Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 28.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, VI ТО,
5 състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ РАЙКИНСКА
при
участието на секретаря Антоанета Стефанова, като разгледа докладваното от
съдията гр. д. № 1433 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е положителен установителен иск по реда на
чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ.
Ищецът „У.“ ЕООД твърди в исковата си молба, че с
решение от 30.06.2014 г. по т.д. №
5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав било открито производство по несъстоятелност
за „В.Р.“ 2000“ ООД, което било обявено в търговския регистър на 04.07.2014 г.
Ищцовото дружество предявило вземания към длъжника „В.Р. 2000“ ООД (н),
възникнали след датата на откриване на производството по несъстоятелност в общ
размер на 150 000 лева. Същите били включени в списъка на приетите вземания,
изготвен от синдика. По възражение на кредитор с неприето вземане съдът
изключил вземането от списъка с приети вземания с определение от 09.07.2019 г.
Ищецът пояснява, че вземанията представляват
разноски, сторени в производството по несъстоятелност на „В.Р. 2000“ ООД (н) за
изплатено адвокатско възнаграждение, както следва:
1.
По договор за процесуално
представителство от 21.07.2014 г. „У.“
ЕООД заплатил на 29.11.2018 г. адвокатско възнаграждение в размер на 100 000 лева без ДДС за представителство
по т.д. № 5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав, развиващо се след решението за
откриване на производство по несъстоятелност. Задължението възникнало с
изплащане на дължащите се суми на кредитора „У.“ ЕООД при извършване на
разпределението по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ. Процесуалното представителство на
упълномощения адвокат включвало всички процесуални действия извършени от адвоката в хода на делото след
постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност –
участие в първо събрание на кредиторите на 26.06.2015 г., искане за
постановяване на акт по чл. 635, ал. 2 ТЗ, участие в събрание на кредиторите на
24.06.2016 г. Предявил вземане, отразено в списъка на приетите вземания,
одобрен с определение на съда от 21.05.2018 г. Участвал с СК на 24.01.2019 г. и
др.
2.
По договор № 236594/10.09.2013 г. и
Анекс към същия договор от 10.09.2013 г. „У.“ ЕООД заплатило на 29.11.2018 г.
договорен бонус към адвокатско възнаграждение в размер на 50 000 лева без
ДДС за осъществено процесуално представителство по т.д. № 5019/2013 г. на СГС,
VІ-22 състав, развиващо се във връзка с обжалване на решението за откриване
производство по несъстоятелност пред САС и ВКС. Независимо от това същото било
съобразено с минималния адвокатски хонорар и не превишава минимално определения
размер. Доказателствата за извършените процесуални действия се намирали в
кориците на т.д. № 5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав.
Ищецът твърди, че е изплатил посочения
по-горе адвокатски хонорар, поради което имал право да го претендира в
производството по несъстоятелност на „В.Р. 2000“ ООД.
Въз основа на изложеното „У.“ ЕООД моли
съдът да постанови решение, с което да приеме за установено, че има вземане към
„В.Р. 2000“ ООД в размер на 150 000 лева, възникнало след датата на
решението за откриване производство по несъстоятелност.
По делото е постъпил отговор от синдика
на „В.Р. 2000“ ЕООД – Х.С., която признава фактическите твърдения на ищеца и
изразява становище за основателност на предявения иск.
Депозиран е и отговор на исковата молба
от длъжника „В.Р. 2000“ ООД, с който искът е оспорен. Направено е твърдение, че
по Договор за защита и съдействие № 236594/10.09.2013 г. не е извършено нито
авансово, нито последващо плащане. Оспорена е датата на договора от 21.07.2014
г. и е длъжникът е заявил, че договорът е създаден само за нуждите на процеса.
Оспорено е сторените по него разноски да са такива, които подлежат на включване
в списъците на приетите вземания според Глава 43 от ТЗ или чл. 616, ал. 2 ТЗ. Длъжникът
поддържа, че процесуалният закон предоставя възможност на доверителя, който е
задължен по договора за адвокатска защита, да си „възстанови“ заплатеното
адвокатско възнаграждение само във визираните в чл. 78 ГПК хипотези – с оглед
изхода от гражданския спор. В случая със съдебното решение от 30.06.2014 г. по
т.д. № 5019/2013 г. на „У.“ ЕООД било присъдено възнаграждение в размер на
110 000 лева. Длъжникът оспорва и датата
на Анекса към договор за правна защита и съдействие № 236594/10.09.2013 г.
Смята, че същият е антидатиран и съставен само за целите на процеса. Бонусът
следвало да се договори с основния договор. Намира освен това, че
претендираният размер не отговаря на минимално дължимия такъв по Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от служебна справка в търговския регистър по партидата на „В.Р.
2000“ ЕООД, както и от представеното
по делото решение, с Решение No 1010
от 30.06.2014 по т.д. No 5019/2013, на СГС, VІ-5 състав е открито производство
по несъстоятелност за дружеството при условията на чл. 630, ал. 1 ТЗ, което е
обявено в търговския регистър на 04.07.2014 г. Производството по
несъстоятелност е открито по молба на кредитора „У.“ ЕООД, на когото с
решението са присъдени и 110 000 лева за адвокатско възнаграждение.
С Договор за правна защита и съдействие от 21.07.2014
г., сключен между „У.“ ЕООД – доверител и адв. Ю.В.Р. – довереник, страните са
договорили, че доверителят възлага, а довереникът приема да осъществява
процесуално представителство и защита в производството по несъстоятелност по т.д.
№ 5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав, развиващо се пред съда по несъстоятелност
след датата на решението за откриване производство по несъстоятелност (Решение
№ 1010/30.06.2014 г. на СГС, VІ-5 състав п от.д. № 5019/2013 г.), което
производство се развива отделно от производството по обжалване на същото съдебно
решение, до окончателното приключване на производството, което за доверителят
приключва с изплащане на всички дължащи му се суми в производството по несъстоятелност
(приети вземания за главници, лихви, разноски). Страните са договорили възнаграждение за
посоченото процесуално представителство, съдействие и консултация в общ размер
на 120 000 лева с ДДС, платимо по посочена от адвоката банкова сметка ***-дневен
срок след изплащане на доверителя на вземането му по чл. 722, ал. 1, т. 8 от ТЗ, което бъдат приети и одобрени с определение по чл. 692 ТЗ. Посочено е, че
така определеното възнаграждение е изчислено на база размера на вземанията,
определени с Решение № 1010/30.06.2014 г. на СГС, VІ-5 състав п от.д. №
5019/2013 г.
С Договор за правна защита и съдействие №
236594/10.09.2013 г., сключен между „У.“ ЕООД и адв. Ю.Р. с предмет
„процесуално представителство и защита по т.д. № 5019/2013 г. на СГС, ТО, VІ-5
състав“ е договорено възнаграждение в размер на 4.7% от размера на вземането
без вкл. ДДС, платима както следва: една трета авансово по посочена банкова
сметка ***/3 към обявяване на решението.
С Анекс към Договор за правна защита и съдействие №
236594/10.09.2013 г., подписан на 10.09.2013 г., страните са констатирали, че с
подписания на същата дата договор страните са уговорили възнаграждение в размер
на 4.7% от вземането, равни на 150 000 лева и са уговорили допълнително,
че при успешен изход за доверителя по т.д. № 5019/2013 г. на СГС, VІ-5 състав,
както и при събиране (заплащане) на дължимата сума от длъжника „В.Р. 2000“ ООД
по какъвто и да е начин, включително и при постигнато споразумение между
доверителя и длъжника „В.Р. 2000“ ООД, доверителят се задължава да заплати на
довереника допълнително бонус възнаграждение (на резултат) в размер на 3.1% от
събраната (платената) сума. Бонусът се дължи в тридневен срок от заплащане на
всяка една сума (при плащане на части) или в тридневен срок от заплащане на
дължимите суми (при цялостно плащане) от „В.Р. 2000“ ООД на доверителя.
Издадена е фактура № **********/29.11.2018 г. от Ю.Р.
на „У.“ ЕООД за процесуално представителство в производството по
несъстоятелност по т.д. № 5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав след постановяване
на решението за откриване на производство по несъстоятелност и бонус
възнаграждение по договора за правна защита № 236594/10.09.2013 г. и Анекс към
договора от 10.09.2013 г. на стойност 150 000 лева без ДДС , а с ДДС
180 000 лева.
Представено е извлечение от сметка на Ю.В.Р. в „Р.Б.“
АД от 30.11.2018 г., видно от което на
29.11.2018 г. по нея е постъпило плащане от „У.“ ЕООД с основание „По фактура
397/29.11.2018 г.“.
Представено е и платежно нареждане от „У.“ ЕООД в
полза на Ю.Р. за сумата 180 000 лева по фактура 397/29.11.2018 г.
С молба вх. № 4092/14.01.2019 г. „У.“ ЕООД е предявило чрез адв. Ю.Р.
вземане възникнало след датата на откриване производството по несъстоятелност в
общ размер 150 000 лева, от които 100 000 лева – адвокатско
възнаграждение по договор за процесуално представителство от 21.07.2014 г.,
платено на 29.11.2018 г., за процесуално представителство и защита в
производството по несъстоятелност по т.д. № 5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав,
развиващо се пред съда по несъстоятелността след датата на постановяване на
решението за откриване на производство по несъстоятелност (Решение
№ 1010/30.06.2014 г. на СГС, VІ-5 състав п от.д. № 5019/2013 г.), което
производство се развива отделно от производството по обжалване на същото
съдебно решение, като задължението за плащане е възникнало с изплащане на
дължащите се суми на кредитора по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ и 50 000 лева –
по Договор № 236594/10.09.2013 г. и Анекс към същия договор от 10.09.2013 г.,
заплатени на 29.11.2018 г., представляващо договорен бонус към адвокатското
възнаграждение за осъществено процесуално представителство и защита в
производството по несъстоятелност по т.д. № 5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав,
развиващо се във връзка с обжалване на решението за откриване на производство
по несъстоятелност пред САС и ВКС.
Видно от Списък на приетите вземания, обявен в
търговския регистър на 18.02.2019 г., в него е включено вземане на „У.“ ЕООД в
размер на 150 000 лева – представляващи разноски по процесните договори.
С определение по чл. 692 ТЗ от
09.07.2019 г. по т.д. № 5019/2013 г. съдът по несъстоятелността е изключил от
списъка на приетите вземания вземането на „У.“ ЕООД в размер на 150 000
лева, представляващи разноски, по възражение на кредитора Р.А.Л.. Това
определение е обявено в търговския регистър на 10.07.2019 г.
С определение по чл. 692 ТЗ от 20.07.2015 г. по т.д.
№ 5019/2013 г. съдът по несъстоятелността е оставил без уважение възраженията
на кредиторите Р.Л.(Р.А.Л.), „Р.И.“ ООД, М.Р.и длъжника „В.Р. 2000“ ООД срещу
включени в списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ,
обявен в ТР на 10.11.2014 г., вземания на кредитора „У.“ ЕООД, предявени с
молба от 28.07.2014 г. за 2 386 135.84 лева – главница по рамков
договор от 30.07.3007 г., 776 892.92 лева лихва, 226 552.60 лева –
главница по договор за довършителни работи от 16.06.2011 г., 53 704.29
лева – лихва за забава, законна лихва за забава върху двете главници за периода
след решението за откриване производство по несъстоятелност, 127 950 лева
– разноски по несъстоятелността, присъдени с решението по т.д. № 5019/2013 г.
от 30.06.2014 г.
По
делото е изслушано и заключение на ССЕ, изготвено от вещото лице В.П.,
неоспорено от страните. След проверка в счетоводството на ищеца тя е
установила, че той действително е превел 180 000 лева на адв. Ю.Р. по
фактура № 397/29.11.2018 г. и същата е осчетоводена при него. Сумата е
постъпила по банкова сметка ***. Ю.Р. в „Р.Б.“ АД.
С
молба вх. № 5847/18.01.2017 г. „У.“ ЕООД чрез адв. Ю.Р., е поискало от съда по
несъстоятелността да го допусне до участие в насрочено събрание на кредиторите
на 25.01.2017 г., на основание чл. 673, ал. 3 ТЗ.
При
така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
По
допустимостта на исковете.
Съгласно чл. 694, ал. 2 ТЗ кредитор
с неприето вземане може да предяви иск за установяване съществуването на
неприето вземане, ако е направил възражение по чл. 690, ал. 1, но съдът е
оставил възражението му без уважение или предявеното от кредитор вземане е
изключено от списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ
по възражение от длъжника или друг кредитор. Този иск се предявява пред съда по
несъстоятелността в 14-дневен срок от момента на обявяване в търговския
регистър на определението на съда за одобряване на списъка по чл. 692, ал. 4 ТЗ – чл. 694, ал. 6 ТЗ.
В случая се иска установяване на
вземане, изключено от съда по несъстоятелността от списъка на приетите вземания
по възражение на друг кредитор или искът е такъв по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ.
Следва да бъде посочено, че след изменението на чл. 694, ал. 4 ТЗ, обн. В ДВ
бр. 105/2016 г., макар вземането на ищеца да е изключено от списъка на приетите
вземания от съда по възражение на друг кредитор, този друг кредитор не е
надлежна главна страна-ответник в производството по иска по чл. 694 ТЗ. Кредиторът,
по чието възражение е изключено от списъка на приетите вземания вземането на
кредитора-ищец, може да участва в производството по чл. 694 ТЗ само като трето
лице помагач на страната на длъжника, но не и като главна страна – ответник по
иска (така Решение
№ 252 от 11.04.2017 г. по т. д. № 2822 / 2015 г. на II т.о. на ВКС и решение №
99 от 02.08.2017 г. по т. д. № 307 / 2016 г. на II т.о. на ВКС.) Ето защо,
надлежен ответник в настоящото производство е само длъжника и на основание чл.
694, ал. 4 ТЗ в производството задължително участва синдика.
Въз основа на чл. 694,
ал. 2 ТЗ в съдебната практика
съществува единно и непротиворечиво становище относно предпоставките за
допустимост на установителния иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ, а именно: кредиторът да е предявил вземането си пред
синдика по реда и в срока по чл. 685, ал. 1, респ. чл. 688, ал. 1 ТЗ, или след възникване на вземането, ако същото е
възникнало по време на производството по несъстоятелност и не е платено на
падежа; да е налице произнасяне на синдика - приемане или неприемане на
вземането; в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ да е направено възражение срещу приемането или отказа
да бъде прието предявеното вземане; да е налице произнасяне на съда по
несъстоятелността по повод възражението и да е спазен 14-дневният срок по чл. 694, ал. 6 ТЗ за предявяване на иска.
От
доказателствата по делото и вписванията и обявените актове по несъстоятелността
в търговския регистър (ТР) по партидата на „В.Р. 2000“ ООД (н) се установи, че
ищецът е предявил свои вземания, възникнали след решението за откриване
производство по несъстоятелност в производството по несъстоятелност в срока по
чл. 688, ал. 3 ТЗ (решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ е обявено в ТР на 04.07.2014 г., а процесните вземания са възникнали на 29.11.2018 г. и са предявени
на 14.01.2019 г.);, синдикът се е произнесъл по тях, като ги е включил в списъка
на приетите вземания, обявен в ТР на 18.02.2019 г.; кредиторът Р.А.Л. е депозирал възражение срещу включването на процесните
вземания в списъка на приетите вземания. Съдът по несъстоятелността е разгледал
възражението с определение от 09.07.2019 г. и го е уважил, като е изключил
вземанията на „У.“ ЕООД, представляващи разноски за адвокат в размер на
150 000 лева от списъка на приетите вземания, като определението е обявено
в търговския регистър на 10.07.2019 г. Ищецът е предявил установителния си иск
в законоустановения 14-дневен срок от обявяване на посоченото определение в ТР
(на 24.07.2019 г.)
Друга предпоставка за допустимост
на иска е пълната идентичност на предявеното в производството по
несъстоятелност вземане и вземането, чието установяване или установяване на
чието несъществуване се иска. Трайно
установено в съдебната практика е разбирането, че предмет на установяване с
иска по чл. 694, ал. 2 ТЗ е вземането на кредитора, което е предявено по реда и
в сроковете по чл. 685 ТЗ и 688 ТЗ в производството по несъстоятелност на
длъжника, неприето от синдика или с определението на съда по чл. 692, ал. 4 ТЗ.
Допустимостта на иска предпоставя пълна идентичност между предявеното вземане и
вземането, чието установяване цели иска по чл. 694 ТЗ, което съвпадение
предпоставя пълно съвпадение между индивидуализиращите вземането белези –
юридическите факти, определящи основанието на същото, размера, респ. периода на
вземането – за периодичните по характер задължения и страните по
правоотношението. За да има пълна идентичност на вземанията по молбата за
предявяване на вземане и исковата молба по чл. 694 ТЗ е достатъчно и в двете
молби вземането да е индивидуализирано чрез едни и същи правопораждащи факти,
размер и период. (така определение №
706/23.07.2012 г. по ч.т.д. № 453/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. и определение №
728/30.07.2012 г. по ч.т.д. № 474/2012 г. на ІІ т.о.)
По
настоящото дело се установява пълна идентичност на предявените в производството
по несъстоятелност с молба вх. № 4092/14.01.2019 г. вземания и вземанията,
предмет на предявения иск, а именно: а) вземане, произтичащо от плащане на
адвокатско възнаграждение по договор за
процесуално представителство от
21.07.2014 г. „У.“ ЕООД заплатил на 29.11.2018 г. адвокатско възнаграждение
в размер на 100 000 лева без ДДС за
представителство по т.д. № 5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав, развиващо се след
решението за откриване на производство по несъстоятелност и б) вземане,
произтичащо от плащане на адвокатско възнаграждение по договор №
236594/10.09.2013 г. и Анекс към същия договор от 10.09.2013 г. „У.“ ЕООД
заплатило на 29.11.2018 г. договорен бонус към адвокатско възнаграждение в
размер на 50 000 лева без ДДС за осъществено процесуално представителство
по т.д. № 5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав, развиващо се във връзка с
обжалване на решението за откриване производство по несъстоятелност пред САС и
ВКС.
По основателността на иска настоящият състав
намира следното:
А. Относно вземането, произтичащо от плащане на адвокатско
възнаграждение по
договор за процесуално представителство от 21.07.2014 г. в размер на
100 000 лева.
Съгласно чл. 722, ал. 1, т. 12 ТЗ в този ред се
удовлетворяват вземания по чл. 616, ал. 2, т. 4 ТЗ. Посочената норма предвижда,
че се удовлетворява само след пълно удовлетворяване на останалите кредитори
вземане, което произтича от разноски на кредиторите във връзка с тяхното
участие в производството по несъстоятелност, с изключение на разноските по чл.
629б ТЗ. Това са съдебно-деловодните разноски, направени от кредиторите на
несъстоятелността за самото дело по несъстоятелност (не за съпътстващите искови
производства) във връзка с: предявяване и приемане на вземанията им; за участие
в събрания на кредиторите; при упражняване на правото на възражение или на
жалба относно сметка за разпределение (например, за заплатено възнаграждение на
упълномощен от кредитора адвокат). Следователно, предявеното от „У.“ ЕООД
вземане за адвокатски хонорар във връзка с процесуално представителство в производството
по несъстоятелност на „В.Р. 2000“ ООД (н), ако съществува, подлежи на
удовлетворяване в производството по несъстоятелност от масата на
несъстоятелността.
В представения договор за процесуално
представителство от 21.07.2014 г. страните са уговорили, че се дължи
възнаграждение в размер на 100 000 лева без ДДС за процесуално
представителство и защита в производството по несъстоятелност по т.д. №
5019/2013 г. на СГС, VІ-22 състав, развиващо се пред съда по несъстоятелност
след датата на решението за откриване производство по несъстоятелност (Решение
№ 1010/30.06.2014 г. на СГС, VІ-5 състав по т.д. № 5019/2013 г.), платимо по
посочена от адвоката банкова сметка ***-дневен
срок след изплащане на доверителя на вземанията му по чл. 722, ал. 1, т. 8 от ТЗ, които бъдат приети и одобрени с определение по чл. 692 ТЗ. Несъмнено
този договор установява, че предметът му е процесуално представителство в
производството по несъстоятелност след неговото откриване. Не се установява
обаче да е настъпило условието за неговото изплащане, а именно – изплащане на
вземанията на „У.“ ЕООД, които са приети и одобрени с определение по чл. 692 ТЗ. Такива вземания се установи, че са предявявани в срока по чл. 685 ТЗ,
приети са от синдика и списъкът е одобрен от съда по несъстоятелността, но не
са събрани доказателства същите да са изплатени. При тълкуване на посочената
уговорка и от обстоятелството, че страните по договора са предвидили срокът за
изплащане на уговореното адвокатско възнаграждение да тече след събиране
вземанията на ищеца, може да се направи извод и че дължимостта му е обусловена
от постигането на определен резултат, а именно от изплащането на приетите
вземания на кредитора „У.“ ЕООД. Уговарянето на адвокатско възнаграждение при
резултат не е непознато – според чл. 36, ал. 4 ЗА адвокатското възнаграждение
може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с
оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по
наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес. В случая е
уговорено в т.2.2 възнаграждение в абсолютна сума с оглед изхода от
производството по несъстоятелност за „У.“ ЕООД - "резултатен
хонорар".
По делото не се доказва към 29.11.2018 г. (датата на
плащане на адвокатския хонорар) да е осъществен резултата, при който така
уговореното адвокатско възнаграждение се дължи – не се доказва никаква част от
приетите вземания на „У.“ ЕООД да е изплатена, поради което и направеното
плащане на посочената дата е недължимо плащане. Ето защо за платения без
основание хонорар кредиторът няма вземане срещу длъжника, а същият следва да
остане за негова сметка или пък той да го търси обратно като недължимо платено.
За пълнота следва да бъде отбелязано, че
действително договорът от 21.07.2014 г. не е съставен на посочената в него дата,
каквото е възражението на ответника „В.Р. 2000“ ООД (н). Този извод следва на
първо място от обстоятелството, че в него е посочено, че т.д. № 5019/2013 г. на
СГС е на VІ-22 състав. От служебна справка в деловодната система, приложена по
делото, се установява обаче, че делото първоначално е било с докладчик съдията
на VІ-5 състав, а и това е видно от решението от 30.06.2013 г. На 03.12.2014 г.
този съдия си е направил отвод, поради което едва след 10.12.2014 г. делото е
преразпределено и към момента е с докладчик съдията на VІ-22 състав, което е
видно и от някои от представените по делото съдебни актове след тази дата. Т.е.,
няма как на 21.07.2014 г. страните по договора да са знаели, че делото ще бъде
разпределено на VІ-22 състав, което пък означава, че договорът е съставен след
10.12.2014 г. Твърде вероятно договорът да е съставен едва към момента на предявяване
вземането по него – 14.01.2019 г., тъй като същият не е цитиран дори в
издадената на 29.11.2018 г. фактура, по която е направено плащане на
180 000 лева. Сам по себе си обаче този факт не е основание да се приеме,
че вземането не съществува, тъй като договорът за правна защита е неформален и
може да е бил сключен устно към 29.11.2018 г., а страните да са създали
доказателството за сключването му по-късно. В случая обаче, както бе посочено,
„У.“ ЕООД са платили адвокатско възнаграждение без същото да е било дължимо към
момента на плащането, тъй като не е настъпил резултатът, за който то се дължи, според
условията на писмения договор, поради което и ищецът не може да репарира същото
от длъжника „В.Р. 2000“ ООД (н). Искът в тази му част е поради изложеното
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Б.
Относно вземането, произтичащо от плащане на адвокатско възнаграждение по
договор № 236594/10.09.2013 г. и Анекс към същия договор от 10.09.2013 г.
Във връзка с посочените договор и анекс се
претендират разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 50 000 лева
без ДДС за осъществено процесуално представителство по т.д. № 5019/2013 г. на
СГС, VІ-22 състав, развиващо се във връзка с обжалване на решението за
откриване производство по несъстоятелност пред САС и ВКС. Това възнаграждение,
съгласно чл. 723, ал. 1, т. 1 ТЗ, представлява за платилия го кредитор,
разноски по несъстоятелността.
Вземането за съдебни разноски е самостоятелно
вземане по облигационно правоотношение, регламентирано от процесуалния закон. Тази
отговорност е извъндоговорна, произтича от осъществяването на едно процесуално
правоотношение и целта й е поправяне на вредите, причинени от неоснователно
предизвикан правен спор. Тази отговорност по своето правно естество е по скоро
деликтна отговорност, но за разлика от отговорността за непозволено увреждане,
отговорността за разноски е обективна – безвиновна. Правомощия да разпредели
отговорността за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК има само съдът,
който разглежда делото в съответната инстанция, по силата на чл. 81 ГПК, според
който, във всеки акт, който приключва делото в съответната инстанция, съдът се
произнася и по искането за разноски. Съдебни разноски не могат да се присъждат
самостоятелно и в отделно производство. Това становище се застъпва в съдебната
практика (Така Решение № 54/17.02.2016 г. по гр.д. № 5091/2015 г. на ВКС, ІV
г.о), а и в правната теория (така Ж.С.под редакцията на авторски колектив,
„Българско гражданско процесуално право“, Сиела 2012 г., стр. 379).
Следователно, за да е основателен иск за
установяване съществуването на вземане за съдебни разноски, следва страната,
която ги претендира да е носител на такова вземане и да разполага със съдебен
акт, с който тези съдебни разноски са й присъдени. В случая ищецът не е
представил нито акт на САС, нито акт на ВКС, които да му присъждат претендираните
разноски.
Възможно е част или цялото уговорено адвокатско
възнаграждение за представителство по едно дело да бъде изплатено след
приключване на делото. Тогава страната няма да може да го претендира в самото
дело и при положителен изход от делото за страната, която го е платила, тя ще
може да го претендира от насрещната страна чрез осъдителен иск (така
Определение № 66/07.04.2017 г. по гр.д. № 49/2017 г. на ВКС, І г.о.) От една
страна обаче по настоящото дело не са събрани доказателства относно провеждането
и приключването на производства пред САС и ВКС, за да може да се приеме, че
платеното на 29.11.2018 г. възнаграждение е след приключването им. От друга
страна от събраните по делото писмени доказателства не се установява и
уговарянето и съответно заплащането на адвокатско възнаграждение за
представителство пред САС и ВКС, съответно – наличието на такива разноски за „У.“
ЕООД. Очевидно е, че с договор № 236594/10.09.2013 г. е уговорено само
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по т.д. № 5019/2013
г. за първата инстанция – същото е уговорено да се изплати частично авансово и
частично при обявяване на решението. Не е посочено, че това възнаграждение е за
всички инстанции нито буквално, нито чрез някакъв равностоен израз, като
например, че част от възнаграждението се дължи след влизане на решението в сила,
в който случай би могло да се приеме, че уговореното възнаграждение е за всички
инстанции. Т.е., този договор е сключен за процесуално представителство и
възнаграждение е уговорено да се заплати само за първа инстанция.
В Анекса от 10.09.2013 г. пък ясно е записано, че с
него се договаря допълнително възнаграждение при успешен изход от делото и/или
при заплащане събиране (заплащане) на дължимата сума от длъжника „В.Р. 2000“
ООД в размер на 3.1% от събраната сума. Т.е., не се установява това
допълнително бонус възнаграждение, (каквото няма пречка да се уговори по
аргумент от чл. 36, ал. 4 ЗА) да е за представителство пред САС и ВКС, а същото
е за „спечелване“ на делото и/или за събиране на вземането от „В.Р. 2000“ ООД. Това
е възнаграждение за постигнат резултат, независимо на кога е постигнат.
Не е представен друг документ, от който да се
установява дали и каква сума е уговорена като възнаграждение за представителство
пред САС и ВКС, имало ли е въобще такива производства и как са приключили те.
След като с представения анекс от 10.09.2013 г. или
с друг документ не се установява да е уговорено възнаграждение по т.д. №
5019/2013 г. във връзка с въззивното и евентуално касационно производство, то и
плащането, направено по този анекс на 29.11.2018 г. е ирелевантно за спора,
защото това са разноски каквито не се претендират. Разноски, на основанието на
което се претендират, не се установяват, а направените други разноски, макар и
да се установяват по делото, са ирелевантни за основателността на иска и в тази
му част.
Предвид изложеното, искът е изцяло неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход от спора ответникът има право на разноски. Той е претендирал
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева. Видно от
представения Договор за правна защита и съдействие от 04.02.2020 г., същият е
сключен с двама адвокати и доколкото не е посочено как се разпределя общото
възнаграждение между тях, следва да се приеме, че същото е по 3000 лева за
всеки от тях. На страната се дължи адвокатско възнаграждение само за един
адвокат, поради което и на ответника се дължат само 3000 лева. Възражението на
ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като
при цена на иска 150 000 лева минималното адвокатско възнаграждение според
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е над 3000
лева.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати дължимата
държавна такса в бюджета на съдебната власт по сметка на СГС, на основание чл. 694, ал. 7, изречение последно ТЗ, като
същата следва да се определи върху ¼ от цената на иска. В случая цената
на иска е равна на 150 000 лева, съответно дължимата държавна такса е 1500 лева.
Воден от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска на „У.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, офис А против „В.Р.
2000“ ООД – в несъстоятелност, ЕИК*******, със
седалище и адрес на управление ***5Б, за установяване при условията на чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ съществуването
на вземане в общ размер на 150 000 лева, възникнало след датата на
откриване производство по несъстоятелност за „В.Р. 2000“ ООД, от които
100 000 лева, платени разноски за адвокатско възнаграждение по договор
за процесуално представителство от 21.07.2014 г. с адв. Ю.Р. и 50 000
лева, платени разноски за адвокатско възнаграждение по договор №
236594/10.09.2013 г. и Анекс към същия договор от 10.09.2013 г. с адв. Ю.Р.,
предявени в производството по несъстоятелност на „В.Р. 2000“ ООД (н) с молба вх.
№ 4092/14.01.2019 г.
ОСЪЖДА
„У.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати в бюджета на съдебната власт по сметка на СГС държавна
такса в размер на 1500 лева (хиляда и петстотин лева), на осн.
чл. 694, ал. 7 ТЗ.
ОСЪЖДА
„У.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на „В.Р. 2000“ ООД – в несъстоятелност, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление ***5Б, сумата
3000 (три хиляди) лева –адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК.
Решението
е постановено при участието на синдика на „В.Р. 2000“ ООД–в несъстоятелност – Х.И.С.,***,
офис А1.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в 2-седмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: