налице
конкретна формула за определяне на възнаградителната
лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки.
Достигнато е до извод, че когато потребителят не е получил достатъчно
информация как кредитодателят може да промени
едностранно цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да
извърши необходимите действия в своя защита, като методологията, създадена от
банката - кредитор под формата на нейни вътрешни правила не съставлява част от
сключения договор, кредитодателят не може да бъде
считан за добросъвестен по смисъла на чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото
на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Тази практика се споделя напълно от настоящият въззивен състав. От общата дефиниция на пар.13,
т.1 ДР ЗЗП и от чл.9, ал.3 ЗПК, се извежда, че кредитополучателите по договор
за банков кредит - физически лица, които не придобиват средствата, предмет на
договорите за осъществяване на търговска дейност се включват в кръга лица –
потребители на банкова услуга. Така се обосновава приложимост на
транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи
в потребителските договори, чрез детайлната уредба на материята в ЗЗП. Възмездността на договора за банков потребителски кредит - арг. чл.9, ал.1 ЗПК се изразява във възможността, кредитодателя да получава граждански плодове - възнаградителни лихви, такси, комисионни. Тази възможност
се осъществява чрез бланковите договори за потребителски кредит, като тя може
да е и част от предметното съдържание на общите условия на банката. От
разпоредбата на чл.10 ЗПК се установява, че кредиторът не може да изисква и да
събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси и
комисионни или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са
предвидени в него. Изключението от това правило е залегнало в разпоредбата на
чл.10, ал.3 ЗПК и е свързано с възможността за едностранна промяна от страна на
кредитора на лихвения процент. Приложимостта на това изключение винаги се
свързва с равноправност на едностранно променяната клауза. Този извод се налага
от законовия бланкет на чл.24 ЗПК към чл.143 ЗЗП, с
който е дефинирана общо неравноправността в договорите сключвани с потребител,
а именно - всяка индивидуално определена уговорка, която не отговоря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. С решение по т.дело №
1777/2015 г. на ВКС, І т.о. е прието, че чл.146, ал.2 ЗЗП дефинира клаузите,
които не са индивидуално определени - такива, които са предварително изготвени
от търговеца и върху съдържанието им потребителя не е могъл да влияе.
Следователно, наличието на общи условия и типово сключени договори като
предварително изготвени от търговеца, изключват индивидуално уговорения
характер на клаузите. Добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите
правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските
практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от
развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми
при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на
общността. Добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по
смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността
следва да бъде разгледана, с оглед правните й последици - постигане на
значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. От тези
законови изисквания се извежда и задължението при уговаряне на конкретни
условия, свързани с едностранно присвоени права, независимо дали в общите
условия или в подписания бланков договор за кредит, да са осигурени ясни и разбираеми
за обикновения потребител условия / чл.147, ал.1 ЗЗП/ с оглед които, същият
информирано да поеме задълженията си. Чл. 58, ал.2 ЗКИ указва, че разходите по
кредита следва да бъдат определени изрично и изчерпателно. Чл.144, ал.2 ЗЗП от
своя страна изисква промяната на лихвения процент, дължим от потребителя да
може да бъде осъществена едностранно, само ако е налице основателна причина а
на потребителя е обезпечено правото за изразено несъгласие, чрез едностранно
прекратяване на договорната връзка. От изложеното следва, задължението при
разглежданата възможност за кредитодателя, в
договора, респективно в общите условия по един ясен, недвусмислен и разбираем
начин да бъдат установени всички обективно съществуващи обстоятелства т.е.
такива които са извън контрола на търговеца, които обуславят приложение на
установената едностранна възможност за промяна на разходите по кредита, в това
число и възнаградителната лихва. Или както са приели
и другите състави на ВКС в разгледаната вече практика, следва да бъде договорно
очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която да бъде
конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните
компоненти / в този смисъл и чл.33а, ал.2 ЗПК/, съответно всеки едни от тях
следва да бъде обвързан с обективни критерии, чието настъпване е онзи
юридически факт, който предполага добросъвестност при упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения процент.
По приложението
на чл.143 и сл. от ЗЗП е налице богата и непротиворечива към момента съдебна
практика на ВКС, с която е прието, че методът за изчисляване на лихвения
процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната
природа на договора за банков кредит е необходимо съконтрахентите
да са постигнали съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, да е налице конкретна формула за определяне
на възнаградителната лихва, като съществен елемент на
банковите сделки / така и в по-новата практика по т.дело № 2111/2016 г. на ІІ
т.о., т.дело № 2520/2016 г. на І т.о., т.дело № 1766/2016 г. на ІІ т.о.,т.дело №
154 / 2016 г. на І т.о., т.дело № 2481/2017 г. на ІІ т.о. ВКС и др. / Доколкото
потребителят не е получил предварително достатъчна конкретна информация за
начина, метода, по който едностранно кредитодателят
може да промени цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията,
създадена от банката - кредитор, не е част от договора за кредит, банката не
може да се счита добросъвестна, по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП.
В настоящия случай, с оглед на изложеното се налага извод, че договорът
за потребителски кредит HL 33411, сключен
между страните по делото на 11.02.2008 год. не е с индивидуално договорено
съдържание. С чл.3, ал.1 от договора е установено, че за усвоения кредит,
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва, в размер на сбора на базовия
лихвен процент на банката за жилищни кредити в евро/БЛП/, валиден за съответния
период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0,6/ нула цяло и
шест десети/ пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката
за жилищни кредити в евро е в размер на 6,35 %. В атакуваната като
неравноправна клауза на чл.6, ал.3 от процесния
договор за потребителски кредит е уговорено следното: „ В случай, че по време
на действието на настоящия договор банката промени базовия лихвен процент на
банката за жилищни кредити в евро, размерът на погасителните вноски, определен
в алинея 1, т.1 се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което
кредитополучателят, с подписването на настоящия договор дава своето неотменяемо
и безусловно съгласие“. При това съдържание на разпоредбата на чл.6, ал.3 от
договора се налага извод, че атакувания текст на чл.6, ал.3 от договора,
съставлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП, тъй като
представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя на банковата услуга. Този извод се
налага от разгледаното съдържание на клаузите от договора, в които изобщо
липсват указания на методиката, по която банката изчислява базовия лихвен
процент, нито са установени предпоставките за промяната му. Следователно, в
случая не е указано в договора, как и поради какви причини, стоящи извън
контрола на банката, тя има право да увеличи БЛП, липсват каквито и да било
критерии, по които банката следва да увеличава възнаградителната
лихва, респективно да променя договорените като размер анюитетни
вноски. Поради липсата на такива критерии, които могат да бъдат изведени като
основателна причина за промяната на БЛП, изключението на чл.144, ал.2 ЗЗП не
може да бъде приложено. С оглед изложеното се налага обоснован извод за
основателност на предявения иск по чл.26, ал.1 ЗЗД вр.
с чл.143 ЗЗП. Нищожните клаузи не пораждат правни последици и
следователно не обвързват страните по сделката. Извършеното изменение на
лихвата по процесния договор за потребителски кредит -
платена от кредитополучателя/ ищеца по делото/ цена за използваните в процесния период пари на кредитодателя,
не може да произведе действие. Поради това банката - ответник е получила без
основание, сумите, формирани въз основа на посочения в клаузата на чл.6, ал.3
от процесния договор за потребителски кредит, механизъм,
конкретно изчислени по размер в заключението на изслушаната съдебно- счетоводна
експертиза. Налице са елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД
и затова кредитодателят дължи връщането на сумата от 1250
лв. обратно, за който размер е уважен предявения, като частичен осъдителен иск.
На следващо място неоснователно е възражението
на ответника за погасяване на вземането на основание чл.111, б.”в” ЗЗД
обосновано от страната с периодичният характер на плащанията за лихва през процесният претендиран от ищеца
период. Вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД, а не на тригодишната
давност по чл.111 от ЗЗД, както
счита въззивника- ответник. Ето защо възражението за погасяване по
давност на претендираното от ищеца вземане е неоснователно. Настоящият въззивен състав
счита, че досежно претендираното от ищеца вземане, представляващо
платени без основание суми, което се квалифицира
като иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, се погасява с общата петгодишна давност. Процесното вземане произтича от неоснователно обогатяване.
Следователно и с оглед т.7 на ППВС № 1/79 г. при
разгледаният иск по чл.55, ал.1 пр.1-во от ЗЗД спрямо вземането, негов предмет
се прилага петгодишната погасителна давност. Досежно
института на погасителната давност решението е в съответствие с приетото в т.7
на ППВС №1 / 1979 г., по отношение началния момент на дължимото без основание,
което с това си качество не се индивидуализира като лихва или друг вид
периодично плащане , за да би била приложима тригодишната давност по чл.111 ЗЗД, както правилно е приел първоинстанционния съд. В случая
искът по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е предявен
преди изтичане на давността по
отношение на всяка една от
платените без основание суми, поради което и направеното възражение от страна на
ответника за погасяване на процесното
вземане по давност, е напълно неоснователно.
С
оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като
правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК, следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на въззивника-ответник
не се следват разноски за настоящата въззивна
инстанция. При този изход на
производството по делото на адв.С.Д.- пълномощник на ищцата
И.Р.И. във въззивното производство следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лв. на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв/, чийто
размер следва да бъде съобразен с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 и чл.9, ал.1
от Наредбата в редакцията й към момента на сключване на договора за правна
помощ от 28.11.2022 г., в който е договорена безплатната правна помощ. При този
изход на производството по делото на адв.В.С.-
пълномощник на ищцата М.Р.И. във въззивното
производство следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 400 лв. на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв/, чийто размер следва да бъде съобразен с разпоредбата
на чл.7, ал.2, т.1 и чл.9, ал.1 от Наредбата в редакцията й към момента на
сключване на договора за правна помощ от 28.11.2022 г., в който е договорена
безплатната правна помощ.
Съгласно
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в
случаите на предоставена безплатна адвокатска помощ по чл.38, ал.1 от ЗАдв., адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в
размер, определен от съда, но не по-нисък от предвидения в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда наличието
на обстоятелствата по чл.38, ал.1, т.1-3 от ЗАдв. -
че има право на издръжка, че е материално затруднена, че е в роднински или друг
вид близки отношения с адвоката или че е юрист. Преценката дали са налице
условия за възникване на мандатното правоотношение е изцяло на страните по него
– право на адвоката е да прецени дали да поеме безплатно процесуално
представителство по отношение на свой близък или друг юрист или на материално
затруднено лице, за което на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на делото по отношение на
представлявания. За уважаване на претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение
на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. е достатъчно в
договора за правна защита и съдействие да е ясно изразена волята на страните по
него, че адвокатската помощ е оказана безплатно. Страната по делото винаги
дължи съдебните разноски съобразно изхода на делото по правилата на чл.78 от ГПК и няма интерес да възразява дали следва да заплати разноските на насрещната
страна или на процесуалния ѝ представител. В смисъла на гореизложеното е
налице и установена практика на ВКС - определение № 1388/05.12.2014 г. по гр.дело
№ 4139/2014 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 1199/25.10.2013 г. по гр.дело №
4224/2013 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 224/02.03.2017 г. по гр.дело №
3873/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 353/06.11.2015 г. по гр.дело № 892/2015
г. на ВКС, ІV г.о., решение № 310/08.01.2019 г. по гр.дело № 915/2018 г. на ВКС,
ІV г.о..
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.03.2020 год., постановено по гр.дeло № 58632/2017 г. на
СРС, І Г.О., 45 състав.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат С.Й.Д., ЕГН **********,
с адрес: ***/ офис-партер/, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр.
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лв. / четиристотин лева/ за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на адвокат В.Ф.С., ЕГН **********, с адрес: ***/
офис-партер/, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр.
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лв. / четиристотин лева/ за въззивната инстанция.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.