№ 75
гр. Варна, 23.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20223000500172 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по в.гр.д. № 172/2022 г. по описа на Варненския
апелативен съд е образувано по въззивна жалба на „Параходство БМФ“ АД,
подадена чрез юрисконсулт П. К., против решение № 313/ 14.03.2022 г.,
постановено по гр.д. № 2214/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с
което е уважен, предявения срещу него от Н. Г. К. иск по чл.439 от ГПК и е
признато за установено в отношенията между страните, че ищецът Н. Г. К.
няма подлежащи на изпълнение парични задължения към ответника
„Параходство БМФ“ АД, за сумата от 142 977.42лв., като част от
задължението от общо 145 380 лв. по издаден на 10.05.2006г. в полза на
ответника срещу ищеца изп. лист по в.т.д. №126/2006г. на ВАпС, поради
погасяване на задължението по давност, за което вземане е висящо към
момента изп.д. №426/2021г. на ЧСИ Л. Станев и „Параходство БМФ“ АД е
осъден да заплати на Н. Г. К. сумата от 5719,10лв. – разноски по делото, на
осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
Въззивникът е навел оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради постановяването му в нарушение на процесуалните правила
и на материалния закон, като е молил за отмяната му и за отхвърляне на иска
1
с присъждане на сторените по делото разноски. Изложил е, че окръжният съд
не съобразил, че приложеното от него Тълкувателно решение 2/26.06.2015 г.
по ТД 2/2013г. на ОСГТК на ВКС няма обратно действие и съгласно ППВС
№3/1980 г. давността върху вземания, предмет на изпълнително дело
образувано преди 26.06.2015 г., не тече, както и че посочените в същото
тълкувателно решение (2/2015 действия) действия по т.10 (като годни да
прекъснат давността) имат действие от момента на влизане на ТР2/2015 в
сила. Изложил е, че погасителната давност в случая е започнала да тече от
26.06.2015 г. и е изтичала на 26.06.2020 г., като междувременно тя е била
прекъсната през 2018 г. Освен това, давността е била прекъсната и с
вписването на решението по иска по чл. 135 от ЗЗД през 2014 г.
Въззиваемият Н. Г. К., чрез адв. В.М., е подал писмен отговор, с който е
оспорил въззивната жалба и по съображения за правилността на решението, е
молил за потвърждаването му и за присъждане на разноските.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните чрез своите
процесуални представители са поддържали съответно въззивната жалба и
отговора и са претендирали разноски, като юрисконсулт К. – представител на
„Параходство БМФ“ АД е заявил възражение по чл. 78, ал.5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. В
предоставения му от съда срок, ответникът е депозирал писмени бележки.
Съдът, като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение
за валидно и допустимо, а по правилността му с оглед наведените оплаквания
и след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното:
Производството пред окръжния съд е било образувано по иск по чл.439
от ГПК, предявен от Н. Г. К. против „Параходство БМФ“ АД за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищецът няма подлежащи на
изпълнение парични задължения към ответника за сумата от 142 977,42лв.,
като част от задължението от общо 145 380.00лв. по издаден на 10.05.2006г. в
полза на ответника срещу ищеца изп. лист по в.т.д. №126/2006г. на ВАпС,
поради погасяване на задължението по давност при настъпила по-рано
перемпция и висящо за дълга изп.д. №426/2021г. на ЧСИ Л. Станев.
Ответникът е оспорил иска, като е навел възражения: че давност не е
текла поради висящността на изпълнителното дело (изп. дело №12219/2006г.
по описа на СИС при ВРС); евентуално, че давностният срок е бил прекъснат
2
с вписването, на 29.04.2014г., на решение от 19.07.2013г. по гр. д.
№16323/2012г. на ВРС, водено между страните по предявен от „Параходство
БМФ" ЕАД иск по чл.135 ЗЗД; че извършените изпълнителни действия от
м.02.2018г. по изпълнителното дело (при липса на перемпция или изтекла
давност) са прекъснали давността и от тях е започнала да тече нова такава,
неизтекла при образуването на новото изпълнително дело №426/2021г. по
описа на ЧСИ Л. Станев.
Установена със събраните по делото доказателства е следната
фактическа обстановка, като по същата страните не спорят:
С определение от 09.05.2006г. по в.т.д. №126/2006г., по описа на ВАпС
ищецът е бил осъден да заплати на ответника „Параходство БМФ" ЕАД,
сумата 145 380 лв. (преди получена по изп. лист от 27.01.2005г. по в.т.д.
№38/2004г. на ВОС, решението по което било отменено). На 10.05.2006г. е
издаден и изпълнителен лист за същата сума и било образувано изп. д.
№12219/2006г. на СИС при ВРС. В периода от 2006г. до 2012г. са извършвани
изпълнителни действия, в това число са събирани и суми от длъжника. На
01.06.2012г. по делото е наложена възбрана върху ½ част от 5 кв.м. ид.ч. от
дворно място на ул. „Райко Блъсков" №8 - вписана на същата дата. На същата
дата са наложени и възбрани на чужди имоти – факт ирелевантен за спора.
Следващите изпълнителни действия са от 08.02.2018 г. и 16.02.2018 г. и
представляват наложени запори на банкови сметки и на акции на длъжника. В
периода между 01.06.2012 г. и 08.02.2018 г. не са извършвани изпълнителни
действия, като са правени само справки по изпълнителното дело. На
09.02.2021 г. съдебният изпълнител е издал постановление за прекратяване на
изпълнителното дело на осн. чл. 433, ал.1, т.8 ГПК. През м.02.2021г. е било
образувано ново изпълнително дело по същия изпълнителен лист - №426 по
описа за 2021г. на ЧСИ Л.Станев. Междувременно, взискателят „Параходство
БМФ" ЕАД – ответник по спора предявил срещу длъжника – настоящ ищец
иск по чл.135 ЗЗД за относителната недействителност на извършеното на
02.11.2011г. от последния дарение на поземлен имот, като исковата молба е
била вписана на 06.12.2012г., а решението (уважаващо иска) - на датата
29.04.2014г.
Давността, като правен институт съставлява определен от закона период
от време, през който носителят на субективно материално право бездейства
3
досежно упражняването му. Като санкция и превенция срещу необоснованата
пасивност на титуляра на правото е законодателно уредено погасяването на
възможността за принудително удовлетворяване на притезанието, с изтичане
на нормативно определения период. Уредбата е в чл. 110 и сл. ЗЗД. Съгласно
чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания,
за които законът не предвижда друг срок. Според чл. 117 ЗЗД от
прекъсването на давността почва да тече нова давност; ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет
години. Според чл.115, ал.1, б „ж“ ЗЗД давност не тече докато трае съдебният
процес относно вземането, като това важи и за висящността на изпълнителния
процес – така Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., Пленум
на ВС, където е казано, че погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД след установяване на вземането със
съдебно решение започва да тече нова давност. За нейното прекъсване е
необходимо предприемането на действия за принудително изпълнение по
смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД. След образуването обаче на изпълнителното
дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се
спира.
Предвид изложеното, в настоящия случай, давността за съдебно
установеното вземане с определението от 09.05.2006г., за което е издаден
изпълнителния лист от 10.05.2006г. е петгодишна, като същата е била
прекъсната с образуването на изпълнителното дело и е спряна при
висящността на изпълнителния процес. Това разрешение следва от
Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., Пленум на ВС,
приложимо към настоящия казус (изпълнителното дело е образувано при
действието му), предвид че последващото Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, с което се изоставя
предходното тълкуване и се възприема различно такова, се прилага от
момента, в който е постановено. В този смисъл е постановеното по реда на чл.
290 ГПК решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019 г., III
г. о., ГК, споделящо решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. №
2382/2017 г., IV г. о., ГК, и решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2917/2018 г., IV г. о., ГК в същия смисъл. Там е казано, че когато се касае до
4
първоначално приети тълкувателни решения и постановления те имат
обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който
правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала
съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след
издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в
тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в
обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото
тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона.
В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се
изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема
различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на
първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е
постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се
прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази
хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се
осъществили факти, които са от значение за спорното между страните
правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици
следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и
действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се
придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е
недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на
изрична разпоредба за това. За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015
г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо
осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложение
задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което
през времетраенето на изпълнителното производство – от датата на
образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт
(придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при
висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. В този
смисъл, съображенията на въззивника за приложимостта на ППВС №
3/18.11.1980 г. са основателни. Неоснователни са, обаче тези за висящност на
изпълнителния процес до прекратяването му с постановлението на съдебния
изпълнител. Това е така, тъй като както доктрината, така и съдебната
практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС,
ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на
5
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т.
нар. "перемпция" и то по силата на закона, независимо дали съдебният
изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не
конститутивно действие. Различието е относно датата, от която започва да
тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи (според
постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата,
на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към
дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за
вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на
горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане
срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК).
От данните по делото е видно, че от изпълнителното действие възбрана
на недвижим имот на 01.06.2012 г. по делото не са били извършвани
изпълнителни действия до 08.02.2018 г. (наложен запор), като са правени
само справки. Т.е. от 01.06.2012 г. до 01.06.2014 г. вече е изтекъл и
предвидения в чл. 433, ал.1 т.8 ГПК двугодишен срок, в който взискателят не
е поискал извършването на изпълнителни действия, поради което
изпълнителното производство е прекратено. Бездействието на взискателя в
двугодишния срок има за последица прекратяване на изпълнителното
производство по силата на закона, съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради
което е без значение, че съдебният изпълнител е издал нарочен акт едва на
09.02.2021 г. Затова и оплакванията на въззивника в насока на висящността на
изпълнителния процес до постановлението за прекратяване са неоснавателни.
Ефектът на прекратяването е настъпил от момента на изтичане на
предвидения в цитираната разпоредба двугодишен срок от последното
поискано изпълнително действие, т.е. на 01.06.2014 г. Тъй като обаче това
прекратяване е преди приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК по
отношение на погасителната давност следва са се приложи тълкуването,
дадено в предшестващото ППВС № 3/1980 г. Съобразно него, погасителна
давност не е текла докато е траел този изпълнителен процес (т. е. до
01.06.2014 г.) и че новата погасителна давност за вземането е започнала да
тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство – от
6
01.07.2014 г., а не от последното изпълнително действие (каквото е
разрешението с новото ТР 2/2015). При прекратения изпълнителен процес,
извършените през 2018 г. изпълнителни действия не могат да бъдат зачетени.
Петгодишната погасителна давност е изтекла на 01.07.2019 г., като едва през
2021 г. е образувано новото изпълнително дело, по което е наложен запор и
искът по чл. 439 ГПК е предявен също през 2021 г. - на 07.09.2021 г. т.е.след
изтичане на погасителната давност.
Давността не е прекъсната и с предявяването от „Параходство БМФ“
АД през 2014 г. на иска по чл.135 ЗЗД за относителната недействителност на
сделката, с която ищецът го уврежда, като е отчуждил свой имот. Това е така,
тъй като Павловият иск не представлява иск за вземането (то е установено и
за него има издаден изпълнителен лист) и не попада в хипотезата на чл.116, б.
„б“ ЗЗД, предвиждаща, че давността се прекъсва с предявяване на иск или
възражение. Затова е без значение за давността вписването на исковата молба
и решението по иска по чл. 135 ЗЗД и възраженията на ответника в тази
насока са неоснователни.
По изложените съображения, предявеният иск по чл. 439 ГПК е
основателен и подлежи на уважаване. Като е достигнал до идентичен
резултат, окръжният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да
бъде потвърден.
С оглед изхода от спора, отговорността за разноските за първата
инстанция не се променя, а за въззивната инстанция ответникът „Параходство
БМФ“ АД следва да заплати на ищеца Н. Г. К. сторените от последния,
уговорени и платени разноски за адвокатско възнаграждение от 4 400 лв.
Последните са в близък до минималния по Наредба №1/2004 г. размер
(4 389,50 лв.) и не са прекомерни, поради което и възражението на ответника
по чл. 78, ал.5 ГПК е неоснователно.
По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 313/ 14.03.2022 г., постановено по гр. д.
№ 2214/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА „Параходство БМФ“ АД, ЕИК *********, със седалище: гр.
7
Варна, бул. „Приморски“ №1 да заплати на Н. Г. К., ЕГН **********, адрес:
гр. Варна, ул. „Княз Борис“ № 28 сумата от 4 400 лв., представляваща
сторените във въззивната инстанция разноски за заплащане на адвокатско
възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчването му и при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8