Р Е Ш Е Н И Е
град София, 09.09.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на пети май през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА А.
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор ………..… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№9431 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №343409 от 20.02.2018г., постановено по гр.дело №52936/2014г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 123-ти състав, е отхвърлен
предявения от В.Б.Е. срещу Д.Б.С.
иск с правно основание чл.69, ал.1 от ЗН и чл.34 ЗС за делба на следния
недвижим имот, а именно: АПАРТАМЕНТ №3, находящ се в град София, ж.к.“***********- на партерен
етаж, със западно изложение, с площ от 120
кв.м., състоящ се от две стаи, хол, кухня, един балкон и други сервизни
помещения, с идентификатор №68134.108.193.2.3, при
съседи – стълбище, А.С., двор и улица; заедно с избено помещение
№3, с площ от 9.50 кв.м., и с таванско помещение №3, с площ от 14 кв.м., заедно с 7.48% идеални части от
общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху
държавна земя, съставляваща парцел 1-ви, от
кв.4, в ж.к.“Яворов“, с
идентификатор №68134.108.193, както и искането, заявено по реда на чл.344, ал.2 ГПК, като недоказани по основание. С решението е осъдена В.Б.Е. да заплати на Д.Б.С.
на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 800 лв.,
направени по делото разноски за възнаграждение на един адвокат. С решението е осъдена В.Б.Е. да заплати по сметка на СРС на основание чл.71, ал.1, изр.1 ГПК вр. чл.9 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК държавна такса в размер на 50 лв..
Постъпила е въззивна жалба от ищцата
- В.Б.Е., чрез
адв.И.С., с която се обжалва изцяло решение №343409 от
20.02.2018г.,
постановено по гр.дело №52936/2014г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 123-ти, с което
е отхвърлен предявеният иск с правно основание на чл.34
от ЗС. Релевирани са доводи относно
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение,
постановено в противоречие на материалния закон. Поддържа се, че в оспорения
съдебен акт първоинстанционният съд не е изложил конкретни мотиви, на основание
на които е обоснован погрешен правен извод, че процесният имот, предмет на иска
за делба, не е съсобствен между страните. Твърди се, че първоинстанционният съд
не е обсъдил събраните по делото доказателства, поради което е направил неправилен
и незаконосъобразен извод, че ответницата е придобила на основание изтекла в
нейна полза придобивна давност 1/4 ид.ч. от процесния имот, собственост на
ищцата на основание наследствено правоприемство. Излага се, че в случая
ответницата прави възражение за придобивна давност, поради което в нейна
доказателствена тежест е да установи, че е извършила фактически действия, с
които е престанала да държи идеалните части от вещта на другия съсобственик –
ищцата по делото, и е демонстрирала установяване на владение изключително и
само за себе си върху целия имот, отблъсквайки владението на ищцата, както и че
тези действия са достигнали до знанието на последната. Твърди се, че в хода на
съдебното производство ответницата не е навеждала твърдения, нито е ангажирала
доказателства за установяване на гореописаните факти, относими към релевираното
от нея възражение за придобивна давност. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени изцяло обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което да
уважи предявеният иск с правно основание на чл.34 от ЗС като допусне делба на описания в
исковата молба недвижим имот, между страните по делото, при квоти: за ищцата –
1/4 ид.ч. и за ответницата – 3/4 ид.ч., както и да уважи направеното искане по
реда на чл.344, ал.2 от ГПК. Претендира присъждане на разноски, направени пред
двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - Д.Б.С., чрез адв.Е.Д., депозира писмен
отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна
жалба. Поддържа се, че макар и лаконично правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства
и е приел за установено, че процесният имот, предмет на
предявения иск за делба, не е съсобствен между страните на заявеното от ищцата правно основание. Твърди
се, че от събраните по делото доказателства се установява, че в полза на
ответницата е изтекла придобивна давност за 1/4 ид.ч. от процесния апартамент,
като за останалите 3/4 ид.ч. от имота между страните няма спор, че са
собственост на ответницата – 1/4 ид.ч. е получила на основание наследствено
правоприемство от общия наследодател на страните – Б.П.М.– техен баща, а
останалата 1/2 ид.ч. е получила по дарение от нейната майка – М.Г.М., с договор
за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение №143, том ХVІІІ,
н.д.№2885/15.07.1981г.. Поддържа се, че от показанията на разпитаните свидетели
се установява по несъмнен начин обстоятелството, че е упражнявала фактическата
власт върху целия имот след сключване на граждански брак от 1977г., като е
трансформирала държанието във владение по отношение на идеалната част, която
ищцата е наследила от своя баща, считано от 1987г., факт който е известен на
ищцата и предвидения в закона десетгодишен давностен срок е изтекъл преди
датата на завеждане на исковата молба в съда, поради което същата се явява
едноличен собственик на имота. Предявеният иск за делба се явява неоснователен
и като такъв правилно е бил отхвърлен с обжалваното решение. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното първоинстанционно
съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноски, направени пред въззивната инстанция в размер на платения адвокатски
хонорар.
Предявен
е от В.Б.Е. срещу Д.Б.С. иск с правно основание чл.34 ЗС.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. От събраните пред първата инстанция доказателства се установяват релевантните
за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно като краен резултат.
Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
Делбеното производство е
особено исково производство, развиващо се в две фази и при спазването на
специалните процесуални правила, предвидено в Част І, Глава 29 на ГПК. Съгласно едно от
тези специални правила /чл.342 ГПК/, в първото
заседание във фазата на допускане на делбата всеки от сънаследниците може да
възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на
неговия дял, както и против включването в наследствената маса на някои имоти.
Това може да бъде осъществено с различни процесуални средства, включително чрез
предявяване на възражение за придобивна давност на някой от сънаследниците за
придобиване на изключителна собственост върху делбения имот на основание, което
изключва съсобствеността с останалите наследници. Когато е предявено такова
възражение, съдът е длъжен на първо място да се произнесе по него и при евентуалното му
уважаване да отхвърли предявения иск за делба.
В разглеждания случай ответницата в подадения писмен отговор
по чл.131 от ГПК твърди, че е изключителен собственик на процесния
недвижим имот като
своевременно е релевирала възражение за придобивна давност по отношение на 1/4 ид.ч.
от процесния имот, която е придобита от ищцата на основание наследствено
правоприемство от общия наследодател на страните – Б.П.М..
Безспорно е във въззивното
производство, а и от събраните писмени доказателства по делото се установява,
че Б.П.М.и М.Г.М.
като съпрузи са придобили
правото на собственост върху процесния недвижим имот /нотариален акт №105, том ХХІV,
дело №4071/1963г., съставен на основание чл.17 от Правилника за ЖСК - отм./. От удостоверение за наследници №АО9400-3183/02.07.2014г.,
издадено от Столична община, район „Средец“, е видно, че Б.П.М.е починал на 10.09.1971г., при действието на СК от 1968г. – отм., като е оставил за свои наследници по закон децата си
/страните по делото/ и приживялата си съпруга М.Г.М.. Съгласно чл.14, ал.7 от СК /1968г. – отм./ когато приживелият съпруг
наследява заедно с децата на починалия съпруг, той не получава от частта на
починалия съпруг от общото имущество. Следователно след смъртта на Б.П.М.квотите
на съсобственост по отношение на процесния имот са както следва: приживяла
съпруга - М.Г.М. – 1/2 ид.ч. и всяка от дъщерите му - В.Б.Е. и Д.Б.С. по 1/4 ид.ч.. Видно от нотариален акт за дарение
№143, том ХVІІІ, н.д.№2885/15.07.1981г. М.Г.М. е дарила собствената си 1/2
ид.ч. от процесния имот на дъщеря си Д.Б.С.. При това положение от анализа на
приетите доказателства се установява, че по отношение на процесния имот квотите
на съсобственост между страните са както следва: за ищцата – 1/4 ид.ч. и за
ответницата – 3/4 ид.ч..
Основният спорен въпрос по
същество във въззивното производство е свързан с това дали процесният недвижим
имот е съсобствен между страните, доколкото ответницата претендира, че е
станала изключителен негов собственик по силата на наследствено правоприемство,
правна сделка и давностно владение, като твърди, че на оригинерно основание - изтекла в нейна полза придобивна давност, с начален момент –
пролетта на 1987г. /твърдения в този смисъл са изложени в писмения отговор по
чл.131 от ГПК/ е придобила по давност 1/4 ид.ч. от процесния имот, която ищцата е получила по наследство от общия наследодател на страните
– Б.П.М.. За да се уважи
възражение за придобивна давност, т.е. да се признае на едно физическо лице
правото на изключителна собственост по отношение на един отчасти или изцяло
чужд недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият несобственик
следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по
отношение на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне от страна на
титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение
невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик (аnimus),
т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите
правомощия в пълен обем единствено за себе си. Само доколкото елементите на
фактическия състав на чл.79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото
собствеността лице и то установени при едно пълно и пряко доказване в хода на
процеса, възражението за изтекла придобивка давност на конкретен недвижим имот,
може да бъде уважено.
В
конкретния случая от събраните пред първата инстанция доказателства се
установява по категоричен начин, че са налице елементите на фактическия състав
на нормата на чл.79, ал.1 ЗС. От показанията на разпитаните по делото свидетели
– К.С., Б.С.и Л.Я., без родство със страните, които съдът кредитира като дадени
в резултат на техни преки и непосредствени впечатления, непротиворечиви и
взаимно допълващи се, се установява по категоричен начин, че ответницата след
като е сключила граждански брак със свидетеля К.С. през 1977г. е живяла със
семейството си в процесния имот, т.е. упражнявала е трайно и непрекъснато
фактическата власт върху имота, без да е налице противопоставяне от страна на
ищцата като титуляр на правото на собственост досежно 1/4 ид.ч. от имота. На
следващо място съдът приема, че по делото е доказан субективният елемент на
придобивната давност - от 1987г. ответницата е извършила действия, с които е обективирала спрямо своя
съсобственик – ищцата по делото, намерението си да владее идеалните й части за
себе си. Свидетелят К.С. сочи пред съда, че през 1987г. е присъствал на
среща между двете сестри, при която ищцата е отказала да заплати част от
разходите за ремонт на апартамента, като е казала в негово присъствие „Откъде
накъде ще плащам за твоя апартамент, ти плащаш ли за моя апартамент. …. , след
което Д. си е поискала ключовете от апартамента, които е притежавала сестра й……
В. хвърли ключовете и напусна апартамента.“ Следователно се налага категоричен
извод, че от 1987г. ищцата е знаела, без да е налице противопоставяне от нейна
страна, че ответницата владее делбения имот като собствен, включително и по отношение
на нейната идеална част, която е наследила от баща си, т.е. считано от 1987г.
ответницата е демонстрирала по отношение невладеещия собственик на вещта –
ищцата, поведение на пълноправен собственик досежно процесния имот- тя го е ремонтирал, поддържала, подобрила и живяла със
семейството си в него. Следователно съдът приема, че по делото е
доказано, че ответницата, считано от 1987г. е
упражнявала за период от повече от 10 години фактическата власт върху целия
имот, вкл. и върху идеалната част на ищцата, с явното съзнание и без
противопоставянето на ищцата. Този извод на съда не се опровергава от
показанията на разпитаната свидетелка Е.Г., която споделя информация пред съда
за период преди 1980г., така и сочи, че е посещавала имота заедно с ищцата през
2006г. – 2007г., т.е. касае се за период, след като в полза на ищцата е изтекла
десетгодишната придобивна давност. Следователно съдът счита, че показанията на
тази свидетелка не са относими към предмета на спора и като такива не следва да
бъдат обсъждани. Относно показанията на свидетелката Ю.Г., дъщеря на ищцата,
съдът счита, че преценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК не следва да се
кредитират, тъй като същата е заинтересована от изход на спора и отделно от
това нейните показания са изолирани и не кореспондират на останалите събрани по
делото доказателства.
С
оглед на изложеното съдът приема, че по делото
са доказани всички предпоставки, изискуеми от закона за придобиване от ответницата по давност на спорната 1/4 ид.ч. от процесния имот, респективно
в хода на делото е доказано, че същата се легитимира като
собственик на основание посочения от нея придобивен способ
досежно 1/4 ид.ч. от процесния имот,
която ищцата е получила по наследство от общия наследодател на страните – Б.П.М..
При това положение се налага извода, че по делото не се доказва, че е налице
съсобственост между страните по отношение на спорния делбен имот. Предявеният
иск за делба е неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне, съответно
следва да бъде отхвърлена и обусловената претенция по реда на чл.344, ал.2 ГПК.
Първоинстанционният съд е достигнал до същия краен правен извод, който е
правилен и законосъобразен.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата съдебна инстанция основателна се явява претенцията на въззиваемата
страна за присъждане на разноски. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.3 от ГПК въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна сумата от 800.00 лв., представляваща реално сторени разноски за платено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №343409 от
20.02.2018г.,
постановено по гр.дело №52936/2014г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 123-ти състав.
ОСЪЖДА В.Б.Е.,
с ЕГН **********,***; да
заплати на Д.Б.С.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 800.00
лв. /осемстотин лева/, представляваща направени по делото разноски за платено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./