№ 13178
гр. София, 05.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:********
при участието на секретаря *********
като разгледа докладваното от ******** Гражданско дело № 20231110111643
по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т.
2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 222, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „********“ ЕООД
да заплати на И. Н. Ш. следните суми (след допуснато в проведеното на 09.04.2025г.
открито съдебно заседание изменение на исковете чрез увеличаване, респ. намаляване на
размерите им): сумата от 9805.96 лева, представляваща неизплатено нетно трудово
възнаграждение, дължимо му за периода от 01.04.2022г. до 25.05.2022г. по силата на
съществувало между страните трудово правоотношение, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 06.03.2023г. до окончателно изплащане на задължението, сумата от
903.31 лева, представляваща обезщетение за забава върху неизплатеното трудово
възнаграждение, дължимо за периода от 11.05.2022г. до 05.03.2023г., сумата от 20 843.33
лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 38
дни- 10 дни за 2020г., 20 дни за 2021г. и 8 дни за 2022г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 06.03.2023г. до окончателно изплащане на задължението, сумата от 1610.43
лева- обезщетение за забава за периода от 11.06.2022г. до 05.03.2023г., сумата от 9897.45
лева, представляваща обезщетение за оставане без работа на служителя за период от един
месец след уволнението му поради съкращаване на щата, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 06.03.2023г. до окончателно изплащане на задължението, както и
сумата от 682.43 лева, представляваща законна мораторна лихва върху това обезщетение за
периода от 11.07.2022г. до 05.03.2023г.
Ищецът твърди, че на 28.02.2018г. сключил трудов договор с „**********“ ЕООД, по
силата на който заемал длъжността „изпълнителен директор“, за което му се следвало нетно
трудово възнаграждение в размер на 10 000.00 лева месечно, платимо в срок до 10-о число
на месеца, следващ месеца, за който плащането се отнася. Изяснява, че в началото на 2022г.
настъпило правоприемство на страната на работодателя, в резултат от което и на основание
разпоредбата на чл. 123 КТ като работодател по трудово правоотношение, считано от
посочения момент, се легитимирал ответникът „******“ ЕООД, с когото на 15.01.2022г.
сключили допълнително споразумение към трудовия договор, с което се уговорили от
съдържанието му да отпадне клаузата на чл. 13.1., предвиждаща размер на дължимото от
работодателя обезщетение при прекратяване на трудовия договор на служителя в размер на
1
три месечни заплати. Твърди, че със заповед от 25.05.2022г., връчена му на същата дата,
трудовото му правоотношение било прекратено поради съкращаване на щата, като след
прекратяването неизплатени останали част от трудовото му възнаграждение за м. април
2022г., това за м. май 2022г.- за дните до прекратяване на трудовия договор, дължимото му
обезщетение за 38 дни неизползван платен годишен отпуск, както и за прекратяване на
правоотношението от работодателя поради съкращаване на щата. С оглед на това в
настоящия процес претендира тези вземания, ведно със законната лихва, обезщетение за
забава, както и разноски за настоящото производство.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва предявените искове, считайки за недоказано
настъпилото на страната на работодателя правоприемство, а с това и съществувало между
страните трудово правоотношение. Оспорва представения с исковата молба трудов договор,
доколкото в същия имало нанесена поправка по отношение на месеца на сключването му,
както и анекса от 15.01.2022г. към договора и заповедта от 25.05.2022г. за прекратяване на
трудовото правоотношение на ищеца, считайки ги за неистинни, тъй като подписите за
работодател в последните два документа съществено се различавали помежду си.
Независимо от това, като самостоятелно основание за неоснователност на претенцията за
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск поддържа, че след преминаването на
трудовото правоотношение към неговото предприятие и съобразно нормата на чл. 33 от
Наредбата за работното време, почивките и отпуските на ищеца се полагал платен годишен
отпуск пропорционално на периода на съществуване на правоотношението помежду им от
15.01.2022г. до 25.05.2022г., в размер на 6 дни, които служителят бил използвал. В условията
на евентуалност- в случай че се установи дължимост на всички или на част от предявените
от ищеца вземания, ответникът релевира възражение за прихващане на задълженията си за
процесните суми със задължение на ищеца да му заплати неустойка в размер на 50 000.00
лева за това, че е нарушил задължението си по чл. 12.2. от трудовия договор с „**********“
ЕООД в едногодишен срок от прекратяване на правоотношението да не осъществява
конкурентна дейност. Твърди в тази връзка, че считано от м. 10.2022г. ищецът започнал
работа в друго дружество, където заемал длъжността „ръководител на отдел логистика“,
чиито трудови функции фактически се припокривали с тези, извършвани за ответника преди
уволнението, с което нарушил задължението си по чл. 12.2. от трудовия договор и дължал
неустойка по чл. 14.1. от същия в петкратния размер на трудовото си възнаграждение.
Претендира разноски.
С доклада по делото, проектът за който се съдържа в постановеното по реда на чл. 140
ГПК определение, и който е допълнен в проведеното на 04.12.2024г. открито съдебно
заседание, съдът е приел за съвместно разглеждане релевираното в условията на
евентуалност от името на ответника възражение за прихващане на вземането му за
неустойка по чл. 14.1. от трудовия договор срещу вземанията на служителя за процесните
възнаграждение и обезщетения, чийто общ размер е под размера на претендираната
неустойка.
Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото
относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване на разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:
Установява се от надлежно приобщения като писмено доказателство трудов договор №
1017, че между „**********“ ЕООД като работодател и ищеца И. Н. Ш. като служител е
възникнало трудово правоотношение, по силата на което последният е заемал длъжността
„изпълнителен директор“ на дружеството, за което му се е следвало месечно нетно трудово
възнаграждение в размер на 10 000.00 лева, платимо от работодателя по банков път до 10- о
число на месеца, следващ месеца, за който се отнася. Наред с това, в чл. 7.1. от трудовия
договор страните са се съгласили, че размерът на следващия се на ищеца платен годишен
2
отпуск възлиза на 20 работни дни.
Действително, както е изложил ответникът в писмената си молба от 08.11.2024г.- л. 43
и л. 44 от делото, същият не е страна по този договор, каквито твърдения не са и навеждани
по делото, вкл. от името на ищеца, а освен това се установява, че в титулната част на
документа има добавяне и зачеркване при изпИ.е на датата и месеца на сключване на
съглашението, като съгласно същите договорът е подписан на 28.02.2018г. Съгласно нормата
на чл. 178, ал. 2 ГПК съдът оценява доказателствената сила на документа, в който има
зачерквания, изтрИ.ия, добавки между редовете и други външни недостатъци, с оглед на
всички обстоятелства по делото. В случая от неоспореното от името на страните копие от
трудова книжка № 4 на И. Н. Ш. с бланков № 243803- стр. 8 и 9 от същата, се установява, че
правоотношението между ищеца и „**********“ ЕООД е възникнало, считано от
01.03.2018г., поради което и при липсата на данни в различен смисъл следва да се приеме, че
действителната дата на сключване на трудовия договор между посочените лица е
28.02.2018г. Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че в
конкретната хипотеза обстоятелството дали съглашението е постигнато на 28.02 или на
28.03.2018г. е без правно значение, доколкото претенцията за трудово възнаграждение е за
период, чийто начален момент значително следва във времето и двете посочени дати, искът с
правно основание чл. 224, ал. 1 КТ има за предмет обезщетение за неизползван в периода
2020г.- 2022г. платен годишен отпуск, т.е. започващ около две години след учредяване на
правоотношението, а претенцията по чл. 222, ал. 1 КТ е обоснована с твърдения за
настъпило едва през 2022г. прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца.
Нещо повече, съгласно представената от ищеца с исковата молба заповед за
прекратяване на трудово правоотношение от 25.05.2022г., издадена от ******** в качеството
й на управител на ответника „********“ ЕООД, е посочено, че се прекратява трудовото
правоотношение на И. Н. Ш., възникнало на основание договор № 1017 от 28.02.2018г. и във
връзка с протокол от 31.05.2018г. за преотстъпване на дейност от едно предприятие на друго.
Истинността на тази заповед, в частност авторството й в частта, в която й е придаден вид да
е подписана за работодател от посоченото в нея лице, е оспорена с отговора на исковата
молба и уточнението от 08.11.2024г., поради което и доколкото ищецът е заявил, че ще се
ползва от този документ, по отношение на същия с определение от 04.12.2024г.,
постановено в проведеното на тази дата открито съдебно заседание, на основание нормата
на чл. 193, ал. 2 ГПК е постановено да бъде извършена проверка на истинността му в
оспорената от страната част. Наред с това, на ответника е указано, че съобразно правилото
на чл. 193, ал. 3, изр. първо ГПК негово е процесуалното задължение да установи
неистинността на оспорения от негово име документ, във връзка с което по заявеното от
процесуалния му представител искане е допуснато събиране на гласни доказателства чрез
разпит на един свидетел при режим на довеждане в следващото открито съдебно заседание-
09.04.2025г., в което от името на дружеството е заявено, че така заявеното и допуснато
доказателствено искане не се поддържа. С оглед на това и при липсата на други ангажирани
доказателства в тази насока следва да се приеме, че оспорването на истинността на
коментираната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение не е доказана, поради
което същата е годна да послужи при формиране на правосъдната воля на настоящия
съдебен състав по релевантните за спора факти. Така, както бе изяснено, в същата като
основание и момент на възникване на процесното трудово правоотношение се сочи именно
приложеният към делото трудов договор № 1017 от 28.02.2018г., като, освен това, се
съдържат данни за настъпило на 31.05.2018г. „преотстъпване на дейност от едно
предприятие на друго“, т. е. данни за настъпило на страната на работодателя
правоприемство по смисъла на нормата на чл. 123, ал. 1 КТ. Последното, от своя страна,
обуславя извод, че именно в резултат от това правоприемство ответникът се легитимира
като работодател на ищеца по силата на сключения от „**********“ ЕООД индивидуален
трудов договор и съобразно изричната норма на чл. 123, ал. 1 КТ, съгласно която в
3
посочените в т. 1- т. 7 хипотези трудовото правоотношение на работника или служителя не
се прекратява. Същевременно, само по себе си издаването на заповедта за прекратяване на
трудовия договор, в която издателят й- представител на ответника, изрично посочва, че се
прекратява сключен с друго дружество договор и се позовава на настъпила промяна на
страната на работодателя в резултат от преотстъпване на дейност, съставлява по своята
правна същност признание на неизгоден за страната в настоящото производство факт с
правно значение- че ответникът, упражнил потестативното право едностранно да прекрати
трудовоправната връзка с ищеца, е носител на работодателска власт по отношение на него,
при това именно въз основа на сключения от „**********“ ЕООД трудов договор.
Признание в този смисъл се съдържа и в трудовата книжка на служителя, вписванията в
която не са оспорени от ответника и на стр. 8 и 9 от която е отбелязано, че считано от
01.06.2018г. на страната на работодателя е настъпила промяна и като такъв е посочено
„********“ ЕООД на основание нормата на чл. 123, ал. 1, т. 3 КТ. Нещо повече, именно
последното е вписано в трудовата книжка на И. Ш. като негов работодател за период от 4
години 2 месеца и 25 дни назад, считано от вписаната дата на прекратяването на
трудовоправната връзка на основание нормата на чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ- 26.05.2022г.
Признанието на неизгодни за страната факти с правно значение е едно от най- надеждните и
достоверни доказателствени средства в българския граждански процес, което в случая,
преценено по реда на чл. 175 ГПК, не се опровергава, а напротив- подкрепя се от останалата
доказателствена съвкупност, в т. ч. данните в приобщената като писмено доказателство
справка от ТД на НАП за сключени от ищеца трудови договори, в която „********“ ЕООД
фигурира като него работодател за периода от 01.07.2018г. до 26.05.2022г., а съгласно
нормата на чл. 62, ал. 3 КТ субект на задължението да заяви пред НАП прекратяването на
правоотношението е именно работодателят, т.е. като е изпълнил това свое задължение,
ответникът още веднъж имплицитно и конклудентно е признал това свое качество спрямо
ищеца, вкл. през релевантните за спора периоди.
По изложените фактически и правни съображения неоснователни се явяват доводите
на ответника, че между страните не е съществувало трудово правоотношение, респ. че не е
материално легитимиран да отговаря по предявените искове.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ ищецът следва пълно и главно да докаже
съществуването през исковия период между страните по делото на трудово правоотношение,
размера на следващото му се за възложената му трудова функция трудово възнаграждение,
настъпване на изискуемостта на задължението на работодателя да заплати уговореното
възнаграждение, както и предоставянето на работната сила на служителя в полза/на
разположение на работодателя през целия исков период.
С оглед установеното по изложените вече съображения съществуване през исковия
период на трудово правоотношение между страните по делото, при липсата на спор помежду
им относно размера на следващото се на служителя трудовото възнаграждение, данни за
което, както бе изяснено, се съдържат в приложените по делото трудов договор и трудова
книжка, при съобразяване, че ответникът не е оспорил и реалното престиране на работна
сила от ищеца и при липсата на доказателства, а и на твърдения за размера на изплатените
трудови възнаграждения за времето от началото на исковия период- 01.04.2022г., до датата,
предхождаща деня на прекратяване на правоотношението- 25.05.2022г., следва да се приеме,
че размерът на неизплатените на И. Н. Ш. трудови възнаграждения за периода от
01.04.2022г. до 25.05.2022г. възлиза на сумата, установената в заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за
компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на
възложените задачи. Така, съгласно доказателствените изводи в заключението размерът на
неизплатеното на ищеца нетно трудово възнаграждение за посочения период възлиза на
сумата от 17 805.96 лева.
4
С оглед на това и съобразно действащото в българския граждански процес
диспозитивно начало искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ следва да бъде изцяло
уважен.
Както бе изяснено, съгласно клаузата на чл. 6.2. от индивидуалния трудов договор
между страните месечното трудово възнаграждение на ищеца е следвало да бъде изплащано
до 10- о число на месеца, следващ месеца, за който се отнася, поради което и съобразно
правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД ответникът е допуснал неточно в темпорално отношение
изпълнение на паричното си задължение за м. април 2022г., считано от 11.05.2022г., а за това
за м. май 2022г.- считано от 11.06.2022г. Така, при съобразяване на началната дата на
забавата, на крайната дата, до която ищецът претендира обезщетение за същата- 05.03.2023г.,
както и на размерите на неизплатените възнаграждения, предмет на претенцията с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ, съдът определи размера на това обезщетение по реда на чл. 162
ГПК, с помощта на електронен калкулатор, на сумата от общо 771.97 лева, до която искът с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законна мораторна лихва върху неплатеното трудово
възнаграждение следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер следва да
бъде отхвърлен.
Основателността на иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ предполага установяване
на следните обстоятелствата с правно значение: 1/ трудовото правоотношение между
страните да е прекратено; 2/ работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се
платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години;
3/ правото на отпуск да не е погасено по давност - за отпуските, дължими след 01.08.2010г.;
4/ размер на полагащия се на служителя платен годишен отпуск; 5/ размер на последното
получено за пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение.
Както бе изяснено, от съдържанието на представения от ищеца трудов договор се
установява, че следващият му се платен годишен отпуск е бил в размер на 20 дни за времето
на съществуване на правоотношението, вкл. за 2020г. и 2021г., а за 2022г.- за периода от
началото на годината до прекратяване на трудовоправната връзка между страните, в размер
на 8 дни, пропорционално на продължителността на съществуване на правоотношението
през календарната година- арг. чл. 33, ал. 1 и чл. 42, ал. 4 от Наредбата за работното време,
почивките и отпуските. В последния смисъл са неоспорените в тази им част доказателствени
(фактически) изводи в заключението на съдебно- счетоводната експертиза. Неоснователен е
заявеният от името на ответника с отговора на исковата молба довод, че в случая следвало
да се приеме, че трудовото правоотношение между страните възникнало едва в началото на
2022г., поради което обезщетение за неизползван платен годишен отпуск се следвало
пропорционално на времето на съществуването му през тази календарна година. Това е така,
от една страна, по изложените вече съображения относно момента на преотстъпване на
дейността на работодателя, с когото ищецът първоначално е сключил трудов договор-
„**********“ ЕООД, в полза на ответника- 01.06.2018г., а от друга- доколкото последният е
придобил съгласно изричната разпоредба на чл. 123, ал. 2 КТ правата и задълженията на
работодател по правоотношението, което, освен това, не се е прекратило съобразно
правилото на чл. 123, ал. 1 КТ. За пълнота и прецизност тук следва да се изясни, че по
правило възникналите преди промяната на страната на работодателя в правната сфера на
служителя негови права се запазват и след тази промяна, при настъпването на която адресат
на корелативното задължение е новият работодател по запазилото правното си действие
трудово правоотношение. В тази връзка следва да се изясни, че противно на поддържаното
от името на ответника, без значение е коя точно хипотеза на чл. 123, ал. 1 КТ се е
осъществила в случая, доколкото съгласно разпоредбите на чл. 123, ал. 4 КТ работодателят
приобретател е всякога отговорен за задълженията към работника или служителя,
възникнали преди промяната по ал. 1, каквито, обаче, както бе изяснено по- горе,
процесните задължения не са.
5
В писменото заключение на съдебно- счетоводната експертиза експертът е изяснил, че
при изследването от ответника са му представени заявления от ищеца и подписани от името
на работодателя заповеди за ползване на платен годишен отпуск, както следва: 6 дни за
2020г., 5 дни за 2021г., както и 3 дни за 2022г., както и електронна кореспонденция на ищеца,
в която същият посочва периоди, в които възнамерява да ползва отпуск.
На първо място, следва да се изясни, че доколкото съгласно императивната разпоредба
на чл. 173, ал. 1 КТ платеният годишен отпуск се ползва от работника или служителя с
писмено разрешение от работодателя, в случая при извършване на преценката за броя дни
ползван платен годишен отпуск следва да бъдат съобразени единствено издаваните от името
на работодателя и носещи подпис на негов представител заповеди, но не и електронните
писма, изпращани от ищеца, тъй като не се установява кой е адресат на същите, в частност
такъв да е субектът на работодателска власт, както не се установява и в предприятието на
ответника да е въведен специфичен ред да се заявява, респ. да се разрешава ползването на
отпуск, вкл. по електронен път.
Нещо повече, в случая в заповедта от 25.05.2022г. за прекратяване на трудовото
правоотношение, връчена на ищеца на същата дата, сам субектът на работодателска власт е
признал, че дължи на И. Н. Ш. обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван платен годишен
отпуск в размер на 38 дни, като, освен това, съгласно констатациите на вещото лице във
фиша на ищеца за работна заплата за м. май 2022г. е начислено обезщетение по чл. 224 КТ за
38 работни дни в размер на 23 159.26 лева. А, както бе изяснено, признанието на неизгоден
за страната факт с правно значение е едно от най- значимите и достоверни доказателствени
средства.
Ето защо и при липсата на доказателства, а и на твърдения за извършено плащане-
цялостно или частично, на задължението на работодателя за обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск и при съобразяване на действащото в българския граждански процес
диспозитивно начало искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде изцяло
уважен за размера след допуснатото по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение.
Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията по този раздел, дължими
при прекратяване на трудовото правоотношение, каквото е това по чл. 224, ал. 1 КТ, се
изплащат не по- късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който
правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг
срок. След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната
лихва. Ето защо, в случая работодателят е допуснал забава при изпълнението на това свое
парично задължение, считано от 01.07.2022г. Определен от съда по реда на чл. 162 ГПК, с
помощта на електронен калкулатор, размерът на обезщетението за забава върху
установеното като дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода
от настъпване на забавата- 01.07.2022г., до края на исковия период- 05.03.2023г., възлиза на
сумата от 1488.50 лева, за които суми и период този иск следва да бъде уважен, а за
разликите до пълните предявени размер и период следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 222, ал. 1 КТ процесуално задължение на ищеца е
пълно и главно да докаже прекратяването на процесното трудово правоотношение с
ответното дружество на соченото уволнително основание- съкращаване на щата, оставането
си без работа в продължение на един месец след уволнението, както и размера на
последното получено за пълен отработен месец преди уволнението брутно трудово
възнаграждение.
От приобщената като писмено доказателство по делото и неоспорена от ответника
справка от ТД на НАП за трудови договори на ищеца за периода от 26.05.2022г. до
02.04.2025г., както и от вписванията в трудовата му книжка се установява, че след
прекратяването на процесното трудово правоотношение И. Ш. е започнал работа едва на
17.10.2022г., т. е. повече от месец след прекратяване на трудовоправната връзка с ответника,
6
поради което, при липсата на спор относно основанието за прекратяване на същата, което е
посочено и в уволнителната заповед- съкращаване на щата, следва да се приеме, че с
уволнението на ищеца в правната му сфера е възникнало вземане за обезщетение по чл. 222,
ал. 1 КТ в размер на брутното му трудово възнаграждение за един месец, чийто размер
съгласно неоспореното в тази му част заключение на съдебно- счетоводната експертиза
възлиза на сумата от 11 579.63 лева. С оглед на това и при съобразяване на волята на ищеца
относно размера на тази претенция същата подлежи на уважаване в нейната цялост.
По отношение на обезщетението за оставане без работа за месец след прекратяване на
трудовото правоотношение на посочените в нормата на чл. 222, ал. 1 КТ уволнителни
основания следва да бъде съобразено изложеното по- горе относно приложимостта и
съдържанието на нормата на чл. 228, ал. 3 КТ, доколкото и това обезщетение е такова по
раздел III от глава десета на КТ. Поради това в полза на ищеца следва да бъде присъдена
законната мораторна лихва за посочения от него период, чийто начален момент- 11.07.2022г.,
следва във времето момента на настъпване на забавата- 01.07.2022г., възлизаща на сумата от
679.32 лева, до която искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен, а за
разликата до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлен.
С оглед на така установената дължимост в полза на ищеца на вземания по
съществувалото между страните трудово правоотношение следва да се приеме, че се е
осъществило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане по същество на заявеното от
името на ответника в условията на евентуалност компенсаторно възражение за прихващане
на негово вземане за неустойка по чл. 14.1. от процесния трудов договор срещу
задълженията, предмет на предявените искове.
Съдът намира това възражение за неоснователно, доколкото активното вземане, с което
ответникът изразява воля да извърши съдебна компенсация, се основава на нищожна клауза
съобразно последователната и непротиворечива практика на ВКС. Така, съгласно
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 417 от 21.05.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1228/2009 г., III г. о., ГК, решение № 740 от 18.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 322/2010 г., IV г.
о., ГК, решение № 625 от 12.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2009 г., III г. о., ГК,
„уговорката, с която се ограничава извършването на конкурентна дейност от страна
служители за определен срок след прекратяване на трудовия им договор (каквато е тази на
чл. 12.2. от процесния трудов договор, на чието нарушение ответникът се позовава,
претендирайки неустойката по чл. 14.1. от договора), е в нарушение на конституционно
признатото право на труд, по-специално нормата на чл. 48, ал. 3 КРБ, където се прогласява
свободата на избор на професия и място на работа на всеки гражданин. При това
работодателят няма право да налага забрана на служителите си, които са се специализирали
в дадена област, да не упражняват своята професия след прекратяването на трудовите си
отношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на бъдещото престиране
на труд, а подобна клауза по своята същност е нищожна. Същата, макар и да не е свързана
със съдържание на трудовия договор, възлага задължение на работника или служителя в
определен период от време да не встъпва в трудови или граждански отношения с
конкурентна фирма, която уговорка противоречи на норми и принципи на трудовото право -
чл. 8, ал. 4 КТ.“
Ето защо и при съобразяване на задължителните за съдилищата тълкувателни
разяснения, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. №
1/2020 г., ОСГТК, както и на правните съображения в решение № 1129 от 23. V. 1995 г. на
ВКС по гр. д. № 1214/94 г., III ГО, за съда съществува задължение да не приложи
последиците от нищожната клауза от процесния трудов договор, с осъществяването на
хипотезата в която е свързана и дължимостта на претендираната неустойка, като отхвърли
заявеното от името на ответното дружество възражение за прихващане, имащо за предмет
това неусточено вземане- арг. чл. 298, ал. 4 ГПК.
7
При този изход на спора пред настоящата инстанция по правило разноски се следват и
на двете страни. В случая, обаче, такива не следва да им бъдат присъждани, доколкото
ищецът не е заявявал претенция и не е представял доказателства реално да е извършил
такива. От името на ответника, от друга страна, се претендира адвокатско възнаграждение,
за изплащането на което са представени фактура и извлечение от банкова сметка на
адвокатското дружество, предоставило правна защита и съдействие на работодателя. От
последните, обаче, се установява, че хонорарът е уговорен и заплатен от трето за процеса
лице, като доколкото по делото липсват данни това да е сторено за сметка на ответното
дружество, не би могъл да бъде формиран положителен извод, че последното е извършило
разход, отговорността за възмездяването на който съобразно отхвърлената част от
претенциите да бъде възложена в тежест на насрещната страна по процесуалното
правоотношение.
Същевременно, съобразно нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на СРС сумата от 2186.83 лева, представляваща част от
дължимата държавна такса за разглеждане на исковете, както и от заплатеното от бюджета
на съда възнаграждение на вещото лице, съответна на уважената част от претенциите.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕДОКАЗАНО оспорването на истинността- авторството в частта, в
която й е придаден вид да е подписана от името на „********“ ЕООД от лице с имена
********, на заповед от 25.05.2022г. за прекратяване на трудовото правоотношение на И. Н.
Ш., възникнало на основание трудов договор № 1017/28.02.2018г.
ОСЪЖДА по исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 222,
ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД „********“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на И. Н. Ш., ЕГН
**********, сумата от 9805.96 лева, представляваща неизплатено нетно трудово
възнаграждение, дължимо му за периода от 01.04.2022г. до 25.05.2022г. по силата на
съществувало между страните трудово правоотношение, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 06.03.2023г. до окончателно изплащане на задължението, сумата от
771.97 лева, представляваща обезщетение за забава върху неизплатеното трудово
възнаграждение, дължимо за периода от 11.05.2022г. до 05.03.2023г., сумата от 20 843.33
лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 38
дни- 10 дни за 2010г., 20 дни за 2021г. и 8 дни за 2022г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 06.03.2023г. до окончателно изплащане на задължението, сумата от 1488.50
лева - обезщетение за забава за периода от 01.07.2022г. до 05.03.2023г., сумата от 9897.45
лева, представляваща обезщетение за оставане без работа на служителя за период от един
месец след уволнението му поради съкращаване на щата, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 06.03.2023г. до окончателно изплащане на задължението, както и
сумата от 679.32 лева, представляваща законна мораторна лихва върху това обезщетение за
периода от 11.07.2022г. до 05.03.2023г., като ОТХВЪРЛЯ тези искове, както следва: иска за
обезщетение за забава върху присъденото нетно трудово възнаграждение- за разликата над
присъдения размер до пълния предявен размер от 903.31 лева, иска за обезщетение за забава
върху обезщетението за неизползван платен годишен отпуск- за разликата над присъдения
до пълния предявен размер от 1610.43 лева и за периода от 11.06.2022г. до 30.06.2022г., както
и иска за законна мораторна лихва върху обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ за разликата над
присъдената сума по пълния предявен размер от 682.43 лева.
ОТХВЪРЛЯ релевираното от „********“ ЕООД, ЕИК ***, възражение за прихващане
на негово вземане за неустойка по чл. 14.1. от трудов договор № 1017/28.02.2018г., сключен
между И. Н. Ш., ЕГН **********, и „**********“ ЕООД, чийто правоприемник по този
8
трудов договор е „********“ ЕООД, ЕИК ***, и задълженията на последното спрямо И. Н.
Ш., ЕГН **********, произтичащи от трудов договор № 1017/28.02.2018г. за трудово
възнаграждение за периода от 01.04.2022г. до 25.05.2022г., за обезщетение по чл. 224, ал. 1
КТ и по чл. 222, ал. 1 КТ, както и за обезщетения за забава върху тях.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „********“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати в
полза на СРС сумата от 2186.83 лева, представляваща част от дължимата държавна такса за
разглеждане на исковете, както и от заплатеното от бюджета на съда възнаграждение на
вещото лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис от него на страните, а в частта, с която оспорването на истинността на
заповед от 25.05.2022г. за прекратяване на трудовото правоотношение на И. Н. Ш. е
признато за недоказано, решението има характер на определение, което не подлежи на
самостоятелно обжалване отделно от решението по съществото на правния спор.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9